Определение по дело №178/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С решение № 141 от 15.11.2013 г., постановено по гр. д. № 1255/2013 г., Кърджалийският районен съд е признал за установено по отношение на „П. п. – К.” Е. Г., че дължи на Д. Ш. А. от с.П., О., заплащане на следните суми: 1 131.84 лева – главница, представляваща общата сума на неизплатени нетни трудови възнаграждения за месеците ноември 2011 г., декември 2011 г. и януари 2012 г., от по 377.28 лева месечно, както и сумата от 156.62 лева, представляваща общата сума на лихвата за забава върху неизплатените трудови възнаграждения за периода от двадесето число на съответния месец до датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 25.04.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.04.2013 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед № 326/25.04.2013 г. по ч.гр.д.№ 697/2013 г. по описа на КРС, като е отхвърлил иска по чл.86 от ЗЗД в останалата му част и за разликата до пълния предявен размер от 156.94 лева, като неоснователен. С решението си съдът е осъдил „П. п. – К.” Е. гр. К. да заплати на Д. Ш. А. направените по делото разноски от 550 лева за адвокатско възнаграждение, а по сметка на КРС – да заплати държавна такса върху уважените искове в размер на 25.77 лева, както и направените по делото бюджетни разноски за вещо лице в размер на 50 лева.

Против така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „П. п. – К.” Е. Г., чрез неговия представител по пълномощие, който го обжалва в срок като незаконосъобразно. В жалбата се признава, че въззивникът дължи на въззиваемия трудово възнаграждение в размер на 377.28 лева за всеки от месеците – ноември 2011 г., декември 2011 г. и януари 2012 г., по силата на сключен между страните трудов договор. Поддържа се също в жалбата, че страните постигнали съгласие, че доброволно и в духа на добрите им взаимоотношения ще уредят възникналите финансови въпроси, което съгласие се постигнало преди завеждане на исковата молба. По изложените съображения моли съда да отмени като неправилно обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на жалбата от въззиваемия Д. Ш. А..

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, констатира следното:

Атакуваното решение е валидно и допустимо, като не са налице основания за обявяването му за нищожно или обезсилването му като недопустимо.

Установено е по делото, че въз основа на подадено от Д. Ш. А. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е било образувано ч.гр.д. № 697/2013 г. по описа на Кърджалийския районен съд, по което е издадена заповед № 326/25.04.2013 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника „П. п. – К.” Е. Г. за сумата от 1 288.78 лева, от която 1 131.84 лева – главница, произтичаща от неизплатено нетно трудово възнаграждение за месец ноември 2011 г. в размер на 377.28 лева, за месец декември 2011 г. в размер на 377.28 лева и за месец януари 2012 г. в размер на 377.28 лева, и 156.94 лева – лихва за забава, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.04.2013 г.

Установява се също така, че в срока по чл.414, ал.2 от ГПК е подадено възражение от „П. п. – К.” Е. Г.. Със съобщение до Д. Ш. А., получено на 25.06.2013 г., районният съд е указал на заявителя, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок. Видно от подадената искова молба, в срока по чл.415, ал.1 от ГПК, ищецът е предявил иск по чл.422 от ГПК за съществуване на процесното вземане общо в размер на 1 288.78 лева, за което е издадена цитираната по – горе заповед № 326/25.04.2013 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

От гореизложеното се установява, че са налице процесуалните предпоставки за предявяване на иск с правно основание чл.422 от ГПК за съществуване на претендирано вземане, а именно – издадена заповед за изпълнение, подадено в срок възражение срещу заповедта за изпълнение и предявен в срока по чл.415, ал.1 от ГПК иск за съществуване на вземането, предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение.

Установено е по делото, че между страните е бил сключен трудов договор, както и че „П. п. – К.” Е. Г. не е заплатило на Д. Ш. А. нетно трудово възнаграждение, както следва: 377.28 лева за месец ноември 2011 г., 377.28 лева за месец декември 2011 г. и 377.28 лева за месец януари 2012 г. Всъщност, обстоятелството, че „П. п. – К.” Е. Г. дължи на ищеца по делото (въззиваем пред тази инстанция) горепосочените суми не се оспорва от въззивника (ответник по иска) както в представения пред първата инстанция писмен отговор, така и във въззивната жалба. Единственият довод във въззивната жалба е, че страните били постигнали съгласие доброволно и в духа на добрите им взаимоотношения да уредят всичките си финансови въпроси и това съгласие било постигнато преди завеждане на исковата молба.

По отношение на така релевирания във въззивната жалба довод следва да се посочи, че същият не само не обуславя неправилност на обжалваното решение, а напротив – потвърждава както наличието на процесното задължение, така и неизпълнението му от страна на въззивника. Ирелевантно за спора е твърдяното от въззивника съгласие, постигнато между страните, за доброволно уреждане на финансовите им въпроси, доколкото същото не лишава ищÕца от правото му да търси изпълнение на претендираното задължение по съдебен ред. Още повече, че задължението на въззивника за заплащане на претендираното трудово възнаграждение не е изпълнено и към настоящия момент.

Поради изложеното, решението на първоинстанционния съд, с което предявения иск, с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, е уважен, е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. При този изход на делото на въззиваемия се следват съответни разноски. В тази връзка, предвид направеното от процесуалния представител на въззивника възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемия възнаграждение за адвокат, настоящият състав, като съобрази размера на заплатеното адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция – 750 лева, обжалваемия интерес – 1 288.46 лева, обстоятелството, че хонорара е само за една инстанция (предвид необжалваемостта на въззивното решение), липсата на подаден отговор на въззивната жалба, както и липсата на каквато и да е правна или фактическа сложност с оглед направеното по делото признание и наведените в жалбата доводи, намира, че заплатения от въззиваемия адвокатски хонорар е прекомерен. Поради изложеното, следва на въззиваемия да се присъдят разноски за адвокат в размер на 217.31 лева, представляващи минималния размер на адвокатско възнаграждение, определено съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 и чл.78, ал.5 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 141 от 15.11.2013 г., постановено по гр.д.№ 1255/2013 г. по описа на Кърджалийския районен съд

ОСЪЖДА „П. п. – К.” Е. със седалище и адрес на управление в Г., У.П. М. № *, ЕИК *, да заплати на Д. Ш. А. от с.П., № *, О., с ЕГН *, направените за въззивната инстанция разноски в размер на 217.31 лева.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател : Членове : 1. 2.