РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 13.08.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на четвърти юни две хиляди и осемнадесета
година в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 2305/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 23899/22.02.2017 г., предявена от Ц.А.Й., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, против ЗАД „А.“,
с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***.
Ищцата твърди, че на 08.08.2016 г., около 10:40 часа, в гр. София, на ул. „Безименна“, в района на бл. № 1 Б, С.С.И.,
при управление на лек автомобил „Рено Мастер“, с рег. № *******,
нарушил
правилата за движение по пътищата, в резултат на което реализирал
пътно-транспортно произшествие (ПТП), с намиращия се зад автомобила пешеходец – ищцата Ц.А.Й..
По случая било образувано НАХД № 14644/2017 г. по описа на СРС, 129 състав, по което
с решение от 03.10.2017
г., водачът С.С.И. бил признат за виновен
за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б“, пр. 2, вр. чл. 342,
ал. 1 НК
Ищцата твърди, че в резултат на описаното ПТП
са й били причинени следните травматични увреждания: Фрактура на носните кости; Фрактура на предната стена на десния максиларен синус; Фрактура на Л1
прешлен; Фрактура на таза. В
резултат на причинените й телесни увреждания, ищцата претърпяла и продължавала
да търпи изключително интензивни болки и страдания.
С
молба от 15.11.2017 г. (л. 47), ищцата твърди, че в резултат на процесното ПТП,
са й били причинени и следните увреждания: Постравматична фрактура на Л2;
Голяма параезофагеална херния; Мозъчно сътресение; Нарушение на вестибуларния
апарат; Намален слух на дясното ухо. Вертебрален синдром; Увреждане на
междупрешленните дискове в поясния отдел; Увреждане на междупрешленните дискове
в шийния отдел с радикулопатия.
В
исковата молба се твърди, че към датата на увреждането, ответникът е застраховал гражданската отговорност
на лицата, управляващи правомерно лек
автомобил „Рено Мастер“, с рег. № *******, включително и на водача С.С.И..
Предвид изложеното, ищцата моли да бъде постановено решение, с което ответникът да
бъде осъден да й заплати сумата от 100 000 лева,
представляваща обезщетение за причинените й
неимуществени вреди, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 08.08.2016 г. до окончателното й изплащане.
Ищецът претендира и направените по делото разноски.
В срока по чл. 367 ГПК, ответникът „ЗАД
А.“ АД е депозирал отговор на исковата молба. Ответникът
не оспорва, че към датата на процесното ПТП, по силата на договор за
застраховка „Гражданска отговорност“, е застраховал гражданска отговорност на
водача на лек автомобил „Рено Мастер“, с рег. № *******. Оспорва иска с възражението, че е неоснователен,
евентуално – в завишен размер. Ответникът сочи, че поведението на водача С.С.И. не е било виновно и противоправно, а твърденията на
ищеца и представените доказателства не установявали нарушение
на правилата на Закона за движение по пътищата от страна на водача на лек
автомобил „Рено Мастер“, рег. № *******. Ответникът оспорва механизма на
настъпване на ПТП и причинно - следствената връзка между твърдените от ищцата
телесни увреждания и произшествието. Твърди, че в качеството на пешеходец
ищцата Ц.Й. се е движила на непредназначено за пешеходци място, както и че се е
появила внезапно зад автомобила, с което е съкратила времето за реакция на
водача С.С.И. до интервал, в който е било обективно невъзможно да се формира
волево поведение за предотвратяване на произшествието. Ответникът заявява, че
оспорва и твърденията в исковата молба, че ищцата търпи описаните вреди, като
сочи, че липсва законово основание да се презюмират действително претърпените
неимуществени вреди. Евентуално, ответникът счита, че предявеният иск е
със завишен размер, който противоречи с
принципа на справедливостта.
При условията на евентуалност, ответникът
прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна
на ищцата Ц.Й., като твърди, че последната се е движила на
непредназначено за пешеходци място, както и че е излязла внезапно зад
автомобила, с което е съкратила времето за реакция на водача С.С.И. до
интервал, в който е било обективно невъзможно да се формира волево поведение за
предотвратяване на произшествието.
Претендира направените по делото
разноски.
В допълнителната искова молба, ищецът
поддържа предявения иск.
В допълнителния отговор на исковата молба,
ответникът поддържа направените възражения и излага съображения, че законната
лихва не се дължи от датата на деликта.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ (обн., ДВ, бр. 102
от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.)
Съгласно чл. 432, ал. 1 КЗ, увреденият, спрямо който
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал. 2
на чл. 432 КЗ, може да прави възраженията, които произтичат от договора и от
гражданската отговорност на застрахования. Видно от законовата разпоредба, за да
бъде уважен иска, следва да бъде установено наличието на валидно правоотношение
по застраховка „Гражданска отговорност” между ответника - застраховател и
делинквента относно управлявания от последния автомобил. Наред с това, за да се
ангажира отговорността на застрахователя, следва да са налице и всички
кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД /деяние, вреди,
противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание за отговорност на
прекия причинител – застрахован за обезщетяване на причинените вреди, тъй като
отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на
застрахования делинквент и има вторичен характер – застрахователят дължи
обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е отговорен спрямо увреденото
лице за репатрирането им. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като
опровергаването на тази презумпция е в тежест на ответника при условията на
обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 08.08.2016 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен във формата на застрахователна полица № 11/116001660646,
валидна от 15.07.2016 г. до 14.07.2017 г., ЗАД „А.“ е застраховало гражданската отговорност
на лицата, правомерно управляващи лек автомобил „Рено Мастер“, с рег. № *******,
включително и на водача С.С.И.. Този факт е отделен като безспорен и ненуждаещ
се в отношенията между страните по делото (с определението от 05.09.2017 г.).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
Съдът
приема за установено по делото, че на 08.08.2016 г., около 10:40 часа, в гр. София, на ул. „Безименна“, в района на бл. № 1 Б, С.С.И., при управление на лек автомобил „Рено Мастер“, с рег. № *******, при
извършване на маневра „движение на заден ход“, нарушил правилата за движение по
пътищата, в резултат на което реализирал пътно-транспортно произшествие (ПТП), с пешеходката Ц.А.Й..
Настъпването
на процесното ПТП и участието на лицето, чиято гражданска отговорност е
застрахована при ответника се установява от представените по делото Констативен
протокол № К 676/08.08.2016 г., съставен от дежурен ПТП при О„ПП“ – СДВР, и
Протокол за оглед на местопроизшествие от 08.08.2016 г., съставен в
съответствие с чл. 129 и сл. НПК. Протоколът за оглед има характер на официален
свидетелстващ документ, с обвързваща съда доказателствена сила, съгласно чл.
179 ГПК относно установените обстоятелства при огледа на произшествието.
С
решение № 229117 от 03.10.2017 г. по НАХД № 14644/2017 г. по описа на СРС, 129 състав, С.С.И., с ЕГН: **********, е
признат за виновен в това, че на 08.08.2016 г.***, в района на
вход-изход на паркинга на бл. 1Б, при управление на моторно превозно средство -
товарен автомобил марка „Рено“, модел „Мастер“, с рег. № *******, с посока на
движение от бул. „Цариградско шосе“ към ул. „Андрей Сахаров“, при извършване на
маневра „движение на заден ход“, нарушил правилата за движение, установени в
Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ - чл. 40, ал. 1 ЗДвП, чл. 40, ал. 2 ЗДвП,
реализирал пътно-транспортно произшествие с преминаващата зад автомобила
пешеходка Ц.А.Й. и по непредпазливост й причинил средна телесна повреда: счупване на костите на носа - счупване на
носната преграда, с наличие на изразен оток на носната пирамида, подвижност
на същата и болка при опипване и дозиран натиск с ръка от изследващия, масивни
кръвни съсиреци в двете ноздри в съвкупност наложили провеждането на оперативно
лечение - открито наместване на счупените костни носни структури в нормална
анатомична позиция, с възстановяване на анатомичната форма на носната пирамида
и с това - физиологичното носно дишане, което травматично увреждане е
реализирало медико - биологичния признак постоянно разстройство на здравето,
неопасно за живота, представляващо средна телесна повреда по смисъла на чл.129,
ал.2 от НК; и счупване на предната стена на дясната костна пахуза /синус/,
което травматично увреждане е реализирало медико-биологичния признак счупване
на челюст /горна/, представляващо средна телесна повреда по смисъла на чл.129,
ал.2 от НК - престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1 НК.
