№ 514
гр. Враца, 19.10.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надя Г. Пеловска-Дилкова
Членове:Росица Ив. Маркова
Мирослав Д. Досов
като разгледа докладваното от Мирослав Д. Досов Въззивно частно
гражданско дело № 20221400500122 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на Д. Т. А., ЕГН ********** и адрес: гр.***, чрез
пълномощника й адв.А. К., срещу Разпореждане № 770 от 18.02.2022 г., постановено от
Районен съд-Враца по гр.д. № 389/2022 г., с което исковата молба на ищцата с правно
основание чл.127а от СК, вр. чл.76, т.9 от ЗБЛД е оставена без разглеждане като
процесуално недопустима, а производството по делото е прекратено поради липса на
компетентност на българския съд.
С частната жалба са изведени доводи за неправилност на атакувания съдебен
акт, като се иска от въззивният съд да отмени обжалваното разпореждане и да върне
делото на РС-Враца за продължаване на съдопроизводствените действия. Поддържа се,
че с прекратителния съдебен акт е пренебрегнат и изцяло незачетен най-висшият
интерес на децата, а именно да им се предостави възможност да се завърнат по
обичайното си местопребиваване – САЩ, потъпквайки правото им на свободно
придвижване поради отказ от правосъдие.
Макар да се споделят доводите на първоинстанционния съд, че подсъдността в
този случай се определя от обичайното местопребиваване на децата, се твърди, че по
силата на изключението съдът следва служебно да приеме, че е компетентен да
разгледа спора за пътуване на децата. Счита, че е приложим Регламент (ЕО) №
2201/2003 г. на Съвета на ЕС от 27.11.2003 г. относно подсъдността, признаването и
изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската
отговорност, по съображение 12 от Преамбюла му, и съдът следва да определи
1
компетентността си по делото за родителската отговорност в светлината на най-добрия
интерес на детето и критерия на близостта. Позовава се на разпоредбата на чл.12, §3 от
Регламент (ЕО) № 2201/2003 г., която предвижда възможност за пророгация на общата
компетентност, като разрешава на съда на държава-членка, различна от държавата, в
която детето им обичайно местопребиваване, да приеме компетентност в посочените
хипотези.
На следващо място, в частната жалба се излагат доводи, че заведеното дело е
гражданско и дейността на българския съд по установяване на компетентния съд
съгласно изискванията на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. е аналогична с проверката за
всяка абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на предявения иск, която
произтича от националния закон. Счита, че е следвало да се съберат и обсъдят всички
твърдения на страните и събраните по делото доказателства, за да се установи, че
компетентен по заведеното дело е не РС-Враца, а американският съд, за да се изследват
и изключенията.
При изложените съображения с частната жалба се иска от въззивния съд да
отмени разпореждането на РС-Враца, с което производството по делото е прекратено и
да върне същото за продължаване на съдопроизводствените действия.
Съдът при проверката си по реда на чл.278 от ГПК намира подадената частна
въззивна жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, в
рамките на законоустановения срок по чл.275, ал.1 от ГПК и срещу обжалваем съдебен
акт.
За произнасянето си по основателността на частната жалба окръжният съд
взе предвид следното:
Производството пред РС-Враца е образувано по искова молба на Д. Т. А., ЕГН
********** и адрес: гр.***, чрез пълномощника й адв.А. К., с която срещу С. Н. К.,
ЕГН ********** и адрес: гр.***, са предявени обективно съединени искове с правно
основание чл.127а от СК, вр. чл.76, т.9 от ЗБЛД за разрешаване на въпросите, свързани
с пътуване на родените от брака на страните деца Н. С. К., ЕГН ********** и Н. С. К.,
ЕГН ********** в чужбина и издаване на лични документи на децата по искане на
тяхната майка.
Към исковата молба са представени писмени доказателства, от които се
установява, че ищцата и децата Н. С. К. и Н. С. К. са български граждани (двете деца
имат и американско гражданство), както и че ищцата и двете деца от раждането на
децата до 2021 г. са имали обичайно местопребиваване в Съединените американски
щати (Калифорния), където децата са ходили на училище. Страните по делото са
бивши съпрузи, чиито брак е прекратен с решение за разтрогване на брак по дело № 15
D3 30704 на Окръжен съд на окръг Кук, щата Илинойс, вписано от съдия Хайман
Рийбман 1831. С решението са утвърдени споразумение за уреждане на отношенията
2
между съпрузите след развода и споразумение за упражняване на родителски права,
като съгласно второто споразумение ищцата получила правото да задържи
американските паспорти на децата и да пътува с тях извън САЩ, без разрешението или
съгласието на ответника, а родителите се задължили децата да живеят и да учат на
територията на САЩ.
