№ 696
гр. София, 12.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20211000503441 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 264453/06.07.2021 г., постановено по гр.д. № 12591/2019
г., Софийски градски съд, І-19 състав е отхвърлил предявените искове на С.А.
С. с правно основание чл.439, ал.1 ГПК срещу „Банка ДСК“ АД за признаване
за установено недължимост на сумата 13 370 евро-главница, частична
претенция, при пълен заявен размер от 59 100,23 евро, за сумата от 1800 евро-
лихва, частична претенция, при пълен заявен размер от 16779,59 евро и
сумата от 161,05 евро-заемни такси, предмет на изпълнителен лист от
05.01.2012 г. по гр.д. № 56175/11 г. на СРС, 35 състав, поради изтекла
погасителна давност като неоснователни. На основание чл.78, ал.1 от ГПК
ищцата е осъдена да заплати на ответника и разноски по делото в размер на
300 лв.-юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението в неговата цялост е постъпила въззивна жалба на
ищцата С.А. С..
Въззивницата поддържа, че обжалваното решение е неправилно и е
постановено в отклонение на задължителната за съдилищата практика на
ВКС. Поддържа се, че въведените основания от ищеца с исковата молба
1
съдържат факти, доказателства и аргументи за прекратяване на
изпълнителния процес, поради това, че са налице възникнали нови договорни
отношения и поради факта, че на базата на тези договорни отношения
изпълнителното дело следва да бъде прекратено по смисъла на закона, тъй
като не могат да съществуват паралелно две основания за погасяване на
вземане. Поддържа се, че по изпълнителното дело не са предприемани
никакви изпълнителни действия в периода 04.07.2013 г.-22.01.2018 г. по
спряното по молба на взискателя изпълнително дело. Поддържа, че
перемцията е изключена, когато взискателят не може да предприема
действия, поради наличието на процесуална пречка, обусловила спирането на
производството, но когато самото спиране е резултат от волята на взискателя,
такава пречка няма и ако в рамките на указания преклузивен срок,
взискателят не поиска възобновяване и то чрез конкретно изпълнително
действие, то съдебният изпълнител е длъжен да констатира осъществяването
на фактическия състав на основанието за прекратяване. По тези съображения,
твърди, че към датата на възобновяване на изпълнително дело № 1145/12 г. –
22.01.2018 г. то е било перемирано по силата на закона към 04.07.2015 г., а
изпълняемото право по издадената заповед за изпълнение и изпълнителен
лист по гр.д.№ 56175/11 на СРС, 35 състав е било погасено по давност към
01.06.2017 г. за главницата на основание чл.110 ЗЗД, а за лихвите към
01.06.2015 г. Поддържа се, че твърдението на съда постановил съдебното
решение, че с извършване на плащанията ищцата е направила признание за
дължимост на претендираните вземания, не кореспондира с изложените факти
и твърдения с исковата молба. Твърди, че плащанията извършени от ищцата
са в условията на принуда и са извършвани добросъвестно. Поддържа се, че
съдът не прави разлика между изпълнителни действия и постигнато
извънсъдебно споразумение.
Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него постанови
друго, с което уважи предявения иск. Претендира и направените по делото
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ответникът и чрез своя процесуален
представител депозира отговор. Счита, че решението на първоинстанционния
съд е допустимо, правилно, мотивирано, обосновано, законосъобразно и
постановено при спазване на всички процесуални правила. Поддържа
2
правилност на извода на съда, че не е налице изтекла погасителна давност за
вземането.
Моли съда да потвърди обжалваното решение.
В открито съдебно заседание въззивницата-ищца чрез процесуалния си
представител моли съда да уважи въззивната жалба. Претендира направените
разноски, за което представя списък по чл.80 ГПК.