Със
същото решение, на основание чл. 78а, ал. 1 НК, С.С.И. е освободен от наказателна отговорност и му е
наложено административно наказание.
Видно от извършеното отбелязване, решението по НАХД № 14644/2017 г. на СРС, 129 състав, е влязло в сила на 19.10.2017 г.
Съгласно
чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), влезлите в сила
присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли
е деянието, виновен ли е деецът и
наказуемо ли е деянието. Аналогична е разпоредбата и на чл. 300 ГПК.
Постановеното от съда решение има последиците на влязла в сила присъда, тъй
като нормата на чл. 413, ал. 3 НПК изрично предвижда, че разпоредбите на ал. 2
се прилагат и за актовете по глава двадесет и осма (каквото е постановеното от
Софийски районен съд решение). Следователно и при отчитане на обективните и
субективни предели на постановеното от Софийски районен съд решение по НАХД № 14644/2017 г., настоящият
състав следва да зачете силата на
присъдено нещо на съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите три от посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че С.С.И. е извършил деянието, че то е противоправно,
че деянието е извършено виновно, както и че на ищеца е причинена вреда, изразяваща се в описаните
в решението увреждания. Доколкото тези
увреждания са елемент от престъпния състав на престъплението средна телесна
повреда, то силата на присъдено нещо на постановеното решение обхваща и установяването на техния вид и
характер, както и пряката причинна връзка с извършеното противоправно деяние, поради което и е
задължителна за гражданския съд (решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. №
3945/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 22 от 05.05.2011 г. по т. д. № 368/2010
г. на ВКС, І т. о. и др.).
Поради изложеното, съдът приема, че по делото е установено, че в резултат
на виновното и противоправно поведение на застрахования при ответника водач, на
08.08.2016
г., на ищеца са причинени описаните в решението на СРС травматични увреждания.
Възраженията на ответника в тази връзка са неоснователни.
Ищцата твърди, че в резултат на процесното
ПТП, освен описаните в решението на СРС увреждания, са й били причинени
и следните увреждания: Фрактура
на Л1 прешлен; Фрактура на таза (съобразно
твърденията в исковата молба), както и: Постравматична фрактура на Л2; Голяма
параезофагеална херния; Мозъчно сътресение; Нарушение на вестибуларния апарат;
Намален слух на дясното ухо. Вертебрален синдром; Увреждане на междупрешленните
дискове в поясния отдел; Увреждане на междупрешленните дискове в шийния отдел с
радикулопатия (съобразно твърденията в молбата от 15.11.2017 г.).
По
делото е прието заключението по съдебно-медицинската експертиза (СМЕ), което съдът кредитира
изцяло. В заключението по СМЕ е посочено, че в резултат на процесното ПТП, ищцата
е получила следните увреждания: Счупване на костите носа.
Епистаксис (кръвоизлив от носа). Счупване на предната стена на максиларния
синус. Разкъсно - контузии рани в дясна супраорбитална област и корена на носа,
на горната устна и на венеца на горната челюст. Тези увреждания напълно
кореспондират на уврежданията, описани в решението по НАХД № 14644/2017 г. на СРС, 129 състав.
Вещото лице по СМЕ е посочило, че няма клинични и
рьо данни за счупване на поясен прешлен и на таза. Описаното (в представената
по делото медицинска документация) снишение на тялото на първи поясен прешлен
не може да се приеме за травматично. Описани са спондилозни и остехондорзни
промени в костите, както и остепоретична структра на костите.