На 01.04.2021 г. ищцата и децата пристигнали в България. През месец юни 2021
г. ответникът също пристигнал в България и осъществил лични контакти с децата, след
което заявил, че е решил да се установи за постоянно в България и не желае децата да
се върнат в обичайното си местопребиваване - САЩ, тъй като това би го затруднило да
осъществява режима си на лични отношения с тях.
С молба с вх. № 307189/16.04.2021 г. ищцата инициирала процедура по
екзекватура на съдебното решение пред Софийски градски съд, по която било
образувано гр. дело Е № 4998/2021 г. на същия съд, което към момента е висящо.
С оглед започване на учебната година в Калифорния на 01.09.2021 г., ищцата
закупила самолетни билети за нея и децата за първия възможен полет на 09.09.2021 г.
На 02.09.2021 г. й било отказано преминаване на границата на ГКПП „Видин“ поради
подадена молба от С. К. пред Директора на ГД „Гранична полиция на МВР“, с която е
изразено волеизявление под формата на декларация - несъгласие децата да напуснат
територията на Република България. Предвид двойното гражданство на децата,
липсата на съгласие от бащата и разпоредбата на чл.43, ал.3 от Закона за чужденците в
Република България, на ищцата било отказано на двете деца да бъдат издадени
български лични документи само със съгласието на майката, както и двете деца да
пътуват извън България, придружени само от майката.
Сочи се в исковата молба от ищцата Д. Т. А., че оттегленото съгласие на
бащата децата му да напуснат територията на Република България блокира
възможността децата да се завърнат в САЩ, където от момента на раждането си
пребивават с майка си, посещават училище и са създали своята приятелска среда от
връстници, като същите против тяхната воля и желание са принудени да живеят в
България. Акцентира се върху това, че поради поведението на бащата малолетните
деца са поставени в принудителна социална изолация, която сериозно застрашава
психичното и емоционалното им здраве. В проведени беседи с психологическа,
диагностична и терапевтична насоченост с децата, психолог и психотерапевт е
констатирал, че децата изпитват силна липса на приятелите си в Калифорния, искат да
ходят на училище, да виждат съучениците си, като липсата на учебен процес е
предпоставка за застой в образователния и социалния напредък. Според специалиста,
ограничените социални контакти е възможно да доведат до задълбочаване на
депресивни състояния или до повишена агресивна поведенческа реакция спрямо
другите или себе си.
3
С обжалваното Разпореждане № 770 от 18.02.2022 г., постановено от Районен
съд-Враца по гр.д. № 389/2022 г., съдът е прекратил производството по молбата с
правно основание чл.127а, ал.2 СК поради липса на международна компетентност на
българския съд, приемайки, че то попада в предметния обхват на Конвенцията за
компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и
сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на
децата от 1996 г., ратифицирана от Република България на 18.01.2006 г. (обн. ДВ,
бр.9/2006 г.), според чл.5, §1 от която, релевантният критерий за компетентността е
обичайното местопребиваване на децата, което в случая е в САЩ.
Съдът е преценил, че и нормата на чл.7 от Конвенцията, по силата на която в
случай на промяна на обичайното местопребиваване в друга договаряща държава,
компетентност има органите на държавата, в която е новото обичайно
местопребиваване на детето, не може да намери приложение, тъй като децата Н. К. и
Н. К. не са придобили ново обичайно местопребиваване на територията е Република
България най-малкото поради обстоятелството, че престоят им в страната е за по-
малко от 1 година. Още повече, че в разпоредбата на чл.7, ал.3 е посочено, че органите
на договарящата държава, в която е прехвърлено или задържано детето, могат да
вземат само такива спешни мерки по силата на чл.11, каквито са необходими за
закрила на личността или имуществото на детето. Приел е, че в случая не става въпрос
и за вземане на мерки за закрила при спешен случай по смисъла на чл.11 от
Конвенцията.
След като районният съд е съобразил, че компетентността по обичайното
местопребиваване на децата е абсолютна, е приел, че в конкретния случай не е налице
нито една от хипотезите на чл.8-10 от Конвенцията, в които е възможна дерогацията й.
Посочил е, че България не е замолена държава по смисъла на чл.8, ал.1 от
Конвенцията, за да е възможно приложението на чл.9, ал.1 от същата. От друга страна,
предметът на спора не е сред резервите на Република България в Закона за
ратифициране на Конвенцията, доколкото не се отнася до имуществото на децата.
Поради това, предвидената в чл.5, ал. 1 от Конвенцията международна компетентност
по обичайното местопребиваване на децата изключва компетентността на българските
съдилища по въпросите от нейното приложено поле, вкл. по исковете за заместващо
съгласие на бащата децата да пътуват извън пределите на България и за издаване на
децата на български паспорти. На основание чл.130 от ГПК Врачанският районен съд е
оставил исковата молба без разглеждане, като процесуално недопустима, и е прекратил
производството по делото.
Окръжен съд - Враца, при съобразяване на възприетото в Тълкувателно
решение №6/2017 от 15.01.2019 год. по тълк.дело № 6/2017 год. на ОСГТК на ВКС
относно правомощията на въззивния съд в производството по частни жалби и при
4
приложение на чл.235,ал.3 от ГПК, намира, че обжалваното разпореждане / имащо
характер на определение/ е незаконосъобразно. Съображения:
Производството по чл.127а, ал.2 СК е такова по съдебна администрация на
граждански правоотношения, доколкото е предназначено да разреши въпросите,
свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на необходимите лични
документи за това, и допустимостта му е предпоставена единствено от непостигането
на съгласие между родителите. Между страните е безспорно, че не могат да постигнат
съгласие по чл.127а, ал.1 СК по въпросите, свързани с пътуването на децата им в
чужбина и по-конкретно завръщането им в САЩ и издаването на необходимите лични
документи за това. Това означава, че всеки от родителите има правен интерес да
подаде молба за издаване на разрешение, заместващо съгласието на другия родител, за
пътуване на децата зад граница.
В разглеждания случай бракът между родителите на малолетните деца Н. С. К.
и Н. С. К. е прекратен с решение за разтрогване на брак по дело № 15 D3 30704 на
Окръжен съд на окръг Кук, щата Илинойс, вписано от съдия Хайман Рийбман 1831. С
решението са утвърдени споразумение за уреждане на отношенията между съпрузите
след развода и споразумение за упражняване на родителски права, като съгласно
второто споразумение ищцата получила правото да задържи американските паспорти
на децата и да пътува с тях извън САЩ, без разрешението или съгласието на
ответника, а родителите се задължили децата да живеят и да учат на територията на
САЩ. Децата Н. С. К. и Н. С. К. са с двойно гражданство, като притежават
американски паспорти, и заедно със своята майка от раждането на децата до 2021 г. са
имали обичайно местопребиваване в Съединените американски щати (Калифорния),
където са ходили на училище. Следователно, делото е с международен елемент, което
поставя въпроса относно международната компетентност на българския съд за
разглеждане на спора, доколкото по силата на чл.5, ал.4 от Конституцията на
Република България Конвенцията е част от вътрешното право и има предимство пред
нормите на вътрешното право, които й противоречат.
За своята международна компетентност съдът следи служебно, независимо от
това дали тази компетентност се урежда от регламент на ЕС, от двустранен договор със
страна-нечленка на ЕС, от международна конвенция, приета от Република България,
или от КМЧП, който намира приложение само ако не са приложими други
международни актове (напр. Определение № 381 от 18.10.2017 г. по ч.гр.д. №
2912/2017 г. на ІІІ г. о., Определение № 296 от 07.05.2013 г. по ч.гр.д. № 2127/2013 г. на
ІІІ г. о., Определение № 409/26.09.2019 г. по ч.гр.д. № 2820/2019 на ВКС, ГК, IV г. о. и
др.) Преценката за международната компетентност на съда да разглежда делото и да
реши спора между страните, винаги предхожда преценката за допустимост и
основателност на предявения иск.
5
Правилно Районен съд-Враца е приел, че за определяне на международната
компетентност за разглеждане и решаване на иска, с който е сезиран, предвид
наличието на обичайно местопребиваване на децата в страна, която не е членка на ЕС
се прилага Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването,
изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за
закрила на децата от 1996 г. /Конвенцията/, ратифицирана със закон, приет от 40 – то
Народно събрание на 18.01.2006 г. от Република България и по която страна е и
държавата, в която е последното обичайно местопребиваване на двете деца – САЩ.
Цитираната Конвенция има предимство пред българското законодателство,
включително пред ГПК и КМЧП, изхождайки от разпоредбата на чл.3 от КМЧП.
В случая международният елемент не е свързан с държава-членка на ЕС и не
намира приложение Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. на Съвета на ЕС от 27.11.2003 г. Не
следва да бъдат обсъждани съображенията на жалбоподателката в тази връзка.
Следва да бъде прието, че спорната материя, предмет на иска по чл.127а от СК,
който е в Глава 9 от СК „Отношения между родители и деца“ и цели разрешаване на
спор при разногласие между родителите, попада в обхвата на Конвенцията, още
повече, че не е сред изключенията, посочени в чл.4.
Според чл.5, ал.1 от Конвенцията, компетентни да вземат мерки за закрила на
детето са съдебните или административните органи на договарящата държава, в която
детето има обичайно местопребиваване, а според чл.5, ал.2 – в случай на промяна на
обичайното местопребиваване на детето в друга договаряща държава, компетентност
имат органите на държавата, в която е новото му обичайно местопребиваване. Според
чл.7, ал.1 от Конвенцията, когато детето е изведено незаконно от държавата, където е
имало обичайно местопребиваване, органите на тази държава запазват своята
компетентност само до момента на придобиване на обичайно местопребиваване в
друга договаряща държава, което се случва ако детето е пребивавало в другата държава
най - малко една година, след като лицето, имащо право да упражнява родителски
права, е узнало или е трябвало да узнае за местонахождението му и в този период не е
подало молба за неговото връщане, и детето се е интегрирало в новата си среда.
Следователно, само ако обичайното местопребиваване на децата към момента на
сезиране на българския съд с молбата по чл.127а СК е на територията на РБ,
българският съд е международно компетентен да я разгледа.
Предмет на настоящото дело е не връщане на незаконно прехвърлени или
задържани деца в държавата по обичайното им местопребиваване, а искане за издаване
на заместващо съгласие на бащата за пътуване на децата Н. С. К. и Н. С. К. извън
територията на РБ и издаване на международен паспорт. В това производство по
чл.127а, ал.2 СК евентуално незаконно прехвърляне или задържане на дете по смисъла
на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца
6
от 25.10.1980 г., би било релевантно единствено при преценката за международната
компетентност на сезирания съд, но само ако децата не са придобили ново обичайно
местопребиваване в държава, различна от държавата по първоначалното
местопребиваване, от което са незаконно отстранени. Това е така, тъй като дори и да са
незаконно прехвърлени или задържани според чл.7, ал.2 от Конвенцията за
компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и
сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на
децата, щом децата са пребивавали в другата държава, различна от държавата по
първоначалното им обичайно местопребиваване, най-малко една година от узнаване на
обстоятелствата по чл.7, ал.1, б. „б“ и са се интегрирали в новата си среда, както е по
настоящото дело, то международно компетентен е съдът по новото им обичайно
местопребиваване /чл.5, ал.2/. В тази хипотеза, дори и да е установено незаконно
прехвърляне или задържане на дете, по отношение на компетентния съд е приложимо
правилото на чл.5, ал.2 от Конвенцията, а не изключението по чл.7, ал.1 от същата. В
този смисъл е Определение № 126 от 05.04.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 63/2022 г., III
г. о., ГК, докладчик съдията Геновева Н.а.
От твърденията на молителката в молбата й по чл.127а, ал. 2 СК и приложените
писмени доказателства може да бъде направен извод, че малолетните деца Н. С. К. и Н.
С. К. имат ново обичайно местопребиваване на територията на РБ, където се отглеждат
вече повече от една година /от 01.04.2021 г./ от своята майка, където с оглед и на
българското си гражданство и контактите със своя баща са намерили в известна степен
новата си интеграция. При това положение съгласно правилото на чл.5, ал.2 от
Конвенцията предвид новото им обичайно местопребиваване и при неприложимост на
изключението по чл.7, ал.1 от същата, компетентен да разгледа молбата на Д. Т. А. с
правно основание чл.127а, ал.2 СК е българският съд. В интерес на малолетните деца е
преценката по спора по чл.127а, ал.2 СК между техните родители да бъде разрешен от
съда по настоящото им обичайно местопребиваване, което от 01.04.2021 г. е
установено трайно на територията на РБ, независимо от причината за това.
Предвидената правна възможност чл.127а, ал.2 СК за издаване на заместващо съгласие
на бащата за пътуване на двете деца извън РБ, е изцяло в интерес на децата и
ефективното упражняване на родителските права от родителя, на когото те са
предоставени. Това е и смисълът и целта на нормите на чл.5 и чл.7 Конвенцията,
приложими по делото, за да може в най-голяма степен да бъде защитен висшия интерес
на децата, като бъде осигурено по най – щадящ и безболезнен за тях начин
ефективното им отглеждане и възпитание, при възложеното упражняване на
родителските права на майката. Местно компетентният български съд според чл.127а,
ал.2 СК е районният съд по настоящото местоживеене на децата, а именно
Врачанският районен съд.
По изложените съображения обжалваното разпореждане / имащо характер на
7
определение/ следва да бъде отменено, а делото върнато на сезирания районен съд за
разглеждане на молбата с правно основание чл.127а, ал.2 СК, вр. чл.76, т.9 от ЗБЛД.
Така мотивиран, Врачанският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Разпореждане № 770 от 18.02.2022 г., постановено от Районен съд-
Враца по гр.д. № 389/2022 г., с което производството по делото е прекратено.
ВРЪЩА делото на първоинстанционния съд за продължаване на
съдопроизводствените действия.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8