Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 02.05.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-16 състав в открито съдебно
заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при участието на секретар Диляна Цветкова, като разгледа
търговско дело № 1522 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано
е по предявен от „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност, ЕИК *******, чрез назначените
от Фонда за гарантиране на влоговете в банките синдици, с правна квалификация
чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН за осъждане на „К.Р.“ АД – в ликвидация, ЕИК *******,
да върне в масата на несъстоятелността сумата 40000000 лева – получена под
формата на парична вноска в капитала му, която сума била с произход от несъстоятелната
Б..
В исковата молба се твърди, че „К.Т.Б.“ АД (н) сключила с
„Г.А.Т.“ ЕООД (н) договори за банков кредит, както следва: на 15.03.2011 г. с
предмет предоставяне на сума в размер на 20500000 евро; на 22.03.2012 г. - за
предоставянето на сума в размер на 7500000 евро; на 16.07.2012 г. - за сума в
размер на 3000000 лева; на 25.07.2012 г. - за сума в размер на 12000000 евро и
на 29.11.2012 г. за сума в размер на 4350000 евро. Към договорите били
подписани и анекси, с които били изменени датите на изискуемост на отделните
погасителни вноски. Към предявяване на исковата молба кредитополучателят „Г.А.Т.“
ЕООД (н) дължал на „К.Т.Б.“ АД (н) по посочените договори сума в общ размер от 60541057
лева, като по молба на кредитодателя дружеството-заемател било обявено в
несъстоятелност, поради настъпила свръхзадълженост с начална дата 31.12.2011
г.. Предоставената по сключения на 15.03.2011 г. договор за банков кредит сума
от 20500000 евро, с левова равностойност 40000000 лева, била прехвърлена по
сметка на трето лице – „К.Т.“ ЕАД, ЕИК *******, което от своя страна я
прехвърлило на „Р.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, „Ш.И.“ АД, ЕИК *******и „В.Т.К.“ ЕООД
(н), ЕИК *******, които получили от трето лице и сумата 20000000 лева. Така
общата сума от 60 милиона лева била използвана за увеличаване на капитала на „К.Р.“
АД – в ликвидация чрез издаване на нови 600000 обикновени налични поименни
акции с право на глас, с номинална стойност 100 лева всяка, при условие, че
акциите бъдат записани от „Р.Т.“ ЕООД, „Ш.И.“ АД и „В.Т.К.“ ЕООД (н) – всяко по
200000 акции. По откритата сметка с титуляр „К.Р.“ АД – в ликвидация на
16.03.2011 г. постъпила сумата 60000000 лева с основание за плащане – закупуване
на по 200000 акции от увеличения капитал на дружеството. Така предоставената на
„Г.А.Т.“ ЕООД (н) по договора за кредит от 15.03.2011 г. сума от 40 милиона
лева постъпила в патримониума на ответника под формата на парична вноска в капитала
му. Към предявяване на исковата молба изискуемото вземане по договора за кредит
от 15.03.2011 г. възлизало на сумата 19498211,34 лева.
От така изложените факти се извеждало наличие на
специалната хипотеза, предвидена в чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН – прекият длъжник
на Б.та прехвърлил предоставените му в заем средства на „К.Т.“ ЕАД, което пък
ги предоставило на други трети лица, които закупили и заплатили по номинална
стойност придобити при увеличаване на капитала на ответника акции. Получените от
„К.Р.“ АД – в ликвидация средства под формата на парична вноска били с произход
несъстоятелната Б. и следвало да бъдат върнати в масата на несъстоятелността.
Ответникът
„К.Р.“ АД – в ликвидация не депозира отговор на исковата молба.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и
правна страна следното:
Страните
не спорят и от събраните в производството доказателства се установява, че в
правната действителност са осъществени твърдените в исковата молба факти.
