Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 261160
12.04.2021 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско
отделение, ХІІ граждански състав, в публично заседание на шестнадесети март две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ВЛАДИМИР РУМЕНОВ
при участието на секретаря Катя Грудева,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 19491 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 против А.О.Х.,
ЕГН **********, с адрес: ***, с която е предявен установителен иск с правно
основание по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД вр. с чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че по силата на Договор за
потребителски кредит сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и А.О.Х. №
*********** от дата 27.02.2014 г., ответникът получил сума в размер на 2000 лв., която се
задължил да върне, ведно с договорна лихва в размер на 1402 лв. или общо 3402
лв., платима на 18 броя равни месечни погасителни вноски, всяка една от по 189
лв. Твърди се, ищецът да е извършил частични плащания по договора за кредит в
размер на сумата от 2020,40лв. Остатъкът не е платен и се претендира. Твърди
се, че по силата на договор за цесия, сключен на 13.01.2015 г., вземането на
кредитодателя било прехвърлено на „Микрокредит“ АД, ЕИК *********, което
дружество по силата на договор за цесия от 08.04.2016 г., прехвърлило вземането
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.
Ответникът не заплатил дължимите по договора за кредит
суми, поради което ищцовото дружество се снабдило със Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 5224/2019 год. по описа
на Районен съд – Пловдив, Х гр.с. за
следните суми: 1159,51 лв. – главница, 222,09 лв. – договорна лихва дължима за
периода от 28.02.2015 г. – 04.09.2015 г.; обезщетение за забава в размер на
561,89 лв. за периода от 30.01.2015 г. – до 03.04.2019 г. Заповедта за
изпълнение била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което на
ищцовото дружество била дадени указания за предявяване на настоящия
установителен иск, което сторил в срок. Иска се вземането да бъде установено
със сила на пресъдено нещо. Претендират се разноски.
Ответникът оспорва иска, възразява в срока по чл. 131
от ГПК, че договорът за кредит е недействителен, като се отрича и възникването
на задължението т. е., че няма договор за кредит между кредитодателя и
ответника или ако има, то той е недействителен на основанията по чл. 22 от ЗПК.
Възразява се за изтекла погасителна давност, цесиите и съобщаването им били
недоказани, спори се по годността на приложените от ищеца частни документи.
Моли се исковете да бъдат отхвърлени.
Съдът, като обсъди събраните по делото
доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи,
намира за установено от фактическа страна следното:
Видно от приложеното ч.гр.д.
№ 5224/2019 г. по описа на ПдРС, Х гр. с., в полза на ищеца е издадена заповед
№ 3696 от 03.05.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
следните суми: 1159,51 лв. – главница по договор за потребителски
кредит № *********, сключен на 27.02.2014 г. между „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД и длъжника, прехвърлено с договор за цесия в полза на
„Микрокредит“ АД на 13.01.2015 г., което прехвърля вземането в полза на Агенция
за събиране на вземания ЕАД по силата на Анекс № 2 от 08.04.2016 г. към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.01.2015 г.; 222,09 лв. – договорна лихва за периода от
28.02.2015 г. до 04.09.2015 г.; 561,89 лв. – обезщетение за забава за периода
от 30.01.2015 г. до датата на подаване на заявлението в съда 03.04.2019 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на
заявлението в съда – 03.04.2019 г. до окончателното изплащане. Заповедта за изпълнение била връчена на
длъжника по реда на чл. 47 от ГПК, поради което и на ищеца било указано да
предяви настоящия иск за установяване на вземането, което той направил в
предвидения срок, поради което се явява допустим и подлежи на разглеждане по
същество.
По делото са приети като писмени доказателства:
Договор за потребителски паричен кредит № ********** от 27.02.2014 г.; Формуляр за
потребителски заем от 26.02.2014 г.; Приложение № 1 за приемане на
застраховането и ОУ за застраховка „Защита на плащанията“; Договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 13.01.2015 г., сключен между „Микро Кредит“ АД и
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД; Приложение № 1 към договор за цесия от
13.01.2015 г.; Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
16.01.2015 г., сключен между „Микро Кредит“ АД и „Агенция за събиране на
вземания“ ООД; Анекс № 2 от 08.04.2016 г. към рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания между „Микро кредит“ АД и „Агенция за събиране на
вземания“ АД от 16.01.2015 г.; Потвърждение за сключване на цесия на основание
чл. 99, ал. 3 ЗЗД; Опис от 08.04.2016 г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/, сключен между „Микро кредит“ АД и „АСВ“ ООД от
16.01.2015 г. и Анекс № 2 от 08.04.2016 г.; Пълномощно, по силата на което „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, упълномощава „Микро кредит“ АД, да уведоми
длъжниците, спрямо които първото дружество е цедирало вземанията по договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2015 г.; пълномощно, по силата на
което „Микро кредит“ АД, е упълномощило „АСВ“ АД, да уведоми длъжниците, спрямо
които двете дружества са сключили рамков договор за цесия от 16.01.2015 г.;
Уведомително писмо от 25.04.2016 г., с изх. № УПЦ-П-БНПМ1/***********за
извършено прехвърляне на вземания /цесия/, адресирано до ответника, известие за
доставяне, с отразяване, че същото е получено на 28.04.2016 г. от И. Х. – брат
на ответника.
По делото е прието и заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, от заключението на която се установява, че за периода на договора
ответникът е направил вноски на стойност 1661,40 лв., с които са погасени
главница в размер на 691,90 лв. и лихва 969,50 лв., като остава непогасена
сумата от 1740,60 лв., от която главница в размер на 1308,10 лв. и договорна
лихва от 432,50 лв. Вещото лице е посочило, че по силата на Анекс № 2 от
08.04.2016 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.01.2015 г., „Микро кредит“ АД е прехвърлило на „АСВ“ АД вземането на
ответника, което съгласно Опис от 08.04.2016 г., възлиза на следните суми:
1159,51 лв. – главница и 352,09 лв. – договорна лихва. Вещото лице е
констатирало, че остатъка от несъбраните вземания след направени прихващания, е
както следва: 1308,10 лв. – главница и 432,50 лв. – договорна лихва. След
цесията на 08.04.2016 г. ответникът направил плащания на стойност 130 лв., като
остатъкът от задълженията след направените плащания и прихващания е както
следва: 1268,50 лв. – главница и 342,10 лв. – договорна лихва. Вещото лице е
посочило, че за периода 30.01.2015 г. – 03.04.2019 г., обезщетението за забава
възлиза на сумата от 545,31 лв. Посочено е също така, че с платежно нареждане
от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“, е извършен превод към ответника по негова
банкова сметка ***. Същата е разлика между договорената заемна сума от 2000 лв.
и договорената застраховка от 90 лв.
По делото е прието и заключение на съдебно-техническа
експертиза, по която вещото лице е установило, че на страница 1 от договор за
потребителски кредит № ***********от 27.02.2014 г. е открито заглавие, което се
различава от останалата част на текста като шрифт. Вещото лице е определило, че
типа на използвания шрифт на заглавието е безсерифен, семейството е „Калибри“,
като големината на отпечатаните букви в заглавието е 11,3 pt. В текста на договора е използван серифен шрифт от
типа на „Таймс Ню Роман“. На определени места в текста, шрифтът е от описания
тип и е удебелен /получер/. Навсякъде в текста на договора, размерът на шрифта
е 8,5 pt.
При устното изслушване на експерта /протокол от о.с.з.
от 16.03.2021 г./, вещото лице, заяви, че измерващата единица, с която се мерят
височините на шрифта се наричат пунктове. Всеки шрифт си има различно физическо
изражение на неговите си пунктове. Шрифт от 12 пункта може да бъде с една
височина и различен от друг модел шрифт също 12. При пишещите машини има клише,
то е изработено и носи характеристиките на височината, докато при компютърните
шрифтове има разлика, защото примерно някой дизайнер може да измисли шрифт
различен с няколко сантиметра, но също 12 пункта. Твърдението би могло да бъде
вярно за конкретния шрифт и пак не означава, че е достатъчно голям да се
прочете или малък да не се прочете.
При така установената фактическа обстановка, от
правна страна съдът намира следното:
Доколкото заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 5224/2019 г. по описа на ПдРС, Х гр.
с. е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, то и установителният иск
по реда на чл. 422 ГПК е допустим, тъй като е предявен в срока по чл. 415, ал.
1 ГПК и има за предмет същите вземания.
От представените по делото
писмени доказателства и приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза,
безспорно се установи, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и ответника,
е бил сключен договор за потребителски кредит № ***********от 27.02.2014 г., по
силата на който на ответника е предоставена сумата от 2000 лв., която сума е
следвало да бъде върната на 18 месечни погасителни вноски, с дата на първа
вноска – 04.04.2014 г. и с дата на последна вноска, съгласно Погасителния план
към договора – 04.09.2015 г.
Вземанията по процесния
договор за кредит са цедирани от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД на „Микро
Кредит“ АД, което дружество от своя страна ги е цедирало на „Агенция за
събиране на вземания“ ООД, чийто правоприемник е ищцовото дружество, съгласно Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
16.01.2015 г. и Анекс № 2 от 08.04.2016 г. Съдът намира представените по делото
доказателства в тази насока за достатъчни за установяване прехвърлянето на
вземането по процесния договор за потребителски кредит № ***********от
27.02.2014 г.
С писмения отговор
ответникът е оспорил истинността /автентичността и верността/ на сключения
между цедента и цесионера договор за цесия, както и потвърждението за
извършеното прехвърляне. Съдът намира, че направеното оспорване е недопустимо.
Съгласно посоченото в ТР № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, единствено мнимо
представляваният разполага с правото, както да потвърди договора, сключен от
негово име без представителна власт, така и да се позове на недействителността
по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Другата страна по договора, която не разполага с право да
го потвърди, няма и право, респ. – правен интерес да се позове на
недействителността, още по-малко такъв правен интерес е налице за трети за
договора лица. Ето защо и е недопустимо ответникът – кредитополучател да
оспорва авторството на сключения между цедента и цесионера договор за цесия и
потвърждението за извършеното прехвърляне /които представляват едностранни
волеизявления/, доколкото това са изявления, изходящи от други правни субекти.
Единствено те имат правото да оспорят факта, че волеизявлението не е извършено
от тяхно име и да се позоват на недействителността. Оспорването на верността
също е недопустимо, доколкото посочените документи са частни такива, а освен
това ответната страна е заявила голословно това оспорване, без да посочи в коя
част намира, че е налице неистинност на документите. Поради това съдът намира,
че вземането е надлежно прехвърлено с цитираните по-горе договори за цесии и
анекс към тях.
По отношение
уведомяването на ответника за извършените цесии:
Съдът намира, че ответникът
следва да се счита редовно уведомен за извършената в полза на ищцовото
дружество цесия на вземането, тъй като е узнал за цесията в хода на процеса, с
получаване на приложените към исковата молба документи. Това е факт, настъпил в
рамките на производството, който е от значение за спорното право и на основание
чл. 235, ал. 3 ГПК, следва да бъде съобразен при решаване на делото. Следва да
се посочи, че на основание чл. 47, ал. 6 ГПК при изпълнение на предпоставките
по чл. 47, ал. 1-5 ГПК с оглед охрана интересите на ответника на последния е
назначен особен представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника
е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се
пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Ето защо, съдът
намира, че с връчване на уведомлението за извършената цесия, като приложение
към исковата молба е осъществено надлежно уведомяване за цесията.
От събраните по делото
доказателства, се установи, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и
ответника, е бил сключен договор за потребителски кредит № ***********от
27.02.2014 г., по силата на който на ответника е предоставена сумата от 2000
лв. В раздел „Параметри и условия“ на договора е посочен размер на кредита за
покупка на застраховка „Защита на плащанията“ – 90 лв.; общ размер на кредита –
2000 лв.; брой погасителни вноски – 18 броя; месечна погасителна вноска – 189
лв.; обща стойност на плащанията – 3402 лв.; годишен процент на разходите –
104,39% и годишен лихвен процент – 75,69%. В раздел „погасителен план“, е
посочено, че първата вноска по кредита е платима на дата 04.04.2014 г., а
последната на дата – 04.09.2015 г. В раздел „условия по договор за кредит“, чл.
1, е посочено, че кредитополучателят се съгласява паричната сума, предмет на
договора, при одобрение на заема, да бъде предоставена като наличност по
банковата сметка на кредитополучателя, посочена в настоящия член. Договорът за
заем за потребление по своята правна характеристика е реален, каузален и
неформален. По силата на тази сделка заемодателят предоставя в собственост на
заемополучателя пари, а последния се задължава да върне заетата сума. За да
възникне валидно правоотношение между
страните по договор за заем, ищецът следва да предаде на ответника процесната
сума, ето защо и доколкото по делото се установи, че заемната сума, е реално
преведена по банковата сметка на ответника, което обстоятелство се установява и
от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, то съдът
приема, че между същия и третото лице – „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, е
налице валидно възникнало облигационно правоотношение по договор за
потребителски кредит № ***********от 27.02.2014 г.
Относно сключения между
страните договор за потребителски кредит № ***********от 27.02.2014 г., съдът
намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит в редакцията му
от 26.03.2013 г. /ДВ, бр. 30 от 2013 г., в сила от 26.03.2013 г./. В чл. 9, ал.
1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
плащане.
Съгласно чл. 22. /Обн. - ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г./, когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл.
12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото процесния кредит
не е предоставен под формата на овърдрафт/, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
На първо място, съдът
намира за неоснователно възражението за недействителност на договора, поради
нарушаване разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като договорът е написан на
шрифт по-малък от 12 pt. Процесният договор за кредит е сключен на
27.02.2014 г., т.е. преди измененията на Закона за потребителския кредит,
касаещи размера на шрифта, като в редакцията на приложимия към настоящия казус
Закон за потребителския кредит в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 няма изискване
за размера на шрифта на договора. Нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК /изм. бр. 30 от
26.03.2013 г., в сила от 26.03.2013 г./ изисква договорът за потребителски
кредит да е сключен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, което
изискване видно от представените по делото доказателства е спазено.
Съдът намира за
неоснователно възражението на ищеца за нищожност на договора, тъй като
ответникът не му предоставил по пълен и разбираем начин преддоговорна
информация, като намира, че в договора ясно и пълно са посочени параметрите му,
които са били известни на ищеца към момента на сключването му. От една страна, в
раздел „Удостоверявания“, е посочено, че с полагане на подписа си върху
документа, лицето, посочено като „Кредитополучател“ удостоверява, че е получило
преддоговорна информация, съгласно Закона за потребителския кредит. От друга,
както е посочено в Решение от 29.06.2018 г., постановено по в. гр. д. №
938/2018 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, Х гр. с.: „нарушенията на чл. 5
от ЗПК не са предвидени като основание за недействителност на договора за
кредит по аргумент от противното на чл. 22 от ЗПК, според който когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.“.
С оглед гореизложеното, по отношение претенцията за
главница, съдът намира следното:
С исковата молба се
претендира главница в размер на 1159,51 лева, дължима по договор за
потребителски кредит № ***********от 27.02.2014 г., която е останала незаплатена.
В заключението си вещото лице е посочило, че дължимата след цесията от
08.04.2016 г., главница е в размер на сумата от 1268,50 лв.
Следва да се посочи, че не
се споделя възражението в отговора на исковата молба за недължимост на
задължението, поради погасяването му по давност. Непогасената главница по
договора за кредит е станала изискуема и съответно ответникът е изпаднал в
забава с първата неплатена погасителна вноска, т.е. на дата 30.01.2015 г.
/както е посочено в заключението на ССЕ/. Към датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 03.04.2019 г., не е
изтекла предвидената в закона петгодишна погасителна давност. В трайната
съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК и задължителна за съдилищата,
е прието, че за разлика от периодичните плащания, всяко едно от които е
независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения, при договора за
заем задължението е неделимо. Поради този му характер, уговореното връщане на
сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, не превръща тези
вноски в периодични плащания, а представлява съгласие на кредитора да приеме
изпълнение на части – аргумент за противното от чл. 66 ЗЗД. Това становище е
застъпено в Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV г.о.,
ГК, Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г.о., ГК,
постановени по реда на чл. 290 ГПК, като е прието, че отделните погасителни
вноски по предоставения заем не превръщат договора в такъв за периодични платежи,
а представляват частични плащания по договора, по отношение на които приложим е
общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
В тежест на ответника е да
докаже плащане на претендираната сума. Неблагоприятните последици от
недоказването на факта на погасяване на задълженията са за ответника, като
предвид диспозитивното начало в гражданския процес, на ищеца следва да бъде
присъдена сумата от 1159,51 лв. – главница.
Предвид основателността на
исковата претенция за главница, следва да се уважи и искането за присъждане на
законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда – 03.04.2019 г. до окончателното
изплащане.
По отношение на претендираната възнаградителна
лихва:
Съгласно чл. 11 от ЗПК
задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР – годишния
процент на разходите и ГЛП – годишния лихвен процент. По процесния договор ГПР
е в размер на 104,39%, а ГЛП е в размер на 75,69%.
Няма пречки, съдът да
преценява дали размерът на годишния процент на разходите и възнаградителната лихва
е съобразен с добрите нрави.
Към датата на сключването
на договора следва да се съобрази разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, ако то не
противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е посочена в
разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които
накърняват добрите нрави.
В правната доктрина и съдебна практика
безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било
той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. В този смисъл е практиката на ВКС /Решение № 4/2009 г. по т.д. №
395/2008 г., Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., определение № 877
по т.д. № 662/2012 г. и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и
на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за
търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289
от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение – чл. 8, ал. 2, чл. 9.
Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни
правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде
отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
В настоящия случай, на
ответника е предоставен кредит в размер на 2000 лв., при уговорен годишен
лихвен процент в размер на 75,69% и годишен процент на разходите от 104,39%.
Следва да се посочи, че към датата на сключване на процесния договор не са били
приети разпоредбите на ал. 4 и ал. 5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г.,
според които годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в
договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни. Ето защо, въпреки че
уговореният годишен процент на разходите надвишава пет пъти размера на
законната лихва, то уговорката между страните не е нищожна.
Към датата на сключване на
договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение
размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае за
потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради
което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният
размер на лихвата /било възнаградителна, било за забава/ е ограничен. Обратното
би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се
използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно
се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а за
обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/. При преценка
съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе
предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителната лихва
и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към
основния лихвен процент на БНБ /за периода на сключване на договора за кредит,
основният лихвен процент на БНБ е – 0,04/ се прибавят десет пункта. Така към
датата на сключване на договора размерът на законната лихва е 10,04%. Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в
размер на 75,69% годишно е повече от седем пъти по-висока от размера на
законната лихва. С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на
добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/ и се
явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво
действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по
процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца. Във връзка с
изложеното, неоснователно е и искането на ищцовото дружество, сторено в молба с
вх. № 272173 от 16.10.2020 г. /л. 82-84/, в смисъл, че ако съдът приеме, че
договорната лихва е прекомерно голяма, то размерът на същата да бъде редуциран.
По изложените по-горе съображения, настоящият съдебен състав, приема, че
уговорената между страните възнаградителна лихва в размер на 75,69% противоречи
на добрите нрави и се явява изначално нищожна, поради което и не може да бъде
намалена.
Ето защо и с оглед
изложеното, съдът намира, че предявения установителен иск относно сумата от 222,09 лв. – възнаградителна лихва за
периода 28.02.2015 г. – 04.09.2015 г., следва да бъде отхвърлен като
неоснователен, с оглед изложените по-горе мотиви за нищожност на уговорката за
възнаградителна лихва в размер на 75,69%, поради противоречието й с добрите
нрави.
Освен това дори да не се
сподели горното, вземането за възнаградителна лихва е погасено по давност.
Налице е изрично възражение за погасителна давност в отговора на исковата
молба. Крайният падеж на процесния договор е 04.09.2015 г. Според чл. 422, ал.
1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение. Вземането за лихви се погасява с тригодишна давност,
поради което към дата на подаване на заявлението 03.04.2019 г., погасителната
давност е изтекла – считано от 04.09.2018 г. вземането за възнаградителна лихва
е изцяло погасено по давност, като ищецът не е ангажирал доказателства за
спиране и/или прекъсване на давностния срок.
Поради всичко гореизложено,
претенцията за възнаградителна лихва в размер на 222,09 лв. за периода 28.02.2015
г. – 04.09.2015 г. ще бъде отхвърлен изцяло.
По отношение на претендираното обезщетение за
забава в размер на сумата от 561,89 лв. за периода 30.01.2015 г. – 03.04.2019
г., съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на
чл. 111 б. ”б” ЗЗД вземанията за обезщетения за неизпълнение се погасяват с
тригодишна давност от датата на изискуемостта /в този смисъл е и константната
задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК - Решение №167/08.12.2013 по т.д.
№657/12 г. на І ТО на ВКС, Решение №93/06.07.2010 г. по т.д. № 808/09 г./.
Следователно, погасена по давност се явява претенцията за изплащане на
обезщетение за забава в период от три години преди датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – или до 03.04.2019
г. вкл. Ищецът не е ангажирал доказателства за спиране или прекъсване на
давността. От он – лайн калкулатор
calculator.bg се установява, че обезщетението за забава върху главницата
от 1159,51 лева за периода 03.04.2016 г. – 03.04.2019 г., възлиза на сумата от 353,02
лева, до която сума, и за който период искът се явява основателен и следва да
бъде уважен, като искът следва да се отхвърли за сумата над 353,02 лв. и за периода
30.01.2015 г. – 02.04.2016 г.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора, разноски се дължат и на двете
страни, но такива са сторени само от ищеца.
Направено е съответно искане, представени са
доказателства за сторени такива в размер на: 88,87 лв. в заповедното
производство – от които 38,87 лв. – държавна такса и 50 лева – юрисконсултско
възнаграждение и сумата от 514,15 лева – разноски по настоящото производство,
от които сумата от 111,13 лева – държавна такса, 183,02 лева – депозит за
особен представител, 150 лева – депозит за вещо лице по допуснатата ССЕ и
сумата от 100 лева – юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в
посочения размер съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с
чл. 25, ал. 1 НЗПП.
Така в полза на ищеца следва да се присъдят разноски в
заповедното производство, съразмерно на уважената част от предявените искове в
размер на 69,16 лева. В исковото производство съразмерно на уважената част от
исковата претенция на ищеца следва да бъде присъдена сумата от общо 400,14 лв.
– разноски.
По делото са направени разноски за депозит за
поисканата от особения представител СТЕ в размер на 164 лева, които по арг. от
чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК, са платени от бюджета на съда. Съобразно изхода от
спора, страните ще бъдат осъдени да заплатят в полза на съда сумите, както
следва: 36,37 лева – дължими от ищеца и 127,63 от ответника /в т. вр. вж т. 7
на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че А.О.Х., ЕГН **********, с адрес: *** ДЪЛЖИ на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, СУМАТА от 1159,51 лева /хиляда сто петдесет и девет лева и петдесет и една
стотинки/, дължима по договор за потребителски кредит № ************, сключен
на 27.02.2014 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и длъжника,
прехвърлено с договор за цесия в полза на „Микрокредит“ АД на 13.01.2015 г.,
което дружество прехвърля вземането в полза на Агенция за събиране на вземания
ЕАД по силата на Анекс № 2 от 08.04.2016 г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.01.2015 г.,
както и СУМАТА от 353,02 лева /триста петдесет и три лева
и две стотинки/ - обезщетение за забава за периода 03.04.2016 г. – 03.04.2019
г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 03.04.2019
г. до окончателното погасяване, за които суми в полза на ищеца „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* е била издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК № 3696 от 03.05.2019 г. по ч. гр. д. № 5224/2019
г. по описа на Районен съд – Пловдив, Х гр. с., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за признаване за установено дължимостта на
вземане за заплащане на сумата от 222,09 лева – възнаградителна лихва за
периода 28.02.2015 г. – 04.09.2015 г., както и за сумата над 353,02 лева –
обезщетение за забава за периода от 03.04.2016 г. – 03.04.2019 г. до пълния
претендиран размер от 561,89 лева – обезщетение за забава за периода 30.01.2015
г. – 02.04.2016 г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА А.О.Х., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, СУМАТА от общо 69,16 лева /шестдесет и девет лева и шестнадесет стотинки/ –
разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 5224/2019 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, Х гр. състав, както и СУМАТА от общо 400,14 лева
/четиристотин лева и четиринадесет стотинки/ – разноски за производството по
гр. д. № 19491/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХІІ гр. с.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев”
№ 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 ДА ЗАПЛАТИ в полза на Държавата, по бюджета на съдебната власт, по
сметка на Районен съд – Пловдив, СУМАТА от 36,37
лева /тридесет и шест лева и тридесет и седем стотинки/ – съдебни разноски
по съразмерност за платено от бюджета на съда възнаграждение по приетата по
делото съдебно – техническа експертиза.
ОСЪЖДА А.О.Х., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ в полза на Държавата, по
бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд – Пловдив, СУМАТА от 127,63 лева /сто двадесет и седем лева
и шестдесет и три стотинки/ – съдебни разноски по съразмерност за платено от
бюджета на съда възнаграждение по приетата по делото съдебно – техническа
експертиза.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