В открито съдебно заседание въззиваемият-ответник, редовно
призован, не изпраща представител, не изразява становище в хода по
същество.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав състав, след преценка
по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на
страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от
фактическа страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск с
правно основание чл.439 от ГПК.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният
съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:
Производството по изпълнително дело № 1145/2012 г. по описа на ЧСИ
С. Я. е образувано на 02.04.2012 г. по молба на взискателя „Банка ДСК“ АД за
принудително събиране на сумите по изпълнителен лист от 05.01.2012 г.,
издаден въз основа на Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.417 ГПК от същата дата, постановена по гр.д.№ 56175/2011 г. по описа на
СРС, 35 състав, както следва: сумата от 59 100,23 евро-просрочена главница,
заедно със законната лихва върху сумата, считано от 13.12.2011 г. до
окончателното изплащане на вземането, сумата от 16 779,59 евро-лихва за
периода от 04.05.2011 г. до 12.12.2011 г. включително, сумата от 161,05 евро
–заемни такси, както и сумата 2974,46 лв. държавна такса.
В молбата взискателят е посочил изпълнителен способ и е възложил на
ЧСИ правата по чл.18 от ЗЧСИ.
На 04.04.2012 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника С.А. С., получавано от нейния
работодател „Летище София“ ЕАД. Видно от отговора на работодателя от
05.04.2012 г., същият е уведомил съдебния изпълнител, че пристъпва към
3
ежемесечни удръжки от трудовото възнаграждение на длъжника, докато
лицето е на постоянен трудов договор с дружеството, като удържаните суми
ще се превеждат по посочената от съдебния изпълнител банкова сметка.
Изпратената на регистрирания настоящ адрес на длъжника, съобразно
извършената справка от съдебния изпълнител, покана за доброволно
изпълнение е върната от адреса в гр.***, ж.к. „***“, бл. ***, вх.Б, ет.1, ап.30 в
цялост, с отбелязване от 07.04.2012 г., че лице с имена С.А. С. никога не е
живяла на този адрес и е непозната, включително по данни на собствениците
на апартамента.
На 05.04.2012 г. е вписана възбрана върху апартамент № 30, находящ се
в гр.***, ж.к. „***“, бл. ***, вх.Б, ет.1.
Изпратената на регистрирания постоянен адрес на длъжника, съобразно
извършената справка от съдебния изпълнител, покана за доброволно
изпълнение е върната от адреса в гр.***, ж.к. „***“, бл. ***, вх.Г, ет.2, ап.64 в
цялост, с отбелязване от 07.05.2012 г., че лице с имена С.А. С. не живее на
адреса. Апартаментът бил собственост на друго лице.
На 19.05.2012 г. чрез работодателя на длъжника е връчена призовка за
принудително изпълнение, с която е уведомен за насрочения за 01.06.2012 г.
от 11 часа опис и оценка на ипотекирания имот.
На 23.05.2012 г. длъжникът и ищца в настоящото производство е
депозирала лично молба по изпълнителното дело, с която е заявила искане
сумата в размер на 1200 лв. по нейна запорирана сметка в банка ОББ да бъде
усвоена.
На същата дата-23.05.2012 г. е съставен протокол, подписан лично от
длъжника С.А. С., която с подписа си е удостоверила, че се е запознала с
материалите по изпълнителното дело и е получила призовка за доброволно
изпълнение.
С молба от 30.05.2012 г. длъжникът е заявил искане за отмяна на
насрочения опис, тъй като на същата дата е внесла сума в размер на 1000 лв. и
се задължава да внася всеки месец между 800 и 1000 лв. от 15-то до 30-то
число. Внасянето на сумата е удостоверено с ПКО от 30.05.2012 г., след което
и видно от отбелязването върху изпълнителния лист е извършено плащане
към кредитора.
Реализиран е и запора върху трудовото възнаграждение, като на
4
28.05.2012 г. е постъпила по сметка на съдебния изпълнител и сума в размер
на 450 лв., на 26.07.2012 г.-сума от 300 лв. С писмо от 04.09.2012 г. „Летище
София“ ЕАД е уведомило съдебния изпълнител, че спира удръжките и
преводите по наложения запор, поради прекратяване на трудовото
правоотношение с длъжника.
На 01.06.2012 г. е извършен опис на съсобствения на длъжника
недвижим имот ап.№ 30, гр.***, ж.к. „***“.
На 27.06.2012 г. е наложен запор върху всички банкови сметки на С.А.
С. в „Обединена Българска Банка“ АД.
В периода от 30.05.2012 г. до 16.09.2019 г. включително, видно от
извършените отбелязвания по изпълнителния лист, по изпълнителното дело
са постъпвали частичния плащания.
На 06.06.2013 г. кредиторът е депозирал молба, с която е заявил искане
за извършване на нова оценка и насрочване на публична продан на
ипотекирания недвижим имот. На 17.06.2013 г. е насрочена публична продан,
а на 04.07.2013 г. производството по изпълнителното дело е спряно по искане
на взискателя на основание чл.432, ал.1, т.2 от ГПК, поради подписано на
12.06.2013 г. извънсъдебно споразумение с длъжника.
С молба от 05.11.2013 г. ищцата-длъжник е поискала вдигане на
запорите върху сметките й в ОББ, тъй като има сключено споразумение с
кредитора и превежда суми редовно. В периода, през който изпълнителното
дело е било спряно, плащанията на суми по него са продължили.
На 23.02.2017 г. е наложен запор върху банковите сметки на длъжника
С. в „Банка ДСК“ ЕАД.
На 22.01.2018 г. е възобновено производството по изпълнителното дело.
Взискателят с молба от същата дата е поискал изготвяне на нова оценка и
насрочване на публична продан. С разпореждане от 16.07.2019 г. съдебния
изпълнител е насрочил публична продан, която е осъществена успешно на
19.09.2019 г.
На 30.09.2019 г. длъжникът С.А. С. е предявила иска си срещу „Банка
ДСК“ АД.
При така установената фактическа обстановка и с обжалваното
решение, първоинстанционният съд е приел, че вземането на ответника не е
5
погасено по давност и е отхвърлил предявените искове като неоснователни.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим
съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този
смисъл подадената въззивна жалба е процесуално допустима.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
С иска по чл. 439, ал. 2 ГПК длъжникът може да оспорва изпълнението
въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Като
средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес с иска се дава
право да се установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и
обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи правно
значение за неговото съществуване.
Искът е процесуално допустим, тъй като ищцата се позовава на
новонастъпили след влизане в сила на издадената заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл.417, т.2 от ГПК факти.
От доказателствата по делото се установява, че на 23.05.2012 г. на
длъжника - ищцата по настоящото дело С.А., е връчена редовно покана за
доброволно изпълнение, като с подписът си същата е удостоверила, че се е
запознала с материалите по делото, т.е. включително и с намиращите се в
него заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 05.01.2012 г. Срокът за
възражение е изтекъл съответно на 06.06.2012 г. и считано от 07.06.2012 г.
заповедта е влязла в сила по отношение на ищцата. В исковата молба се
съдържа признание, че ищцата не е подавала възражение срещу издадената
заповед, както и че не е провеждано исково производство по реда на чл.422
ГПК.
От тази дата-07.06.2012 г. и спрямо длъжника – ищцата по делото е
започнала да тече новата 5-годишната давност за вземанията, установени със
сила на пресъдено нещо. За срока на давността- Решение № 37 от 24.02.2021
6
г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., ГК.
Съответно всички възражения на длъжника срещу дължимостта на
вземането, които са били могли да бъдат заявени, включително и че
вземането на банката към 07.06.2012 г. е било погасено по давност, са
преклудирани с изтичане на двуседмичния срок по чл.414, ал.2 ГПК,
съобразно действащата към този момент редакция на нормата. Изцяло в този
смисъл Решение № 22 от 10.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1112/2021 г., III г.
о., ГК, с което съставът на ВКС е приел, че когато исковете по чл. 439 ГПК се
основават на факти и обстоятелства относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането, които са били известни на ищеца, който е могъл
да ги посочи в срока за възражение по чл. 414 ГПК, те са недопустими.
Преклудират се и възраженията срещу основателността на претенцията и
отрицателен установителен иск, че длъжникът в заповедното производство не
дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта, е недопустим.
По същество на предявените искове.
Предвид обстоятелството, че изпълнителното дело е образувано на
02.04.2012 г., първият въпрос на който следва да се отговори е: тече ли
погасителна давност за вземане по изпълнително дело, което е образувано
преди приемане на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по
тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК и дадените в т. 10 от същото разяснения намират
ли приложение по отношение последиците на давността по това
принудително изпълнение и настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК. На този въпрос е отговорено с Решение № 252/17.02.2020 г.,
постановено по гр.д.№ 1609/19 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на
чл.290 от ГПК, както и с Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г.
на ВКС, ІV г.о., Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС,
ІV г.о.
Настоящият съдебен състав напълно споделя тази практика, съобразно
която съдебните състави на ВКС са приели, че когато се касае до
първоначално приети тълкувателни решения и постановления те имат
обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който
правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още тогава е имала
съдържанието, посочено в тълкувателните актове. Възможно е след
издаването на първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна в
7
тълкуваната норма или свързани с нея други правни норми, или в
обществено-икономическите условия, които да правят вече даденото
тълкуване неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона.
В тези случаи при постановяването на нов тълкувателен акт, с който се
изоставя предходното тълкуване на същата правна норма и се възприема
различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма подобно на
първоначалното обратно действие, а се прилага от момента, в който е
постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да се
прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази
хипотеза, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се
осъществили факти, които са от значение за спорното между страните
правоотношение и са породили правните си последици, то тези последици
следва да бъдат преценявани с оглед обвързващото им тълкуване, дадено и
действащо към момента на настъпването им. В противен случай би се
придало същинско обратно действие на новия тълкувателен акт, което е
недопустимо, освен съгласно чл. 14 ЗНА по изключение и въз основа на
изрична разпоредба за това.
За заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК
производства по принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях
факти до посочената дата следва да намери приложимост задължителното
тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през
времетраенето на изпълнителното производство – от датата на образуването
му, до датата на приемане на последващия тълкувателен акт (придаващ
различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при висящност
на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла. Както доктрината,
така и съдебната практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015
г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК , поради т. нар. „перемпция“ и то по силата на закона, независимо дали
съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо
декларативно, а не конститутивно действие. Различието е относно датата, от
която започва да тече новата погасителна давност за вземането в тези случаи
(според постановките по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК това е
датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
8
изпълнително действие). Ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна
давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на
изтичане на горния релевантен (двугодишен) срок, като при съдебно
установено вземане срокът й е всякога пет години (чл. 117, ал. 2 ГПК).
В конкретния случай и от изброените по-горе хронологично действия
на взискателя се установява, че давността за вземанията на ответника е
започнала да тече от 07.06.2012 г., когато издадената заповед по чл.417 от
ГПК е влязла в сила и не е текла до 26.06.2015 г., до която дата е било
валидно разрешението дадено с Постановление № 3/1980 г. на Пленума на
Върховния съд. Като преди датата 26.06.2015 г., когато постановлението е
обявено за загубило сила, перемция по делото не е настъпила, тъй като
течението на двугодишния срок по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК е започнало да
тече с образуване на изпълнителното дело на 02.04.2012 г. и е прекъснато с
молбата на взискателя от 06.06.2013 г., с която е заявил искане за извършване
на нова оценка и насрочване на публична продан на ипотекирания недвижим
имот.
В периода от 04.07.2013 г. до 22.01.2018 г. производството по
изпълнителното дело е било спряно по искане на кредитора и заради
сключено споразумение на 12.06.2013 г. между страните, в което изрично
между страните е уговорено, че кредиторът се съгласява да не предприема
принудителни действия по събиране на вземането по издадения изпълнителен
лист, а образуваното пред ЧСИ С. Я. изпълнително дело № 1145/2012 г. да
бъде спряно по отношение на длъжника С.А..
Безспорно е прието в практиката и доктрината, че двугодишният срок
по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК е преклузивен, но и процесуален срок. В случая
се касае за процесуален срок за извършване на изпълнителни действия по
висящо изпълнително производство, поради което течението на този срок е
спряло със спиране на изпълнителното производство на основание чл.432,
ал.1, т.2 от ГПК. Спирането на изпълнението означава, че липсва възможност
за съдебния изпълнител да извършва действия по принудително събиране на
вземането, но няма пречки длъжникът да извършва плащания, както е сторено
и в конкретния случай.
