Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 18.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети
май през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря
Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр.д. № 13964 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №
296087/08.12.2019 г., постановено по гр.д. № 8017/2017 г., по описа на СРС, 148
състав е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че К.Х.Ж. *** ЕАД, на
основание чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ сумата 1595,69 лв., представляваща цена на
топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., за имот в гр.
София, ж.к. „*****, абонатен номер 244015, ведно със законната лихва от
26.10.2016 г., както и на основание чл. 79 ЗЗД дължи сумата 22,32 лв.,
представляваща цена на дялово разпределение за същия период и имот, ведно със
законната лихва от 26.10.2016 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 59940/2016 г. по описа на СРС. С решението са отхвърлени
искът по чл. 422 ГПК, вр. чл. 153 ЗЕ по отношение на горницата до пълния
претендиран размер от 1914,80 лв. и изцяло исковете по чл. 422 ГПК, вр. 86 ЗЗД,
за сумата 115,76 лв., претендирана като обезщетение за забава за периода от
15.09.2015 г. до 26.09.2016 г. по отношение на топлинната енергия и сумата 3,33
лв., претендирана като обезщетение за забава за периода от 15.09.2015 г. до
26.09.2016 г. по отношение на таксата за дялово разпределение. Ответникът е
осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78 ГПК, сумата 349,57 лв.,
представляваща разноски по заповедното производство и по исковото производства.
Решението е било постановено при участието на „Т.с." ЕООД като трето лице
- помагач на ищеца.
Срещу решението
в частта му, в която са уважени предявените искове за установяване дължимост на
стойността на доставената топлинна енергия и стойност на доставена услуга
дялово разпределение, е подадена въззивна жалба от ответника К.Х.Ж. с доводи за
неговата неправилност. Счита за недопустимо първоинстанционното решение в
частта, в която съдът е признал за установено вземане на „Т.С.“ ЕАД за дялово
разпределение и за лихва за забава върху главница за дялово разпределение, тъй
като в исковата молба се твърди, че услугата е предоставена от третото лице -
помагач, сключило договор с ЕС, поради което и вземането за възнаграждение за
така извършената услуга било възникнало в полза на третото лице-помагач. Поддържа,
че това вземане принадлежи на правния субект, сключил договор за извършване на
тази услуга и извършило същата, а предявяване на чуждо право противоречало на
закона - чл. 26 от ГПК. Като допълнителен аргумент за недопустимост, изтъква,
че процесната заповед за изпълнение е издадена единствено за вземане за
доставена топлинна енергия, но не и за вземане за такса за дялово разпределение.
Счита, че в
хода на първоинстанционното производство не е проведено пълно и главно
доказване от страна на ищеца, че въззивникът е собственик на процесния недвижим
имот и като такъв дължи заплащане на суми за доставена до имота топлинна
енергия. Посоченото от съда писмо не представлявало удостоверителен документ,
признаващ право на собственост като длъжностното лице, което го е съставило,
няма правомощия да удостоверява обстоятелства, свързани с правото на
собственост. Неправилно и в противоречие с разпоредбата на чл. 112, б. „а“ от
ЗС, районният съд бил приел, че не е необходимо сделката, посочена в писмото на
Столична община, да бъде вписана в Служба по вписванията, като следвало да се
вземе предвид датата, посочена в писмото, като дата на сделката за
покупко-продажба на процесния недвижим имот и в този смисъл сделките от 1991 г.
подлежали на вписване в Служба по вписванията. По делото не бил представен нито
документ, удостоверяващ, че ответникът е собственик на процесния недвижим имот,
нито се представяла справка от имотния регистър, а това обстоятелство не можело
да се изведе и от представените по делото писмени документи, които са били
надлежно оспорени. Издадените от ищеца фактури, в които се посочва, че
задължено лице е К.Х.Ж., също не установявали, че е собственик на недвижимия
имот, нито че е потребител на топлинна енергия.
Неправилно
първоинстанционният съд бил кредитирал изцяло заключенията на съдебно -
техническата експертиза и на съдебно - счетоводната експертиза, тъй като и
двете вещи лица са работили по документи, които не са били представени по
делото и са съставени от ищеца за целите на процеса. Неправилно
първоинстанционният съд е приел, че по делото е доказано точното количество
топлинна енергия, доставена до сградата и в процесното жилище. Видно от
заключението на вещото лице по СТЕ общият топломер, монтиран в абонатната
станция, не е преминал метрологична проверка в срок, като това представлявало
не само административно нарушение по чл. 85, ал.2 от ЗИ, но и неизпълнение на
договорно задължение по чл. 5, т. 9 от Общите условия на „Т.С.“ ЕАД. Тъй като
само реално доставената топлинна енергия в абонатната станция пораждала задължение
за плащане, невъзможността за еднозначен извод от събраните по делото
доказателства, че регистрираното количество е надлежно отчетено от техническото
средство за измерване препятствала приложението на правилото на чл. 162 от ГПК.
Оспорва присъдената
такса за дялово разпределение в размер от 22,32 лв., доколкото по делото не били
ангажирани каквито и да било доказателства, от които да е видно по какъв начин
ищецът е определил размера на таксата за дялово разпределение, а и същата не е
нормативно определена. Не била доказана и годността на средството за търговско
измерване, обслужващо процесния адрес, и на чийто показания въззиваемият
основавал претенцията си. По изложените съображения моли обжалваното решение да
бъде отменено в обжалваната част, а претенциите - отхвърлени.
По делото е
постъпила и жалба от 15.09.2020 г. по чл. 248, ал. 3 ГПК срещу определение от
27.08.2020 г., с което СРС е оставил без уважение искането на ответника за
изменение на решението в частта с разноските и присъждането на такива за
адвокатско възнаграждение.
Въззиваемият ищец
„Т.С.“ ЕАД и привлеченото на негова страна третото лице - помагач „Т.с."
ЕООД не са подали отговор на въззивната и частната жалби.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните във въззивната жалба оплаквания.
Решението е
валидно, а в обжалваните му части и допустимо, като постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Софийски
градски съд, като съобрази доводите на въззивника и събраните по делото
доказателства, намира подадената въззивна жалба за неоснователна, а обжалваното
решение за правилно. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС, а по конкретно изложените във въззивната жалба
оплаквания е необходимо да бъде добавено и следното:
Съгласно
представеното към исковата молба писмо от Столична община - район „Илинден“ К.Х.Ж.
е закупил процесния имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*****, на 11.02.1991 г..
По делото е представен и протокол от общото събрание на етажните собственици на
същата сграда, проведено на 21.09.2001 г., на което е взето решение да се
сключи договор за извършване на услугата „топлинно счетоводство“ с „Т.с.“ ЕООД,
като протоколът е подписан и от К.Х.Ж. в качеството му на етажен собственик.
Представеното писмо от Столична община има характера на официален свидетелстващ
документ за съдържанието на намиращите се в общинския орган документи по
продажбата и не е оспорен от ответника. Конкретно възражение не е въведено и
срещу горепосочения протокол от ОС на ЕС, сочещ, че ответникът е участвал в него
в качеството си на етажен собственик. Тези писмени доказателства, преценени в
съвкупност с факта, че постоянният и настоящият адрес на ответника, както и този,
посочен във възражението му чл. 414 ГПК, са същите като тези на топлоснабдения
недвижим имот, мотивират настоящият състава да приеме за доказано придобиване
правото на собственост от ответника. Последният не е твърдял и не е доказал за
процесния период да е отчуждил собствеността, а без правно значение е дали
договорът за продажба на общински имот е бил вписан в Служба по вписванията,
тъй като то има единствено защитно - оповестително действие, но не и
конститутивно. При това положение разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ придава
на ответника качеството клиент на топлинна енергия и му вменява в задължение да
монтира средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на
отоплителните тела в имота си и да заплаща цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ.
Неоснователно е
оплакването във въззивната жалба, че претенцията за такса дялово разпределение
е недопустима, тъй като тя се дължала не на ищцовото дружество, а на фирмата за
дялово разпределение, конституирана на негова страна като трето лице помагач в
процеса. Твърдението в исковата молба, че ищецът е носител на вземането на
такса дялово разпределение е достатъчно да обуслови неговата процесуална
легитимация и допустимостта на предявения иск, а дали е основателен е въпрос,
свързан с материалноправната му легитимация като носител на това право.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение, а начинът
за извършването му е регламентиран в чл. 139 - чл. 148 от ЗЕ и в действалата
към процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г. /. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция -
изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г./, дяловото разпределение на топлинна енергия в
сграда - етажна собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от
доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано
в публичния регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма /ДВ, бр.
54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ отговорността за извършването на дялово
разпределение на топлинна енергия се възлага само на топлопреносните
предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение
самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по
чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата „дялово разпределение
на топлинната енергия“ е определен в ЗЕ - съгласно чл. 139в, когато
топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са
регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на
услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл.
139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на
потребителите към топлопреносното предприятие, а след това - от топлопреносното
предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия,
а съгласно чл. 140, ал. 5 - лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в
сграда - етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да
сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на
услугата дялово разпределение. От друга страна, според чл. 36, ал. 1 и 2 от
Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди, одобрени
с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, клиентите заплащат цена за услугата
дялово разпределение, извършвана от избран от тях търговец, като стойността й
се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента, включваща
изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за дялово
разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите
за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща
допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача, като според алинея 2 редът
и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от
продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и
се обявява по подходящ начин на клиентите.
Анализът на
горепосочената нормативна уредба сочи, че услугата дялово разпределение се
извършва от фирма за дялово разпределение, но цената ѝ се дължи на топлофикационното
дружество ищец и в този смисъл то е материално легитимирано да го претендира. В
случая по делото безпротиворечиво се установява от СТЕ и приложените от третото
лице помагач изравнителни сметки, че такава услуга е извършвана и се дължи
нейното заплащане.
Неоснователни
са и доводите за недопустимост на претенцията за такса за дялово разпределение, тъй като
процесната заповед за изпълнение е издадена единствено за вземане за доставена
топлинна енергия. Видно от съдържанието на издадената по реда на чл. 410 ГПК заповед
за изпълнение по ч.гр.д. № 59940/2016 г. по описа на СРС, 148 състав в нея е
посочена и сумата от 22,32 лв. – цена за дялово разпределение.
В пълно
противоречие с мотивите, изложени в обжалваното решение, са оплакванията на
въззивника, че СРС неправилно бил кредитирал изцяло заключенията по
съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи. Счетоводна експертиза
изобщо не е била допускана по делото, а съдебно-техническата експертиза в
частта с изчисления размер на дължимите суми за топлинна енергия не е
кредитирана.
Неоснователни
са и доводите, че общият топломер, монтиран в абонатната станция не е преминал
метрологична проверка в срок, тъй като в задача №6 от СТЕ е посочено, че
метрологичните проверки на топломерите са извършвани съобразно нормативно
установените изисквания.
При определяне
размера на задълженията на ответника настоящият състав намира за правилно
приложението от страна на СРС на чл. 162 ГПК при изчисляването им, доколкото К.Ж.
не е отрекъл имотът да е обитаван през процесния период, а се установява и че е
извършвана услугата дялово разпределение. При доказаността на исковете за
топлинна енергия и такса дялово разпределение по основание, същите не могат да
бъдат отхвърлени, а приложеният от СРС изчислителен метод, въззивният съд
намира за правилен в конкретиката на настоящото дело.
Предвид
гореизложеното първоинстанционното решение в обжалваната му част се явява
правилно и следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
По подадената
частна жалба от 15.09.2020 г. по чл. 248, ал.
3 ГПК срещу определението на СРС от 27.08.2020 г.:
Частната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт,
поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество се явява неоснователна
по следните съображения:
С обжалваното
определение е оставена без уважение молбата от 20.12.2019 г. на ответника за
изменение на първоинстанционното решение в частта с разноските, като такива му
бъдат присъдени за заплатено адвокатско възнаграждение.
Според представения
пред СРС договор за правна помощ от 04.12.2019 г., сключен между ответника и
адвокатско дружество „Николова и партньори“, уговореното адвокатско
възнаграждение от 360 лв. е платимо по посочената банкова сметка ***, считано от
подписване на договора. Приложената от същата дата вносна бележка за сумата от
100 лв. с основание „Х-р от К.Х.Ж. по гр. д. №8017/2017 г., СРС 148“ сочи, че
вносител е В.В.Т., който е управител на адвокатското дружество. При така
ангажираните доказателства настоящият състав споделя извода на СРС, че в
конкретиката на настоящото дело не се доказва жалбоподателят да е заплатил
адвокатско възнаграждение и доколкото неговото имущество не е намалено, то и не
следва да му се присъждат разноски. В този смисъл е и възприетото в т. 1 от ТР
№6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, че от граматическото тълкуване на хипотезите,
очертани в чл. 78 ГПК се извежда, че само заплатените от страната разноски
подлежат на възмездяване. Не може да бъде споделена тезата, изложена в частната
жалба за приложимостта на чл. 73 ЗЗД, както и цитираната съдебна практика на
ВКС, защото за разлика от разглежданата от ВКС хипотеза, то в конкретния случай
изпълнилото задължението трето лице е управителя на адвокатското дружество,
носител на вземането. Обстоятелството, че всяко трето лице може да изпълни
чуждо задължение, поражда правото му да се суброгира в правата на
удовлетворения кредитора, но не обуславя извод, че лично ответникът е сторил
разноски в исковото производство за адвокатско възнаграждение.
С оглед
горното, частната жалба се явява неоснователна и обжалваното определение
подлежи на потвърждаване.
По аргумент от
чл. 280, ал. 3, т. 1, вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 296087/08.12.2019 г., постановено по
гр.д. № 8017/2017 г., по описа на СРС, 148 състав
ПОТВЪРЖДАВА определение от 27.08.2020 г., постановено по чл.
248, ал. 1 ГПК, по гр.д. №
8017/2017 г., по описа на СРС, 148 състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на привлеченото от
ищеца „Т.С.” ЕАД трето лице-помагач „Т.с." ЕООД.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.