С
договор за банков кредит, сключен на 15.02.2011 г., „К.Т.Б.“ АД (н) се
задължила да предостави за временно възмездно ползване на „Г.А.Т.“ ЕООД (н)
сумата от 20500000 евро, срещу поето от последното задължение за връщането й в
срок до 20.05.2015 г., заедно с възнаградителна лихва от 10 %. Не е спорно, че
страните са встъпили и в други правоотношения, породени от сключени договори за
банков кредит, но тъй като не се твърди предоставените по тях суми да са
трансформирани, респ. да са използвани за придобиване на акции от капитала на
ответника, то тези правоотношения са неотносими за настоящия спор, съответно
напълно без значение е какъв е размерът на задълженията на кредитополучателя по
тези ирелевантни договори.
Видно
от протокол от заседание на съвета на директорите на „Р.И.“ АД, действащо в
качеството на едноличен собственик на капитала на „К.Р.“ ЕАД (правно
организационна форма към този момент), на 11.03.2011 г. е взето решение за ефективно
увеличаване на капитала на дружеството чрез издаване на нови акции, при
условие, че същите бъдат записани от определени търговски дружества - „Р.Т.“
ЕООД, ЕИК *******, „Ш.И.“ АД, ЕИК *******и „В.Т.К.“ ЕООД (н), ЕИК *******, като
всяко от тях закупи по 200000 акции с номинална стойност 100 лева всяка.
Акциите са записани от посочените дружества, като съгласно удостоверение, изх.
№ 1242/17.03.2011 г. на „К.Т.Б.“ АД (н), по открита в Б.та сметка на „К.Р.“ АД
– в ликвидация, на 16.03.2011 г. е постъпила сума в общ размер 60000000 лева за
закупуване на акциите от увеличения капитал, като всяко от трите дружества е
превело сума в размер на 20000000 лева. Увеличаването на капитала е вписано в
търговския регистър по партидата на ответното дружество с вписване №
20110321151743.
В
производството са приети основно и две допълнителни заключения на
съдебно-счетоводна експертиза, които съдът кредитира като обосновани и
съответни на събраните в производството доказателства и въз основа на които приема
за установено, че на 16.03.2011 г. по сметка на „Г.А.Т.“ ЕООД (н) от „К.Т.Б.“
АД (н) въз основа на договор от 15.03.2011 г. е постъпила сумата 20500000 евро,
с основание усвояване на кредит, която сума е продадена на Б.та при валутен курс
1,9555 лева и е заведена като наличност от 40000026,27 лева. От страна на кредитополучателя
- „Г.А.Т.“ ЕООД (н) с платежно нареждане е нареден превод на сумата 40000000
лева в полза на „К.Т.“ ЕАД с посочено основание: по договор. С платежно
нареждане № BCRD00850055 от 16.03.2011 г. получателят на превода „К.Т.“ ЕАД
наредило превод на сумата 18750000 лева по сметка на „Ш.И.“ АД, ЕИК *******, с
посочено основание: по договор. С платежно нареждане № BCRD00850057 от
16.03.2011 г. „К.Т.“ ЕАД наредило в полза на „Р.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, превод
на сумата 20000000 лева, съответно с платежно нареждане № BCRD00850059 от
16.03.2011 г. „К.Т.“ ЕАД наредило превод по сметка на „В.Т.К.“ ЕООД (н), ЕИК *******,
на сума в размер на 1250000 лева, също с посочено основание „по договор“. Всеки
от получателите на паричните преводи, наредени от „К.Т.“ ЕАД, от същата банкова
сметка, ***, е наредил плащане на сума в размер на 20000000 лева по сметката на
„К.Р.“ АД – в ликвидация, за закупуване на 200000 броя акции от увеличаването
на капитала му. От страна на кредитополучателя по договора за банков кредит от
15.03.2011 г. - „Г.А.Т.“ ЕООД (н) са извършени погасителни плащания, като към
откриване на производството по несъстоятелност на ищеца (22.04.2015 г.) и към
предявяване на исковата молба (21.04.2017 г.) непогасената главница по договора
възлиза на сумата 6833328 евро, с левова равностойност 13364827,90 лева.
Други
доказателства от значение за спора не са събрани.
Относно осъдителния иск
с правна квалификация чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН.