Течението както на давностния, така и на преклузивния срок по чл.433,
9
ал.1, т.8 от ГПК са започнали отново да текат, считано от 22.01.2018 г. и
безспорно нито към датата на исковата молба, нито към настоящия момент,
петгодишния давностен срок не е изтекъл.
Дори да се сподели виждането на въззивницата-ищца, че в случаите на
спиране на изпълнителното производство по искане на взискателя, временно
се преустановяват принудителните действия по удовлетворяване на
кредитора, но не се препятства приложението на разпоредбите, уреждащи
института на давността, защото това спиране се дължи на изразеното от него
желание да не бъдат извършвани изпълнителни действия, а не на обективни
пречки за това и че в тези случаи спирането и неприлагането на изпълнителни
способи е приравнено на бездействие на кредитора, за което той носи
санкцията на погасителната давност, то давността за вземането на ответника
отново не е изтекла.
Ищцата и в исковата си молба твърди, че считано от 14.07.2013 г.
взискателят не е поискал предприемане на изпълнителни действия. В същност
и преди спиране на изпълнителното производство, последното валидно
изпълнително действие е извършено на 17.06.2013 г., когато е насрочена
публична продан на ипотекирания имот. Безспорно е, че след тази дата в
продължение на две години, не са предприемани никакви валидни
изпълнителни действия и следователно на 17.06.2015 г. е настъпила перемция
по процесното изпълнително делото, т.е. същата е настъпила преди 26.06.2015
г. по време на действие на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на
Върховния съд, поради което новата погасителна давност е започнала да тече
от 17.06.2015 г., а не от последното валидно изпълнително действие.
Дори да се игнорира спирането на изпълнението, то започналата да тече
на 17.06.2015 г. давност е прекъсвана на основание чл.116, б.“в“ от ЗЗД с
предприетите от взискателя действия за принудително изпълнение, както
следва: на 23.02.2017 г. с налагане на запор върху банковите сметки на
ищцата в „Банка ДСК“ ЕАД, на 16.07.2019 г. с насрочване на публичната
продан, осъществена като изпълнителен способ на 19.09.2019 г.
След датата 26.06.2015 г. перемпцията е без правно значение за
прекъсването на давността. Както е посочено по-горе, тя е имала значение
при действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд,
тъй като до обявяването му за изгубило сила новата давност е започвала да
10
тече от прекратяването на изпълнителното дело.
Новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно
извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника.
С оглед на горното считано от последното валидно изпълнително
действие осъществено на 19.09.2019 г. е започнала да тече новата петгодишна
давност, която към датата на приключване на съдебното дирене не е изтекла.
Следва да се посочи още, че давността за вземанията на ответника е
прекъсната и на основание чл.116, б.“а“ от ЗЗД на 12.06.2013 г. със сключване
между страните на писмено споразумение, в което ищцата, действаща чрез
своя пълномощник А. Р. А. с изрично пълномощно с нотариално
удостоверяване на подписите с рег. № 6556/18.10.2012 г. на нотариус Л. Х. с
рег. № 521 на НК, е признала изцяло дължимостта на остатъка по дълга към
датата на сключване на споразумението-83 493,96 евро.
Отново прекъсване на давността има и на 03.04.2017 г. с включено
второ споразумение между страните, където ищцата отново е признала дълг в
общ размер на 87 519,31 евро, от която сума: 53 851,89 евро главница, законна
лихва в размер на 31 709,13 евро, изтекла от 05.01.2012 г. до 03.04.2017 г.,
присъдени лихви-1898,71 евро и заемни такси-59,58 евро. Споразумението е
представено с исковата молба.
Следователно и към датата на предявяване на исковата претенция
30.09.2019 г., както и към настоящия момент сумите не се погасени по
давност, поради което и предявеният иск като неоснователен следва да бъде
отхвърлен изцяло.
Предвид гореизложеното първоинстанционното решение като правилно
и законосъобразно ще следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноските:
При този изход на делото на въззивницата - ищца разноски не се
дължат. Въззиваемата страна не е заявила своевременно искане за
присъждане на разноски, поради което такива не се присъждат.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
11
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 264453/06.07.2021 г., постановено по гр.д.
№ 12591/2019 г., Софийски градски съд, І-19 състав.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12