Р Е
Ш Е Н И Е
№ V - 115 12.12.2017 г. град
Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският
окръжен съд, II-ро гражданско отделение, V-ти въззивен състав, на двадесет и шести октомври две хиляди и
седемнадесета година в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Даниела МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ:
Таня ЕВТИМОВА
мл.с. Сияна ДИМИТРОВА
Секретар – Тодорка Стоянова
като разгледа докладваното от младши съдия Сияна Димитрова
въззивно гражданско дело № 1143 по описа за
2017 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба с вх. № 3497/12.05.2017 г. от
ответника „Дидесоц“ ЕООД, ЕИК *********, чрез адвокат Бойко Темелков от БАК със
съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Климент Охридски“ № 1, въззивна
жалба вх. № 3672/19.05.2017 г. от трето лице помагач Х.Т.Т., ЕГН **********,
чрез адвокат Галина Гарова от БАК, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул.
„Александровска“ № 45 и по въззивна
жалба с вх. № 3892/30.05.2017 г. от ответника В.А.М., ЕГН **********, чрез
адвокат Димитрина Ройдева, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Александровска“
№ 45, ет. 2, срещу решение № 53/11.04.2017 г. на Районен съд – Несебър,
постановено по гр.д. № 709/2016 г.
С обжалвания съдебен акт, първоинстанционният съд е приел за
установено по отношение на ответниците В.А.М., „Дидесоц“ ЕООД и Л.Б.П.В., че
ищецът „Студио Дизайн – МПО“, ЕИК ********* е собственик на ПИ с ид. №
61056.501.376 по КККР на с.***, като ги осъдил да предадат на ищцовото
дружество владените от тях процесни части от имота, посочени в комбинирана
скица към заключение на вето лице. Със същото решение ответниците са осъдени да
заплатят на ищцовото дружество сумата от 760 лева, представляваща извършени по
делото съдебно-деловодни разноски, като искането за присъждане на заплатени
адвокатски възнаграждения на стойност 4500 лева е отхвърлено. Решението е
постановено при участието на Х.Т.Т. – трето лице-помагач на страната на
ответниците.
Във въззивната си жалба пред настоящия съд, ответникът „Дидесоц“ ЕООД
излага доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на
обжалваното решение срещу него, като постановено в нарушение на материалния
закон и при неправилно формирани изводи на съда. Прави се оплакване, че
неправилно съдът приел, че не са налице доказателства досежно упражнявано от
въззивника владение по отношение на процесните 422 кв.м. от имота, по смисъла
на чл. 79 от ЗС, като за начало на течението на давностния срок съдът възприел
момента на построяването на хотел „Бижу“, а не сочената от въззивника дата на придобиване
на недвижимия имот, към който площите са били заградени. – 17.09.2005 г. Сочи
се, че каквито и действия да са били противопоставяни на въззивника по време на
упражняваното владение, са били осъществени след изтичане на десетгодишната
придобивна давност, като се излагат подробни съображения. Навеждат се доводи за
неправилна оценка на събрания по делото доказателствен материал, довела до
формиране от съда на погрешния извод, че владените от въззивника процесни 422
кв.м. са били оградени само в последните три години, като се твърди, че
необсъдени и некредитирани останали показанията на шестима свидетели,
установяващи двадесет годишен период от време, а съдът дал вяра на изложеното
от свидетеля на ищцовото дружество – А., който нямал непосредствени наблюдения,
не живеел в близост до имота и свидетелствал в интерес на призовалата го
страна. Излагат се доводи, че своителното намерение на въззивника е
обективирано недвусмислено чрез предприетите от него дейности по
благоустрояване, ограждане, възстановяване на премахната ограда на 09.04.2016
г. на процесните 422 кв.м. и не могат да се разколебаят от логичните опити на
въззивника да изкупи и останалата част от имота, в който се намират -
неправилно и необосновано приети от решаващия съд като намерение за закупуване
на целия имот. Сочи се, че ищцовото дружество било трайно дезинтересирано от
собствеността си по отношение на процения частично завладян имот и предприели
действия след появата на собственика В.М. през 2016 г. С оглед на изложеното се
иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново такова от настоящия
състав, с което предявения срещу „Дидесоц“ ЕООД ревандикационен иск да бъде
отхвърлен, като в полза на въззивника бъдат присъдени и направените съдебни
разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемата страна Х.Т., с който частично се споделят направените от
„Дидесоц“ ЕООД оплаквания и се навеждат допълнително доводи за неправилност на
решението в обжалваната част, като се претендира уважаване на въззивната жалба.
Отговор на въззивната жалба от „Дидесоц“ ЕООД е постъпил и от
въззиваемото ищцово дружество „Студио дизайн – МПО“ ООД, с който се изразява
становище, че същата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Излагат се доводи за правилност и законосъобразност на изводите на
първоинстанционния съд, по отношение на който въззивникът-ответник прави
оплаквания.
С въззивната жалба от третото лице-помагач Х.Т. се излагат съображения
за неправилността, необосноваността и незаконосъобразността на
първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявения срещу В.М.
иск. Твърди се, че съдът необосновано приел, че въззивникът не е придобил по
давност владените от него процесни части от имота, преди сключването на
прехвърлителната сделка с ответницата М., като основал изводите си единствено
на показанията на свидетел А.. Сочи се, че дори А. е потвърдил
дезинтересоваността на собственика към процесния имот, който се установило, че
е ограждан през годините, но реакция имало едва след възникналия спор между М.и
„Дидесоц“ ЕООД за част от него. Навеждат се доводи за неправилност на извода на
съда, че владението върху имота е установено от ищцовото дружество чрез
покупката му, като се твърди, че меродавни са фактическото владение и липсата
на противопоставяне срещу осъществяваните в него мероприятия от други субекти.
Прави се анализ на събраните по делото доказателства, като се сочи неправилна
преценка на свидетелските показания и писмените документи от страна на съда.
Предвид изложеното се отправя искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на ново, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемото ищцово дружество „Студио дизайн – МПО“ ООД, с който се изразява
становище, че същата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Излагат се доводи за правилност и законосъобразност на изводите на първоинстанционния
съд, по отношение на който въззивникът-ответник прави оплаквания.
С въззивната си жалба ответникът В.М. обжалва първоинстанционния акт,
в частта с която е уважен предявения срещу нея ревандикационен иск, като
неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Прави се оплакване, че районният
съд не обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, а се
позовал основно на показанията, дадени от свидетеля А., като достигнал до
погрешни фактически изводи. Въззивникът намира за неправилно възприятието на
първоинстанционния съд, че с подписване на договора през 1997 г. е предадено и
владението на процесния имот, като сочи, че ищцовото дружество е проявило
интерес към собствеността си 17 години след придобиването й, едва след възникналия
между него и „Дидесоц“ ЕООД спор. Твърди се, че до този момент имотът е
облагородяван, експлоатиран и ограждан от трети лица, които не с срещали
противопоставяне от въззиваемото ищцово дружество. Счита, че показания на
свидетеля А. противоречат на останалите събрани доказателства и е следвало да
бъда изключени като заинтересовани и недостоверни. Излагат се подробни
съображения във връзка с наведените оплаквания като се иска отмяна на
обжалваното решение в посочената част и постановяване на ново, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемото ищцово дружество „Студио дизайн – МПО“ ООД, с който се изразява
становище, че същата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Излагат се доводи за правилност и законосъобразност на изводите на
първоинстанционния съд, по отношение на който въззивникът-ответник прави
оплаквания.
Отговор е депозирало и въззиваемото ответно дружество „Дидесоц“ ЕООД,
с който жалбата по същество на искането се подкрепя с твърдения за неправилност
на първоинстанционния акт, но се излагат подробни съображения за неонователност
на изложените с нея доводи.
Представителят на въззивникът Х.Т., в открито съдебно заседание,
поддържа въззивната жалба, като моли за отмяна обжалвания акт в частта, с която
„Студио Дизайн МПО“ ООД е признато за собственик на процесния имот, както и за
отхвърляне на жалбата на „Дидесоц“ ЕООД
и искането му да бъде признат за собствник на част от имота по давностно
владение. Претендират се разноски в размер на заплатената от въззивника
държавна такса за производството. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от въззиваемото дружество.
Въззивникът В.М., чрез пълномощника си, поддържа въззивната си жалба, като
моли за уважаването й и споделя голяма
част от съображенията, изложени с въззивната жалба на „Дидесоц“ ЕООД за отмяна
на обжалвания акт. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от въззиваемото дружество.
Въззивното дружество „Дидесоц“ ЕООД, чрез процесуалния си представител
поддържа пред съда депозираната въззивна жалба и отговорите на насрещните
въззивни жалби, като моли да се приеме, че е собственик на 422 кв.м. от
процесния имот. Претендира разноски, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено
от въззиваемото дружество.
Въззиваемото дружество „Студио Дизайн МПО“ ООД изразява становище чрез
пълномощника си за неоснователност на жалбата на „Дидесоц“ ЕООД, като намира
обжалваното решение за допустимо и правилно и моли да бъде потвърдено.
Претендира направените във въззивното производство разноски и представя доказателства
за тях. Прави възражение за прекомерност на адвокатските възнаграждения,
заплатени от въззивниците.
Въззиваемата Л.Б.П.В. не изразява становище по постъпилите въззивни
жалби, не се явява и не се представлява в открито съдебно заседание по делото.
Въззивните жалби са
подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което се явяват допустими.
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решението е валидно и допустимо (постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума
на искането за съдебна защита, предявено с исковата молба).
С оглед твърденията
на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът приема за установено
от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по исковата
молба на въззиваемото дружество „Студио Дизайн -
МПО“ ООД, ЕИК *********, срещу В.А.М., ЕГН **********, „Дидесоц“ ЕООД, ЕИК
********* и Л.Б.П.В., ЕГН **********, за приемане на установено по отнощение на
тях, че ищцовото дружество е собственик на поземлен имот с ид. № 61056.501.376
по КККР на с.*** и за осъждането на всеки от тях да предаде на ищеца владените
от него площи от имота.
Твърди се, че ищцовото дружество е придобило описания недвижим имот от
Х.Т.Т., ЕГН **********, по силата на изповядана в нотариален акт
покупко-продажба от 22.05.1997 г., като същият граничи със собствени на
ответниците „Дидесоц“ ЕООД и Л.Б.П.В. недвижими имоти. След придобиване на
собствеността, ищецът възложил на лице с постоянно местожителство в Република
България да наглежда и пази имота от посегателства от трети лица, тъй като
съдружниците и управителя на дружеството били обективно възпрепятствани да
осъществяват надзор, поради отсъствието им от страната.
Сочи се, че през м. март – м. април 2016 г. местният представител на
дружеството го уведомило за поставянето на ограждения в и около имота,
вследствие на което и след извършена справка в имотния регистър – гр. Несебър,
ищецът установил извършено по партидата на имота вписване на нотариален акт за
покупко-продажба на собствения му имот от 11.02.2015 г. С посочения акт,
праводателят на ищеца – Х.Т. бил продал повторно процесния имот на ответницата В.М.,
като се легитимирал като собственик пред ответницата със същия нотариален акт
представен при извършената с ищцовото дружество покупко-продажба. Твърди се, че
Х.Т. се е разпоредил два пъти с процесния имот, като при втората продажба не е
притежавал правото на собственост върху същия, поради което и сделката не била
породила вещно-транслативен ефект и собствеността не е преминала към
ответницата М..
Излагат се твърдения, че след посещение на място се установило, че
собственият на ищцовото дружество имот е ограден и във вътрешността му също са
поставени оградни съоръжения, като по сведения от съседи ищецът узнал, че
ответницата М., легитимирайки се като собственик, е поискала предаване на
завладяни от ответника „Дидесоц“ ЕООД части от имота и премахване на изградени
от него преди две години огради в същия. Ищцовото дружество узнало, че поради
непостигане на разбирателство между ответниците, М. *** срещу управителя на
„Дидесоц“ ЕООД, оградила средната част от имота и обособила площта като платен
паркинг.
Ищцовото дружество навежда твърдения, че от заключението на изготвена
по негово възлагане частна геодезическа-техническа експертиза установило, както
следва: навлизане с 46 кв.м. в североизточната част на собствения му имот от
страна на съседния НИ ид. № 61056.501.375, собственост на ответницата Л.Б.П.В.,
като заградената площ се използва за лятна тераса/градина към хотел „Вила
Ливия“; навлизане с 422 кв.м. в югозападната част на собствения му имот от
страна на съседния НИ ид. № 61056.501.377, собственост на ответника „Дидесоц“
ЕООД, като заградената площ се използва за паркинг към хотел „Бижу“; заграждане
с полумасивна ограда на средната част от имота, с площ от 1254 кв.м., находяща
се между паркинга на хотел „Бижу“ и лятната тераса/градина на хотел „Вила
Ливия“, от ответницата В.М., легитимираща се като собственик, като площта се
ползва за втори платен паркинг за лични МПС.
Обосновава правен интерес от предявените претенции за установяване по
отношение на ответниците, че е пълноправен собственик на целия имот, и
възстановяване на упражняваното от тях владение върху части от него без правно
основание.
Пред Районен съд –
Несебър са предявени обективно и субективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 108 от ЗС.
Ответницата М. е оспорила изцяло предявения срещу нея иск. В
представения в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор на исковата молба е
изразено становище за неоснователност и недоказаност на претенциите, като се посочва,
че преди сключване на легитимиращата я сделка и към датата на изповедването й
-11.02.2015 г. е извършвала пълни проверки относно собствеността на имота, от
които не се установило вписване на други сделки или отбелязвания за
собственици, различни от праводателя й Х.Т.. Твърди, че към датата на
получаване на исковата молба отново е извършила справки за имота и е установила
единствено вписването на исковата молба, не и предходни вписвания на сделки с
него. От справки в Търговския регистър, се установявало, че ищцовото дружество
е обявявало редовно годишните си финансови отчети, които били винаги нулеви и
не отразявали твърдяната собственост на процесния имот. Предвид изложеното,
ответницата намира, че ищцовото дружество е било напълно дезинтересирано от
имота, не полагало грижи за него, не го владяло от закупуването му до
предявяване на исковата молба, с оглед на което счита, че е действителният му
собственик. Досежно навлизането в имота от ответницата Л.В., сочи, че
реализираните от нея дейности са извършени със съгласието на предходния
собственик Х.Т.и с личното одобрение на ответницата, а за навлизането на
ответника „Дидесоц“ ЕООД твърди, че е станало отново със съгласието на Х.Т., но
без нейно последващо одобрение, поради което сигнализирала полицията и
прокуратурата. Излагат се съображения, че праводателят Т. не е предавал
владението върху процесния имот на ищцовото дружество повече от 15 години,
предвид което го бил придобил по давност, като бил в негово владение до датата
на сключената между тях сделка, от който момент собственик и владелец на същия била
ответницата М.. Релевира се възражение за изтекла в полза на Х.Т.и в полза на
ответницата М. придобивна давност, поради упражнявано свободно, явно и
необезпокоявано владение със своително намерение. Прави се искане за
конституиране на трето лице – помагач в процеса – Х.Т..
С отговора на исковата молба от ответницата В. се излага становище за
неоснователност на предявения срещу нея иск. Не се оспорват твърденията на
ищцовото дружество, че е сключило договор за покупко-продажба на процения имот,
нито, че ответницата е собственик на съседен имот с ид. № 61056.501.375 и
владее части от процесния имот. Сочи, че собствеността върху имот с ид. №
61056.501.375 е придобита отново от Х.Т.и с убеждението, че той е собственик и
на процесния имот, през 2004 г., с негово съгласие, е започнала да използва
посочените части от имота, а в последствие е продължила ползването със
съгласието на В.М.. Заявява, че за период от 20 години не се е появявал
представител на ищцовото дружество в имота, нито са извършвани действия по
управление или разпореждане с него, като възразява срещу ищцовото твърдение, че
имотът е наглеждан от негов представител. Излагат се доводи, че ищецът е
загубил правото си на собственост върху процесния имот и същият е бил придобит
по давностно владение от Х.Т., респ. от правоприемника му В. К, което се
установявало и от факта, че имотът до 2016 г. не е бил деклариран от ищеца нито
в СГКК – Несебър, нито в Община Несебър. Ответницата намира, че осъществява
владение върху процесните части от имота на годно правно основание – сключен с
ответницата М. договор за наем.
Ответникът „Дидесоц“ ЕООД също излага становище по предявения срещу
него иск, като с писмен отговор намира същия за неоснователен. Заявява, че на
17.09.2005 г. е придобил собствеността върху съседен за процесния имот с ид. №
61056.501.375, в който в периода от 1999 г. до 2005 г., са се намирали два
търговски обекта – видеоклуб и кафе-аператив, познати сред жителите на с. Равда
като „Лятното кино“. Тези два обекта били стопанисвани от управителя на
ответното дружество в лично качество, а впоследствие след придобиването им от
„Дидесоц“ ЕООД – от дружеството. Поради необходимост да се осигурят места за
паркиране на клиентите на обектите, дружеството и праводателят му използвали с
такава цел процесната част от съседния имот в периода 1999-2005 г., която и
оградили. През 1998-1999 г. ответникът, от разговор със съседи, узнал, че
процесният имот бил продаден на чужденци, които заявява, че никога не е виждал
в имота, нито техен представител. Твърди, че не е срещал противопоставяния от
страна на ищцовото дружество за осъществяваното от него владение на процесните
части, като след построяването на собствения му хотел „Бижу“ продължил да
ползва завладяната част за наземен паркинг, които облагородявал през времето с
допълнителни мероприятия. От построяването на хотела през 2006-2007 г.,
завладяната от ответника част от процесния имот се ползвала за негов основен
паркинг, като в началото бил ограден с дървени колове, метална мрежа и метални
плоскости, впоследствие с циментови колове и метална мрежа, а към настоящия
момент с метални колове, и метална мрежа, боядисани в един и същи цвят. Към
паркинга били изградени два подхода – един за автомобили и втори – за водачите
им от страната на входа на хотела, както и пътека, свързваща подхода за
автомобили с входа на хотела. Паркингът бил заравнен с чакъл и баластра, а
впоследствие и асфалтиран, като бил охраняван с камера, свързана към
охранителната система на хотела. Твърди се, че от датата на придобиване от
ответното дружество – 17.09.2005 г. на имота, към който е била приобщена
заграбената част, до датата на завеждане на исковата молба от ищцовото дружество,
владението му е било несмущавано от него или негов представител. Единствено
съпротивление срещнал в лицето на ответницата М., която през април 2016 г.
заявила собственическа претенция по отношение на заграбената част и сигнализирала
органите на реда, но след изявление на “Дидесоц” ЕООД, че владее от повече от
15 години и възнамерява да си търси правата по съдебен ред, конфликтът бил
преустановен. Заявява се изрично възражение за изтекла в полза на ответника
придобивна давност по отношение на процесните идеални части от имота, поради
осъществявано непрекъснато, явно, спокойно и несъмнено владение с намерение за
своене от 1999 г. до настоящия момент.
По делото е постъпило и писмено становище и от третото лице – помагач
на страната на ответницата М. – Х.Т.Т., ЕГН **********, с което подкрепя
изложените от М. съображения за неоснователност на предявения от ищеца срещу
нея иск, както и изложените от ответницата В. съображения, че държи съответна
част от процесния имот на годно правно основание – договор за наем с В.М..
Навеждат се доводи за неоснователност на възраженията, релевирани от ответното
дружество “Дидесоц” ЕООД, като оспорва като неверни твърденията му за
осъществено недобросъвестно владение на заграбена към имота му част от
процесния имот. Сочи, че действително с нотариален акт от 12.05.1997 г. продал
процесния имот на ищцовото дружество, но прави възражение, че поради изтакла в
негова полза придобивна давност и владение за повече от 15 години, отново е придобил
собствеността върху него. Твърди, че поради незаинтересованост на ищеца от
имота след сделката, помагачът Т. отново го завладял след няколко месеца за
себе си и след владение в периода от 1997 г. до 2015 г., по инициатива на
ответницата М. й го продал. Излагат се съображения, че фактическата власт върху
целия имот е упражнявана явно и необезпокоявано, като със съгласието на Т. се
ползвали части от имота от собствениците на съседните имоти. Оспорват се ищцовите
твърдения, че имотът е бил наглеждан по възлагане от представител. Сочи се, че в
имота имало ограждане и белези от ползване от 1997 г. до сега и не е имало
противопоставяне нито от ищцовото дружество, нито от негов представител.
Предвид факта, че помагачът в посочения период владеел имота, всички трети лица,
по въпроси, свързани с ползването на части, се обръщали към него, припознавайки
го за собственик. Т. многократно ограждал имота с оглед ползването му през годините,
а когато на място липсвали ограждения, лично или чрез свой представител го
почиствал и поддържал. Твърди, че ответникът “Дидесоц” ЕООД ползвал заграбената
част от имота за паркинг именно с негово съгласие, припознавайки го за
собственик, поради което оспорва твърденията му за своително намерение. Не
оспорва факта, че забрабената от ответното дружество част от процесния имот се
е ползвала за паркинг за нуждите на Лятното кино, но твърди, че това се е
случвало само през лятото и то с разрешение от страна на Х.Т., като до въвеждане
в експлоатация на хотел “Бижу”, процесната част не била трайно ограждана от
него. Т. лично отдавал процесния имот под наем за платен паркинг в периода от
2002 г. до 2008 г., като го ограждал, а от 2004 г. дал съгласие на ответницата В.
да ползва част от него за лятна градина към ресторанта на хотела си. В.
ползвала същата част от имота преди това за складиране на строителни материали.
Ответникът “Дидесоц” ЕООД също многократно искал и получавал разрешение от Х.Т.
да ползва част от процесния имот за складиране на строителни материали и
паркинг, но не бил получавал съгласие да го огражда, поради което и поставяни
от него ограждения били многократно премахвани. Твърди се, че едва с въвеждане
в експлоатация на хотел “Бижу”, ответното дружество оградило трайно процесната
част от имота, поради което нямало как в негова полза да е изтекла дългата
придобивна давност.
Районният съд е приел писмените доказателства, представени от страните
и служебно изискани от компетентите органи и институции, като е разпитал седем
свидетеля и е приел главно и допълнителни заключения на допусната и излушана по
делото съдбно-техническа експертиза.
С обжалваното решение съставът на районния съд е уважил изцяло
исковите претенции за ревандикиране на владяните от ответниците части от
процесния имот в полза на признатото за собственик ищцово дружество, като е
приел за недоказани релевираните възражения за изтекла в полза на ответницата М.и
ответното дружество “Дидесоц” ЕООД придобивна давност.
Решението на Районен съд – Несебър е обжалвано от ответниците – В.М.и
“Дидесоц” ЕООД, както и от третото лице – помагач – Х.Т., съответно в
неудовлетворителните части за всеки от тях, а в частта относно предявения срещу
ответницата В. иск, решението е влязло в законна сила като неоспорено.
Като взе предвид
доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобразявайки
приложимата нормативна уредба, намира, че същото е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено изцяло.
Не се спори, че въззиваемото дружество - ищец е придобило по силата на
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № *** год. на
нотариус Стоян Ангелов при Районен съд – Несебър, правото на собственост върху
недвижим имот – празно дворно място, находящо се в с.***, съставляващо парцел III-518 в кв. 57А по плана на с. Равда, с площ от 1731 кв.м. От
представения по делото нотариален акт от ищцовото дружество е видно, че същият
е вписан с рег. № 477/22.05.1997 г. в партидна книга том *, страница *, както и че праводател по сделката е третото
лице-помагач в процеса – Х.Т., легитимиран пред нотариуса с нотариален акт № *** г. на НРС.
По делото не е спорно, а и от представена скица на ПИ №
15-333841/11.07.2016 г. на СГКК – Бургас се установява, че процесният имот е
отразен по кадастрална карта с ид. № 61056.501.376 като собственост на
въззиваемото „Студио дизайн – МПО“ ООД.
Видно от удостоверение за данъчна оценка № ДО005216/08.07.2016 г. на
Община Несебър, процесният имот е деклариран отново от задълженото лице „Студио
дизайн – МПО“ ООД.
Не се спори между страните, а и от представени справки от СГКК –
Бургас се установява, че процесният имот граничи с имот с ид. № 61056.501.377 –
собствен на въззивника ответник „Дидесоц“ ЕООД, съгласно НА от 17.09.2005 г. и
имот с ид. № 61056.501.375 – собствен на въззиваемата ответница Л.В., съгласно
вписан съдебен акт от 19.02.2008 г.
Видно от приет по делото нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № *** г. по описа на нотариус Линка Чуткина, рег. №
600 на НК с *** действие – НРС, процесният имот е бил продаден на 11.02.2015 г.
от третото лице –помагач Х.Т. на въззивницата ответница В.М., като праводателят
се е легитимирал по сделката с нотариален акт *** г. на
НРС. Актът е с отбелязване за вписване с вх. № *** в
Служба по вписванията.
Видно от представен от ответницата В. договор за наем на недвижим имот
от 06.06.2016 г., процесният имот е бил предоставен за ползване по
предназначение – за паркинг на МПС и ППС, на представляваното от нея дружество
„Вила Ливия“ ЕООД от ответницата М. за срок от една година, с възможност за
автоматично продължаване на срока след изтичането му.
От представени от ответника „Дидесоц“ ЕООД писмени доказателства – НА
№ *, дело № * г. по описа на нотариус Стоян Ангелов с рег.
№ 208 на НК и района на действие НРС; НА № *, дело № * г. по описа на нотариус Димитър Попов при НРС; заповед № 1269/23.12.2005
г. удостоверение за въвеждане в експлоатация № 94/11.05.2004 г. и удостоверение
1174/21.04.2007 г. на община Несебър, се установява, че недвижими имоти,
представляващи парцели VI-518 и IV-518, са били закупени от Д С от продавача Х.Т. на 27.08.1996 г., а впоследствие
на 17.09.2005 г. С ги е продал на ответното дружество „Дидесоц“ ЕООД, на което
е управител. Установява се още, че двата имота са били обединени по
административен ред в едно УПИ IV-518 с площ от 898
кв. м., съответстващо на съседния за процесния имот с ид. № 61056.501.377,
както и че на 11.05.2004 г. е бил въведен в експлоатация находящ се в него
строеж „Кафе-аперитив и видеоклуб“, а с акт 14/03.04.2007 г. в имота е
констатирана изградена на етап груб строеж сграда на хотел „Бижу“. Съгласно
удостоверение № 424/18.12.2007 г., находящият се в УПИ IV-518
хотел „Бижу“ е въведен в експлоатация на 18.12.2007 г.
От справка по делото на ОД-МВР Бургас се установява, че по описа на РУ
– Несебър е била образувана преписка на 05.05.2016 г. по сигнал от ответницата М.
срещу ответното дружество „Дидесоц“ ЕООД касателно процесния имот и след
извършена проверка, на 25.05.2016 г. преписката е била изпратена по
компетентност на РП – Несебър. Съгласно представената преписка от РУ – Несебър,
от съдържащата се в нея справка за извършена проверка по случая от полицейски
инспектор Минчев е видно, че по събрани сведения от управителя на „Дидесоц“
ЕООД – Д C е установено, че собствеността върху процесния имот е на „Студио
Дизайн – МПО“ ООД.
От справки на отдел МДТ при община Несебър се установява, че
процесният имот е деклариран с декларация от 30.03.2000 г. от ищцовото
дружество „Студио Дизайн – МПО“ ООД, което е заплащало данъци и ТБО за него в
периода 2003 -2016 г. Съдържат се доказателства за заплащане на данъци и ТБО за
имота в периода 2010-2015 г. и от Х.Т..*** се установява, че отразяването в
кадастралната карта на собствеността на ищцовото дружество по отношение на
процесния имот е извършено на 11.07.2016 г. по негово заявление от 08.07.2016
г.
Разпитаният свидетел на ответницата В. – Д Д, приятелка на В.и съседка
на Х.Т., сочи, че през 1996 г. Т.и бившият съпруг на ответницата сключили
договор, по силата на който тогавашните съпрузи придобили имот в близост до
морето в с. Равда, съседен на процесния. Свидетелят заявява пред районния съд,
че процесният имот е пустеел, не е бил заграден и със съгласието на Т. ответницата
складирала в част от него строителни материали. Сочи, че имотите около
собствения на В., вкл. нейният, са били закупени на времето от Т.. Твърди, че
след построяване на хотела в имота на В., към дворното място била приобщена част
от процесния имот, служеща за тераса, която съществувала и към настоящия
момент. Терасата съществувала от построяването на хотела – преди две-три
години, като в околните парцели отдавна - през 1996/97 г. имало лятно кино,
след което мястото не се ползвало, било буренясало, непочистено и неоградено за
дълъг период от време. Свидетелят заявява, че при честите си посещения на място
не е виждала Х.Т.. Понастоящем към хотел „Бижу“ имало паркинг.
Свидетелят на ищцовото дружество П.А. – съсед и близък приятел със
съдружничките О Г и М М, заявява пред съда, че е запознат с извършената от
дружеството придобивна сделка с процесния имот, като действал при изпълнението
й в качеството на преводач от руски на български език.Сделката се състояла през
1997 г., след което страните и свидетелят отишли в имота където се поздравили и
разговаряли за бъдещите си планове за инвестиране – представителите на купувача
- в строителство в имота, а продавачът – в ресторантьорския бизнес. Свидетелят
и съдружничките в дружеството останали още пет дни след сделката в гр. Несебър,
хотел „Мистрал“, докато приключи трасирането на имота, който към датата на
закупуването си нямал граници. Свидетелят бил упълномощен от съдружничките да
извършва необходими плащания за имота в тяхно отсъствие, както и да го наглежда,
което той извършвал с три–четири посещения годишно. Свидетелят заявява, че имал
и бизнес в гр. Несебър, което допълнително му осигурявало възможност да
наглежда процесния имот. Твърди, че съдружничките, до 2004 г. са пребивавали на
територията на Република България, като през отсъствието им той наглеждал имота
им. През 2011-2012 г., във връзка със строеж на сграда в съседен имот бил
уведомен от общината за изхвърлени строителни отпадъци, като му било указано да
ги премахне в седмодневен срок. А. твърди, че е посетил имота, разговарял с
техническото лице на място и след посещение след шест дни установил, че
отпадъците са изчистени. Сочи, че е извършвал и плащания на дължими за имота
данъци. Заявява, че познава управителя на ответното дружество „Дидесоц“ ЕООД, с
който провел среща през лятото на 2013 г. Управителят С изявил желание, като
собственик на хотел „Бижу“ да закупи процесния имот. Свидетелят осъществил
контакт със съдружничките в „Студио Дизайн – МПО“ ООД и ги уведомил за
предложението на C, но те отказали сключването на сделка. В началото на 2016 г.
свидетелят провел отново разговор с управителя на „Дидесоц“ ЕООД, който го питал
дали е извършвана продажба за процесния имот и го уведомил за ограждането му.
Във връзка с този разговор, А. посетил имота и установил поставена в него
ограда. Последвали още срещи със C по повод желанието му да закупи процесния
имот. Свидетелят заявява, че през времето, през което е наглеждал имота, в него
не са били поставяни огради. Сочи, че към настоящия момент, към хотел „Бижу“ е
заградена част от имота, засипана с чакъл и ползвана за паркинг от 2013 г., а
от другата страна на парцела, след построяването на вила „Ливия“ през 2012 г.
била пусната също чупка в процесния имот, която свидетелят също счита, че е в
нарушение. Твърди, че имотът не е бил буренясал, тъй като представлявал
неоградена поляна, на която летовници свободно паркирали лятно време и
отъпквали с колите си. Единствен случай на замърсяване имало при строежа на
хотел „Бижу“. Сочи, че преди хотела, в имота на „Дидесоц“ ЕООД имало лятно
кино, но процесният не е служил за паркиране, нито е бил предоставян под наем
за тази цел. Твърди, че има постоянен контакт със съдружничките в ищцовото
дружество, като ги уведомява редовно за състоянието на имота им, а в периода от
2004 г. до 2007 г. самите те периодично идвали в България. Свидетелят заявява,
че преди 2013 г. не е виждал поставяна от страна на хотела ограда в процесния
имот, а оградата от страната на вила „Ливия“ по спомен счита, че е поставена с
изграждането й през 2011-2012 г. Сочи, че за констатациите си през времето е
информирал съдружничките, с които периодично се срещал и в Москва, където били
съседи, като им изпращал и снимков материал, но не предприемал действия, тъй
като не бил оторизиран от тях. Излага, че съдружничките в ищцовото дружество са
имали намерение първоначално да построят хотел в процесния имот, впоследствие
сграда, но след заминаването ми в Русия през 2004 г. го разглеждали като
инвестиция, а след като О я сполетяло заболяване темата не била коментирана.
Заявява, че от 2011 г. има агенция за недвижими имоти, която се намира на ул.
„Иван Вазов“ в гр. Несебър, както и жилище в гр. Несебър, където пребивава по
осем месеца в годината.
Свидетелят на ответното дружество „Дидесоц“ ЕООД А К – бивш управител
на бистрото и лятното кино в собствения му имот, както и сезонен служител от
1998-2002 г. при ответника, роднина по сватовство – девер на управителя на
дружеството – Д C, заявява че познава имота на ответника, както и процесния
имот, който към 1998 г. бил запустял. Сочи, че е считал имота за общински към
1998-1999 г. Твърди, че част от него била подравнена от служителите на лятното
кино, за да служи за паркинг, а лятото тази част служела за открит склад, като
малка част била заградена с телена ограда, зад която разполагали маси и
столове. Освен части от процесния били заравнени и части от друг имот, който
впоследствие бил застроен от собственика му. Твърди, че никой не се е
противопоставял на описаното ползване, а след построяването на хотел „Бижу“,
част от процесния имот била заградена и използвана за паркинг към него. От
посещенията си в околността, които били всеки ден през периода 1998-2002 г. и
по 15-20 пъти в година след това, установил, че бурените в процесния имот се
разчистват от свободно паркиращите в него коли. Сочи, че по време на
съществуването на лятното кино са били заградени около 15-20 кв.м. от процесния
имот, а още 160-200 кв.м. били подравнени и служили за паркинг. Заявява, че
строежът на хотел „Бижу“ започнал през 2005-2006 г. и завършил две години
по-късно.
Свидетелят С А – наемател от 2006 г. на целогодишен ресторант, находящ
се на 50 м. от процесния имот, сочи, че ежедневно минава покрай него по
три-четири пъти. Заявява, че към 2006 г. имотът е бил изцяло свободен и
буренясал и се ползвал като паркинг за автомобили. След построяването на хотел
„Бижу“ в процесния имот спирали автомобили, но само на почистената част. В
свободните площи от имота влизали служители на общината да почистват и косят,
извозили и натрупани в него камари пръст, като в същия не били поставяни
ограждения или правени подобрения. Свидетелят сочи, че от построяването на
хотел „Бижу“ до настоящия момент има
заградена част от имота към него, където постоянно виждал паркирани два
автомобила на собственика на хотела. Заявява, че познава Х.Т., но не го е виждал
в процесния имот. В посочения от свидетеля десетгодишен период не бил виждал
имота да е заграждан до пролетта на 2016 г. Свидетелят заявява, че не знае
някой да се е представял за собственик на имота, като преди седем години след
разговор с ВиК във връзка с възникнал проблем с канализацията узнал, че е
собственост на руснаци, които не са в България. Твърди, че заграждения от
страната на имота на хотел „Бижу“ били поставени след започване на
строителството му през 2007 г. Свидетелства, че последните четири години
процесният имот е бил почистван от служители на кметство Равда, облечени в
служебно и обозначено облекло. Сочи, че от лятото на 2016 г. имотът е бил
превърнат в паркинг и била сложена бариера, като заявява, че не познава
представителите на ищеца - О А и П.А.,
затова и да са посещавали парцела, не би могъл да ги разпознае.
Свидетелят Х С – служител на третото лице – помагач Х.Т. от двадесет
години до настоящия момент, заявява, че през 1996 г., когато бил пицар в
търговски обект на помагача, той дошъл и се похвалил, че продал два имота,
където сега са вила „Ливия“ и хотел „Бижу“. Твърди, че след 2000 г. започнали
да заграждат процесния имот, а през 2003-2004 г. го засипали с чакъл и
започнали да го ползват като паркинг. Сочи, че като забелязал струпани
строителни отпадъци от хотелите „Ливия“ и „Бижу“ в имота сигнализирал Т., а той
му казал, че е дал разрешението си. Твърди, че строежът на вила „Ливия“ бил
замразен за дълго време и приключил 2014-2015 г. Заявява, че всяко лято
средната част на имота била почиствана от него и градинар от бурени. Свидетелят
сочи неясен период от време, между построяването на хотел „Бижу“ до две години
след това, в който била заградена част от процесния имот към него за паркинг.заявява,
че не помни лятното кино. В последващи свои изявления, свидетелят Саид сочи, че
ограждането на процесния имот от Х.Т. е станало първо през 2000 г., а после
през 2003 г. лично от него, по нареждане на Т.. В противоречие с изложеното
по-горе, свидетелят посочва, че процесния имот е бил почистен през 2007 г.,
когато било насипано с чакъл. Твърди, че по трима-четирима почиствали с тример
терена, като последно през 2014 г., а поставената през 2000 г. ограда от Х.
била многократно премахвана и възстановявана на две-три години. За последен
период на чакълиране на процесния имот, свидетелят сочи 2002-2003 г.
Свидетелят М М – дългогодишен
познат на третото лице – помагач Х.Т.и познат с управителя на ответното дружество
„Дидесоц“ ЕООД – Димитър C, заявява пред съда, че в парцела на ответното
дружество е имало кино от 1997-1998 г. до 2002 г., като хотел „Бижу бил
построен много по-късно. Сочи, че при продажбата на собствения на „Дидесоц“ ООД
парцел, страните по сделката – Д C и Х.Т. постигнали устна договорка за
паркиране на коли в съседния процесен парцел. Твърди, че знае за продажбата на
процесния имот през 1997 г. на руснаци, които по негови сведения не се били
появили в парцела, поради което Х. продължил да го ползва, като през 2003-2004
г. го оградил и насипал с чакъл. Заявява, че вила „Ливия“ ползва части от
процесния имот с разрешението на Х.Т., а през време на строителството на хотел
„Бижу“, отново с негово разрешение, в периода 2006-2008 г. там се струпвали
строителни материали и отпадъци. Свидетелят М заявява, че след построяването на
хотел „Бижу“ била заграбена част от парцела, оградена и ползвана като паркинг,
въпреки противопоставянето на Т.. Сочи, че имотът е бил почистван през 2010 г.
от строителните отпадъци на вила „Ливия“. Свидетелят твърди, че е участвал
лично в почистването и ограждането на имота през 2009-2010 г., като заявява, че
през 2003-2004 г. имотът се ползвал за паркинг, а бил ограден от Т. през
2001-2002 г. Впоследствие заявява, че парцелът е ограден от Т. през 2000 г.,
като лятото ответното дружество слагало временна ограда на приобщена за
ползване като паркинг част от имота и на есен Т. я махал и ограждал на ново
имота.
Свидетелят П Ч – познат на Х.Т., заявява пред съда, че знае за
продажбата на парцелите на хотел „Бижу“ и хотел „Ливия“, като му било известно,
че средният процесен имот е собствен на Т.и го бил виждал да го поддържа и
загражда. Сочи, че живее на 300 м. от имота, но няма пряко наблюдение над него.
Като минавал покрай имота установил, че в него има две огради, едната
обособявала паркинг към хотел „Бижу“ и съществувала от три-четири години. Не
познавал друг собственик на имота освен Т., не познавал собствениците на
съседните парцели. Твърди, че Т. е оградил парцела отдавна, като не помни колко
точно години. Сочи, че на мястото на хотел „Бижу“ преди имало лятно кино, а
през времето процесният имот е бил ползвал за паркинг, включително от Т..
Заявява, че е виждал Т. да чисти и поддържа имота, които винаги бил в добро
състояние.
Първоинстанционният съд е допуснал и изслушал съдебно-техническа
експертиза, изпълнена от в.л. инж. Таня Пашова, главното и допълнителните заключения
по която установяват, че площта на процесният имот е 1722 кв.м. и граничи с
хотел „Бижу“ и вила „Ливия“, като в КК за негови собственици са записани В.М.и
„Студио Дизайн“ ООД. Експертът сочи, че процесният имот е ограден по границите
си с двете улици с телена ограда, закрепена с метални колове. По границата с
вила „Ливия“ била изградена красива ограда от дървени колони и тръби, боядисани
в бял цвят, която обаче не била изградена по границата на имоти 375 и 376 по КК
на гр. Несебър. Оградата била изпълнена изцяло в ПИ 376 и навлизала по цялата
дължина на ПИ 375. Границата между процесния ПИ 376 и съседния ПИ 377, в който
е изграден хотел „Бижу“ съвпадала с изградена подпорна стена, оформяща рампата
към подземния гараж на хотела. Успоредно на тази граница, по цялата дължина
между двата имота имало изградени две огради, изпълнени от метални колове и
телена мрежа, при обща ширина от 12 м. навлизане. Оградената площ била насипана
с чакъл и се ползвала като паркинг. Основната част от процесния имот, в която
нямало навлизане, също по мнение на вещото лице се ползвала за паркинг, тъй
като от страна на северната улица имало поставена бариера. Вещото лице е
заключило, че от страна на ПИ с ид. № 61056.501.377 има навлизане в процесния
имот с площ от 422 кв.м., като 42 кв.м. от тях представляват изграден тротоар
на тревна фуга и жива стена от туи, а остатъкът насипан с чакъл паркинг към
хотел „Бижу“. От извършена справка към община Несебър, вещото лице е
установило, че НА № *** г. е вписан в разписния списък за процесния
имот, като през 1997 г. по искане на собствениците е извършено трасиране на
имота, но впоследствие той бил изоставен и превърнат в сметище. На място
експертът е установил, че остатъкът от процесния имот, за който няма застъпване
със съседните е почистен и заравнен, като в него не са извършени подобрения.
Заключението е придружено с комбинирана скица и снимков материал. По
допълнително поставена задача, експертът е проследил регулационния статут на
процесния имот, от който не се установяват индиции за собствеността на ищеца,
ответниците или третото лице-помагач.
По конкретните
оплаквания във въззивните жалби, съдът приема следното:
Един от начините на защита на правото на собственост е
гражданскоправният, който се изразява във възможността на собственика да
прибегне към използването на гражданскоправните искове за защита на правото на
собственост, сред които е ревандикационният по чл. 108 от ЗС. Съдът сезиран с
иск по чл. 108 от ЗС следва да се произнесе досежно принадлежността на правото
на собственост към патримониума на ищеца и владението на имота от ответника на
непротивопоставимо нему правно основание.
За предявяването на иска по чл. 108 от ЗС е необходимо ищецът да заяви придобивен способ, чието доказване е в
негова тежест, и да твърди, че ответникът няма основание да владее или държи
вещта. Защитата срещу иска ответникът упражнява с възражения, че: 1) придобивният
способ не е осъществен или се е погасил; 2) не владее или не държи вещта или 3)
я владее или държи на противопоставимо на ищеца основание, като тежестта на
доказване на релевираните възражения е за ответника.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя правните изводи, изложени от
първоинстанционния съд в мотивите на обжалвания съдебен акт, досежно
установеното в полза на ищцовото дружество право на собственост по отношение на
процесния имот, като на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.
Правилно съдът е посочил, че имотът е придобит чрез транслативна
сделка – покупко-продажба, извършена в изискуемата от закона нотариална форма,
като с подписването на договора, правото на собственост, притежавано от
праводателя Х.Т. е преминало върху купувача „Студио Дизайн – МПО“ ООД., без да
са необходими допълнителни фактически действия по предаване на владението върху
същия.
Не могат да бъдат споделени наведените от въззивницата М. доводи, че
липсата на отразяване на правото на собственост на ищцовото дружество влияе
съществуването му. Видно от представените с исковата молба електронни справки
от Агенция по вписванията, същите обхващат десетгодишен период назад и
обективно не отразяват извършената между третото лице-помагач Т.и ищцовото дружество
транслативна сделка от 22.05.1997 г. Още повече, от представения НА № 149/97 г.
се установява, че за извършването му е направено съответно вписване, отбелязано
под номер и партидна книга, а съдържанието на този документ не е било предмет
на оспорване от страна на ответниците. В този смисъл, за настоящият съдебен
състав не съществува и съмнение за конкуренция на права на собственост,
придобити от един и същи праводател по различно време, при която да подлежат на
изследване извършените вписвания на легитимиращите страните нотариални актове
за собственост по чл. 112 от ЗС, доколкото сделката от 22.05.1997 г. предхожда
значително във времето тази от 11.02.2015 г. и конкретни оплаквания за нейната недействителност
и непротивопоставимост не се релевират.
Следва да се отбележи, че оплакванията за липса на отразяване на
правото на собственост по отношение на имота в годишните финансови отчети на
въззиваемото дружество-ищец и несвоевременното му отразяване в кадастралните
регистри и ***, се явяват неотносими към предмета на спора. Предприемането на
посочените действия от собственика е въпрос на негова лична преценка, като някои
от тях представляват задължения, скрепени с предвидена
административно-наказателна отговорност, но не влияят притежаваното от ищцовото
дружество право на собственост.
Правото на собственост е абсолютно субективно право, което не се
погасява по давност при неупражняването му чрез фактически действия, а се
изключва при настъпване на правнорелевантни и противопоставими юридически факти
и събития, сред които и придобиването на право на собственост по давностно
владение от трето лице по отношение на същата вещ. В този ред на мисли ,
релевираните от въззивниците оплаквания за дезинтересираност на ищцовото дружество
по отношение на собствеността му върху процесния имот са правноирелевантни към
съществуването й и могат да установят единствено по косвен начин липсата на
противопоставяне от собственика срещу осъществявано в имота му владение.
Спорът в настоящия случай се съсредоточава досежно релевираните от
въззивницата М.и въззивното дружество „Дидесоц“ ЕООД защитни възражения за
изтекла в тяхна полза придобивна давност за владяните от тях части от процесния
имот, като в този смисъл са и основните оплаквания, съдържащи се в депозираните
пред настоящата инстанция въззивни жалби. С въззивната си жалба третото лице –
помагач по същество споделя изложените от въззивницата М. доводи и оплаквания.
Придобивната давност е способ за придобиване на правото на собственост
върху чужда вещ чрез фактическото упражняване съдържанието на това право в
продължение на определено от закона време.
Съгласно нормата на чл. 79 от ЗС, правото на собственост по давност върху
недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на десет
години, а ако владението е добросъвестно – с непрекъснато владение на пет
години, като чл. 81 от ЗС предвижда, че давността се прекъсва със загубване на
владението в продължение на повече от шест месеца.
Владението по смисъла
на чл. 78 от ЗС следва да отговаря на признаците, установени в чл. 68 от ЗС,
като владелецът държи вещта лично или чрез другиго като своя, непрекъснато, явно
и необезпокоявано. Доказването на срока на владението се улеснява и от чл. 83
от ЗС, който въвежда оборимата презумпция, че ако се установи владението на
едни лице в два различни момента, предполага се, че владението е продължило и в
промеждутъка.
На основание чл. 82
от ЗС владелецът може да присъедини към своето владение и владението на
праводателя си, като хипотезите на присъединяване на владение са разнообразни.
/в горния смисъл проф. Витали Е. Таджер, Вещно право на Република България,
Част четвърта, Владение, изд. Софи-Р 2001, стр. 192-239/
Давността, като
способ за придобиване на право на собственост, не се прилага служебно.
Изтичането на предвидения в разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗС 10-годишен давностен срок не води автоматично до придобиване право на
собственост дори през този период упражняващото фактическата власт лице да е
владяло имота явно, необезпокоявано и непрекъснато, тъй като правото на
собственост не може да бъде придобито без да е изразена воля за това. Дори за
целия 10-годишен период, през който е упражнявало фактическата власт върху
имота това лице да е имало намерението да свои имота, т.е. да придобие
собствеността, необходимо е да изрази това свое намерение и след изтичането на
предвидения в закона срок, доколкото до този момент намерението е насочено към
една възможност за придобиване на право, а за да бъде реализирано всяко едно
придобивно основание и да произведе то предвидения в закона вещноправен ефект, волята
за придобиване на собствеността следва да бъде изразена при наличието на всички
останали елементи от фактическия състав на това придобивно основание. До
момента, в който изрази волята си за придобиване на собствеността, владелецът
може да промени намерението си и да изостави вещта, тъй като за него не
съществува задължение да я придобие. Изявление за реализиране на фактическия
състав на придобивната давност може да бъде упражнено и чрез защитно
възражение. /Решение № 477 от 08.11.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г. на Върховен
касационен съд/.
По повод релевираните доводи с въззивна жалба вх. № 3497/12.05.2017 г.
от въззивника-ответник „Дидесоц“ ЕООД, съдът намира следното:
Настоящият съдебен състав изцяло споделя фактическите и правните
доводи на първоинстанционния съд досежно недоказаността на релевираното от
въззивника възражение за изтекла придобивна давност по присъединено владение с
това на праводателя му Димитър C за процесните 422 кв.м. от недвижим имот с ид.
№ 61056.501.376, като на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.
От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че собственият
на въззивното дружество имот е закупен от управителят Д C в лично качество през
1996 г. от Х.Т., като в него са се намирали търговски обекти, въведени в експолатация
на 11.05.2004 г. По силата на нотариален акт от 17.09.2005 г., собствеността по
отношение на имот с ид. № 61056.501.377 е преминала към „Дидесоц“ ЕООД, а на
18.12.2007 г. е въведен в експлоатация изградения в него хотел „Бижу“.
Безспорно по делото е установено и осъществявано към настоящия момент
владение от „Дидесоц“ ЕООД по отношение на процесните 422 ид. части от съседния
собствен на въззиваемия-ищец имот, фактически заградени и предназначени за
паркинг, приобщен към хотел „Бижу“, съгласно представените писмени и гласни
доказателства и изготвеното експертно заключение по делото.
Съдът не може да сподели твърденията на въззивника за установено по
делото присъединено владение по отношение на процесните идеални части от
съседния имот с ид. № 61056.501.376 за период от 15 години и с характеристиките
на предвиденото по закон.
От свидетелските показания на свидетеля Кръстев се установява, че през
време на експлоатацията на търговки обект – Лятното кино, за неговите нужди са
били заградени 15-20 кв.м. от съседния процесен имот и подравнени още 160-200
кв.м., служили за паркиране на посетителите на обекта. Свидетелят сочи, че
паркингът, съставляващ процесните 422 кв. м. е бил заграден след построяването
на хотел „Бижу“. Това обстоятелство се подкрепя и от показанията на свидетелите
А., А, С, М и Че. Събрани са противоречиви свидетелски показания досежно
предназначението и начина на ползване на процесния имот в периода на
строителство на хотел „Бижу“, но без съмнение всички установяват, че в периода
от 2005-2007 г. процесните 422 кв.м. не са били трайно ограждани, подобрявани и
поддържани и по отношение на тях не е манифестирано трайно своително намерение
от въззивника „Дидесоц“ ЕООД, което налага извода, че дори да се приеме, че с
въвеждането в експлоатация на кафе-апетитив и видеоклуб в собствения на
въззивника имот, той да е установил някакво владения по отношение на части от
съседния процесен имот, макар и с неустановена конкретна площ, то с
преустановяване на владението в периода 2005-2007 г., изтеклата до въвеждане в
експлоатация на хотел „Бижу“ придобивна давност е била прекъсната. В този ред
на мисли, неоснователни се явяват и доводите за присъединено владение, като
независимо от допустимото присъединяване при частно правоприемство, изтеклият
срок е бил прекъснат поради липса на елемент на фактическия състав на
владението по давност – непрекъснатост по смисъла на чл. 79 и чл. 81 от ЗС.
Предвид изложеното и от събраните гласни доказателства по делото без
съмнение се установява, че владението по отношение на 422 кв.м. от процесния
имот е установено от ответното дружество „Дидесоц“ ЕООД с построяването на
хотел „Бижу“, когато площите са били трайно оградени и облагородени за
ползването им по предназначение на паркинг, обслужващ хотела. Датата на
въвеждане на експлоатация на хотел „Бижу“ е 18.12.2007 г., видно от съдържащ се
по делото препис от официален документ, характеризиращ се с обвързваща съда
доказателствена стойност и неоспорен от страните. Предвид заявеното от въззивното
дружество още с отговора на исковата молба знание за наличието на
собственически права и претенции за трети лица, включително ищцовото дружество,
осъществяваното от него владение се характеризира като недобросъвестно и по
силата на закона изисква изтичането на десет годишен срок.
По горните съображения и след изчисление на изтеклото в полза на
въззивното дружество време, непрекъснатото владение на процесните 422 кв.м. от
18.12.2007 г. до 26.07.2016 г. /датата на депозиране на исковата молба на
„Студио Дизайн - МПО“ ООД/ възлиза на осем години, седем месеца и осем дни,
предвид което и релевираното възражение за изтекла придобивна давност се явява
неоснователно и недоказано поради отсъствие на обективния елемент на
фактическия състав.
Доводите на въззивника, че свидетелят А е установил, че процесната
част от имота на ищцовото дружество е била заградена от 2006 г. не
кореспондират с действителното положение. Напротив, свидетелят твърдо е заявил,
че не е виждал имота да е заграден до пролетта на 2016 г., а огражданията към
страната на хотел „Бижу“ са били поставени след започване на строителството му,
през 2007 г.
Още повече, съществува съмнение и досежно наличието на субективния
елемент на владението по смисъла на чл. 79 от ЗС, а именно - своително, предвид
показанията на свидетели и твърденията на страните за наличие на уговорки за
ползване на процесните площи с Х.Т.и преговори за закупуване на имота от
ищцовото дружество.
По изложените мотиви, настоящият съдебен състав намира депозираната
въззивна жалба за изцяло неоснователна, а първоинстанционното решение, в
обжалваната му част за правилно и законосъобразно, предвид което следва да бъде
потвърдено.
По оплакванията на въззивника-ответник В.М., изложени с въззивна жалба
вх. № 3892/30.05.2017 г. и въззивника – помагач Х.Т., изложени с въззивна жалба
вх. № 3672/19.05.2017 г., предвид идентичността им по същество, съдът намира
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 82 от ЗС, владелецът може да присъедини
към своето владение и владението на праводателя си, като правоприемството може
да бъде общо и частно. В константната и ръководна практика на Върховния
касационен съд, както и в правната теория се приема, че частно правоприемство е
налице, когато владелецът получава владението въз основа на действителен акт, с
който му се прехвърлят права /напр. договор за продажба, замяна, дарение и
др./. С други думи частно правоприемство се създава въз основа на правно
основание, което по производен начин прехвърля правото на собственост, като
установеното въз основа на него владение може да бъде добросъвестно и
недобросъвестно, според това дали правоприемникът знае недостатъците на
правното основание. /Решение № 642 от 20.III.1968 г. по гр. д. № 198/68 г., I
г. о. на ВС на РБ/
За настоящият състав без съмнение се налага изводът, обоснован от
събраните по делото доказателства, че въззивницата В.М. е сключила с помагача Т.
договор за покупко-продажба на процесния имот и е получила владението върху
същия на годно правно основание – действителна прехвърлителна сделка. Предвид
представените по делото справки от компетентни държавни органи и институции и
твърденията на М., че въпреки извършените проверки за имота, към датата на
сключване на сделката с Т. не е знаела за правата на ищцовото дружество по
отношение на него, съдът намира за доказан факта, че е осъществявала
добросъвестно владение от момента на установяване на фактическата власт върху
имота – 11.02.2015 г. до датата на депозиране на процесния иск – 26.07.2016 г.
Действително по делото се установи, че продавачът Т. е сключил транслативната
сделка с М., след като в предходен момент се е разпоредил с процесния имот в
полза на ищцовото дружество, предвид което и сделката не е породила
вещно-прехвърлителен ефект за правото на собственост – порок, неизвестен за
купувача М. до образуването на исковото производство.
За да бъде доказано възникването на право на собственост по отношение
на процесния имот за въззивницата М. на основание оригинерния придобивен сподоб
– изтекла придобивна давност по присъединено владение, в какъвто смисъл е
релевираното основно възражение от нея и оплакванията за частична неправилност
на обжалвания първоинстанционен акт, следва да бъде установен общ период на
владение за праводателя и приобретателя по порочната сделка за срок от десет
години. Това е така предвид осъществяваното разнородно владение и факта на знание
за праводателя Т. относно правата на ищцовото дружество.
Предвид изложеното и след анализ на събраните доказателства,
настоящият съдебен състав намира за правилен извода на Районен съд – Несебър за
неоснователност и недоказаност на защитното възражение за придобито право на
собственост по давностно владение от въззивницата – ответник В.М..
От събраните гласни доказателства и приетото експертно заключение
безспорно се налага извода, че процесният имот, в незаградените му от страна на
съседните имоти части, е ограден, с поставена бариера, поддържан за целите на
паркинг за МПС-та. Това фактическо отношение към имота е явна манифестация на
своително намерение от страна на въззивницата М.. Като такива действия следва
да се преценят и отдаването под наем на имота на „Вила Ливия“ ЕООД и
претенциите отправени към „Дидесоц“ ЕООД за предаване владението по отношение
на заградените и ползвани от него като паркинг 422 кв.м. от имота. В този
смисъл, М. е реализирала държане на веща като своя за непрекъснат период от
една година, пет месеца и четиринадесет дни.
Недоказано по делото остава обаче непрекъснатото, явно и
необезпокоявано недобросъвестно владение, осъществявано от праводателя на
въззивницата – Х.Т. по отношение на имота, за предходен период от време – осем
години седем месеца, който след присъединяване към добросъвестното владение на М.
да обоснове настъпването на твърдения правнорелевантен факт за изтекла в полза
на последната придобивна давност.
Този извод се налага от анализа на свидетелските показания,
представените справки от данъчните служби, както и от заключението на
изслушания експерт. Като обективни, безпристрастни, пълни и конкретни,
кореспондиращи в най-пълна степен с останалите доказателства по делото,
настоящият състав кредитира показаният на свидетеля Арабаджиев, който има и
непосредствени трайни лични наблюдения за имота през периода 2006-2016 г.
Свидетелят установява, че към 2006 г. имотът е бил буренясал и се ползвал за
свободно паркиране, а след построяване на хотел „Бижу“ започнало паркиране в
почистена част от него. Заявява, че незаграбените площи от имота са почиствани,
косени и поддържани от общински служители, както и че след личен разговор с
кмета, от имота са били изнесени натрупани буци пръст. Тези сведения намират
опора и в твърденията на експерта, че от събраните данни при посещение на място
в общината, е достигнал до извод, че имотът в дълъг период от време е бил
изоставен и превърнат в сметище. Индиции за занемаряването на имота и липсата
на установено владение за него през време на строителството на хотел „Бижу“ и
вила „Ливия“ и липсата на ограждения в него се съдържат и в показанията на
свидетелите Д, А.и М. Свидетелят А. изрично сочи, че в качеството му на лице за
контакт и представител на ищцовото дружество е бил предупреден от общинските
служби за струпани в имота строителни отпадъци през 2011-2012 г. и му е било
указано премахването им, за което той предприел необходимите действия.
Свидетелите Д и А, които съдът намира за незаинтересовани и обективни, твърдят,
че познават Х.Т.и не са го виждали в имота през процесния период, факт твърдян
и от свидетеля А..
Действително, като пълномощник на ищцовото дружество, близък приятел и
съсед на съдружничките в него, показанията на свидетеля А. следва да бъдат
анализирани критично. Несъмнено обаче, преобладаваща част от фактическите му твърдения
намират опора в безпротиворечивите показания на свидетелите Д и А - досежно
състоянието на имота и реализираните в него мероприятия за процесния период,
включително от помагача Х.Т.. Свидетелят А. открито заявява дезинтересираността
на ищцовото дружество по отношение на имота след 2007 г. и установените заграждения на
части от него, както и липсата на необходимост от почистване на същия, предвид
отъпкването на израслите в него бурени през лятото от свободно париращи
автомобили. Тези твърдения са неблагоприятни за ищцовото дружество и взаимно се
допълват с изложените от свидетелите Дражева и Арабаджиев, като установяват
една логична, последователна и конкретна фактическа обстановка за процесния
имот.
От друга страна се оформя и втора група сведения от показанията на
свидетелите Саид, М и Ч, които съдът намира за противоречиви и частично
взаимоизключващи се, предвид което и не ги кредитира с доверие. Свидетелят С
сочи два различни момента на заграждане на процесния имот от Х.Т. – 2000 г. и
2003 г. и два различни момента на чакълиране – 2003-2004 г. и 2007 г., като
междувременно сочи, че в заградения и чакълиран имот били струпани строителни
отпадъци от строежа на вила „Ливия“, както и че всяко лято почиствал имота от
бурени. Тези твърдения съдът намира за явно противорчиви, нелогични и
непоследователни. Макар по същество свидетелите М и Ч да свидетелстват също за
ограждане и почистване на имота от Х.Т., Ч не сочи конкретни времеви периоди и
дати, а М общо посочва периода 2003-2004 г., като заявява, че през 2006-2008 г.
собственикът на хотел „Бижу“ струпвал в имота строителни материали. Изложеното
от свидетелите навежда на извода, че като припокриващ се евентуален период на
ограждане поддръжка и ползване на процесния имот от Т. би могло да се приеме 2003
г.-2006 г., но дори в такъв случай, несъмнено се установява, че това владение е
било прекъсвано многократно със струпването на строителни материали и
премахването и поставяне на ограждения от хотел „Бижу“. Още повече, по делото
не се доказа Т. да е предприемал явни действия, включително пред общинските
служби по повод почистване и поддръжка на имота, а напротив по данни от
общинските служби имотът е бил в състояние, определящо го като сметище.
Не без значение е и манифестирането на своително субективно отношение
към имота, което не се установява безсъмнено по делото. Свидетелите А и М
заявяват знание за правата на ищцовото дружество, а твърдения за собствеността
на Т. в имота излагат само свидетелите С и Ч, които са в дългогодишни отношения
с него и се опират на сведения за първоначалното придобиване на имота от него преди
1996 г. Безсъмнено, трайно, необезспокоявано и явно манифестирано фактическо
отношение към имота като на собственик от страна на Т. не се установи по
делото.
Предвид изложеното, настоящият състав намира депозираните от
въззивниците М.и Т. жалби срещу първоинстанционното решение за неоснователни и
недоказани, а акта в обжалваната му част - за правилен и законосъобразен.
Предвид изхода на
делото на основание чл. 273 във вр. чл. 78, ал.
3 от ГПК в полза на въззиваемата страна „Студио Дизайн – МПО“ ООД следва да
бъдат присъдени и сторените от нея разноски в производството пред въззивната
инстанция, за които процесуалният й представител е представил доказателства. По
делото е направено възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендираното от въззиваемото дружество
адвокатско възнаграждение, възлизащо в размер на 2000 лева. Като доказателство
за заплащането на адвокатското възнаграждение по делото е представен договор за
правна защита и съдействие от 15.07.2017 г., имащ характер на разписка. Цената
на интереса на въззиваемата страна, определена по правилата на чл. 69, ал.
1, т. 1 от ГПК възлиза в размер на 5982 лева и тази стойност следва да се преценява
при определяне на интереса по смисъла на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съобразявайки изложеното,
на основание чл. 7, ал. 5 във връзка с ал. 2, т. 4 от Наредбата, минималният
размер на адвокатското възнаграждение за
осъщественото по делото процесуално представителство възлиза на 500 лева плюс 5
% за горницата над 5000 лева, но не по-малко от 600 лева, или в процесния
случай на сумата от 600 лева. Отделно на основание чл. 9от Наредбата е дължимо
и възнаграждение за изготвените три броя отговори на въззивни жалби, което се
определя в размер на ¾ от размер на дължимото възнаграждение по чл. 7,
или по 450 лева за всеки отговор. Предвид изложеното и релевираното своевременно
възражение, настоящия съдебен състав намира, че претендираното адвокатско
възнаграждение в размер на 2000 лева се явява прекомерно и следва да бъде
намалено до сумата от 1950 лева, която да бъде присъдена в полза на
въззиваемото дружество.
С оглед на предмета на исковете въззивното
решение подлежи на касационно обжалване по правилата на чл. 280 от ГПК.
Мотивиран от
изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 53/11.04.2017 г., постановено по гр.д. № 709/2016 г. по описа
на Районен съд - Несебър, в обжалваните части, с които е прието за установено
по отношение на В.А.М., ЕГН **********, с адрес: *** и „Дидесоц“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: хр. Несебър, ул. „Хан Крум“ №
39, представлявано от Димитър C, че „Студио Дизайн – МПО“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост“, бл. 79а, вх. А,
ет. 6, ап. 17, представлявано от Олга Ивановна Гуреева, е собственик на имот с
ид. № 61056.501.376 по КККР на с.***, и ответницата М. е осъдена да предаде
владението на ищцовото дружество върху част от имота – 1254 кв.м., посочени в
бяло в комбинирана скица към заключението на вещото лице Пашова /л. 267 от
делото/, а ответникът „Дидесоц“ ЕООД е осъден да предаде владението на ищцовото
дружество върху част от имота – 422 кв.м., защриховани в синьо и зелено в
комбинирана скица към заключението на вещото лице Пашова /л. 267 от делото/.
ОСЪЖДА В.А.М., ЕГН ******, „Дидесоц“ ЕООД, ЕИК ********* и Х.Т.Т., ЕГН **********
да заплатят на „Студио Дизайн – МПО“ ООД, ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК във вр. чл.
273 от ГПК, сумата от 1950 лева, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщението му до страните пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Препис от постановеното решение да се изпрати на страните за
запознаване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.