Разпоредбата на чл. 60а, ал. 1 ЗБН предвижда синдикът, временният синдик или фондът да могат
да предявяват искове пред съда по несъстоятелността за връщане на получено
имущество с произход от Б.та срещу всяко трето лице в случаите, когато: третото
лице не е изпълнило насрещна престация или същата е на значително по-ниска
стойност от полученото, или полученото от третото лице е под формата на парична
и/или непарична вноска в капитала му (какъвто е настоящият случай). В
определение № 648 от 15.12.2017 год. по ч. т. д. №
2209 по описа за 2017 г. на ВКС, е разяснен характера на този иск, като е
прието, че регламентираното в чл. 60а, ал. 1 вр. § 1, т. 7 от ДР на ЗБН право е
облигационно и има за предмет
връщане в масата на несъстоятелността на банката на имущество, което чрез
междинни прехвърляния, независимо от тяхната правна форма и вида му (същия или променен),
е преминало в патримониума на трето лице, като първоначално това имущество е
представлявало предоставени от банката парични средства или имуществени права,
вкл. и предоставени обезпечения, на неин длъжник (в случая „Г.А.Т.“ ЕООД
(н)). Титуляр на материалноправното вземане е банката
в несъстоятелност, явяваща се кредитор на прекия длъжник. Това право се
упражнява от посочените в чл. 60а, ал.1 и чл. 62, ал. 1 ЗБН лица в полза на
банката чрез осъдителен иск по чл.
60а, ал. 1 ЗБН, който с включването му в раздел III от ЗБН е предвиден именно
като иск за попълване на масата на несъстоятелността с цел последващо
осребряване и разпределяне на върнатото имущество.
Следователно
предвиденото в специалната норма на чл. 60а, ал. 1 ЗБН притезание по естеството
си е облигационно, основано на имплицитно прогласена от закона относителна
недействителност по отношение на банката (масата на несъстоятелността) на
последиците от прехвърлителните способи, чрез които имущество, с произход
банката, е преминало в патримониума на третото лице - ответник. Целта на
разпоредбата е да направи непротивопоставими на кредитора „К.Т.Б.“ АД – в
несъстоятелност извършените от нейния пряк длъжник („Г.А.Т.“ ЕООД (н))
разпоредителни действия в полза на трети лица с имуществото (включително
парични суми), придобито със средства на банката, респ. предоставено от
банката, така че спрямо нея това имущество да се счита за принадлежащо на
прекия й длъжник и от което имущество банката пряко (без провеждане на други
производства) да се удовлетвори като кредитор по договора за кредит. Чрез иска
по чл. 60а, ал. 1 ТЗ по същество се претендират последиците на настъпила ex
lege относителна недействителност и едновременно с това се осъществява пряко
удовлетворяване на вземането на банката чрез фактическо връщане на имуществото,
представляващо елемент от патримониума на едно трето лице, което означава, че в
тежест на това трето лице по силата на закона и при предвидените в него
предпоставки възниква правно задължение да предаде на банката (върне в масата
на несъстоятелността) това имущество, тъй като по отношение на банката третото
лице се счита само за държател, но не и за негов титуляр. (Така определение №
2274 от 11.07.2017 г. по гр. д. № 3183/2017 г. на САС).
Няма
никакво съмнение, че исковете по чл. 60а ЗБН са част от системата искове за
попълване масата на несъстоятелността, която съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗБН
включва имуществените права на банката към датата на решението за откриване на
производство по несъстоятелност. Законът предоставя в полза на несъстоятелната
банка процесуалното право на иск срещу трето лице, с което не се намира в
никакво материално правоотношение, но което трето лице по силата на закона и от
момента на влизането му в сила се третира като държател на материално благо с
произход от банката, включително за това трето лице се поражда правно
задължение да престира (върне, предаде) на банката благото, което държи. Чрез
провеждане на този специален осъдителен иск банката непосредствено
удовлетворява субективно материално право, което има спрямо друго лице (пряк
длъжник), като посяга върху правната сфера на едно трето лице третирано само
спрямо банката за държател на обекта на имущественото право. Тази правна
конструкция по своята същност разширява специално за несъстоятелната банка
имуществените обекти, от които може да удовлетвори вземанията, които има срещу преките
си длъжници, които отговорят с имуществото си, което служи за общо обезпечение
на кредитора (чл. 133 ЗЗД), като получава привилегията да се удовлетвори и от
имуществото на едно трето лице, за което ЗБН предвижда възникване на задължение
за връщане на получена престация (пряка или трансформирана), ако същата има произход
от банката.