Вещото
лице е констатирало, че през месец октомври 2017 г., на ищцата е била поставена
диагноза: „Мозъчно сътресение. Отоневрологичен синдром от централен произход“,
но е приело, че диагноза мозъчно сътресение не е била поставена при консултация
с неврохирург, непосредствено след травмата и такава не може да се приеме 10
месеца след това. Отоневрологичният
синдром не е бил потвърден от изследвания и консултация с отоневролог. Няма
данни за черепно - мозъчна травма и той не може да е резултат от травмата
претърпяна през м. август 2016 г.
В СМЕ е посочено, че през м. януари
2017 г., на ищцата е била поставена диагноза: „Голяма параезофагеална херния.
Рефлукс езофагит“. Видно от СМЕ, обаче, тази параезофагеална херния няма
причинно - следствена връзка с травмата получена при ПТП, а се касае за
болестен процес.
С оглед на изложеното, съдът приема, че са
недоказани твърденията на ищцата, че от процесното ПТП, освен описаните в решението
на СРС увреждания, са й били причинени останалите, посочени в исковата молба и
в молбата
от 15.11.2017 г., увреждания.
Съдът
не кредитира заключението по СМЕ, в частта, в която се сочи, че „за счупването
на носните кости не се е наложило оперативно лечение“, тъй като в тази си част,
СМЕ се опровергава от решението по НАХД № 14644/2017 г. на СРС, 129 състав (а и от приложения в досъдебното
производство оперативен протокол № 422/25 от 10.08.2016 г. за открито
наместване на фрактура на нос – л.70).
Видно от заключението по СМЕ, болките, които
ищцата е търпяла, са били интензивни в първите дни след травмата и постепенно
са намалявали. Вещото лице е посочило, че към „настоящия момент“ (заключението
по СМЕ е представено в СГС на 22.01.2018 г.),
ищцата би следвало да е напълно излекувана от травмата получена при ПТП
на 08.08.2016 г.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелката Б.А.Н.. След
процесното ПТП, свидетелката видяла ищцата, след като била изписана от болницата.
Свидетелката сочи, че лицето, главата и
тялото на ищцата били посинени, имала
операция на носа, хранела се със сламка. Ищцата изпитвала болки в коляното,
гръбначен стълб и главата, едната й протеза била разместена. Свидетелката сочи,
че след като ищцата била изписана от болницата, била на постелен режими,
хранела се със сламка, почти три месеца. венецът й бил разбит. Ищцата не можела
да се обслужва сама и да става. Това продължило около 3 месеца. Впоследствие
ищцата имала нужда от придружител, тъй като трудно се качвала и слизала по
стълбите. Преди ПТП, ищцата използвала помощно средство за придвижване
(канадка), тъй като на 29.02.2016 г. претърпяла операция. Свидетелката сочи, че
„сега“ (разпитът е проведен на 05.02.2018 г.) като се храни, ищцата се задавя и че й е поставена диагноза диафрагмена
херния. Също и че има замайване, болки в главата и че няма равновесие. Рамото на
ищцата се „изваждало“ - едното, след това другото. Според свидетелката, това
станало след ПТП, преди това, ищцата нямала „такива неща“. Ищцата имала и „депресивности“ и страхове.
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не беше
опровергана. Събраните по делото писмени и гласни доказателства
и доказателствени средства установяват предпоставките
от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на основание чл. 432, ал. 1 КЗ,
застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ „ДЗИ-О.З.“ ЕАД дължи да заплати обезщетение за доказаните
неимуществени вреди на увреденото лице, каквото като пострадала се явява Ц.А.Й.
(чл. 478, ал. 2 и ал. 1 КЗ).
Що
се отнася до размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдът
намира следното:
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и
паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да
претендира парично обезщетение за
неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Критериите за определяне
на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на
причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на
претърпените болки и страдания, продължителността на възстановителния период,
общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото,
което е от значение за номиналния размер на обезщетението. Обезщетението за
неимуществени вреди следва да се определи съвкупно
като обезвреда за цялостните последици за здравето и претърпени от ищеца
болки, в каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища в
Република България. В тази връзка съдът съобрази указанията, дадени с
Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление № 17/63г. на Пленума
на ВС, съдебната практика по сходни случаи и отчете вида и характера на доказаните по делото увреждания,
претърпените болки и страдания, продължителността и интензивността на болките и
страданията, както са описани по-горе при установяване на фактическата страна
на спора; необходимостта от чужда помощ за задоволяване на елементарни битови
потребности на ищеца в периода след ПТП; общата продължителност на лечебния и
възстановителен период, ограниченията които е търпял пострадалата, възрастта на
ищцата към датата на ПТП (69 г.), начина, по който ПТП се е отразило на
психиката на ищцата (решение №
13/19.04.2017 г. по гр. д. № 50074/2016 г. на ВКС, I ГО), както и
социално-икономическите условия към момента на настъпване на ПТП и към
настоящия момент.
Предвид
всички тези обстоятелства по настъпването на вредите, вида и характера на
уврежданията, претърпените болки и страдания, степента на увреждане, съдът
намира, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди
възлиза общо на сумата от 24 000
лева.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалното възражение на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение № 169/28.02.2012г.
по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о.,
решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и
др.), Върховният касационен съд последователно е застъпвал становище, че
намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл. 51, ал.2 ЗЗД
е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и
произлезлите вреди. За да е налице
съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, следва неговото
поведение обективно да е в причинна връзка с настъпването на вредите, т.е.
пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат,
създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като
вина на пострадалия в тази насока не се изисква. Или, от съществено значение е конкретното
проявление на действието или бездействието на пострадалия, което съставлява
пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен
резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на
обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на
произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава
изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63
г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн.
други) е прието, че изводът за наличие
на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу
деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването
подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по
чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В
Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г., ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл
виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка
между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.
о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е
прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и
да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия
са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил
механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В
настоящия случай, ответникът твърди, че Ц.А.Й. е допринесла за настъпване на
ПТП, тъй като се е движила на
непредназначено за пешеходци място, както и че е излязла внезапно
зад автомобила, с което е съкратила времето за реакция на водача С.С.И. до
интервал, в който е било обективно невъзможно да се формира волево поведение за
предотвратяване на произшествието.
По
делото е прието заключението по извършената от вещото лице инж. Ж.Х.Е.
автотехническа експертиза (АТЕ), което не е оспорено от страните и което съдът
кредитира.
Вещото
лице по АТЕ е посочило, че посоката на движение на т.а. „Рено Мастер“ е била от
ул. „Андрей Сахаров“ към бул. „Цариградско шосе“ (обратно на посоката на
извършения оглед на местпроизшествието). Посоката на движение на пешеходката
към момента на произшествието е била същата както и на автомобила.
Водачът
С.С.И. е разпитан като свидетел по делото.
Същият сочи, че при процесното ПТП, е управлявах автомобил „Рено Мастър“
в гр. София, ж.к. „*******, зад спирката на ХМС. Свидетелят сочи, че улицата е
без изход и „там“ може да се движи само с маневра назад. Свидетелят оставил
една пратка, погледнал наляво и надясно и тръгнал назад.
Видно
от протокол за разпит на свидетел от 13.09.2016 г. по ДП № 11353/2016 г. по
описа на СДВР (л. 20 от ДП), ищцата е заявила, че при настъпване на процесното
ПТП, посоката й на движение е била „от ХМС към бул. „Цариградско шосе“.
Протоколът е подписан от ищцата, поради което и представлява изходящ от страната документ.
Анализирайки
събраните по делото доказателства и доказателствени средства, съдът приема, че
при настъпване на процесното ПТП, и т.а. „Рено Мастер“, и пешеходката Й.,***, в посока от ул. „Андрей
Сахаров“ към бул. „Цариградско шосе“.
Видно
от АТЕ, мястото на удара между т.а. „Рено Мастер“, с рег. № ******* и
пешеходеца Ц.Й., е било, по широчина на пътното платно на 0,80 м. - 1,00 м. в
ляво от десния край на платното за движение, считано по посоката на огледа
(която е била от бул. „Цариградско шосе“ към ул. „Андрей Сахаров“), а по
дължина на плътното платно на 3,00 м. - 3,20 м. след ориентира, считано по
посоката на огледа. Скоростта на
автомобила, в момента на удара, е била от около
7,9 км./ч. или 2,19 м./с., а скоростта на
пешеходката в този момент е била от около 2,15
км./ч. или 0,6 м./с.
Следователно,
пешеходката се е движела по пътното платно (което се признава от нея и в
протокола за разпит от досъдебното производство). Видно от АТЕ, пешеходката е могла да
предотврати произшествието, като не се е движила по пътното платно на улица
„Без име“ намираща с в района на бл. 1Б в ж.к. „Младост“.
Съгласно
чл. 108, ал. 1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), пешеходците са длъжни да се движат по
тротоара или банкета на пътното платно.
В случая, обаче, ***, да е имало тротоар или банкет на пътното платно,
като видно от изображенията, инкорпорирани в заключението по АТЕ, такива е
нямало (стр. 4 от заключението). В този случай, разпоредбата на чл. 108, ал. 2,
т. 1 ЗДвП предвижда, че пешеходците могат да се движат по платното за движение,
противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства, по
възможност най-близо до лявата му граница. Видно от АТЕ (вкл. и скицата на стр.
6 от заключението), а и от Протокола за оглед, пешеходката се е движела от ул.
„Андрей Сахаров“ към бул. „Цариградско шосе“, противоположно на посоката на
движението на пътните превозни средства, тъй като мястото на удара е било, по
широчина на пътното платно на 0,80 м. - 1,00 м. в ляво от десния край на
платното за движение, считано по посоката на огледа (която е била от бул.
„Цариградско шосе“ към ул. „Андрей Сахаров“). Следователно, неоснователно е
първото възражение на ответника за съпричиняване.
Неоснователно
е и възражението на ответника, че пострадалата е допринесла за настъпване на
вредоносния резултат, тъй като е излязла внезапно зад автомобила. Преки доказателства
в тази връзка не са събрани, а косвените такива опровергават тези твърдения на
ответника – свидетелката Николова сочи, че ищцата е използвала помощно средство за
придвижване (канадка), тъй като на 29.02.2016 г. е претърпяла операция, а в
заключението по АТЕ е посочено, че скоростта на
пешеходката в този момент е била от около 2,15
км./ч. или 0,6 м./с.
При
така установените факти, съдът приема, че релевираните от ответника възражения
за съпричиняване са неоснователни.
Поради
изложеното, размерът на определеното обезщетение не следва да бъде намаляван. Искът
е основателен и доказан за сумата от 24
000 лева, а за разликата до пълния предявен размер, искът следва да се
отхвърли, като неоснователен
Съгласно чл. 432, ал. 1 КЗ,
отговорността на застрахователя е обусловена от
отговорността на прекия причинител на увреждането. При задължение от непозволено увреждане, деликвентът се смята в забава и без покана и дължи лихва от деня на увреждането (чл. 84, ал. 3 ЗЗД). Разпоредбите на новия КЗ (в сила от 01.01.2016г.), обаче,
предвиждат, че застрахователят дължи
лихва за забава от един по- късен момент. Съгласно чл. 497, ал. 1 , т. 1 и т. 2 КЗ, застрахователят дължи законната лихва за забава върху размера на
застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок, считано
от по-ранната от двете дати: 1. изтичането на срока от 15 работни дни от
представянето на всички доказателства по чл. 106, ал.
3; 2. изтичането на срока по чл. 496, ал.
1 освен в случаите, когато увреденото лице не е представило
доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал.
3. Съгласно чл. 106, ал. 3 КЗ, когато ползвателят на застрахователната услуга е увредено лице по
застраховки „Гражданска отговорност“ или трето ползващо се лице по други
застраховки, застрахователят го уведомява за доказателствата, които той трябва
да представи за установяване на основанието и размера на претенцията му.
Допълнителни доказателства може да се изискват само в случай че необходимостта
от тях не е можела да се предвиди към датата на завеждане на претенцията и
най-късно в срок 45 дни от датата на представяне на доказателствата, изискани
при завеждането по изречение първо. Чл.
496, ал. 1 КЗ предвижда, че срокът за окончателно произнасяне по
претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по
реда на чл. 380
пред застрахователя, сключил застраховката „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, или пред неговия представител за уреждане на претенции.
Съгласно
чл. 380, ал. 3 КЗ, непредставянето на данни за банковата сметка от страна на
лицето по ал. 1 има последиците на забава на кредитора по отношение на
плащането, като застрахователят не дължи лихва по чл. 409 КЗ.
В
случая, претенцията на ищеца е била заведена при ответника на 12.10.2016 г. С
писмо от 19.10.2016 г., ответникът е уведомил ищцата, че е необходимо да бъде
представена цялата документация по образуваното досъдебно производство -
авто-техническа експертиза, протокол за оглед и скица на местопроизшествието,
протокол за разпит на свидетели и др. (които са били налични по ДП към 19.10.2016
г., а и към 12.10.2016 г.), медицински документи и удостоверение за банкова
сметка. Не се установява, ищцата да е представила на ответника, някой от тези
документи, включително и удостоверение за банкова сметка, ***. 380 КЗ, има последиците
на забава на кредитора по отношение на плащането, като застрахователят не дължи
лихва по чл. 409 КЗ. Следователно, обезщетението за забава в размер на законната лихва е дължимо
от датата на предявяване на исковата молба – 22.02.2017 г. Претенцията за
законна лихва, следва да се отхвърли, за периода от 08.08.2016 г. до 21.02.2017
г.
Относно
разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъди сумата от 96 лева от общо направените разноски в
размер на 400 лева (400 лв. х 0.24) – депозити за експертизи.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от
292.60 лева от общо направените
разноски в размер на 385 лева (385 лв. х 0.76) - депозит за АТЕ, депозит за свидетел и ДТ за издаване на
съдебно удостоверение. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от
Наредба за заплащането на правната помощ, на ответника се
дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя на 300 лева. Съразмерно на отхвърлената част от иска на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 228 лева (300 х 0.76) за юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал.1 от ГПК, вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7,
ал. 2 от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на единия от последните двама процесуални
представители на ищеца – адв. Л.Г. от
АК-Перник, сумата от 847.20 лева, съразмерно на уважената част от
исковете (3530 х 0.24).
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от иска,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд,
сумата от 960 лева - държавна такса
(24 000 лева х 4%), от внасянето на която ищецът е бил освободен.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА ЗАД „А.“, с ЕИК: *******, със седалище
и адрес на управление:***, да заплати на Ц.А.Й., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, на основание чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ, сумата
от 24 000 лева – главница,
представляваща застрахователно
обезщетение за претърпените от Ц.А.Й. неимуществени вреди от ПТП,
реализирано на 08.08.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 22.02.2017
г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 96 лева – разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ иска чл. 493, ал. 1 КЗ,
вр. чл. 432, ал.1 КЗ, за разликата над 24 000 лева до пълния предявен размер
от 100 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, и искането за
присъждане на законна лихва, за периода от 08.08.2016 г. до 21.02.2017 г., като неоснователни
ОСЪЖДА Ц.А.Й., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, да заплати на ЗАД „А.“, с ЕИК: *******,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата
от 292.60 лева – разноски по делото
и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, и сумата от 228 лева - юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА ЗАД „А.“, с ЕИК: *******, със седалище
и адрес на управление:***, да заплати на
адвокат Л.Г., от АК –
Перник, с адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, сумата от 847.20 лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА ЗАД „А.“, с ЕИК: *******,
със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на
основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 960
лева – държавна такса.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: