РЕШЕНИЕ
Номер 36 27.01 Година 2016
Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Окръжен съд , Търговско отделение, ХІХ състав
На
тринадесети януари, 2016 Година
В
публично заседание в следния състав:
Председател: Александър Стойчев
Секретар:
Б.К.
като
разгледа докладваното от Съдия Стойчев т. дело номер 667 по описа за 2014
година намери за установено следното:
Искове с
правно основание чл. 135 от ЗЗД.
Предявени са
искове от РАЙФАЙЗЕНБАН /БЪЛГАРИЯ ЕАД с ЕИК ********* против А.Д.Б. с
ЕГН **********, И.Б.Б. с ЕГН ********** и Д.И.Б. с ЕГН ********** за обявяване
за недействителни спрямо ищеца на следните сделки:
І.Договора
за покупко-продажба на недвижими имот, извършен с нотариален акт №22, том 1,
рег.№ 407, дело 22/2011 г., на нотариус Н. Д., с който първите двама ответници
са се разпоредили в полза на третия ответник със следните имоти :
1. Поземлен имот с
идентификатор/ид-р/№ 38950.501.81 по кадастралната карта и кадастралните
регистри, одобрени със Заповед № РД-18-84/06.12.2007г. на Изп. директор на
АГКК, и административен адрес с. Костиево, община Марица, Пловдивска област,
п.к. 4205, ул, 15-та №1, с площ от 995кв.м., ведно с жилищна сграда в парцел
ХХ-81, кв. 9 по плана на с. Костиево, област Пловдивска, ведно с построените в
него сгради, а именно сграда с ид-р № 38950,501.81.1, със застроена площ 298
кв.м., брой етажи 3 и сграда с ид-р №
38950.501.81.2, със застроена площ от 215 кв.м. и брой етажи 2, гараж в парцел
ХХ-81, както и всички подобрения и приращения в имота;
2. Поземлен имот с ид-р №
38950.501.76, по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед
№ РД-18-84/06.12.2007г. на
Изп. директор на АГКК, с административен адрес с. Костиево, община Марица,
Пловдивска област, п.к. 4205, ул. 15-та №1-б, с площ от 962 кв.м.;
3. Поземлен имот с ид-р №
38950.501.75, по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед
№ РД-18-84/06.12.2007г. на
Изп. директор на АГКК, с административен
адрес с. Костиево, община
Марица, Пловдивска област, п.к. 4205, ул. 15- та №1- а, с площ от 986 кв.м.;
4.Поземлен имот с ид-р №
38950.501.74, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със
Заповед № РД-18-84/06.12.2007г. на Изп. директор на АГКК, с административен
адрес с. Костиево, община Марица, Пловдивска област, п.к. 4205, ул. 15-та №1, с
площ от 980 кв.м.; Съгласно издадените от общ. Марица, дирекция „Местни
приходи" 4 броя данъчни оценки, обща данъчна оценка на имотите по нот. Акт
е в размер на 53 209,60 лева
2. Договор за дарение недвижими имоти, извършен
с нотариален акт за дарение №19, том 1, рег.№308, дело №17/2012г., но описа на
нотариус В.З., с който първите двама ответници са дарили на третия ответник имотите,
както следва :
1. 210/642 /двеста и десет върху
шестстотин четиридесет и две/ идеарни части от Поземлен имот с ид-р №
56784.506.1313, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със
Заповед № РД-18-48/03.06.2009г. на Изп, директор на АГКК, с адрес гр. Пловдив,
номер по предходен план : 2059,2060, с адрес гр. Пловдив, ул. Белград №2, площ
635 кв.м., а по нотариален акт 642 кв.м., върху който поземлен имот са
изградени 5-етажна сграда и постройка на допълващо застрояване, а именно ;
Сграда с ид-р № 56784.506.1313.3., по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед
№ РД-18-48/03.06.2009г. на
Изп. директор на АГКК, с адрес гр. Пловдив, ул. Белград №2, разположена в
поземлен имот с ид-р № 56784.506.1313, със застроена площ 22 кв.м., с
предназначение постройка на допълващо застрояване;
Сграда с ид-р № 56784.506.1313.2,
по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед
№ РД-18-48/03.06.2009г. на
Изп. директор на АГКК, по кадастралната карта и кадастралните регистри,
одобрени със Заповед №
РД-18-48/03.06.2009г. на Изп. директор на АГКК с
адрес гр. Пловдив, с адрес гр. Пловдив, ул. Белград № 2, разположена в
поземлен имот с ид-р №
56784.506.1313, със застроена
площ 309
кв.м.,
построена на 5 етажа; с предназначение административна делова сграда,
която се състои от :
На партерен етаж: - извън предмета
на иска са обектите на партерен етаж, тъй-като те са ипотекирани в полза на
„Райфайзенбанк /България/" ЕАД, а именно магазин 3 и магазин 4.
На сутеренен етаж: : подземен гараж
с рампа от 132 кв.м. и 4 броя други нежилищни обекти, всеки с площ 3,28 кв.м.
На първи етаж: : 7 /седем/ броя
нежилищни обекти, с площ съответно : офис от 35,20 кв.м.; офис от 46,50 кв.м.;
офис от 51,30 кв.м.; офис от 30,20 кв.м.; офис от 44,60 кв.м.; офис от 29,60
кв.м.; офис от 27,90 кв.м.;
На втори етаж : 8 /осем/ броя
нежилищни обекти, с площ съответно : офис от 35,20 кв.м.; офис от 46,50 кв.м.;
офис от 31,80 кв.м.; офис от 19,50 кв.м,; офис от 30,20 кв.м.; офис от 44,60
кв.м.; офис от 29,60 кв.м.; офис от 27,90 кв.м.;
На трети етаж : 6 /шест/ броя
нежилищни обекти, с площ съответно : офис от 35,20 кв.м.; офис от 46,50 кв.м.;
офис от 30,20 кв.м.; офис от 19,50 кв.м.; офис от 46,70 кв.м.; офис от 26,80
кв.м.;
На четвърти етаж : 6 /шест/ броя
нежилищни обекти, с площ съответно : офис от 35,20 кв.м.; офис от 46,50 кв.м.;
офис от 30,20 кв.м.; офис от 19,50 кв.м.; офис от 46,70 кв.м.; офис от 26,80
кв.м.;
На пети етаж : 5 /пети/ 1 брой офис
с площ 207,10 кв.м.; и мансарден мезонетен апартамент на 3 /три/ нимас РЗП
556,90 кв.м.;
Съгласно издадената от община
Пловдив, дирекция „Местни данъци и такси", Данъчна оценка, с изх. № 14 СД
2723/01.10.2014г. общата данъчна оценка на имотите по-горе, /без данъчната
оценка на магазините на партерен етаж/ е в размер на 2 012 877,50 лева.
Фактите въз
основа на които се претендират правата в настоящия процес са свързани с това,
че "Райфайзенбапк (България)" ЕАД /банката/ е кредитор па А.Д.Б.,
действаща като едноличен търговец с фирма ЕТ "ЛДИ - 77 - А.Б.", със
седалище и адрес па управление: гр. Пловдив, ул. "Белград" №2, ЕИК
*********, по силата на три договора за банков кредит, както следва :
1. Договор за револвиращ банков
кредит от 31.03.2004г., с който на ответника е отпусната сума в размер на 350 000
лева. Договорът е изменян с подписаните между страните 10 анекса. Съгласно
Анекс № 10 от 10.05.2012г., крайния падеж по кредита, многократно отлаган с
анексите, е определен на 01.07.2012г., като и след тази дата ответницата не е
погасила кредита, с остатьк към датата на настоящата искова молба, общо на 83
515 лева.
Поръчители за задълженията на
ответницата, поети в качеството й на едноличен търговец и описани по-горе в
т.1, са втория ответник и третия ответник, последния в качеството на едноличен
собственик и управител на „В и Ади" ЕООД.
2. Договор за инвестиционен банков
кредит от 11.09.2006г. и 10 броя анекси към него, с които Банката е отпуснала
на ответницата, действаща в качеството си на едноличен тьрговец, сума в размер
на 830 000 евро. Кредитът е разсрочван многократно с анексите. Въпреки
предоставените облекчения по обслужване на дълга, кредитополучателят ЕТ
"АДИ - 77 - А.Б." с преустановила плащанията към 07.09.2011г. Банката
е обявила кредита за предсрочна изискуемост и незабавно дължим, към дата
30.07.2014г. и се е снабдила със Заповед за незабавно изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, № 8193/3.09.2014г. и
Изпълнителен лист за част от дълга, а именно за цялата изискуема главница в
размер па 510 249,49 евро. Поръчители по описания договор за кредит са втория и
третият ответник - последния в качеството на едноличен собственик и управител
на „В и Ади" ЕООД.
3. Договор за овърдрафт от
31.10.2007г. и 11 анекси към него, с който Банката е отпуснала сума в размер на
800 000 лева, с краен срок на погасяване 01.10.2012г. ЕТ "АДИ - 77 -
А.Б.", не е погасила задълженията си, описани по-горе и след уговорената
между страните крайна дата за издължаване на кредита, а именно - 01.10.2012г.,
като считано от 02.10.2012г. кредита е изпяло просрочен и дължим. Банката се е
снабдила със Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 от ГПК и Изпълнителен лист, за част от изискуемата
главница, а именно за сумата 471 000 лева, ведно със законна лихва върху тази
сума, издадени й по ч.гр.д. 12579/2014г., по описа на Районен съд — Пловдив.
Поръчители за задълженията по този кредит са отново втория и третият ответник —
последния в качеството на едноличен собственик и управител на „В и Ади"
ЕООД.
Впоследствие
ЕТ е извършил разпоредителни действия с имоти, обективирани в цитираните в ИМ
нотариални актове в периода от началото на 2011г. до месец юли 2012г., след
възникването на задълженията на А.Б., действаща като ЕТ с фирма ЕТ "АДИ -
77 - А.Б.", по цитираните договори за кредит, като към датите на
разпорежданията задълженията са действителни, изискуеми и необслужвани.
Счита се,
че с извършената покупко-продажба и дарение, предмет на настоящото
производство, първата ответница - длъжник на банката в качеството си на
едноличен търговец, съзнателно е увеличила неплатежоспособността си и по този
начин пряко и непосредствено е увредила банката-кредитор, намалявайки
значително имуществото си като физическо
лице, чийто патримониум съвпада с патримониум на едноличния търговец и по този
начин е ограничила възможностите на кредитора да се удовлетвори за вземанията
си.
Дарението
е безвъзмездна сделка, поради което не е необходимо кредиторът да доказва знание
за увреждането у приобретателя - арг. от чл.135 ал.1, изр.2 ЗЗД още повече че
дарената е дъщеря на отчуждилите. Що се касае за извършената покупко-продажба в
полза на Д.Б., то съгласно закона знанието се предполага, когато сделката е
извършена с низходящ. Дарената Д.Б. е едноличен собственик на капитала и
управител на поръчителя по всички описани по-горе кредитни сделки, а именно на
„В и Ади" ЕООД, солидарно задължен с кредитополучателя, което на още едно
основание изключва, да не е знаела за увреждането на кредитора. Като се има
предвид задължителната практика на ВКС, за неприложимост на Павловия иск по
отношение на поръчителя се споделя практиката на ВКС, обективирана с Решение №
334 от 16.05.2009 г., по гр. д. № 5451/2007 г., III г., съгласно която, когато
се уважава иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, с обект на увреждащата кредитора
сделка - имот в съпружеска имуществена общност - за недействителна се обявява
цялата сделка. Ако впоследствие се стигне до принудително изпълнение по
отношение на имот в съпружеска имуществена общност съдебният изпълнител
съобразява това обстоятелство и насочва изпълнението само върху 1/2 идеална
част от имота, собственост на длъжника-съпруг /съгласно чл. 500 ГПК/.
А.Д.Б. с
ЕГН **********, И.Б.Б. с ЕГН ********** и Д.И.Б. с ЕГН ********** изцяло
оспорват исковете. Навеждат в подкрепа на своето становище следните подробни
съображения: Искът по чл.135 ЗЗД е предоставен в защита на кредитора, чиито
интереси са увредени от действията или сделките на негов длъжник. Законодателят
е предвидил възможността при доказано увреждане и знание у третото лице за
такова увреждане спрямо кредитора, имотът-предмет на сделката да се върне в
патримониума на длъжника, за да може кредиторът да реализира правата си.
Възникването на правото по чл.135 ЗЗД се обуславя от наличието на три
кумулативни предпоставки. Първата е наличие на действително вземане в полза на
кредитора, което е възникнало преди действието, чието обявяване за
недействително се иска. Вторият елемент от фактическия състав е извършването на
действие, което уврежда кредитора. Третата предпоставка има субективен
характер. Елементите на тази предпоставка се различават в зависимост от това
дали действието е било възмездно или безвъзмездно. Когато действието е
възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за
увреждането, което понася кредитора в резултат ма сделката. Чл.135, ал.3 ЗЗД
предвижда хипотеза, в която когато действието е извършено преди възникване на
вземането, то е недействително само ако е било предназначено от длъжника и
лицето, с което той е договарял да увреди кредитора. В разглежданият случай се
атакуват две сделки, като при всяка една от тях, се счита че липсват и трите
кумулативни елемента от фактическия състав на Павловия иск.
На първо
място ищецът следва да установи своето качество на кредитор. Действително
съдебната практика и законът не предпоставя, като условие за успешното
провеждане на иска вземанията на кредитора да бъдат установени с влязло в сила
съдебно решение, но възникването на правото на иск по чл.135 ЗЗД се предпоставя
от съществуването на действително вземане на ищеца - кредитор, непогасено към
датата на предявяване на иска.
Материалното
право по чл. 135 ЗЗД, а съответно и правото на иск по чл.135 ЗЗД, принадлежи на
кредитора, т. е. на лице, което е носител на вземане към длъжника. Ищецът
обосновава активната си материалноправна легитимация с принадлежност на
вземане, произтичащо от три договора за банков кредит, съответно от 31.03.2004
г. за сумата от 350 000 лева, от 11.09.2006 г. за сумата от 830 000 евро и от
31.10.2007 г. за сумата от 800000 лева. С оглед твърденията си за настъпила
изискуемост на така посочените вземания ищецът представя два броя заповеди за
незабавно изпълнение. Спецификата на проведеното производство го определя, като
едностранно и безспорно, като при снабдяване с изпълнителен лист длъжникът е
лишен от възможностга да представи доказателства за недължимост на присъдените
суми, респ. да направи своите правни и фактически доводи срещу
незаконосъобразността на издадените съдебни разпореждания. Това свое право
същият може да упражни едва след връчването на заповедта за изпълнение,
съгласно императивните изисквания на чл.414, чл.419 и чл.420, ал.2 от ГПК. От
своя страна връчването на заповедта за изпълнение, издадена по реда на чл.417
от ГПК се извършва от съдебния изпълнител /чл.417, ал.З, във вр. с чл.428, ал.1
от ГПК/. Последното предполага образувано и висящо изпълнително производство за
принудително събиране на присъдените суми. В настоящият случай въпреки наличието
на изпълнителни титули „Райфайзенбанк (България)" ЕАД не е предприело
действия по инициране на изпълнителни дела пред частни или държавни съдебни
изпълнители. Липсата на активност в тази насока предполага, че ищецът е изгубил
интерес от събиране на претендираните от него вземания, което лишава от правен
интерес настоящото производство или съставлява злоупотреба с права, което
изрично е забранено с разпоредбата на чл.З от ГПК. Ерго, поради бездействието
на ищецът, длъжникът е лишен от възможностга да отрече правата на кредитора в
рамките на производство по чл.422, чл.419 или чл.420, ал.2 от ГПК. Признаването
или отричането на вземането на „Райфайзенбанк (България)" ГАД с решения по
исковете с правно основание чл.422 ГПК ще рефлектира върхупреценката дали
ищецът действително има качеството на кредитор с права по чл.135 ЗЗД. При липса
на висящо исково производство за установяване правата на банката, тяхното
съществуване следва да бъде доказано в настоящият исков процес.
Въпреки
противни твърдения в т.1 от исковата молба, БТ „АДИ - 77 А.Б." не дължи
суми по договор за револвиращ банков кредит от 31.03.2004 г., тъй като същите
са изцяло погасени. Именно поради липсата на ликвидни и изискуеми вземания по
този договор ищецът не е претендирал и не се е снабдявал със заповед за
изпълнение, относно сумите по цитирания договор от 2004 г.
По вторият
договор за инвестиционен банков кредит от 11.09.2006 г. ишецът твърди
преустановяване на плащанията към дата 07.09.2011 г. Това обстоятелство
категорично се опровергава от представеното от самия него извлечение от
счетоводни книги от 13.08.2014 г., в което е посочено че последното плащане в
размер на 30 659.17 евро е извършено на 16.05.2014 г. Предсрочната изискуемост
на кредита е обявена едва на 30.07.2014 г. Съгласно чл.2.1. от договора
крайният срок за погасяване е 25.08.2016 г. В представеното извлечение в
табличен вид е посочен общ размер на просрочена главница и лихви в размер на
319 449.46 евро, а се претендира заплащане на сумата от 594 093.71 евро.
По договора
за овърдрафт от 31.10.2007 г. ищецът сочи спиране на плащанията към 01,10.2012
г., а в счетоводното извлечение по чл.417, т.2 от ГПК се твърди дата на
последно плащане 14.08.2013 г. в размер на 10619.47 лева. В периода 2011 г.
-2014 г, кредитополучателя ЕТ „АДИ - 77 А.Б." е изплатила сумата от 797
198.93 лева, както следва: за 2011 г. - 171 584.01 лева, за 2012 г. - 161
889.47 лева, за 2013 г. - 351 725.45 лева и за 2014 г. - 112 000 лева. В този смисъл напълно
несъстоятелни и неверни са твърденията на „Райфайзенбанк (България)" ЕАД,
че обслужването на кредитите е преустановено след 2011 г. С оглед подписаните
анекси към всеки един от трите договора не е налице случай на неизпълнение,
респ. предпоставки за предсрочна изискуемост към дата на сключване на
атакуваните сделки-09.02.2011 г. и 10.02.2012 г.
Наведените
от ищеца твърдения и представените от него писмени доказателства създават
съществена неяснота, относно съществуването и размера на претендираните
вземания, а оттук и качеството на кредитора. На следващо място не се сочат
писмени доказателства кога и въз основа на какви актове вземанията на банката
са станали предсрочно изискуеми. Съгласно т. 18 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тьлк.дело № 4/2013 г. на ВКС кредитът става предсрочно
изискуем след като банката упражни това свое право и уведоми изрично длъжника,
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Преценка за
изискуемост на вземането и неговото съществуване към определен момент е
необходима с оглед приложението на чл.135. ал.З от ЗЗД. В разглежданите случаи
към дати 09.02.2011 г. и 10.02.2012 г. не съществуват неудовлетворени вземания
на ищеца към ЕТ „АДИ - 77 А.Б.", поради което извършеното разпореждане,
при наличие на другите кумулативни предпоставки ще е недействително само ако е
било предназначено от длъжника и лицето с което той е договарял да увреди
кредитора. Такива твърдения, а още по-малко доказателства не се съдържат в
исковата молба.
Следва да
се има предвид и липсата на идентичност между лицето посочено от банката като
длъжник - ЕТ ,.АДИ - 77 А.Б." и лицето извършило разпорежданията с
недвижимите имоти - А.Д.Б.. Всички имоти предмет на сделките за продажба и
дарение са придобити в режим на СИО от съпрузите А. и И.Б.. Имуществото на
едноличния търговец не е идентично с това на физическото лице.
С оглед
разясненията дадени т.1, б."а" и б."б" на Тълкувателно
решение № 2 от 27.12.2001 г. на ВКС по гр. д. № 2/2001 г., ОСГК, както и във
връзка с Решение № 655 от 05.07.2007 г. по гр.д. № 573/2006 г., II г.о..
Решение № 967 от 08.03.2010 г. на ВКС по гр.д. № 3336/2008 г., I г.о., Решение
№ 229 от 08.06.2010 г. по търг. д. № 37/2009 г. на ВКС, ако дългът на единия от
съпрузите е личен, то обезпечението на задълженията му се покрива само от 1/2
идеална част от общото имущество на съпрузите, поради което и относителната
недействителност не може да обхваща разпореждането и на другия съпруг.
Действително установената в чл.21 СК съпружеска имуществена общност (СИО)
представлява особена бездялова съвместна собственост, притежателите на които
нямат изразени дялове и обособени лични части в съпритежанието. Именно от този
й характер произтича забраната на чл.24 СК за извършване на разпореждания с
движими и недвижими вещи и права върху тях от единия съпруг без съгласието на
другия, т.е. то следва да се извършва само съвместно от двамата. Вярно е освен
това, че съгласно чл.32 СК за задължения, които единият или двамата съпрузи са
поели за задоволяване нужди на семейството, те отговарят солидарно. По аргумент
на противното следва да се приеме, че законодателят допуска разделност на
имуществената общност в случаите, в които задължението на единия от съпрузите е
лично, т.е. то не е било поето за посрещане на нуждите на семейството. Така,
ако съпругът едноличен търговец поеме задължения във връзка с търговската си
дейност, както е в настоящият случай, другият съпруг няма да отговаря
солидарно, като за тях освен с цялото имущество, включено в търговското
предприятие едноличният търговец ще отговаря само с половината от имуществото -
съпружеска имуществена общност. Основанието за възприемане на тази постановка
стои в извършеното от ВКС в цитираните решения граматическо и логическо
тълкуване на материалноправната разпоредба на чл.614, ал.2 от ТЗ. В този смисъл
правно несъстоятелно е становището на ищеца, че въпросът за наличието на
изпълняемо в полза на взискателя право срещу съпруга-недлъжник, следва да се
разреши от съдебния-изпълнител при насочено изпълнение върху вещ от
съпружеската имуществена общност. Подобни спорове той не е компетентен да
разрешава. На аргумента, че общността върху отделни вещи, които са съпружеска
общност се прекратява при принудителното изпълнение върху тях за личен дълг на
единия от съпрузите (чл.27, ал.4 СК), следва да се възрази, че спецификата на
Павловия иск е да служи за обезпечение за удоволетвореиие на вземанията на
кредитора, а не да се извършва прекратяване на съпружеската общност преди
прекратяване на брака.
С оглед
гореизложеното се счита че иска за 1/2 идеална част от прехвърлените имоти се
явява недопустим, а при условията на евентуалност и неоснователен, доколкото
посочената част принадлежи на И.Б.Б., който от една страна не се сочи като
длъжник от ищеца, а от друга съгласно дадените разяснения в решение №
199/30.12.2010 г. по търг. дело № 966/2009 г., II г.о. на ВКС, като поръчител
по банковите кредити не е пасивно легитимиран да отговаря по иск с правно
основание чл.135 от ЗЗД.
На следващо
място, следва да се има предвид, че правото по чл.135 ЗЗД не е абсолютно, а
относително. По своята същност то е вид обезпечение спрямо длъжниците.
Упражнява се от кредитора спрямо длъжниците и третите лица, с които те са
договаряли. В тази връзка за недействителни се обявяват само тези действия,
които увреждат кредитора. Отменителният иск по чл.135 ЗЗД е конститутивен и
чрез него се упражнява едно потестативно право на кредитора, с което се цели
постигане на правна промяна - обявяване на дадено правно действие за
относително недействително спрямо кредитора - ищец. За да се уважи този иск,
следва да е налице правно действие на длъжника, което уврежда кредитора със
знанието на длъжника за това. Обезпечителният характер на производството по
чл.135 от ЗЗД, следва да бъде разгледан в контекста на обезпечителна нужда за
ищеца да иска отмяна на извършените разпореждания и връщане на имотите в
патримониума на длъжника. С други думи за ищеца ще е налице правен интерес от
предявяване на настоящия иск, ако длъжникът не разполага със секвестируемо
имещуство, което да удовлетвори кредитора.
В случая и
трите сделки за банков кредит са обезпечени с договорни ипотеки, договори за
поръчителство, записи на заповед, договори за особен залог на вземания и т.н.
Наличието
на достатъчно имущество, прието от банката като надлежно обезпечение на всички
задължения на кредитополучателя и то към момента на отпускане на кредитите
лишава от правен интерес и обезпечителна нужда ищеца. Същият разполага с
няколко по вид и размер обезпечения, посредством които при доказани изискуеми и
ликвидни взамания да удовлетвори същите, без да е необходимо да прибягва до
други активи на длъжника. При липса на изрично поето задължение в подписаните
договори за банков кредит да се въздържа от извършване на разпореждане с
притежаваните от него активи, и с оглед продължилите повече от 14 години
отношения с банковата институция, не можем да очакваме А.Д.Б. и нейният съпруг
И.Б.Б. да не осъществяват отчуждителни сделки от всякакво естество - търговски,
обезпечителни, обичайни дарения в полза на низходящи и пр. под страх от тяхната
недействителност. Съгласно чл.133 от ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за
общо обезпечение на неговите кредитори, но не можем да очакваме то да бъде
съхранено в първоначалният си вид през целият живот на фзическото лице или
съществуването на фирмата. Подобно ограничение е правно и житейски нелогично.
Банката е преценила колко и какви активи на длъжника са необходими за
обезпечаване на отпуснатите кредити. На всяко тримесечие ищецът е правил пълна
проверка на финансовото и икономическо състояние на ЕТ „АДИ - 77 А.Б." на
база пълна и всеобхватна счетоводна отчетност на кредитополучателя, като не е
констатирал влошени показатели или нужда от допълнителни обезпечения. В този
смисъл не са установени случаи на неизпълнение, свързани с поддържане на
ипоткираните и заложени активи в състояние годно да удовлетвори банката, както
и предоставяне на невярна информация - чл.5.4 от договорите. С оглед очевидното
преобезпечаване и на трите кредита, както и с оглед тяхното погасяване към
настоящият момент не е налице увреждане на ищеца. Последното установява пълна
неоснователност на заявените искови претенции.
Увреждането
на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на
обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правното действие,
длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си, като по този начин
осуетява удовлетворяването на кредитора. Съгласно Определение № 224 от
22.02.2013 г. по гр. д. № 1085/2012 г. на ВКС няма да е налице увреждане,
когато длъжникът има друго имущество, което не само е достатъчно да удовлетвори
кредитора и може да се секвестира, но и удовлетворението може да се извърши по
същия начин без затруднение, както и чрез имуществото, предмет на действието,
за което е предявен отменителния иск. Така, искът по чл.135 ЗЗД не би могъл да
се уважи, ако макар и да е извършена разпоредителната сделка, длъжникът
разполага със средства, с които може да удовлетвори задължението си към
кредитора.
Разглеждайки
аналогичните разпоредби, относно отменителните искове в производството по
несъстоятелност, установяваме тяхната неприложимост по отношение на обичайните
дарения - чл.647, ал.1, т.1 от ТЗ. Освен това длъжникът срещу който е започнало
производство по реда на чл.625 от ТЗ не се обявява в несъстоятелност, когато
активите му са достатъчни да покрият неговите задължения /чл.631 от ТЗ/. След
като в аналогична процедура стойността на активите на длъжника има определящо
значение за неговата неплатежоспособност и възможността да бъде обявен за
несъстоятелен или свърхзадължен, няма правни аргументи с които да оправдаем
обявяването на недействителност на отчуждителни сделки на длъжника, при условие
че неговите активи напълно покриват задълженията му, без опасност за интересите
на кредиторите.
На трето
място, следва да бъда разгледан субективният елемент на иска по чл.135 от ЗЗД.
Ищецът претендира недействителност на договор за покупко-продажба на недвижими
имоти, обективиран в нот. акт № 22 от 09.02.2011 г. Доколкото същият е
възмезден, съгласно чл.135, ал.1 ЗЗД е необходимо знание за увреждане, както от
страна на длъжника, така и на приобретателя. Ответникът ЕТ „АДИ - 77 А.Б."
с оглед наведените по-горе правни и фактически доводи не би могъл да
предполага, че на 09.02.2011 г., при наличие на обезпечени кредити от
„Райфайзенбанк (България)" ЕАД и при липса на изискуеми вземания на
Банката уврежда същата с извършеното възмездно разпореждане. Следва да се има
предвид, че съгласно Определение № 1352 от 21.12.2012 г. по гр. д. № 404/2012
г. на ВКС, презумпцията за знание по чл.135, ал.2 ЗЗД не се отнася и за знанието
на самия длъжник.
Относно
знанието на купувача Д.И.Б., доколкото същата е дъщеря на прехвърлителите,
законът е въвел презумпцията на чл.135, ал.2 ЗЗД. Законните оборими презумпции
представляват въведени от закона отклонения от изводите за доказателствената
тежест, следващи от материалноправните норми и изградените върху тях претенции
на спорещите страни. Фактите, презюмирани по силата на законни оборими
презумпции, съдът е длъжен да третира като ненуждаещи се от доказване. За да
обоснове знание за увреждане ищецът сочи, че Д.Б. е едноличен собственик и
управител на дружеството поръчител по договорите за кредит - „В и Ади"
ЕООД. Посоченото обстоятелство е невярно /собственик на капитала е А.Б., а с
промени от 25.08.2014 г. И.Б./, като в нито един документ представен от
„Райфайзенбанк (България)" ЕАД - договори, анекси, споразумения и пр. не
се съдържа подпис на Д.Б.. Същата от 17 години живее, учи и работи в
Обединеното Кралство и няма никакво отношение или каквато и да било връзка с
бизнес делата на ЕТ „АДИ - 77 А.Б.". Знанието за увреждане на кредитора
поради отчуждаването на процесния имот, с което се отнема възможността му да се
удовлетвори от стойността на имота, както по отношение на длъжника, така и на
неговия съконтрахент, трябва да е налице към момента на извършване на
транслагивната сделка. Не е достатъчно този елемент от фактическия състав на
отменителния иск по чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД да е налице към предхождащ или
следващ разпоредителното действие момент - Решение № 635 от 06.10.2008 г. по
т.д. № 268/2008 г., ТК, II т.о. на ВКС. В настоящият случай и с оглед своето
отсъствие от страната Д.Б. не е съзнавала увреждащия характер на извършените
сделки от 09.02.2011 г. и 10.02.2012 г.
Относно
договора за дарение № 19 от 10.02.2012 г., отново липсва знание от страна на
длъжника за увреждането, с оглед липсата на каквито и да било вземания на
„Райфайзенбанк (България)" ЕАД към посочената дата - с подписаните анекси
към договорите за банков кредит са заличени санкционните правни последици на
евентуални просрочил в плащанията, като всички главници и лихви са обявени за
редовни. По признания на ищеца /без да се сочат писмени доказателства за това/
изискуемостта на вземанията е настъпила съответно към 01.07.2012 г., 01.10.2012
г. и 30.07.2014 г. Разпореждането с активите е значително преди посочените дати
и не предполага знание за увреждане, както от страна на длъжника, така и от
третите лица.
За
приложение на горните разпоредби - чл.135, ал.1 и ал.2 ЗЗД вземането на
кредитора трябва да е възникнало преди извършването на действието, чието
обявяване за недействително се иска. Ако действието е извършено преди пораждане
на вземането, кредиторът може да атакува сделката, ако длъжникът и лицето, с
което е договарял са действали за да го увредят. С разпоредбата на чл.135, ал.З ЗЗД се санкционира виновното намерение и извършеното действие е опорочено от
осъществяване на това намерение, а не от факта на разпореждане с имущество на
длъжника, което предхожда пораждане на вземането. Намерението за увреждане
трябва да се докаже от ищеца. Оборимата презумция по чл.135, ал.2 ЗЗД в този
случай не се прилага.
В
настоящият случай двете правни действия са извършени съответно на 09.02.2011 г.
и 10.02.2012 г., към които моменти не се твърди и не се установява длъжникът да
е имал каквито и да било задължения към ищеца. В този смисъл, следва да се
приеме че правните действия са извършени преди възникване на вземането, поради
което за всеки отделен случай следва да се установява намерението за увреда от
страна на длъжника и третото лице.
По
изложените съображения, се моли съда да приеме, че липсват и трите кумулативни
елемента от фактическия състав на иска по чл.135 от ЗЗД, поради което същият се
явява неоснователен и недоказани и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Пловдивски
Окръжен Съд, ХІХ гр.с., като обсъди обстоятелствата по делото и представените
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:
Предявени
са претенции с правно основание чл.135 от ЗЗД. Съобразно легалната дефиниция на
този правен институт кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни
спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при
извършването им е знаел за увреждането. За дарението не е необходимо надареният
да е знаел за увреждането, но за договора за продажба се изисква и относно
купувача наличие на субективния елемент.
По делото
са приложени процесните нотариални актове обективиращи атакуванитие договор за
дарение и договор за продажба сключени между ответниците. Между страните освен това
е и безспорно, че са сключени посочените в исковата молба три договора за
кредит между ищеца и ЕТ.
Фактите с
правно значение, които следва да бъдат изявени в настоящия случай е наличието
на качеството на кредитор на ищеца, увреждащо действие от страна на длъжника,
както и знание за увреждането относно разпоредилият се с активите си, а по
отношение възмездната сделка следва и приобретателят да е наясно, че се
компрометират правата на кредитора с извършеното действие. По повод на първия
факт от изискуемия фактически състав по делото се образува спор между страните
относно това дали е налице действително качество на кредитор относно банката
към момента на сключване на атакуваните сделки. Т.е. ответниците смятат, че за
да е налице този елемент от фактическия състав банката е следвало да има
ликвидни и изискуеми вземания към датата на сключване на договорите. Това
мнение не може да бъде споделено. Подобно становище би обосновало възможност за
длъжника, формално изпълнявайки задълженията си по ритмично погасяване на част
от задължението си, чрез извършване на действия по разпореждане с имуществото
си, да компрометира правата на кредитора.
По
отношение вземането на кредитора доктрината дава следните становища- Проф.А.
изразява становище, че вземането на кредитора трябва да е изискуемо, тъй като
дали изгледите за удовлетворение на кредитора са намалели вследствие на
атакувания акт, не може да прецени преди момента на изискуемостта, т.е. преди
да се установи какво ще бъде имущественото състояние на длъжника в този момент.
От друга страна, авторът допуска и кредиторите със срочни вземания да могат да
предявят иска, ако длъжникът е станал неплатежоспособен, защото в този случай,
той губи преимуществото на срока. Разсъждавайки по въпроса дали може да се
атакува изпълнението на стари задължения, проф.А. приема, че в този случай
изпълнението не намалява имуществото, защото плащането е само пасив, който и
преди това е тежал върху длъжниковия патримониум. Проф.К. изразява становище,
че правото по чл.135 ЗЗД е предпоставено от наличието на действително вземане,
което не е прекратено или погасено по давност, както и че състоянието на
длъжниковото имущество се преценява към момента на придобиване на вземането на
кредитора.
В съдебната
практика вземането на кредитора винаги се е характеризирало като съществуващо
неудовлетворено вземане, за което не е необходимо кредиторът да разполага с
изпълнителен титул. Предвид на допустимите и относими възражения на ответниците
в процеса следва да се посочи, че ВКС се е произнесъл и по въпроси от значение
за възникването и съществуването на вземането на кредитора, които обуславят
правото му да иска обявяване на относителна недействителност на сделки и
действия, с които длъжникът го уврежда.
Според
Решение № 552/15.07.2010г. по гр.д.№ 171/09г. ІV г.о., в производството по
Павловия иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то
произтича от твърдените факти. В Решение № 328/23.04.2010г. по гр.д.№ 879/09г.
ІІІ г.о. е прието, че страната, поискала отмяната по чл.135 ЗЗД, има за задача
да установи само качеството си на кредитор, като материална предпоставка, а не
да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правен
интерес. Съгласно Решение №
639/06.10.2010г. по гр.д.№ 754/09г. ІV г.о., кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД
е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на
ответника. Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо
него на увреждащите актове на длъжника е предоставено при наличието на
действително вземане – вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно.
Възникването на това право не е обусловено от установяване на вземането със
съдебно решение.
В
обобщение практиката на ВКС, обективирана в актове, постановени по реда на
чл.290 ГПК, които са задължителни за долустоящите на ВКС съдебни инстанции
съгласно ТР № 2/2010г. на ОСГТК, се приема, че качеството кредитор е налице ако
ищецът по иска твърди и съществуването на вземането му произтича от
твърдените факти, като за действителността на вземането не е необходимо
същото да е ликвидно и изискуемо или установено с влязло в сила съдебно
решение. В случая несъмнено от представените по делото писмени доказателства и
приета ССЕ се изяснява, че ищецът се явява кредитор на разпоредилия се с
правата си кредитополучател. Това каква е точната стойност на дълга към момента
или към момента на сделките изобщо не е от съществено значение. Поради това е
съдът не намира за необходимо да разглежда по – детайлно фактите по делото в
тази посока. В крайна сметка подобен подход е житейски обоснован с оглед
относителната недействителност, която се провокира от страна на ищеца. На
практика сделката продължава да си е валидна и ако впоследствие правата на
кредитора бъдат отречени, то същият не би могъл да упражни никакви права, въпреки
успешно проведения иск по чл.135 от ЗЗД, при което правата и законните интереси
на страните по атакуваните договори нямат да бъдат накърнени.
С иска по
чл. 135 ЗЗД не се засяга обвързващата сила на увреждащата сделка (или друго
действие) в отношенията между страните, които са я сключили (длъжника и третото
лице). Те продължават да бъдат валидно обвързани от нея и след уважаването на
Павловия иск. Увреждащата сделка се счита несъществуваща единствено по
отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качеството. Ако
впоследствие това негово качество бъде отречено (напр. защото сделката има
порок) или отпадне (напр. защото е погасено чрез плащане),
непротивопоставимостта губи смисъл. Затова съдът, който е сезиран с иска по чл.
135 ЗЗД, може да вземе предвид единствено влязло в сила решение, с което се
отрича качеството кредитор. В производството по иска по чл. 135 ЗЗД
длъжникът не може да се брани с възражения, които се основават на отношенията,
които легитимират ищеца като кредитор. Защитата си като длъжник по тези
отношения ответникът може да осъществи само по иска за вземането. / в този
смисъл Решение № 552 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 171/2009 г., IV г. о.,
ГК, докладчик съдията Б.Б./ Поради това в голямята си част възраженията на ответниците
са изцяло не относими към предмета на
спора и не следва да се обсъждат по- детайлно.
На
следващо място несъмнено е налице знание от страна на длъжника за увреждане на
кредитора към момента на сключване на сделките. На практика намалявайки
обезпеченията на възникналия по – рано дълг се намалява възможността за
кредитора в по – късен момент да охрани правата и законните си интереси.
Знанието на длъжника се извежда по принципите на формалната логика, като няма
как да се приеме, че разпродавайки и дарявайки част от имуществото си същият не
е знаел, че по този начин намалява възможността за кредитора да удовлетвори
своите вземания
Длъжникът
винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след
възникне на кредиторовото вземане. Когато разпореждането с
длъжниково имущество е безвъзмездно е достатъчно кредиторът да докаже, че
длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него, а когато
увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за увреждането
е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т.е. че третото лице е
знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане, освен в
случаите, когато знанието на третото лице се презумира - чл. 135, ал. 2 ЗЗД.
/така Решение № 18 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3396/2014 г., IV г. о.,
ГК, докладчик председателят С.Ц./
В
конкретния казус се изисква наличие на знание от страна на приобретателя само
по отношение на възмездната сделка. По делото не се спори, че Д.Б. е дъщеря на
длъжника, поради което и е налице оборимата презумпция за знание за
увреждането. При лежаща върху ответниците доказателствена тежест същите не
обориха законово определеното предположение. Тезата, която се застъпва относно
обстоятелството, че Д.Б. трайно пребивава в Англия и поради това не е знаела за
увредата на кредитора не може да бъде споделена при съвременните средства за
комуникация. Наред с това самите ответници са представили по делото длъжностни
характеристики на Д.Б. от 2003 и 2004г., от които е видно, че приобретателката
е работила при ЕТ АДИ- 77 – А.Б. към момента на сключване на договорите за
кредити и най- вероятно е знаела за тяхното съществуване. На следващо място от
справка в електронния сайт на ТР се установява, че Д.Б. е била управител на
дружеството поръчител по сключените договори, за периода от 02.08.2011г. до
25.08.2014г. Това е естествено не е пряко доказателство относно знанието на Б.
за търговските дела на длъжника, но е алюзия за обстоятелството, че същата
активно е помагала на родителите си в бизнеса и дружествените дела. Този извод
се налага и от представената по делото електронна кореспонденция. Т.е.
единственото релеватнто твърдение, на което се опира твърдението на
ответниците, за това че Д.Б. не е знаела за увреждането е пребиваването й в Обединеното
Кралство. Това твърдение обаче по същество се опровергава категорично от
другите данни по делото, които установяват, че дори и голяма част от времето да
е прекарвано от приобретателката в чужбина, то този факт не й е препятствал
очевидно да подпомага активно дейността на майка си като търговец. Т.е.
презупмцията за знание се явява необорена. Следва да се държи сметка за
изключително близката родствена връзка между ответниците, при което и не
случайно е предвидена презумпция за знание по чл.135 от ЗЗД. В този смисъл и в
тежест на ответната страна е да проведе пълно и главно доказване в процеса
относно невъзможността за Д.Б. да е знаела за това, че длъжникът има задължения
към ищеца, което обаче не бе сторено. Не на последно място следва да се уточни
и, че дори да са налице доказателства за известна свързаност на ответницата с
Обединеното Кралство така и не се доказа твърдението, че същата от 17 години
пребивава изключително там. Което твърдение се разколебава и от събраните по
делото доказателства.
На следващо
място следва да се уточни, по повод възраженията на ответниците, че
имущественото състояние на длъжника към момента на сделките и към настоящия момент не е релевантен факт,
който следва да бъде съобразяван от съда при разглеждане на Павловия иск.
Според обвързващото тълкуване, дадено от ВКС в решение № 407 по гр. д. №
2301/2014 г., IV г. о., за обезпечение вземането на кредитора служи цялото
длъжниково имущество (чл. 133 ЗЗД), поради което право на кредитора е да избере
начина, по който да се удовлетвори от това имущество - дали с обезпеченото в
негова полза имущество на длъжника или с друго налично такова. Длъжникът не
разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото -
той не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него
имущества да се насочи принудителното изпълнение. В случай, че длъжникът е
добросъвестен, то притежаваното друго имущество би му послужило за доброволно
изпълнение на дълга и в този случай обявената на основание чл. 135 ЗЗД
относителна недействителност на разпоредителната сделка би изгубила правно
значение. При недобросъвестност на длъжника обаче, кредиторът би разполагал с
възможност да се удовлетвори по своя преценка и с оглед интересите си чрез
насочване на принудителното изпълнение върху всяко от притежаваните от длъжника
имущества, за която именно цел на кредитора е предоставена възможността за
провеждане на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД. / в този смисъл Решение №
261 от 25.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5981/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик
съдията М.Ф./
С оглед на
изложеното следва да се приеме, че фактическият състав по чл.135 от ЗЗД е
налице, но не за целите разпореждания извършени
от длъжника. Това е така, тъй като се касае до вещи в режим на СИО.
Според т. 1
от тълкувателното решение № 5/2014 от 29.12.2014 г. по тълк. дело № 5/2013 г.
на ОСГТК на ВКС за личен дълг на единия съпруг разпоредителната сделка с имот,
притежаван в режим на съпружеска имуществена общност, се обявява за относително
недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД за 1/2 идеална част от имота. Искът с
правно основание чл. 135 ЗЗД е облигационен, а не вещен. Увреждащата сделка
остава действителна за страните по нея (прехвърлител и приобретател). Сделката
е недействителна, т. е. счита се за нестанала, само по отношение на
кредитора-ищец. От това следва, че този иск няма вещноправно действие. При
уважаването му, прехвърленото имущество не излиза от патримониума на
приобретателя. При успешното провеждане на иска, кредиторът-ищец по паричното
вземане получава възможността да насочи изпълнението за удовлетворяване на
вземането си към прехвърленото имущество, независимо, че то е преминало в
патримониума на трето лице. Предпоставка за провеждане на иска с правно
основание чл. 135 ЗЗД е вещта вече да е отчуждена. След като вещта е отчуждена,
съпружеската имуществена общност върху нея е била прекратена с настъпването на
вещно-транслативното действие на разпореждането. Собственик на имота е третото
лице - приобретател. С уважаването на иска сделката си остава действителна, имотът
не се връща в патримониума на съпрузите и съпружеската имуществена общност
върху него не се възстановява. Ищецът по този иск няма материалноправната
легитимация "кредитор" на другия съпруг-ответник, съответно по
отношение на ищеца този ответник няма качеството на длъжник. Оттук следва
действителността на извършеното от него разпореждане с част от имота и липсата
на увреждане на кредитора от обективна и от субективна страна. /така и Решение
№ 246 от 30.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 578/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик
съдията М.П./
В случая
дори и факта, че съпругът на длъжника се явява поръчител по договорите за
кредит не може да повлияе върху невъзможността за обявяване за недействителни
на целите сделки. Това е така, тъй като длъжник по смисъла на чл. 135 ЗЗД
следва да се разбира само лицето, което е насрещна страна по правоотношението,
породило вземането на кредитора, т.е. носителят на главното задължение, но не и
лицето, което е поръчителствало за неговото изпълнение. Наистина, поръчителят
отговаря за същия дълг заедно с длъжника и то при условията на солидарност
/освен ако не е уговорено друго/. Неговата отговорност обаче е акцесорна и има
обезпечителна функция. Тя е вторична и съществува дотолкова, доколкото
съществува главният дълг. Поръчителството е един от предвидените в закона /чл.
133 и сл. ЗЗД/ способи за гарантиране изпълнението на главното задължение,
какъвто представлява и отменителният иск. Именно от еднаквата им правна същност
и предназначение произтича неприложимостта на иска по чл. 135 ЗЗД по
отношение действията на поръчителя. В противен случай би се стигнало до
обезпечаване на самото обезпечение, което е в очевидно противоречие със смисъла
на този институт. /В този смисъл Решение № 199 от 30.12.2010 г. на ВКС по
т. д. № 966/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Камелия Ефремова/
Ето защо и Съдът
Р Е
Ш И
ОБЯВЯВА ЗА
НЕДЕЙСТВИТЕЛНИ на основание чл.135, ал.1 от ЗЗД спрямо РАЙФАЙЗЕНБАНК
БЪЛГАРИЯ ЕАД с ЕИК ********* сключените между А.Д.Б. с ЕГН **********, И.Б.Б. с
ЕГН ********** и Д.И.Б. с ЕГН **********
І.Договор
за покупко-продажба на недвижими имот, извършен с нотариален акт №22, том 1,
рег.№ 407, дело 22/2011 г., на нотариус Н.Д., с който първите двама ответници
са се разпоредили в полза на третия ответник със следните имоти :
1. Поземлен имот с
идентификатор/ид-р/№ 38950.501.81 по кадастралната карта и кадастралните
регистри, одобрени със Заповед № РД-18-84/06.12.2007г. на Изп. директор на
АГКК, и административен адрес с. Костиево, община Марица, Пловдивска област,
п.к. 4205, ул, 15-та №1, с площ от 995кв.м., ведно с жилищна сграда в парцел
ХХ-81, кв. 9 по плана на с. Костиево, област Пловдивска, ведно с построените в
него сгради, а именно сграда с ид-р № 38950,501.81.1, със застроена площ 298
кв.м., брой етажи 3 и сграда с ид-р №
38950.501.81.2, със застроена площ от 215 кв.м. и брой етажи 2, гараж в парцел
ХХ-81, както и всички подобрения и приращения в имота;
2. Поземлен имот с ид-р №
38950.501.76, по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед
№ РД-18-84/06.12.2007г. на
Изп. директор на АГКК, с административен адрес с. Костиево, община Марица,
Пловдивска област, п.к. 4205, ул. 15-та №1-б, с площ от 962 кв.м.;
3. Поземлен имот с ид-р №
38950.501.75, по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед
№ РД-18-84/06.12.2007г. на
Изп. директор на АГКК, с административен
адрес с. Костиево, община
Марица, Пловдивска област, п.к. 4205, ул. 15- та №1- а, с площ от 986 кв.м.;
4.Поземлен имот с ид-р №
38950.501.74, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със
Заповед № РД-18-84/06.12.2007г. на Изп. директор на АГКК, с административен
адрес с. Костиево, община Марица, Пловдивска област, п.к. 4205, ул. 15-та №1, с
площ от 980 кв.м.;
ІІ. Договор за дарение на недвижими имоти,
извършен с нотариален акт за дарение №19, том 1, рег.№308, дело №17/2012г., но
описа на нотариус В.З., с който първите двама ответници са дарили на третия
ответник имотите, както следва :
1. 210/642 /двеста и десет върху
шестстотин четиридесет и две/ идеарни части от Поземлен имот с ид-р №
56784.506.1313, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със
Заповед № РД-18-48/03.06.2009г. на Изп, директор на АГКК, с адрес гр. Пловдив,
номер по предходен план : 2059,2060, с адрес гр. Пловдив, ул. Белград №2, площ
635 кв.м., а по нотариален акт 642 кв.м., върху който поземлен имот са
изградени 5-етажна сграда и постройка на допълващо застрояване, а именно ;
Сграда с ид-р № 56784.506.1313.3., по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед
№ РД-18-48/03.06.2009г. на
Изп. директор на АГКК, с адрес гр. Пловдив, ул. Белград №2, разположена в
поземлен имот с ид-р № 56784.506.1313, със застроена площ 22 кв.м., с
предназначение постройка на допълващо застрояване;
Сграда с ид-р № 56784.506.1313.2,
по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед
№ РД-18-48/03.06.2009г. на
Изп. директор на АГКК, по кадастралната карта и кадастралните регистри,
одобрени със Заповед №
РД-18-48/03.06.2009г. на Изп. директор на АГКК с
адрес гр. Пловдив, с адрес гр. Пловдив, ул. Белград № 2, разположена в
поземлен имот с ид-р №
56784.506.1313, със застроена
площ 309
кв.м.,
построена на 5 етажа; с предназначение административна делова сграда,
която се състои от :
На партерен етаж: - извън предмета
на иска са обектите на партерен етаж, тъй-като те са ипотекирани в полза на
„Райфайзенбанк /България/" ЕАД, а именно магазин 3 и магазин 4.
На сутеренен етаж: : подземен гараж
с рампа от 132 кв.м. и 4 броя други нежилищни обекти, всеки с площ 3,28 кв.м.
На първи етаж: : 7 /седем/ броя
нежилищни обекти, с площ съответно : офис от 35,20 кв.м.; офис от 46,50 кв.м.;
офис от 51,30 кв.м.; офис от 30,20 кв.м.; офис от 44,60 кв.м.; офис от 29,60
кв.м.; офис от 27,90 кв.м.;
На втори етаж : 8 /осем/ броя
нежилищни обекти, с площ съответно : офис от 35,20 кв.м.; офис от 46,50 кв.м.;
офис от 31,80 кв.м.; офис от 19,50 кв.м,; офис от 30,20 кв.м.; офис от 44,60
кв.м.; офис от 29,60 кв.м.; офис от 27,90 кв.м.;
На трети етаж : 6 /шест/ броя
нежилищни обекти, с площ съответно : офис от 35,20 кв.м.; офис от 46,50 кв.м.;
офис от 30,20 кв.м.; офис от 19,50 кв.м.; офис от 46,70 кв.м.; офис от 26,80
кв.м.;
На четвърти етаж : 6 /шест/ броя
нежилищни обекти, с площ съответно : офис от 35,20 кв.м.; офис от 46,50 кв.м.;
офис от 30,20 кв.м.; офис от 19,50 кв.м.; офис от 46,70 кв.м.; офис от 26,80
кв.м.;
На пети етаж : 5 /пети/ 1 брой офис
с площ 207,10 кв.м.; и мансарден мезонетен апартамент на 3 /три/ нимас РЗП
556,90 кв.м.;
до размера
на 1/2 ид. части, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове до пълния им
претендиран размер, като неоснователни.
ОСЪЖДА РАЙФАЙЗЕНБАНК
БЪЛГАРИЯ ЕАД с ЕИК ********* да заплати на А.Д.Б. с ЕГН **********, И.Б.Б. с
ЕГН ********** и Д.И.Б. с ЕГН ********** сумата от 13 650 лева направени
деловодни разноски съразмерно на отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА А.Д.Б. с
ЕГН **********, И.Б.Б. с ЕГН ********** и Д.И.Б. с ЕГН ********** да заплатят
на РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ ЕАД с ЕИК ********* сумата от 11 363. 48 лева
направени деловодни разноски съразмерно на уважената част от исковете.
Решението
подлежи на обжалване в 2-седмичен срок от съобщаването му на страните пред
Пловдивски Апелативен Съд.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ :