Р
Е Ш Е
Н И Е № 260057
14.01.2021г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, VІ състав, в открито съдебно заседание на петнадесети
декември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
при
участието на секретаря Петя Цонкова, като разгледа докладваното от съдия Куршумова въззивно гражданско
дело № 2723/2020г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Образувано
е въз основа на въззивна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ЕАД, ЕИК:
*********, с адрес: гр.София, бул.“Д-р Петър Дертлиев“
№ 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, оф.4,
представлявано от изпълнителния директор Д.Б., срещу Решение №
260150/26.08.2020 г. постановено по гр.дело № 6720 по описа за 2019 г. на
Районен съд Пловдив, с което са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, ЕИК: ********* искове с правно основание чл. 422 от ГПК във
връзка с чл. 415 от ГПК за признаване за
установено по отношение на Д.Р.Д., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, съществуването на вземането на следните суми, както
следва: 819,90 лева представляваща
главница по договор за кредит; 98,30
лева представляващи договорна лихва за периода от 7.01.2017 г. до 14.10.2017 г.; 40,05 лева, представляващи такса за
оценка на досие за периода от 7.01.2017
г. до 14.10.2017 г.; 154,26 лева
за периода от 14.01.2017 г. до
14.10.2017 г., представляващи такса услуга „Кредит у дома“ за
предоставяне на кредита в брой по местоживеене на Кредитополучателя; 359,96 лева, представляващи такса
услуга „Кредит у дома“ за събиране на погасителните вноски по местоживеене на
Кредитополучателя за периода от 14.01.2017 г. до 14.10.2017 г.; 136,04 лева, представляващи
обезщетение за забава за периода от 08.01.2017
г. до 04.02.2019 г. датата на подаване на заявлението в съда, както и
законната лихва за забава върху главницата от датата на входиране
на заявлението – 04.02.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 2005 по описа за 2019 г. на РС - Пловдив, Х - ти гр.
състав.
Във
въззивната жалба се излагат оплаквания за
неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното
решение. Поддържа се за надлежното уведомяване на ответника за прехвърляне на
вземането като се прави искане да се отмени решението и да се уважи изцяло
предявения иск. Претендират се разноските по делото за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. С допълнителни молби жалбоподателят,
чрез пълномощника си юрисконсулт Н., поддържа въззивната
жалба и моли за отмяна на първоинстанционното
решение, както и за произнасяне по
същество на спора. Претендира присъждането на юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата
страна Д.Р.Д., чрез особения представител адвокат В.К., с който се
оспорва същата като неоснователна. Излага съображения, че ответникът не е
надлежно уведомен за прехвърляне на вземането и намира, че същото е следвало да
бъде извършено до датата на депозиране на заявлението в заповедното
производство, което се твърди, че не било осъществено и така не е породило
действие съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД. Моли да се отхвърли въззивната
жалба и да се потвърди първоинстанционното решение, както и да му се определи
адвокатско възнаграждение. С молба особеният представител поддържа отговора на въззивната жалба и исканията си в него, както и моли за
осъждането на жалбоподателя да му заплати адвокатско възнаграждение.
Пловдивският
окръжен съд, след като провери обжалваното
решение съобразно правомощията
си по чл.269
от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана
страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се
явява процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителни
искове с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415, ал.1 от ГПК
във връзка с
чл.240, ал.1 и ал.2
и чл.86, ал.1 от
ЗЗД във връзка
с чл. 99 от ЗЗД, предявени от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу Д.Р.Д. за признаване на установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 819,90
лева - главница по
договор за потребителски кредит№ *********/1.12.2016 г., сключен между „Провидент Файненшъл България“ ООД
и Д.Р.Д., което вземане е прехвърлено от „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК ********* /с предишно наименование „Провидент
Файненшъл България“ ООД/ на „Изи
Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, а последното от
своя страна е прехвърлило вземането на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД с Приложение
№1 към Допълнително споразумение от дата 01.11.2017г.
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010
г.; 98,30 лева - договорна лихва
за периода от 07.01.2017 г. до
14.10.2017 г.; 40,05 лева -
такса за оценка на досие за периода от 07.01.2017
г. до 14.10.2017 г.; 154,26 лева
- такса услуга „Кредит у дома“ за предоставяне на кредита в брой по
местоживеене на Кредитополучателя за периода от 14.01.2017 г. до 14.10.2017 г.; 359,96 лева -такса услуга „Кредит у дома“ за събиране на
погасителните вноски по местоживеене на Кредитополучателя за периода от
14.01.2017 г. до 14.10.2017 г.; 136,04
лева - обезщетение за забава за периода от 8.01.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда
/04.02.2019 г./, както и законната лихва за забава върху главницата от датата
на входиране на заявлението до окончателното
изплащане на задължението, за които суми
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 2005 по описа за 2019 г. на ПРС.
С отговора на исковата молба ответникът, чрез
назначения особен представител, е оспорил исковете като неоснователни.
Поддържа, че договорът за прехвърляне на вземания не е породил действие по
отношение на длъжника, тъй като същият
не е бил уведомен по чл.99, ал.3 ЗЗД. Възразява за недействителност на договора
за кредит на осн.чл.22 и чл.23 ЗПК, поради
неспазването на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2, чл.12, ал.1,
т.7-9 от ЗПК.
В първата инстанция е прието е
заключение на ССЕ, според което дължимите суми от ответника Д.Д. по договора за кредит
№ ********* от 01.12.2016 г., след приспадане на извършени плащания към
16.05.2017 г. са следните: 819, 90 лв. – главница за периода 05.01.2017 г. - 12.10.2017
г./ частично от 5-та до 45 вноска/; 98.30 лв. – договорна лихва за периода от
12.01.2017г. до 12.10.2017 г. / от 6-та до 45 -та вноска/; 154, 26 лева - такса
за услуга в дома предоставяне на сумата по местоживеене за периода от
12.01.2017г. до 12.10.2017 г. / от 6-та до 45 -та вноска/; 359, 97 лева - такса
за услуга в дома разходи по събиране на вземането за периода от 12.01.2017г. до
12.10.2017 г. / от 6-та до 45 -та вноска/; 40, 05 лева - такса за оценка на
досие за периода 05.01.2017 г. - 12.10.2017 г. –/частично от 5-та до 45
вноска/; сумата от 139, 31 лв. –
обезщетение за забава по договора за кредит за периода от 08.01.2017 г. до
датата на подаване на заявлението в съда. От заключението се установява предоставянето на сума в размер на 900 лева по договор за потребителски кредит,
удостоверено с подписване на договора по арг. от чл.
27 от същия. Според вещото лице е настъпил крайният падеж
на договора като същото установява липса
на извършени след м. 05. 2017 г. плащания.
За
да отхвърли предявените искове районният съд е приел, че договорът за цесия,
въз основа на който ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД се легитимира като кредитор, не е
породил действие по отношение на ответника, тъй като към 04.02.2019 г. /датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед по реда на чл.410 ГПК/ ответникът не е бил надлежно
уведомен за прехвърляне на вземането съгласно разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД.
При извършената
служебна проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо. Предвид горното
и съгласно чл.269, изр.
второ от ГПК
следва да бъде
проверена правилността на
решението по изложените
във въззивната
жалба доводи и
при служебна проверка за
допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми,
като въззивният съд,
като инстанция по
същество, се произнесе по
съществуващия между страните
правен спор.
По
делото се установява, че са налице
специалните изисквания за допустимост на иска с правна квалификация чл. 422 ГПК
– издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2005 по описа за 2019 г. на ПРС,
връчване
на заповедта по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, подадена в срок искова молба за
установяване вземането на заявителя. Поради този начин на
връчване, на длъжника е назначен
особен представител, който представлява длъжника и във въззивното
производство.
От фактическа страна по делото се
установява от представените писмени доказателства, че е сключен договор за потребителски кредит №
*********/1.12.2016 г. между „Провидент Файненшъл България“ ООД като кредитор и Д.Р.Д. като кредитополучател, по силата на който кредиторът
е предоставил на кредитополучателя сумата в размер от 900 лв. при допълнително
уговорена такса за оценяване - 45 лева;
общ размер на фиксирана лихва - 122, 95 лева, представляваща 29, 73 % годишно;
общ размер на таксата за оценяване и на фиксираната лихва от 167, 95 лева,
равняващи се на 49, 10 % годишен процент на разходите. Договорена е и такса за
услуга „Кредит у дома“ в размер на 578, 52 лева, представляваща домашна
доставка на заетата сума в брой по местоживеене на кредитополучателя и седмично
домашно събиране на вноските по кредита, която се дължи от кредитополучателя
освен общия размер на разходите по кредита. Според договора общият размер на
дължимата сума е в размер на 1647, 47 лева, при срок на договора от 45 седмични
плащания, размер на седмично плащане с изключение на последното от 36, 59 лева
и размер на последно плащане от 36, 51 лева,
като първото седмично плащане е договорено на 10.12.2016 г. и всяко
плащане се дължи на ден от седмицата - понеделник. С оглед на така установените
данни се констатира, че към момента на подаване на заявлението в съда на
04.02.2019г., вземането е с настъпил падеж.
По
делото е представен Договор за цесия и заместване в дълг от 01.07.2017 г.,
сключен между "Провидент Файненшъл
България" ООД и "Изи Асет
Мениджмънт" АД, в който е установено, че считано от 01.07.2017 г. продавачът
прехвърля на купувача всички главни и акцесорни, настоящи и бъдещи
вземания, произтичащи от договори за паричен заем, описани в Приложение № 1. Съдът констатира, че Приложение № 1 не е представено
по делото, но е приложено Потвърждение за сключената
цесия с посочване на договора за заем №
********* от 01.12.2016 г., имената на длъжника, размер
на предоставената главница от 900 лева и остатък от
задължението към 01.07.2017 г. от 1472.47
лева.
Приложен е и Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г. и допълнително споразумение
към него от 01.11.2017 г., сключени между "Изи Асет Мениджмънт" АД и "Агенция за събиране на
вземания" ООД / понастоящем Агенция
за събиране на вземания” ЕАД/, от които се установява, че продавачът "Изи Асет Мениджмънт" АД
прехвърля на купувача - ищец станалите ликвидни и изискуеми в пълен размер
вземания, произтичащи от договори за потребителски кредит, сключени с физически
лица, които не изпълняват задълженията си, индивидуализирани в Приложение № 1,
неразделна част от договора, считано от датата на неговото съставяне. По делото
е представено Приложение № 1 от 01.06.2018 г. към рамковия договора, в което е посочено вземането по договора за кредит № ********* от 01.12.2016 г., имената на длъжника
и неговото ЕГН, с размера на отпусната главница, общата дължима сума по кредита
и неговия остатък от 1 554, 73 към
01.06.2018г., ведно с лихвата за просрочие.
Представено е пълномощно, по силата на
което управителят на "Файненшъл България" ООД / с предишно наименование "Провидент Файненшъл България" ООД/ е упълномощил "Изи Асет
Мениджмънт" АД да уведоми от името на цедента
всички длъжници по всички вземания на дружеството за прехвърляне на вземанията по чл.99, ал.3 от ЗЗД, като е
установено, че упълномощеният има право да преупълномощава
други физически или юридически лица с посочените права. Представено е
пълномощно, по силата на което "Изи Асет Мениджмънт" АД упълномощава "Агенция за
събиране на вземания" ЕАД да уведоми от
името на цедента всички длъжници
по Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. както
и пълномощно по силата на което "Изи Асет Мениджмънт" АД преупълномощава
"Агенция за събиране на вземания" ЕАД да уведоми от
името на "Файненшъл България" ООД / с предишно наименование "Провидент
Файненшъл България" ООД/ всички длъжници по всички
вземания на цедента.