В
§ 1, т. 7 от ДР на ЗБН е изяснено кое имущество е с "произход от
банката", като дефиницията е изключително широка - всяко първоначално
предоставяне от банката на парични средства и/или имуществени права на неин
длъжник, включително и предоставените обезпечения, които в същия или в променен
вид са станали част от патримониума на всяко трето лице, независимо от броя на
междинните прехвърляния и правната им форма. На банката се предоставя
изключителна привилегия – да получи непосредствено престация (връщане) на
материално благо от правен субект, с който няма правна връзка, без да провежда производство
за установяване и принудително удовлетворяване на вземането си спрямо прекия
длъжник, включително без да конкурира с неговите кредитори, което съществено
нарушава принципа на равнопоставеност на частноправните субекти особено в
хипотеза на открито производство по несъстоятелност за този пряк длъжник, както
в настоящия случай. Директното получаване на материалното благо от „К.Т.Б.“ АД
(н) без това благо да се третира като част от имуществото на прекия й длъжник и
да предполага провеждане на принудително изпълнение спрямо него, създава
неоправдана привилегия за несъстоятелната банка и недопустимо накърнява
правната сфера на трети лица, което сочи, че това нормативно разрешение влиза в
съществено противоречие с ЕКПЧ и КРБ.
Фактическият
състав на чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН изисква единствено и само установяване на
факта, че имущество с произход от несъстоятелната банка е предмет на извършена парична или непарична
вноска в капитала на търговско дружество, което според законодателя е
достатъчно за основателността на осъдителния иск, т. е. за осъждане на
ответника да върне тази вноска.
В
случаите, в които правният ред допуска правните последици на определени сделки
или действия да не бъдат зачетени спрямо определен/и правен/вни субект/и, т. е.
в хипотезата на тяхна относителна недействителност, това е резултат от проявена
недобросъвестност на страните по тях, която е именно основанието да се предпочете
интереса и да се предостави защита на увреденото от сделките/действията лице
(най-често кредитор на разпоредилия се) за сметка на лицата, проявили
недобросъвестност. Принципно правният ред зачита правните последици и брани
стабилността на правомерни действия на частноправните субекти. В хипотезата на
чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН е ясно, че законът не изисква да е налице какъвто и да
било елемент на недобросъвестност при извършване парична и/или непарична вноска
в капитала на търговско дружество. Достатъчно би било вноската да е с произход
от банката, за да се счита възникнало за търговското дружество правно
задължение да я върне в масата на несъстоятелността.
Извършването
на парична/непарична вноска в капитала на търговско дружество теорията и
практиката определят като възмездна сделка, т. е. такава при която срещу
получената престация се предоставя насрещно материално благо. А щом е
осъществено възмездно имуществено разместване, то третирането на приобретателя по сделката само като държател
на полученото може да съставлява санкция за негово противоправно
(недобросъвестно) поведение. Тази теза е разяснена в практиката на ВКС по
отношение на иска по чл. 135 ЗЗД, който е именно иск за обявяване на увреждащи
сделки/действия за относително недействителни, на която по-обща идея се
основава и осъдителният иск по чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН.
Така в
решение № 147 от 12.02.2018 г. по т. д. № 2530/2016 г., Т. К., І т. о. на ВКС, съобразно
практиката, установената в решение № 18 от 31.03.2009 г. по т. д. № 214/2008 г.
на ВКС, ТК, IІ т.о. и решение от 23.03.2007 г. по т. д. № 1017/2006 г. на ВКС,
ТК, ІІ т.о., е разяснено, че апортът в акционерно дружество съставлява
специфичен вещно-прехвърлителен производен способ, с осъществяването на който
се постига определена цел - увеличаване на стойността на притежаваните от
титуляра на вещното право акции чрез увеличаване на капитала на търговското
дружество, като се касае за престационна сделка, за възмездния характер на
която е ирелевантно дали насрещните престации са еквивалентни. ВКС изрично
застъпва тезата за възмездност и насрещен характер на престациите при апорта.
Осъществяването на апорт (непарична вноска) в капитала на съществуващо
търговско дружество предпоставя постигане на съгласие между притежателя на
определено вещно право (съдружник или трето за дружеството лице/ и търговското
дружество относно поемането на насрещни задължения. Титулярът на вещното право
поема задължението да го прехвърли, а дружеството поема задължението да го
приеме като съдружник, ако не притежава това качество и да му предостави
дружествен дял/акции от капитала си. Ако лицето е вече съдружник или акционер,
срещу осъществената апортна вноска той увеличава своето участие в капитала на
дружеството. При апорта в съществуващо дружество са налице и насрещни
волеизявления на двете страни, за разлика от хипотезата на учредителния апорт,
когато са налице множество волеизявления, насочени към определен правен
резултат. Вносителят изразява с молба желание за членство или съответно за
придобиване на нови дялове/акции при увеличение на капитала, както и съгласието
си да прехвърли вещното право в писмена форма с нотариална заверка на подписа
по чл. 73, ал. 1 ТЗ. Дружеството изразява своята воля за приемане на
съдружника, респективно за увеличаване на капитала с неговата непарична вноска,
в решение на общото събрание (чл. 137, ал. 1, т. 2 и т. 4 ТЗ, чл. 193 ТЗ), а
постигнатото между страните съгласие намира отражение и в изменението на
дружествения договор, съответно устава на дружеството. С оглед на това следва
да се приеме, че при непарична вноска в капитала на съществуващо търговско
дружество се осъществява договаряне и е налице възмездност. По тези причини в
теорията се застъпва дори и становището, че апортът съставлява двустранен
възмезден договор, аналогичен на договора за замяна (правото върху вноската се
заменя срещу членствени права). Поради това и когато
се иска обявяване на недействителност по реда на чл. 135, ал. 1 изр. 2 ЗЗД на
апорт/непарична вноска в капитала на съществуващо търговско дружество, знанието
за увреждане от страна на юридическото лице, в чиято полза е извършена
апортната вноска, е предпоставка за основателността на предявения конститутивен
иск.
Не
по-различно стои въпросът и с извършването на парична вноска срещу записване на
нови дялове/акции. Срещу предоставената вноска съдружникът/акционерът/трето до
този момент лице придобива дял от капитала на търговското дружество, т. е.
извършването на парична вноска няма как да представлява безвъзмездна сделка. Срещу
извършената парична престация спрямо дружеството се придобиват права, които са елемент
от комплексното членствено правоотношение. След като при извършване на вноската
в капитала не се изисква някоя от страните да е недобросъвестна необяснимо е
поради какви причини законодателят допуска за дружеството да възниква правно
задължение да върне получената в капитала му вноска и то на трето лице - „К.Т.Б.“
АД (н), при запазване на членственото правоотношение с вносителя на тази вноска.
С внасяне на вноската правата върху нея се придобиват от търговското дружество.
Незачитането на така придобитите права спрямо несъстоятелната банка и
възникването на задължение в тежест на дружеството за връщане на вноската, без
значение на проявена недобросъвестност, т. е. и при правомерно поведение на
вносителя и на дружеството, драстично нарушава чл. 1 от Протокол № 1 на ЕКПЧ,
която разпоредба има примат над вътрешноправните актове, които й противоречат
(чл. 5, ал. 4 КРБ).
Посочената
разпоредба от ЕКПЧ постановява, че никой не може да бъде лишен от своята
собственост освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в
закона и в общите принципи на международното право. Правилото на чл. 60а, ал. 1,
т. 2 ЗБН по същество обуславя лишаване на един правен субект от имуществено
право (извършената в капитала му вноска) само защото същата има произход от
банка, обявена в несъстоятелност, което по никакъв начин не е в интерес на
обществото - интересът на кредиторите на банката не представлява обществен
интерес, а запазва характера си на частноправен такъв и което лишаване не се
подчинява на общите принципи на международното право, съответно нарушава и КРБ.
В
практиката на ЕСПЧ по прилагане на чл. 1 от Протокол №1 към ЕКПЧ е подробно
разяснено, че лишаването от притежание трябва да е в интерес на обществото, предприетата
мярка да е правомерна и съразмерна на преследваната цел (напр. решение от
22.09.1994 г. на ЕСПЧ по делото Hentrich v France). Безусловно трябва да съществува
пропорционалност между използваната мярка и целта, чието постигане се търси
чрез прилагането й (решение от 21.02.1986 г. по делото James and
Others v UK). В случая безусловното
пораждане на задължение за едно трето лице да върне извършена вноска в капитала
му, без значение дали е действало при получаването й добросъвестно или не, цели
попълване масата на несъстоятелността на банката и удовлетворяване на
кредиторите й, т. е. по никакъв начин не удовлетворява обществен интерес, а
само частен такъв. Мярката е изключително непропорционална – нарушава правата
на едно трето и принципно добросъвестно лице, за да бъдат преодолени
последиците от сключвани от банката необезпечени търговски сделки, включително
законът не изисква банката да е предприела действия да се удовлетвори по общия
законов ред от прекия си длъжник. Това лишаване от притежание в полза на
несъстоятелната банка по никакъв начин не е свързано с престиране на някакво
обезщетение в полза на търговското дружество, което трябва да върне извършената
вноска в капитала му. ЕСПЧ приема да е допустима пълната липса на обезщетение
само при изключителни обстоятелства (решение от 09.12.1994 г. по делото Holy
Monasteries v Greece), а
такива във връзка с предвиденото право на банка, обявена в несъстоятелност
изобщо не са налице, нито пък са посочени в ЗБН. Следователно разпоредбата на
чл.
60а, ал. 1, т. 2 ЗБН
нарушава чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ и не следва да се прилага от
националния съд.
Посочената
разпоредба е в противоречие и с чл. 63, пар. 1 ДФЕС, което също обуславя извод
за нейната неприложимост като противоречаща на общностното право, в който смисъл
е постановеното решение № 147/27.01.2016 г. по т. д. № 3013/ 2013 г. на II ТО
на ВКС.
ВКС
е приел, че с оглед установената с чл. 63, пар. 1 ДФЕС забрана за ограничение
на свободното движение на капитали между държавите–членки, постоянната практика
на Съда на Европейския съюз по въпросите на
чл. 63, пар. 1 ДФЕС, и в съответствие с принципа за примат на правото на ЕС над
националните правни разпоредби, разпоредба, която му противоречи не може да
бъде прилагана от националния съд от момента на приемането на Република
България за член на Европейския съюз – 01.01.2007 г.. Съгласно чл. 63, пар. 1
ДФЕС (предишен чл. 56, пар. 1 ДЕИО), всички ограничения върху движението на
капитали между държавите-членки и между държавите-членки и трети страни, се
забраняват.
Според
постоянната практика на СЕС – по дело С-282/04, С-283/04, С-112/05, чл. 63,
пар. 1 ДФЕС забранява по общ начин ограниченията върху движението на капитали
между държави-членки. Понятието „движение на капитали” по смисъла на чл. 56, пар.
1 ДЕИО (чл. 63, пар. 1 ДФЕС), съгласно т. 18 на решение по дело С-112/05 и т.
46 на решение по дело С-543/08, и признатия указателния характер на
номенклатурата на движенията на капитали, която се съдържа в приложение І към
Директива 88/361/ЕИО на Съвета от 24 юни 1988 г. за прилагане на чл. 67 ДЕИО,
са: (1) така наречените преки инвестиции, а именно всички видове инвестиции на
физически или юридически лица, които служат за установяване или поддържане на
трайни и преки връзки между лицето, което предоставя капитала, и предприятието,
на което този капитал се предоставя за извършване на стопанска дейност; за
участието в нови или съществуващи предприятия целта да се установят или
поддържат трайни икономически връзки предполага, че по силата на разпоредбите на
националните законодателства относно акционерните дружества или на други
разпоредби, притежаваните от акционера акции му позволяват да участва ефективно
в управлението на дружеството или в контрола върху него; (2) т. нар. портфейлни
инвестиции, а именно инвестициите чрез придобиване на ценни книжа от
капиталовия пазар единствено като финансова инвестиция, без намерение да се
оказва влияние върху управлението и контрола на предприятието.
В
решенията по дела С-483/99, С-367/98, С-98/01, С-174/04, СЕС е уточнил, че що
се отнася до инвестициите, за „ограничения” по смисъла на чл. 56, пар. 1 ДЕИО
следва да се считат националните мерки, които могат да възпрепятстват или
ограничат придобиването на акции или дялове от въпросните предприятия или да възпрат и разубедят инвеститорите от
други държави-членки да инвестират в техния капитал. Позовавайки се на
практиката на СЕС по дело С-112/05, съединени дела С-463/04 и С-464/04, дело
С-212/09 С-171/08, по тълкуването или нарушението на чл. 63, пар. 1 ДФЕС, ВКС приема,
че СЕС последователно е признавал за ограничение на свободното движение на
капитали всяка мярка, въвеждана в националните законодателства на
държавите-членки, която може да разубеди и да възпре чуждестранните лица да
инвестират в съответната държава-членка.
Възникващото
по силата на ЗБН задължение за едно търговско дружество да върне извършена в
капитала му вноска в полза на банка само защото същата е обявена в
несъстоятелност и защото вноската е с произход от банката, е установена със
закон привилегия в полза на частноправен субект за сметка на правата и
интересите на останалите частноправни субекти (търговски дружества, в капитала
на които е внесено имущество с произход от банката и косвено лицата, намиращи
се в членствено правоотношение с тези дружества), осъществяващи стопанска
дейност на територията на съответната държава-членка. Подобно ex lege
възникващо задължение на търговско дружество да престира на банка, с която не
се намира в правоотношение, част от собствения си капитал, неблагоприятно
засяга (нарушава) правата на лицата, намиращи се в членствено правоотношение с
това дружество, съответно разпоредбата на чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН би възпряла
всеки разумен инвеститор да придобива акции и дялове от български търговски
дружества. Това означава, че по същността си посочената нормативна разпоредба
противоречи на чл. 63, пар. 1 ДФЕС и не следва да се прилага.
Като
се има предвид, че в закона не се съдържа изискване при извършване на вноската
в капитала дружеството да е действало недобросъвестно, несъстоятелната банка се
поставя в привилегированото положение да може да удовлетвори успешно
частноправните си вземания, които има към едно чуждо за дружеството лице (пряк
длъжник), за сметка на участващите в дружеството акционери, в т. ч. и
инвеститори от други държави-членки, които са закупили акции в дружеството,
доверявайки се на гарантираната от чл. 19, ал. 3 от Конституцията на Република
България закрила на инвестициите. По този начин е придаден приоритет на частноправните
интереси на кредиторите на несъстоятелността на банка спрямо конституционно
защитените инвестиционни интереси на акционерите в такова дружество.
Съгласно
чл. 65, пар. 1, б. „б” in fine ДФЕС (предишен чл. 58 ДЕИО), разпоредбите на чл.
63 не накърняват правото на държавите-членки да вземат мерки, които са
оправдани от съображения за обществен ред или обществена сигурност. В решенията
по дело С-112/05 /т.72/, С-282/04 и С-283/04, С-483/99, С-463/00, С-503-99,
С-174/04, С-271/09, СЕС се е произнесъл, че свободното движение на капитали
може да бъде ограничено от национални мерки, обосновани с упоменатите в чл. 58
ДЕИО съображения или с императивни съображения от общ интерес, доколкото не
съществува общностна мярка за хармонизиране, която да предвижда необходимите
мерки за осигуряване защитата на тези интереси. Когато липсва такова общностно
хармонизиране, по правило държавите-членки трябва да определят степента на
закрила, която възнамеряват да осигурят на тези законни интереси, както и
начина, по който трябва да бъде постигната посочената степен. Те обаче могат да
направят това само в очертаните от Договора граници и по-специално при спазване
на принципа за пропорционалност, който изисква приетите мерки да са в състояние
да гарантират осъществяването на преследваната цел и да не надхвърлят
необходимото за нейното постигане.
В
решение по дело 30/77, СЕС е постановил, че съображенията по чл. 65, пар. 1, б.“б”
ДФЕС не могат да обслужват чисто икономически интереси. Както вече неведнъж се
подчерта, правото, предоставено на банката за попълване на масата на
несъстоятелността, няма как да е създадено в обществен интерес – кредиторите на
банката не представляват обществото и затова ограничаването на правото на трети
лица (търговски дружества и косвено на инвеститорите в тях) не сочи на
конкретни причини, които да оправдават въведената по законодателен път
привилегия в полза на несъстоятелната банка спрямо останалите частноправни
субекти, извършващи стопанска дейност на територията й. Няма как да се направи и
извод, че законовият механизъм на чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН гарантира
осъществяването на някаква легитимна (обществено оправдана) цел, тъй като
обслужва единствено и само чисто икономическите интереси на ограничен кръг
правни субекти (кредиторите на несъстоятелна банка). Затова и механизмът,
предвиден в чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН не позволява същият да се разглежда като
допустим от чл. 65, пар. 1, б. “б” ДФЕС в смисъла, изведен в постоянната
практика на СЕС.
Изложеното
е изрично разяснено в тук възпроизведеното в съществената му част решение №
37/30.06.2017 г. по търг. дело № 2637/2014 г. на ВКС, І-во ТО, което изследва
противоречието на българска правна норма - § 8 (отм.) ПР на ЗИД на ЗПСК с
правото на ЕС, но което извежда общ принцип, който е относим и към процесната
разпоредба, която очевидно създава необоснована привилегия в полза на
несъстоятелна банка и като резултат ограничава свободното движение на капитали,
поради което и тази правна норма не поражда правни последици за всички свои
адресати - Република България е член на Европейския съюз от 01.01.2007 г. и от
този момент посочените разпоредби на общностното право са приложими, без да е
необходимо да е налице някакво специално основание за това.
При
констатираното явно противоречие на чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН с чл. 63, пар. 1
ДФЕС, националната норма, като противоречаща на общностното право не следва да
се прилага. Неприложимостта на нормата означава липсата на валидно възникнало
право за „К.Т.Б.“ АД (н) да претендира връщане на извършена в капитала на
ответното дружество парична вноска, предявеният осъдителен иск е неоснователен
и следва да бъде отхвърлен.
При
този изход на спора, право на разноски за производството се поражда за „К.Р.“
АД – в ликвидация, но същото не претендира присъждането им. В тежест на масата
на несъстоятелността следва да се възложи дължимата за предявяване на иска
държавна такса в размер на 1600000 лева, в приложение на чл. 60а, ал. 2, изр. 2
ЗБН.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност, ЕИК *******, чрез назначените от
Фонда за гарантиране на влоговете в банките синдици, иск с правна квалификация
чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН, за осъждане на „К.Р.“ АД – в ликвидация, ЕИК *******,
да върне в масата на несъстоятелността сумата 40000000 лева – получена под
формата на парична вноска в капитала му.
ОСЪЖДА
„К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност, ЕИК *******, да заплати в полза на бюджета на
Софийски градски съд, на основание чл.
60а, ал. 2 ЗБН, сумата 1600000 (един милион и шестстотин хиляди) лева –
държавна такса за предявения иск, която да се събере от масата на
несъстоятелността.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: