РЕШЕНИЕ
№ 1169/6.7.2020г.
гр.
Пловдив, 06 юли, 2020 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХ състав, в открито заседание на девети юни,
две хиляди и двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЧО ДИЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЙОРДАН РУСЕВ
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при секретаря С. К. и с участието на
прокурора от ОП - Пловдив К. П., като разгледа докладваното от съдия Св. Методиева
касационно административно дело № 753 по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.285, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането
под стража /ЗИНЗС/ и глава XII от АПК.
Касационният
жалбоподател Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/ гр. София, чрез
процесуалния си представител старши юрисконсулт Ч., обжалва Решение № 238/29.01.2020
г. на Административен съд - Пловдив, постановено по адм. дело № 2255/2019 г. С това
решение ГДИН е осъдена да заплати на М.Ц.У. *** обезщетение в размер на 2700
лева за претърпени от него неимуществени вреди за периодите 04.10.2018 г. –
17.07.2019 г., 02.10.2001 г. - 02.12.2002 г., 12.04.2003 г. – 31.12.2003 г.,
01.01.2008 г. - 05.09.2008 г. и 20.05.2009 г. – 31.12.2009 г., през които е
пребивавал в Затвора - Пловдив, ведно със законна лихва върху сумата от
25.07.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, като е отхвърлил претенцията
на У. по чл.284 от ЗИНЗС до пълния ѝ предявен размер от 40 000 лева,
като неоснователна и недоказана. С решението си Административен съд Пловдив е
осъдил ГДИН да заплати на У. размера на внесената държавна такса, като на
основание чл.38, ал.2 от ЗА е присъден и размер на адвокатско възнаграждение.
С
жалбата се излагат твърдения за неправилност и необоснованост на
първоинстанционното съдебно решение, като се сочи, че съдът не е преценил
правилно доказателствената тежест на събраните доказателства, не е установил по
категоричен начин вредата, бездействието на администрацията и причинната
връзка. Сочи се, че установената пренаселеност в Затвора - Пловдив била
компенсирана от възможността за раздвижване на лишените от свобода в коридорите
и в останалите помещения. Твърди се, че неимуществените вреди не били доказани
и съдът бил направил субективна преценка за тяхното наличие, което било
съществен порок на решението му. Прави се искане за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на ново такова по същество, с което да се отхвърлят
исковите претенции на У., или решението да се отмени в частта му, с която ГДИН
е осъдена да заплати обезщетение за сумата над 500 лева до присъдения размер от
2700 лева. Не се претендират разноски.
В
съдебно заседание, редовно призован, касационният жалбоподател не е изпратил
представител.
Ответникът
по жалбата М.У., чрез пълномощника му адв. М., е депозирал писмен отговор по
жалбата, в който моли първоинстанционното съдебно решение да бъде потвърдено
като правилно, законосъобразно и мотивирано. Излагат се конкретни съображения
по същество и алтернативно се моли да бъде прието, че жалбоподателят ГДИН
обжалва съдебното решение само по отношение на един от процесните периоди. В
съдебно заседание, редовно призован, ответникът не се е явил и не е изпратил
представител. Не са претендирани разноски.
Окръжна
прокуратура - Пловдив, чрез прокурор Паскалев изразява становище за
основателност на жалбата и моли същата да се уважи в една от двете посочени в
нея алтернативи.
Касационният съд, като извърши
преглед на обжалваното съдебно решение, и във връзка с дължимата служебна проверка по чл.218, ал.2 от АПК, намери следното:
Касационната
жалба е подадена в предвидения законов срок и от страна по първоинстанционното
производство, за която решението е неблагоприятно, поради което се явява
допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съдът,
постановил оспореното решение, като е изложил възприетата от него на базата на
събраните относими доказателства фактическа
обстановка, е приел в мотивите си, че предявената искова претенция с правно
основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, е частично основателна, а именно само по
отношение на оплакванията на У. за пренаселеност в спалните помещения на лишените
от свобода, в които същият е пребивавал при задържането му в Затвора - Пловдив
в посочените в обжалваното решение няколко периода. Правилно Административен
съд – Пловдив, в състава, постановил обжалваното решение, е приел, че ответникът
по иска, на когото е била и надлежно указана доказателствената тежест, е бил
длъжен да обори оплакванията на У. за пренаселеност, в която връзка пък
последният е ангажирал гласни доказателства, кредитирани от съда. От страна на
ответника по иска и жалбоподател в настоящото производство обаче, пред първоинстанционния съд са били ангажирани доказателства единствено
по отношение на последния период на престой на У. *** през 2018 г. – 2019 г., а
по отношение на предходните по-ранни периоди е заявено, че писмени
доказателства не се пазят. В тази връзка, ответникът по иска не е бил
препятстван да ангажира гласни доказателства, така, както е направил впрочем
ищецът, с които да се установи нивото на заетост на помещенията за лишени от
свобода и в периодите, за които не се пази конкретна документация, или да
ангажира други писмени доказателства, като се има предвид, че ГДИН разполага с данни
относно броя на настаняваните лишени от свобода по години във всички пенитенциарни заведениия и има
конкретна информация относно капацитета на тези заведения, от която може да се
направи дори и обща преценка дали е била налице пренаселеност в местата за
лишаване от свобода, или не. Отделно от това, видно е, че ответникът по иска не
е представил достатъчно конкретни доказателства дори и по отношение на периода 04.09.2018
г. – 17.07.2019 г., за който именно са и възраженията по жабата му, въпреки че
срокът за съхранение на документи по отношение разпределението на лишените от
свобода по помещенията за този период, не е бил изтекъл към момента на
разглеждане на делото. Поради това и неоснователни са твърденията му за
необоснованост на съдебното решение досежно доказаността на исковата претенция,
доколкото е видно, че първоинстанционния съд е основал решението си на годни
доказателства и фактът, че ответникът по иска не е проявил достатъчна активност
да ангажира такива в насока потвърждаване на своята теза за неоснователност на
претенциите на У., не може да бъде ползван като основание за касиране на
решението, при условие, че възможности да ангажира доказателства са били
предоставени от съда на ответника по иска.
Неосигуряването
на достатъчна жилищна площ, установено от първоинстанционния съд, категорично е
форма на бездействие на администрацията в местата за лишаване от свобода и в
тази насока е налице пряка причинно-следствена връзка на това установено
нарушение по чл.3 от ЗИНЗС и претендираните от ищеца вреди.
Правилно първоинстанционният
съд е приел в решението си, че фактът на пренаселеност на обитаваните от ищеца
килии е бил достатъчен, за да се счете, че е налице поставяне на У. в
неблагоприятно положение от администрацията на Затвора Пловдив, което покрива
обективните предпоставки по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, респ. чл.3 от КПЧОС. Според ЕСПЧ при оценката на това дали
е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на липсата на лично
пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори: (а) всяко задържано
лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко задържано лице трябва
да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в) размера на килията
трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат свободно между
мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда
сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член.
В тази насока и възражението по касационната жалба, съдържащо и признание за
наличната пренаселеност, че независимо от това, пренаселеността се преодолявала
с оглед факта, че на лишените от свобода било позволено да се движат по
коридора и да посещават други помещения, не може да бъде преценено като
основателно. И това е така, защото пак ЕСПЧ /конкр. в
пилотното Решение Н.и др. срещу България/, приема, че при оценката на наличното пространство в местата за лишаване от
свобода трябва да се вземе предвид пространството, заемано от мебели и
обзавеждане в килията, като следва
да се има предвид, че жизнената площ за всяко от лицата е площта, която следва
да осигурява възможност те да сменят позата си и да извършват свободно движения
за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на
телевизия, четене на книги и т.н. Сиреч, приема се, че има нарушение винаги,
когато в самото спално помещение площта, полагаща се на един затворник, е
по-малка от 4 кв. м. и че има особено съществено нарушение, когато тя е под 3
кв.м., предвид факта, че основно лишените от свобода прекарват своето време
именно в килиите /спалните помещения/. В случая от доказателствата по делото –
справката относно размера на стая № 33 по настаняването на У. и показанията на
двамата свидетели за настанени по 10 лишени от свобода в нея, може да се
направи извод и че за част от периода разполагаемата площ е била и под 3 кв. м.
на човек, при което пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да
доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от
Конвенцията / в този см. вж. пак Решение Н.и др. срещу България/, респ. и чл.3
от ЗИНЗС.
Неоснователни в тази
връзка са оплакванията в касационната жалба, че вредите, претендирани
от У., са останали недоказани пред първоинстанционния съд и съдът ги бил извел
на база свои субективни възприятия. Следва да се има предвид тук факта, че
съдът, постановил обжалваното решение, се е позовал изрично и правилно на
разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, според която в случаите по ал.1, а
именно на установено нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди,
каквито са претендирани, се предполага до доказване на противното. В случая,
тази презумпция не е била оборена от страна на касационния жалбоподател при
разглеждане на делото пред първоинстанционния съд. Съгласно неколкократно цитираното вече пилотно решение на ЕСПЧ
от 27.01.2015 г. по делото Н.и др. срещу България, също не е необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на
нечовешки и/или унизителни условия на живот в ареста. Според настоящата съдебна
инстанция, първоинстанционният съд е установил категорично нарушение на чл.3,
ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед съдържанието на същото, правилно е намерил, че то
действително води до неприятните психически изживявания, посочени от ищеца. В
тази насока от страна на ответника, както се каза, не са ангажирани
доказателства, които да са могли да доведат до противен извод. В случая не е
била налице искова претенция, при която е следвало да се изследват поставени от
страна на ищеца някакви по-високи изисквания, свързани с индивидуални негови
битови потребности, както се твърди в жалбата, а напротив, поставено е
оплакване от недостатъчна жилищна площ, съобразно с установените законови
стандарти за това.
Съобразно
с общите принципи, изложени и в Делото А.и др. срещу България, властите трябва
да гарантират, че едно лице е задържано при условия, съвместими с уважението
към човешкото достойнство, че начинът и методът на изпълнение на наказанието
лишаване от свобода или друг вид мярка за задържане не подлага човека на стрес
или трудности с интензитет, надвишаващ неизбежната степен на страдание, присъща
на задържането и практическите изисквания на лишаването от свобода, че здравето
и благосъстоянието на човека са гарантирани в достатъчна степен. Поради това и
обстоятелството, че дадено лице търпи наказание лишаване от свобода и именно
поради това е в пенитенциарно заведение, не може да
се сочи като основателен довод във връзка с това, че именно поради този факт
няма как да не му бъдат причинени вреди, доколкото в случая, обезщетение е
присъдено, поради констатирано поведение по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, което е
свързано с поставяне на лишен от свобода в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието му, изрично предвидени в закона като основание да се
приеме нарушение по чл.3, ал.1 от ЗИНЗС.
Неоснователно
е и възражението в касационната жалба по
отношение на размера на присъденото обезщетение. Съдът, при постановяване на
решението си е съобразил в достатъчна степен разпоредбата на чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението
за неимуществени вреди, като е отчел факта, че се касае и за няколко периода и
е извел общата продължителност на престой на ищеца У. *** от 1375 дни, като
обезщетението се отнася общо за всички тези дни, а не само за периода обхващащ
2018 г.- 2019 г., както се твърди в касационната жалба. В тази насока общият размер на обезщетението
от 2700 лева, при преценка на среднодневното,
респективно средномесечното обезщетение, което се
получава на база на броя дни на престой в затвора, се явява напълно съобразен с
принципа на справедливостта, като се има предвид характера и интензитета на
претърпените от страна на ищеца вреди.
Правилно съдът е приложил и разпоредбата на чл.286 от ЗИНЗС при определяне на дължимите разноски.
Ето защо и съдът намира, че следва да остави в сила обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно.
По изложените мотиви и
съобразно чл.221, ал.2, предл. първо от АПК,
Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 238 от 29.01.2020 г., постановено по АД № 2255/2019 г. на Административен съд – Пловдив.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.