Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ……………/.…...2019 г., гр. София,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести ноември през 2019 година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИЯН
ТРЕНДАФИЛОВ
секретар
Алина Тодорова, като разгледа докладваното
от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 7363 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по чл.258-273 от ГПК и чл.278, вр. чл.248, ал.3 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от
„БМС Т.“ ООД срещу решение № 567401 от 20.12.2018
г. по гр.д.№ 4272/2016 г. на СРС, 69 състав, с което са били уважени
предявените от З.Р. срещу това дружество искове с правно
основание чл.344, ал.1, т.1, и т.3 от КТ, като е признато
за незаконно и отменено дисциплинарното уволнение
на З.Р.И. извършено със Заповед № 22/22.01.2015г. на управителя на „Б.т.“ ЕООД,
на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, и е осъдено това дружество на основание
чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ да заплати на ищеца З.Р.И. сумата
от 2520 лв. - обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение в
периода от 22.12.2015г. до 22.06.2016г., ведно със законната лихва от
27.01.2016г. до окончателното плащане, както и сумата 1000 лв. - съдебни
разноски, а на Софийски районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата 180,80
лв. за държавна такса по уважените
искове.
Във въззивното
производство се разглежда съмвестно и подадената също от „БМС Т.“ ООД частна
жалба срещу определение на първоинстанционния съд от 11.03.2019 г. по чл.248 от ГПК по същото дело, с което молбата на ответвното дружество за изменение на
решението в частта за разноските като се намалят присъденото за разноски
адвокатско възнаграждение в полза на ищеца на 406,40 лв. и определената за дължима от ответника
държавна такса на 100,80 лв., е оставена без уважение.
С въззивната жалба се навеждат доводи за недопустимост, евентуално за неправилност
на решението. Оплакването за недопустимост се основава на липсата на правен интерес от
търсената защита, доколкото с декларация от 05.01.2016 г., представляваща
извънсъдебно признание, работникът-ишец е удостоверил, че няма никакви
материални и имуществени претенции към дружеството-работодател и ответник, с
което сам се е отказал от свои евентуални бъдещи претенции към работодателя и
нямало нарушени в този смисъл материални права на ищеца. Счита, че
първоинстанционинят съд, като не е обсъдил въобще тази декларация, и като не е
обсъдил и други събрани по делото и неоспорени също доказателства за изплащане
на трудовото възнаграждение на ищеца, за искане от него на обяснения за
неявяване на работа 2 дни и липсата на такива дадени обяснения, но по вина на
работника, е нарушил основните начала на
правото- равенство на страните (чл.9 от ГПК), законност (чл.5 от ГПК),
устанояването на истината (чл.10 от ГПК), и така е постановил недопустим, при
условията на евентуалност неправилен съдебен акт. Моли решението да се обезсили
като недопустимо, евентуално да се отмени като неправилно и предявените искове
да се отхвърлят. Претендира се възстановяване на разноски по списък по чл.80 от ГПК за двете
съдебни инстанции.
С
частната жалба на „БМС Т.“ООД срещу определението по
чл.248 от ГПК се
твърди, че сумата от 1000лв. е прекомерна и евентуално иска да се намали до
минималното адвокатско възнагарждение според имуществени интерес от 2520 лв. на
406,40 лв., също и държавната така на 100,80 лв. - 4% от същия имуществен
интерес.
Въззиваемата страна-ищец З.Р.И. не е дал писмен отговор
нито по въззивната жалба, нито по частната жалба в сроковете по чл.263 и
чл..276 от ГПК. С писмена молба от неговия пълномощник адв.Б. за откритото
съдебно заседание пред въззивния съд, се иска отхвърляне на жалбата бланкетно,
претендират се и разноски по списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно
чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции.
В мотивите на
обжалвания съдебен акт са изложени правни изводи, формирани въз основа на изложените
в исковата молба оплаквания за незаконност на дисциплинарното уволнение на
ищеца, и след преценка на събраните по делото писмени доказателства е прието,
че ответникът не е доказал да е спазил императивните норми на КТ да мотивира
уволнителната заповед като посочи ясно нарушението с неговите признаци- кога е
извършено, през кои два последователни работни дни ищецът не се е явил на
работа с посочване на съответните дати, което налага на формално основание
процесната заповед да бъде отменена, без спорът да бъде разглеждан по същество.
Отделно от това е мотивирал решението и с установеното нарушаване на разпоредбата
на чл. 193, ал. 1 КТ, доколкото представено уведомително писмо с изх. №
2/16.12.2015г., с което ответното дружество е поканило ищеца да се яви на
21.12.2015г. на посочения в писмото адрес и да даде писмени обяснения и да
представи трудовата си книжка за оформяне е неясно и не представлявало искане
за даване на обяснения относно посоченото в заповедта нарушение, нито е бил определен
подходяш срок за даване на обяснения. Така изложените мотиви на атакуваното решение са ясни и
последователни, както и са съответни на постановения диспозитив. Недостатъците
на мотивите поради тяхната непълнота, въззивният съд, в съответствие със съдебната
практика, намира, че би могло да води до необоснованост поради допуснати
процесуални нарушения, но не и до неговата недопустимост или нищожност. Наред с това правният
интерес при предявените искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.3 от КТ се предполага
на база твърденията в исковата молба и при липсата на възражения и
доказателства за наличие на основания за недопустимост на исковете или на
съдебното производство инстанция / напр. по чл.126, чл.229, чл.299 от ГПК. А конктерния случай не е такъв. Дали
искът е доказан е въпрос на преценка на правилността на решението, а не въпрос
по допустимост наисковете или на решението.
Налице е
последователно застъпвана теза в решения на ВКС, според която непосредствена
цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния
спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с
установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и
преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под
приложимата материалноправна норма. Обект на въззивната дейност не са пороците
на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при
което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само
косвен резултат от тази дейност, като същата преценка е ограничена от
посочените във въззивната жалба и отговора й, доводи на страните и оплаквания относно фактите и
правилното приложение на материалния закон. Изложените във
въззивната жалба на „БМС Т.“ООД оплаквания се отнасят до необоснованост на първоинстанционния акт
относно преценката на всички въведени от страните възражения и преценка на
събраните доказателства, които налагат въззивната инстанция да ги обсъди, както
и да прецени дали събраните по делото писмени и гласни доказателства,
установяват твърденията и възраженията на страните относно наличието/липсата на
сочените в уволнителната заповед нарушения и спазването на императивните
изисквания на чл.193 и чл.195 от ГК, доколкото такива оплаквания са направени с
исковата молба. Оплакванията с въззивната жалба за необоснованост относно установяване
на фактите, задължава въззивния съд да се произнесе относно тяхното
установяване от събраните по делото доказателства пред първоинстанционния съд,
при липсата на нови такива пред въззивната инстанция, които да са били
допустими съгласно чл.266 от ГПК, като въззивният съд следва да провери и
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни
материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
Не
се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни
норми. Първоинстанционният съд е основал решението си на база приетите по
делото доказателства за допуснато от работодателя-ответник
нарушение на изискването за мотивиране на уволнителната заповед по чл.195 от ГПК относно време, начин и място на извършване на дисциплинарното нарушение, и
нарушение на задължението по чл.193 от КТ да изиска писмено обяснения от
работника за причините да се допусне същото дисциплинарно нарушение, сочено в
уволнителната заповед, което да е сторено преди налагане на дисциплинарното
наказание. Въз основа на тези изводи е приел, че уволнението е незаонно и го е томенил,
както и е уважил и обусловеният от него акцесорен иск за обезщетение за
оставане без работа, при доказване на предпоставките за това. Изложените от първоинстанционния съд фактически констатации и правни изводи
са основани на приетите по делото доказателства,
въззивният съд ги споделя и на основание
чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
В
допълнение, по повод оплакванията с възивната жалба, се отбелязва и следното:
Между
страните не се спори, че са били обвързани от трудово правоотношение по
безсрочен трудов договор, по което ищецът е заемал длъжността „шофьор товарен
автомобил международни превози“ при ответното дружество, като на работника е
била връчена на 05.01.2016г. Заповед № 22 от 22.01.2015г. за прекратяване на
трудовия договор поради налагане на дисциплинарно наказание уволнение на основание
чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Не се спори, че последното получено от ищеца трудово
възнагарждение е в размер на 435 лв.
Съобразно
оплакванията с исковата молба за налагане на наказанието при неспазване на
предвидения законов ред по чл.193 и чл.195 от КТ, и за липсата на извършено
дисциплинарно нарушение, съдът е задължен да провери дали са спазени
императивните изискнатия на посочените текстове от КТ, и ако установи
нарушаване на някой от тях, е освободен от задължението да установява дали е
извършено дисциплинарно нарушение. В случая съобразно изложеното по-горе, се
установява, че работодателят не е мотивирал уволнителната заповед, както и не е
поискал от работника обяснения за твърдяното нарушение на трудовата дисциплина.
Оплакването по въззивната жалба за искане на обяснения с писмо от 16.12.2015 г.
въззивният съд, също като първоинстанционния, намира, че не покрива изискването
на чл.193, ал.1 от КТ - не сочи в това
писмо-искане за какво нарушение на трудовата дисциплина се искат обяснения,
макар и да не се спори, че това писмо е достигнало до ищеца преди издаване на
уволнителната заповед, видно и от обратно писмо –обяснения от ищеца до
ответника от 22.12.2015 г. , че не му е ясно за какво се искат обяснения от
него и че вече счита трудовия договор прекратен на друго основание. Когато
искането за обяснение изобщо не е достигнало до работника, или съдържанието му
е неясно, то недаването на насрещно обяснение от работника, или даването на
такова със съдържанието като това от 22.12.2015 г., не сочи на прилагане спрямо
работника на последицата по чл.193, ал.3 от КТ и не може да се приеме, че
обяснения не са дадени по вина на работника.
Наложеното следователно дисциплинарно наказание уволнение е
незаконосъобразно поради неспазване на изискванията на чл.193 и чл.195 от КТ и
подлежи на отмяна на формално основание, без да се изследва дали работникът е
извършил нарушение на трудовата дисциплина. Така първоинстанционният съд
правилно не е обсъждал свидетелските показания за липса/наличие на
дисциплинарно нарушение относно явяване на работа, и въззивният съд също няма
задължение да ги обсъжда. В този смисъл не се преценяват събраните свидетелски
показания в тази насока.
По делото е установено от събраните писмени
доказателства, че на ищеца са били изплащани трудовите възнаграждения за
отработено време в периода м.януари-м.декември 2015 г./без м.август когто е
посочена сума 0,00лв/, удостоверено с подпис на работника на ведомостите за
заплати за всички месеци от 2015 г., при което не се доказва твърдението на
ищеца, че трудовият договор е бил прекратен на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ-неплащане на работна заплата, считано от 16.12.2015 г.-датата на получаване
на изявлението за това от работодателя по пощата. Или трудовият договор е
прекратен според уволнителната заповед. Доколкото обаче съдът намира, че това прекратяване
поради уволнение е незаконно, то заповедта за уволнение подлежи и на отмяна.
Искът за това е основателен и се уважава.
По отношение
иска за обезщетение по чл.344, ал.1, т.3 от КТ, вр. чл.225 от КТ, въззивният
съд намира, че са налице основанията за неговото уважаване, доколкото съдът
приема, че трудовото отношение е било незаконосъобразно прекратено, и
установеното по делото относно размера на последното получено от ищеца трудово
възнаграждение по смисъла на чл.228 от КТ, за което и няма спор между страните,
и установената липса на започване на друга работа от ищеца за 6 месеца от вписаната в трудовата книжка
дата на прекратяване на трудовия договор - 22.12.2015 г. Представената
декларация, подписана от ищеца от 05.01.2016 г. не опровергава този извод,
доколкото в същата е посочено, че ищецът е получил от работодателя си трудова
книжка, УПИ 2 и УПИ 3, служ.блежка, работна заплата/обезщетения, но при липсата
на конкретизация какви обезщетения е получил, не може да се приеме, че е направил
извънсъдебно признание за получаване на обезщетение по чл.344, ал.1, т.3, вр
чл.225 от КТ, при това и занапред. А и в самата уволнителна заповед не е
разпоредено на ищеца да се заплащат обезщетения. При липсата на други
оплаквания относно фактите по първоинстанционното решение, касаещи този иск за
обезщетение и неговия размер, и при направената преценка отново на въззивния
съд, че и този иск е основателен, той също подлежи на уважаване.
Поради
съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по основателността на предавените
искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.3 от КТ, обжалваното решение следва да се
потвърди.
С влязло в
сила определение от открито съдебно заседание пред СРС на 08.11.2018 г. е
прекратено производството по делото по иска по чл.344, ал.1, т.4 от КТ, такъв
не е предмет на решението и на въззивна проверка.
По
частната жалба срещу определението по чл.248 от ГПК
Частната
жалба е частично основателна.
С обжалваното
определение от 11.03.2019 г. по първоинстанционното дело, обективирано на гърба
на молбата на ответника от 21.12.2018 г. по чл.248 от ГПК, първоинстанционният съд е
приел същата за неоснователна по мотиви, изложени в решението, и че държавната
такса е определена по трите обективно съединени иска.
Ищецът е
ангажирал доказателства за разноски за адвокат за първата инстанция в размер на
1000 лв., платени в брой, които следва да му бъдат възстановени изцяло от
ответника. Направеното от ответника възражение за прекомерност по чл.78, ал.5
от ГПК е неоснователно. Минималният размер на адвокатското възнаграждение, определено съгласно чл.7, ал.2, т.4 от
Наредба № 1/2004г. на ВАдС върху имуществения интерес по оценяемия иск за
обезщетение 2520лв. /по аргумент от чл.7, ал.1, 1, предл.последно от същата
Наредба/ е 406,40 лв., но съдът не е
длъжен да намалява същото до минимума по Наредба № 1/2004 г., а преценява
размера му според фактическата и правна сложност на спора и извършените
процесуални действия на адвоката по защита по предявените два иска-както е
сключен договора за правна защита и съдействие с адв.Б., само единият от които
искове е оценяем, а по този за отмяна на уволнението минималният размер на
адв.възнаграждение е 420 .лв. според чл.7, ал.1, т.1 от Наредба № 1/2004 г. и
минималната работна заплата за 2016 г. Според установена практика на ВКС
възнаграждението за адвокат се дължи по всеки един от обективно съединените
искове, предмет на защита според чл.
2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС / така напр. определение № 178 от
05.03.2019 г. по гр. д. № 3320/2018 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС и в др./. Или
платеното от ищеца не се явява прекомерно и не следва да се намалява, тъй като е
налице определена фактическа и правна сложност на спора и проведени две съдебни
заседания пред СРС.
Държавната
такса от 180,80 лв. следва да се намали на 140,80 лв., доколкото предмет на
делото са останали само едни неоценяем иск и едни оценяем иск. По оценяемия иск
за обезщетение, съгласно чл.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират
от съдилищата по ГПК, държ.такса, тя е
100,80 лв. По неоценяемия иск по чл.344, ал.1, т.1 от ГПК, съгласно чл.3
от същата Тарифа, тя се определя в границите от 30 лв. до 80 лв., като съдът,
който я определя, я индивидуализира във всеки отделен случай с оглед
фактическата и правната сложност на делото / така напр. определение № 588 от
18.07.2014 г. по ч. гр. д. № 4046/2014 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС/. Първоинстанционният съд, като е приел с
обжлаваното определение от 11.03.2019 г., че е определил държ.такса като за три
обективно съединени иска, но за един от неоценяемите искове –този по чл.344,
ал.1, т.4 от КТ, е прекратил производството, е приел следователно за дължима от
работодателя държ.такса по 40 лв. за всеки от двата предявени с исковата молба
неоценяеми иска, но се дължи от ответника само една от тези две такси, или само
40 лв., доколкото по втория неоценяем иск производството е било прекратено.
По разноските
за въззивната инстанция: Съобразно изхода на спора, направените от въззивника-ответник
разноски остават в негова тежест. Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора,
въззиваемата страна-ищец би имала право на разноски пред въззивната инстанция,
ако беше осъществена по делото защита от адвоката съобразно характеристиките на
защита според Закона за адвокатурата. В случая обаче, в полза на ищец, не
следва да се присъжда претендираното възнаграждение за адвокат, макар и да е платено
от него, т.к. единственото извършено от адвоката действие се изчерпва с
подаване на бланкетна молба, след сроковете за отговор по въззивната
жалба/частната жалба, с която молба иска отхвърляне на жалбата бланкетно, което
действие не може да се счита осъществена защита по делото, за която да се дължи
заплащане от противната страна, адвоката не е и участвал в проведеното открито
съдебно заседание пред въззивния съд, при което не се дължи от противната
страна възстановяване на разноски за адвокат пред въззивната инстанция.
Воден от
горните мотиви, СГС
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 567401 от
20.12.2018 г. по гр.д.№ 4272/2016 г. на СРС, 69 състав.
ОТМЕНЯ определение по чл.248 от ГПК от 11.03.2019 г. също по
гр.д. .№ 4272/2016 г. на СРС, 69 състав, В
ЧАСТТА, с която е отказано намаляване на държавната такса по чл.78, ал.6 от ГПК на 140,80 лв., вместо което постановява : ИЗМЕНЯ решение № 567401 от 20.12.2018 г. по гр.д.№ 4272/2016 г. на
СРС, 69 състав, в частта за разноските, като НАМАЛЯВА дължимата от „БМС Т.“ООД
на Софийски районен съд държавна такса по чл.78, ал.6 от ГПК от 180,80 лв. на
140,80лв.
ПОТВЪРЖДАВА определението по чл.248
от ГПК в останалата част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на
страните за разноски за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.