Приложено е
Уведомително писмо с изх.№ УПЦ-П-ИАМ-ФН/ ********* от 25.06.2018 г. от „Изи Асет Мениджмънт” АД, чрез
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД като пълномощника на цедента,
до длъжника Д.Д., за прехвърляне на вземането с Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г. и допълнително
споразумение към него от 01.11.2017 г., произтичащо от договора за
кредит № *********. Така е представено и Уведомително писмо изх.№ ЛД-
П-ИАМ-ФН/ ********* от 25.06.2018 г. от „Файненшъл
България“ ЕООД / с предишно наименование „Провидент Файненшъл България“ ООД/,
чрез пълномощника „Агенция за събиране на вземания“ ООД преупълномощено от „Изи Асет Мениджмънт" АД, до длъжника за извършената цесия
на дата 01.07.2017 г. Писмата са изпратени едновременно на длъжника като
пратката се е върнала неполучена с отбелязването, че не е потърсена от
получателя. По делото се констатира, че посочените уведомителни писма са
връчени с връчването на исковата молба на особения представител на длъжника, назначен по реда на чл.47, ал.6 от ГПК.
С оглед на така установените факти по
делото, настоящият съдебен състав намира, че прехвърлянето на вземането е
произвело правното си действие по отношение на длъжника в съответствие с
изискванията, въведени в разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Предишният кредитор
има правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника
като негов пълномощник, в който смисъл е и Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. №
2639/2014 г. на II т. о. на ВКС. По делото са представени пълномощни, по силата
на които цесионерът – ищецът е упълномощен да изпълни
задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД по двата договора за цесия. По делото се установява, че длъжникът не е получил
уведомленията за прехвърляне на вземането, тъй
като според представената обратна разписка, пратката се е върнала с
отбелязване "непотърсена". В случая приложените към исковата молба
уведомления са връчени на особения представител на длъжника, назначен по реда
на чл.47, ал.6 от ГПК. Постоянна е практиката на съдилищата, че връчването на
представените с исковата молба уведомления, изхождащи от цесионера
в качеството му на пълномощник на стария кредитор, представляват надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл.
първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил
след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде
съобразено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника
/ в този смисъл Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, ТК/. Същевременно в
Решение № 198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. №
193/2018 г., I т. о., ТК е прието, че длъжникът е надлежно
уведомен за изявлението на кредитора, че упражнява правото си да направи
кредита предсрочно изискуемо, с връчване на исковата молба на особения
представител на длъжника. В случая, доколкото не се касае за предсрочна
изискуемост, а за падежирало вземане, от значение е
връчване на уведомлението за цесията на особения представител, зачетено от съда
като факт, настъпил в хода на производството. Особеният представител, назначен
от съда на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК надлежно приема изявления от името и
за сметка на страната, която е назначен от съда да представлява. /така и определение № 736/2016 г. по т. дело № 2352/2015 г. на
Второ т. о. ВКС/ В цитираното по-горе Решение
№ 198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о., ТК е отговорено именно на този въпрос като съдът приема, че
връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно ако е направено на
особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на
връчването правни последици.
Ето защо, връчването на приложените към исковата молба уведомления за
цесията на особения представител на длъжника, съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр.
1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
При тези изводи на въззивния съд следва да се прецени основателността на
исковата претенция, при съобразяване с всички доводи и възражения на страните,
включително за неговото съответствие с императивните норми на закона.
Правната
норма на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9
договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност
на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тази недействителност е по -
особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно, че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като
съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не дължи връщане на лихви и другите разходи.
Съгласно разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК
договорът за потребителски
кредит следва да съдържа годишният процент на
разходите по кредита,
както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване
на договора. В случая договорът за потребителски кредит
формално отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК,
доколкото в него
е налице посочване на годишен
процент на разходите
от 49, 1 %. Посоченият в договора
размер на ГПР обаче не съответстват
на действителния прилаган по договора
ГПР, съобразно поетите от потребителя задължения.
Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1
от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно
§1, т.1 от ДР
на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит. В
договора е записано, че ГПР включва таксата за оценка на досие от 45 лева /
посочена под б.“Б“/ и общият размер на фиксираната лихва от 122, 95 лева /
посочена под б.“В“/, както е и посочено, че общо същите / Б+В/ са в размер на
167, 95 лева, равняващи се на 49, 1 % ГПР. Така категорично по делото се
установява, че в ГПР не е включено вземането на
кредитора за такса за услуга „Кредит у дома“ в размер на 578, 52 лева,
договорена в чл.25 от договора. Според разпоредбата на чл. 25 от договора, кредиторът се е задължил да предостави на
кредитополучателя услугата „Кредит у дома“. Посочената услуга
представлява доставка от кредитора на заемната сума
в брой по местоживеенете на кредитополучателя
и
събиране на погасителните вноски седмично по местоживеене на кредитополучателя срещу заплащането на такса от последния в размер на
578, 52 лв. В чл.25 от договора е
посочено, че 30 % от тази такса е равна на
разходите, свързани с организиране на услугата "кредит у
дома" и предоставяне на кредита в брой по местоживеене на кредитополучателя, като последната е дължима
при подписване на договора, но се заплаща на равни вноски през периода на
кредита за улеснение на клиента. Останалата част от таксата е установена като
дължима за покриване на разходите за събиране на седмичните вноски в дома на
клиента, като е дължима за срока на кредита и също е включена в седмичните вноски. Според
настоящия съдебен състав, договорената такса за услуга „Кредит у дома“ по
същество представлява допълнителен разход за потребителя, който е следвало да
бъде включен в ГПР, тъй като
икономическата тежест се понася от потребителя, който заплаща таксата наред с
другите парични задължение по договора за потребителски кредит. Процесната такса се заплаща разсрочено заедно с всички
останали задължения по договора за потребителски кредит – главници, лихви, на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит. В случая не
може да се приеме, че таксата "Кредит у дома" е договорена
за допълнителна услуга по чл.10, ал.1 от ЗПК, тъй като процесната услуга е свързана с
усвояването и управлението на кредита. От
последното се обосновава и нарушение на забраната на чл.
10а, ал. 2 ЗПК за събиране на такава такса,
тъй като според цитираната разпоредба
кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване, отпускане и
управление на кредита. Съдът
намира, че невключването на таксата "Кредит у дома" в ГПР е направено с цел заобикаляне на разпоредбата
на чл.19, ал.4 от ЗПК, предвиждаща че
годишният процент на разходите по кредита не може
да бъде по- висок от пет пъти размера
на законната лихва по
просрочени задължения.
С оглед на изложеното посоченият в
договора ГПР от 49, 1 % не съответства на
действителния прилаган, което по същество представлява нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, регламентирана за осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, така и за
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между
интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, ал.1,
т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Посочването в договора за кредит
на ГПР, който не е формиран при спазването на чл.19, ал.1 от ЗПК, а така и
отразява по - нисък от действителния ГПР, създава заблуждение у потребителя за
финансовата тежест на кредита, което е и в противоречие на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в
която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да
бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата необходима информация
по ясен и кратък начин, за да може
потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността
на кредита и относно своето задължения,
преди да сключи договора за кредит.
Констатираното от съда нарушение на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК обосновава
недействителността на договора на основание
чл.22 от ЗПК. Имайки предвид последиците на тази
недействителност, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник
по настоящото дело дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не
дължи лихви, неустойка или други разходи, които произтичат от недействителния
договор. С оглед на горното, ответникът дължи връщане единствено на
предоставената с договора заемна сума от 900 лева, към която следва да се
отнесат всички извършени плащания. Според
заключението на ССЕ извършените от ответника плащания по договора са в
размер на 174 лева, които следва да бъдат приспаднати от размера на главницата
от 900 лева. Предвид на това претенцията на ищцовото дружество
спрямо ответника за предоставената главница по кредита
се явява основателна за размера
на 726 лева и за този размер следва
да се признание вземането на
ищеца.
По така
изложените, обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта му, с
която е
била отхвърлена претенцията
на ищцовото дружество спрямо ответника за сумата от 726
лв.- предоставена и непогасена главница.
В останалата му част, с която
са били отхвърлени претенциите
за главницата до пълния й претендиран размер, за договорна лихва,
неустойка, такси и
обезщетение за забава,
обжалваното решение следва
да бъде потвърдено.
С оглед
изхода на спора
и на основание чл.78, ал.1 и
ал.8 от ГПК на дружеството-
жалбоподател следва да
бъдат присъдени направените
в заповедното, първоинстанционното и
въззивното
производство разноски и юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно на уважената
част от претенциите.
По заповедното производство в полза
на ищеца са присъдени
разноски в размер
на 25 лв.
и юрисконсултско възнаграждение в размер на
50 лв. По първоинстанционното производство е направил
разноски за държавна такса
в размер на
267, 83 лева, за особен
представител на ответника в размер
на 342,60 лв. и за експертиза в размер
на 180 лв. и
следва да му се определи юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лв. По въззивното производство
е направил разноски
за държавна такса в
размер на 150
лв., следва да му
се определи юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лв. и да му се присъди
определеното в открито съдебно заседание възнаграждение на особения
представител от 300 лева, което жалбоподателят е задължен да внесе. Общият
размер на разноските на ищцовата
страна и дължимото юрисконсултско възнаграждение възлизат
на 1 515, 43 лв., от които
съразмерно на уважената
част от претенциите следва
да й се присъдят в размер на 683, 98 лв.
С
определение от 15.12.2020 г. въззивният съд определи
възнаграждение на особения представител адвокат К. в размер на 300 лева, което
не е внесено от жалбоподателя в указания срок и поради това ще бъде осъден за
заплати същото.
По изложените
съображения съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 260150/26.08.2020 г. постановено по гр.дело № 6720 по описа за 2019 г. на
Районен съд Пловдив, XIII гр.с.,
в частта
му, с която
е отхвърлен предявеният от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, против Д.Р.Д., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, иск за признаване на установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 726 лв. /седемстотин двадесет
и шест лева/ - непогасена главница по договор за потребителски кредит№ *********/01.12.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявление за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК- 04.02.2019г., като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено,
че Д.Р.Д., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, дължи на
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, сумата от 726 лв. /седемстотин двадесет и шест лева/ - непогасена главница
по договор за
потребителски кредит№ *********/01.12.2016 г., сключен между „Провидент Файненшъл България“ ООД
и Д.Р.Д., вземанията по който са прехвърлени от „Файненшъл
България“ ЕООД / с предишно наименование „Провидент Файненшъл България“ ООД/ на „Изи Асет Мениджмънт” АД, както и от „Изи
Асет Мениджмънт” АД на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК- 04.02.2019г., за която сума е
издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2005 по описа за
2019 г. на РС - Пловдив, Х - ти гр. състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260150/26.08.2020 г. постановено по гр.дело
№ 6720 по описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, XIII гр.с., в
останалата му част.
ОСЪЖДА Д.Р.Д., ЕГН
**********, постоянен адрес: ***, да
заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, сумата от 683,
98 лв. - разноски и юрисконсултско
възнаграждение за заповедното, първоинстанционното
и въззивното производство,
съразмерно на уважената
част от претенцията.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4,
да заплати на адв. В.П.К.
***, сумата от 300 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
.