Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Плевен, 09.11.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД,
VІІ-ми граждански състав в
открито заседание, на седми ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав :
РАЙОНЕН СЪДИЯ :ЗОРНИЦА
БАНКОВА
При секретаря Поля Цанева като разгледа докладваното от
съдия Банкова гражданско дело №1571 по описа на съда за 2018г., за да се
произнесе взе предвид следното :
Искове с правно основание чл. 422 вр.
чл. 124 от ГПК
Пред ПлРС е постъпила ИМ
от М. ЕАД против Г.А.М., в която се твърди, че между кредитора „М.” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление *** и длъжника е сключен договор за далекосъобщителни услуги.Твърди се,
че не са изпълнени условията за заплащане на услугите, което е наложило и
прекратяване на договора.Твърди се, че е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№6466/2017г на ПлРС.Длъжникът не е бил открит по
проведена процедура по чл.47 от ГПК и е разпоредено да се предяви иск от
кредитора. С настоящата ИМ е предявен иск с правно основание чл.124 от ГПК, за
установяване задължение в
размер на 150,21лв по договор за далекосъобщителни услуги №М4106756/27.05.2014г., от които
9,96лв. главница и 140,25лв. неустойка за предсрочно прексратяване на договор, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението 24.08.2018г. до окончателното
изплащане на същата, за които суми и издадена заповед по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№6466/17г. по описа на
РС-Плевен.Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от назначения
особен представител на ответника.
Съдът, след като се
съобрази със становищата на страните и събраните по делото писмени, прецени ги
по реда на чл. 235 ал.2 от ГПК и прие за установено от фактическа и правна
страна следното :
Видно от приложеното гр.д.№ 6466/2017г. по
описа на РС-Плевен е, че ищецът е депозирал заявление за издаване на заповед за
изпълнение срещу ответника, като длъжникът е осъден да заплати на ищеца сумата
9,96лв., представляваща незаплатена далекосъобщителна услуга по договор М4106756/27.05.2014г.; 140,25лв. – неустойка
предсрочно прекратяване на договор за далекосъобщителна услуга, ведно с
мораторната лихва в размер на 2,69лв. за периода от 13.12.2014г. до
24.07.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаването на заявлението - 24.08.2017г. до окончателното изплащане на
вземането, както и направени деловодни разноски: 25лв. – внесена държавна такса
и 180лв. – адвокатски хонорар.Вземането произтича от следните обстоятелства:
задължение по договор за
далекосъобщителна услуга М4106756/27.05.2014г.
Претенцията
на ищеца за главница
и неустойка, намира своето
правно основание в разпоредбата на чл. 422 от ГПК. Налице е спор между страните
относно дължимостта на вземането по издадена в полза на ищеца заповед за
изпълнение по ч. гр. д. по описа на Плевенския районен съд. Предявените искове са допустими, тъй
като във всички случаи, когато заповедта за изпълнение е издадена въз основа на
предвиден в закона несъдебен акт /несъдебно изпълнително основание/ и е
постъпило възражение от длъжника в установения двуседмичен срок, респ.
заповедта за изпълнение е връчена по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, заявителят
/кредиторът/ разполага с възможността да реализира правата си, предявявайки
претенцията по чл. 422 от ГПК. Разгледани по
същество, исковете са неоснователни.
Вземането
на ищеца „А1 България” ЕАД произтича от сключен договор за предоставяне на
електронни съобщителни услуги. По
делото са приложени фактури, издадени от ищеца, които не са оспорени в
преклузивния срок по чл.193 от ГПК и по които липсва плащане от страна на
ответницата. Общата стойност
на ползваните и неплатени услуги по тези фактури възлиза на сумата от 9,96 лв. Тук е мястото да се отбележи, че ответницата не е
представила доказателства, че е оспорила месечните си сметки, отразени в
процесните фактури, по реда, предвиден в т. 26. 6 от Общите условия за
взаимоотношенията между “А1 България” ЕАД и абонатите и потребителите на
обществените мобилни наземни мрежи на оператора. С оглед правилата за
разпределение на доказателствената тежест /чл. 154 ал. 1 от ГПК/ в настоящото
производство ищецът следва да докаже наличието на вземане спрямо ответницата за
сумите, посочени в исковата молба. Това е сторено по надлежния ред, като
ищцовото дружество е провело пряко и пълно доказване на твърдените от него
факти. При тези обстоятелства съдът приема, че предявеният положителен
установителен иск по чл. 422 от ГПК е основателен и следва да бъде уважен за сумата от 9,96
лв., представляваща ползвани и незаплатени далекосъобщителни услуги.
Относно до претенцията на ищеца за сумата от140,25 лв., представляваща неустойка, съдът намира, че
същата следва да бъде отхвърлена. В тази връзка съдът счита за основателно
направеното възражение от назначения особен представител на ответницата за
нищожност на клаузата от договора, касаеща заплащането на неустойка. Абонатът
притежава качеството потребител по смисъла на § 13 т. 1 от ДП на ЗЗП,
даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който
текст потребител е всяко физическо лице, което ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На
ответницата в качеството на физическо лице е предоставена далекосъобщителна
услуга. Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на
понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията
на доставчика и потребителя. Процесният договор е сключен при предварително
определени условия от едната страна- ищецът оператор, като абонатът не е имал
възможност да влияе върху съдържанието му. Не се установи атакуваната клауза на
договора да е била индивидуално договорена и липсват такива твърдения и
доказателства от ищцовата страна.
Според чл. 146 ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия.
Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05. 04. 1993 год. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, такива клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност
между правата и задълженията, произтичащи от договора. С оглед на всички
събрани доказателства, съдът приема, че в случая не е налице индивидуално
договаряне на разпоредбите от договора, касаещи отговорността на страните и
дължимата неустойка. Съобразно съдебната практика неустойката в
размер на оставащите месечни абонаментни такси до края на срока на договора,
договаряна от доставчиците на услуги, се приема за нарушение на
ЗЗП и за нелоялна търговска практика. Тази неустойка е в
очевиден разрез с присъщите й по закон обезпечителна и обезщетителна функции,
тъй като не е съобразена нито с естеството на обезпеченото задължение, нито с
възможните вреди от неизпълнение на задължението на абоната да плаща дължимите
месечни вноски. Всъщност така уговорена неустойката има подчертано санкционен
характер и води до несправедливия правен резултат доставчикът да получи
имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако
договорът не беше прекратен, но без да предоставя ползването на услугата.
Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави, тъй като създава условия за
неоснователно обогатяване на доставчика на услугата, като нарушава принципа за
справедливост.
Съобразявайки гореизложеното, съдът приема, че поради нищожност на
неустоечната клауза претенцията за признаване вземането на ищеца за сума в
размер на 140,25лв. следва да се отхвърли като неоснователна.
Съдът приема, че ответникът не е изпълнил
в срок задължението си и с поведението си е станал причина ищецът да направи
разноски по ч.гр.д. и по настоящето дело, които следва да заплати на ищеца,
съобразно уважените претенции.
Съобразно т. 12 от ТР № 4/2013г., съдът следва да се произнесе и относно
разноските в заповедното производство, съобразно изхода на спора, с осъдителен
диспозитив и се осъди ответника да заплати разноските в размер на 1,63лв. общо.
Следва да се осъди ответника да заплати
направени разноски в настоящето производство:36,80лв., съобразно уважената част от исковете.
По изложените съображения Плевенският районен съд
Р Е Ш
И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО НА ОСНОВАНИЕ чл.422,
ал.1 от ГПК, че Г.А.М.,
ЕГН**********, ДЪЛЖИ на “А1
България“ ЕАД/предишно
наименование М.“ЕАД/, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление ***, сумата общо 9,96лв.- главница - потребени н незаплатени далекосъобщителни
услуги по договор за далекосъобщителна услуга
М4106756/27.05.2014г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението -24.08.2018г.
до окончателното изплащане на същата, за които суми е
издадена Заповед№4184 от 25.08.2018г. по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№6466/2017г.
на РС-Плевен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от
кредитора“А1 България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***
против Г.А.М., ЕГН**********, иск с правно основание чл.422 вр. с чл.124 от ГПК вр. счл.92 от ЗЗД, за сумата 140,25 лв., представляваща неустойка за предсрочно
прекратяване на договор за далекосъобщителна услуга, за която сума е издадена Заповед№4184 от 25.08.2018г. по чл.410
от ГПК по ч.гр.д.№6466/2017г. на РС-Плевен, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Г.А.М., ЕГН**********, ДА ЗАПЛАТИ на “А1 България“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление ***, направените разноски в
исковото производство в размер общо 36,80лв., съобразно уважената част от
исковете.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК Г.А.М., ЕГН**********, ДА ЗАПЛАТИ на “А1 България“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление ***, направените разноски общо
от 1,63лв.- разноски по ч.гр.д.№6466/2017г. по описа на ПлРС, съобразно
претендираната и уважена част от претенциите.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните, с въззивна жалба.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :