Р Е Ш Е Н И
Е
Номер 260138 /23.04.2021 г. Година 2021 Град С.З.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД Първи Граждански състав
На 14 /четиринадесети/
април Година 2021
в публичното заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ
АТАНАС АТАНАСОВ
Секретар ТАНЯ
КЕМЕРОВА
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ
въззивно гражданско дело № 1005 по описа за 2021
година.
Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.
Производството
е образувано по въззивната жалба от А.А.Д. ***, чрез адв. К.А. против решение № 260324 от 17.11.2020 г.,
постановено по гр.дело № 2059/2020г. по описа на Районен съд – С.З..
Въззивницата
е недоволна от постановеното първоинстанционно решение, оспорва го изцяло, моли
за неговата отмяна и произнасяне по същество на спора, чрез уважаване на
предявената от нея претенция. Излага подробни съображения. Цитира Постановление № 31 от 11.02.1994г. на МС за увеличаване
в някои случаи размера на обезщетенията по чл.222,
ал.3 от КТ.
Моли съдът да приеме, че са налице
предпоставките на чл.222, ал.3 от КТ и да й бъде присъдено обезщетение в размер
на още 4 брутни заплати.
Доказателствени искания не са направени.
В
отговора си по чл.263, ал.1 ГПК, другата страна Община С.З. чрез С.Н., като
процесуален представител на Ж.Т.– Кмет на Община С.З., взема становище, че
депозираната въззивна жалба е неоснователна. Счита, че доводите изложени във
въззивната жалба не обосновават
незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, както и че първоинстанционното
решение е правилно и законосъобразно. Също така счита за неоснователно
позоваването на въззивницата на Постановление № 31/11.02.1994г. на МС.
Моли
съдът да остави без уважение въззивната жалба като неоснователна и да потвърди
изцяло обжалваното решение.
Претендира
присъждане на разноски по делото.
След
извършената служебна проверка по реда на чл.267, ал.1 от ГПК във връзка с
чл.260 и чл.261 от ГПК съдът намира въззивната жалба за допустима и редовна,
поради което следва да се произнесе и по нейната материална основателност.
Съдът като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:
Предявен е иск с правно основание чл.222, ал.3 от КТ във връзка с чл.84 и чл.86 от ЗЗД.
Разгледана
по съществото си въззивната жалба на жалбоподателката се явява неоснователна и
недоказана, поради следните съображения:
В първоинстанционното производство правилно е
установена следната фактическа обстановка:
Делото е образувано по иска на въззивницата А.А.Д.,
която твърди в исковата си молба, че е работила по трудов договор в Община С.З.
от 10.01.2010 г. като „Организатор погребения“, звено „Гробищен парк“. През
2015 година била избрана за кмет на с.Х. и за тази работа в Кметството за
мандат 2014-2019г. работодател отново била Община С.З.. Със Заповед
№135/23.10.2019 г. на Кмета на Община С.З. били прекратени правомощията й като
кмет на населено място, като на 25.10.2019г. бил сключен нов трудов договор
№225 с Община С.З. и била назначена като кметски наместник в с.Х., общ.С.З.. На
21.01.2020г. със Заповед №17/17.01.2020г. била освободена от длъжност. Съгласно
чл.222 ал.З от КТ имала право да получи 6 брутни заплати. Твърди, че са й били
изплатени само 2 брутни заплати. С молба от 03.02.2020г. поискала изплащането
на полагащите й се заплати, но с писмо изх.№10-11-2601/25.02.2020г. на Община С.З.
й било отказано. Поддържа, че съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД на ищеца се дължи
законната лихва върху обезщетението от деня, в който е станало изискуемо до
окончателното плащане на обезщетението. Моли съда да осъди Община С.З. да й
заплати сумата от 3840.00 лв., представляваща неплатена част от дължимото
обезщетение по чл.222, ал.З КТ за срок от 4 месеца, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на завеждане на исковата молба в съда до
окончателното му изплащане. Моли съда да осъди ответника да й заплати всички
направени по делото разноски.
Ответникът Община С.З. взема становище за
неоснователност на иска. От писмо изх. № 10-11-2601/25.02.2020 г. на кмета на
Община С.З. ставало ясно, че А.А.Д. е
работила като старши специалист в Звено „Гробищен парк“ от 11.01.2010 г. до
04.11.2015 г. /заповед за прекратяване на трудов договор № 87/02.11.2015 г./ и
същата имала 5 г., 9 м. и 23 дни
трудов стаж в Община С.З.. Въззивницата била избрана за кмет на
с. Х. и встъпила в длъжност на 05.11.2015 г. за мандат 2015 г. - 2019 г. С Указ
№ 163/10.07.2019 г. на президента на Република България били насрочени избори за общински
съветници и за кметове на 27.10.2019 г. Село Х. нямал статут на кметство и избори не били провеждани през 2019 г. Към датата на прекратяване на изборното правоотношение като кмет на
кметство А.Д. придобила правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст
поради, което получила обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение
за срок от два месеца.
Видно от събраните по делото писмени доказателства страните
не спорят, че въззивницата е работила по трудово правоотношение в Община С.З.,
като видно от представената по делото заповед с № 17/17.01.2020 г. на кмета на
Община С.З., трудовото правоотношение с въззивницата на длъжността „Кметски
наместник“ е прекратено на основание чл.325, ал.1, т.3 от КТ, вр. с чл.46а,
ал.3 ЗМСМА. В заповедта е начислено единствено обезщетение по чл.224, ал.1 КТ.
Въззивницата поддържа, че при
горепосоченото едностранно прекратяване на трудовото правоотношение без
предизвестие е следвало да й бъде заплатено от работодателя обезщетение по
чл.222, ал.3 КТ в размер БТВ за 6 месеца.
Разпоредбата на чл.222, ал.3 от КТ предвижда, че при
прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или
служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст,
независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от
работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2
месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10 години от
трудовия му стаж - на обезщетение в размер на брутното му трудово
възнаграждение за срок от 6 месеца. В изр.2 на ал.2 на чл.22, ал.3 КТ
обезщетение по тази алинея може да се изплаща само веднъж.
Предпоставките за възникването на правото на
обезщетението по чл.
222, ал. 3 КТ са: прекратяване на трудовото правоотношение на каквото и да
било основание и придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Правото
на пенсия трябва да бъде придобито към момента на прекратяването на трудовото
правоотношение. Това обезщетение се дължи еднократно - само при първоначалното
придобиване право на пенсия, независимо дали то е придобито поради наличието на
определена възраст или без оглед на това. Придобилите и упражнили правото си на
пенсия за осигурителен стаж и възраст и придобилите и упражнили правото си на
пенсия за осигурителен стаж, без оглед на възрастта, при прекратяване на
последващи трудови правоотношения нямат право на обезщетение по чл.
222, ал. 3 КТ. /Решение № 235 от 3.07.2014 г. на ВКС по гр. д. №
969/2014 г., IV г. о., ГК, Определение № 128 от 15.02.2018 г. на ВКС по гр. д.
№ 3578/2017 г., IV г. о., ГК, Определение № 803 от 21.11.2019 г. на ВКС по гр.
д. № 3010/2019 г., IV г. о., ГК и др./.
В разглеждания случай, видно от представената по
делото заповед с № 135/23.10.2019 г. на кмета на Община С.З., трудовото
правоотношение с въззивницата е било прекратено, като е начислено вече веднъж и
обезщетението по чл.222, ал.3 КТ, което в размер на БТВ за 2 месеца, което в въззивницата
признава, че й е изплатено. Няма данни това прекратяване да е оспорено от въззивницата
по надлежния ред. От заключението съдебно-счетоводната експертиза по делото се
установява, че въззивницата е навършила възрастта за пенсиониране на 01.06.2019
г., като е притежавала и изискуемия стаж. Съгласно разпореждане на ТП на НОИ
№ ********** и е отпусната пенсия, считано от 01.07.2019 г. След
прекратяване на посоченото трудово правоотношение при възникнало към момента на
прекратяването право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст въззивницата е встъпила в ново трудово
правоотношение със същия работодател по силата на трудов договор №
225/25.10.2019 г., което е прекратено с посочената по-горе заповед № 17/17.01.2020 г. на кмета
на Община С.З.. Тъй като се касае за последващо възникнало трудово
правоотношение, то въззивницата няма право на обезщетение по чл.
222, ал. 3 КТ.
В тази насока въззивният съд следва само да отбележи, че
към датата на прекратяване на изборното правоотношение като кмет на кметство, въззивницата
е придобила правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, което изцяло
се подкрепя и от съдебно - счетоводната експертизата според която А.А.Д. е
родена на *** г. За жените родени през 1958 г. изискуемата възраст за
пенсиониране е 61 г. и 4 месеца, с необходимия минимален стаж за пенсиониране
35 г. и 8 месеца. Според вещото лице въззивницата е навършила възраст за
пенсиониране на 01.06.2019 г. и към тази датата същата притежава необходимия
осигурителен стаж за отпускане на пенсия.
Съгласно чл.222, ал.З от КТ при прекратяване на
трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право
на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в
размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца.
Изцяло в този смисъл със заповед под № 135/23.10.2019
г. е прекратено правоотношението на А.А.Д. поради изтичането й на мандата 2015
г.- 2019 г. В случая въззивницата към датата 28.10.2019 г. - датата на
прекратяване на правоотношението с посочената заповед няма непрекъснат 10 години трудов стаж при един и същ
работодател. Сборът на трудовия стаж на А.А.Д. ***
като старши специалист в Звено „Гробищен парк“ и като кмет на кметство село Х.
е 8 години, 20 месеца, 46 дни, което се равнява на 9 години, 9 месеца и 16 дни.
С оглед на това Община С.З.
правилно е изплатила на въззивницата обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение за срок само от два месеца, а именно 1870,72 лева.
Също така настоящата съдебна инстанция приема за
неоснователно позоваването на въззивницата на Постановление с № 31/11.02.1994
г. на МС. Според чл.1, ал.1 от постановлението при прекратяване на трудовото
правоотношение след 1 януари 1993 г. на работник или служител от организациите и звената на бюджетна издръжка,
след като е придобил правото на пенсия за изслужено време и старост, независимо
от основанието за прекратяването, обезщетението му по чл. 222, ал. 3 от Кодекса
на труда се увеличава в общ размер на брутното му трудово възнаграждение за
срок от шест месеца, когато независимо от осъществяваните преобразования,
закриване, откриване, сливане или разделяне на организациите и звената на
бюджетна издръжка, работникът или служителят е работил през последните десет
години от трудовия си стаж в една и съща, по отношение на изпълняваните основни
функции и задачи, организация или звено на бюджетна издръжка. Считам, че
процесния случай не попада в хипотезата на чл.1, ал.1 от постановлението. В
случая се касае за прекратяване на трудовото правоотношение на въззивницата със
заповед № 135/23.10.2019 г. на кмета на Община С.З., като вече е било начислено
обезщетение по чл.222, ал.З от КТ, което е в размер на брутното трудово
възнаграждение за 2 месеца. Това прекратяване не е оспорено по надлежен ред.
Към датата на прекратяването на трудовото правоотношение със заповед №
135/23.10.2019 г. А.Д. не е работила 10 години при един и същ работодател. От
назначената по делото съдебно - счетоводна експертиза се установи, че въззивницата
е навършила възраст за пенсиониране на 01.06.2019 г., като е притежавала и
изискуемия стаж. Също така и е била отпусната пенсия и към тази датата А.Д.
притежава необходимия осигурителен стаж за отпускане на пенсия. Разпоредбата на
чл.222, ал.З от КТ предвижда, че при прекратяване на трудовото правоотношение,
след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има правото на
обезщетение от работодателя си в размер на брутното му трудово възнаграждение
за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10
години от трудовия му стаж - на обезщетение в размер на брутното му трудово
възнаграждение за срок от 6 месеца. Обезщетение по тази алинея може да се изплаща само
веднъж.
Ето защо предвид всички гореизложени мотиви,
атакуваната в жалбата заповед на работодателя се явява напълно правилна и законосъобразна,
поради очевидно спазване на императивни норми на материалния закон, касаещи правилното
определяне на размера на обезщетението по реда на чл.222, ал.3 от КТ на въззивницата А.А.Д.. В рамките именно на
съдебния процес по делото ответникът-работодател е доказал по категоричен начин
твърдението си в отговора на исковата молба, че обезщетението на въззивницата А.
е правилно и законосъобразно определено и изчислено и че към момента на
пенсионирането си, същата не е имала трудов стаж от 10 години при ответния
работодател, за се дължи и претендираното от нея обезщетение за пълните 6
/шест/ месеца по чл.223, ал.3 от КТ.
Първостепенния съд е разгледал подробно и
съответно е изложил убедителни и обосновани мотиви относно всички оплаквания и
доводи в исковата молба на въззивницата А.. В тази насока въззивният съд
препраща и към мотивите на пъроинстанционното Решение съгласно разпоредбата на
чл.272 от ГПК.
Тъй като първият
от обективно съединените искове е преюдициален спрямо втория – за присъждането
и на законната лихва, а първият е изцяло неоснователен и недоказан, то и
вторият иск по чл.84, ал.3 във връзка с чл.86 от ЗЗД се явява също
неоснователен и недоказан и като такъв също следва да бъде изцяло отхвърлен, ведно
с всички законни последици от това.
В заключение въззивният съд намира, че решението на районния съд се явява
правилно и законосъобразно, включително и в частта му за разноските, поради което
следва да бъде потвърдено, ведно с всички законни последици от това.
Въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на
въззиваемата Община - ответника по делото юрисконсултско възнаграждение в
размер на 200 лева, съобразна специалната разпоредбата на чл.78 ал.8 от ГПК за
въззивната инстанция.
На
основание чл.280, ал.3, т.3 от ГПК настоящото Решение не подлежи на касационно обжалване, тай като
цената иска по трудовия спор за претендираното обезщетение по чл.223, ал.3 от КТ е размер по д 5000 лева.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 260324 от
17.11.2020 г., постановено по гр.дело № 2059/2020г. по описа на Районен съд – С.З., като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА от А.А.Д. *** да заплати на
Община – С.З., бул.”*********, ЕИК *******, представлявана от Ж.В.Т., сумата
от 200 /двеста/ лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение пред
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.