Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 20.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и шести
февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието
на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от
съдия Иванка Иванова гр. дело № 4220 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 11869/15.01.2020 г., постановено по гр. д.
№ 29078/2013 г. по описа на СРС, IГО, 39 състав, К.С.Д.
е осъден да заплати на Т.Д.П., по предявения иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД, сумата от 9 593 лв., представляваща обезщетение за ползване от ответника
без основание на магазин № 3, при граници: от запад – ул. „Бачо Киро“, от север
– магазин № 4, от изток: двор, от юг – коридор на сградата, с прилежащо мазе
под него, находящ се на партерния етаж на външната сграда на ул. „********, в
гр. София, която сграда е построена в д0ворно място, представляващо имот пл. №
2 от кв.9 по плана на гр. София, м. „ГГЦ, Зона Г-14“, целият с площ от 747 кв.
м., през периода 20.06.2010 г. – 22.11.2012 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на предявяване на исковата молба – 08.07.2013 г., до
окончателното плащане на сумата. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на
основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 3 258, 72 лв., представляваща разноски в
исковото производство.
Срещу постановеното от СРС съдебно решене е депозирана
въззивна жалба от ответника К.С.Д., с която го обжалва изцяло. Излага
съображения, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон. Излага съображения, че искът с правно
основание чл.59 ЗЗД има субсидиарен характер и цели защита от неоснователно
обогатяване в хипотези, когато ищецът не може да се защити със специален иск.
Счита, че в случая е налице възможност ищецът да се защити чрез иск с правно
основание чл.55, ал.1 ЗЗД. С оглед на това ищецът няма право на иск по чл.59 ЗЗД. Изискуемостта на вземането настъпва от деня на получаването, което не е
съобразил решаващия съд. В тази насока е и ППВС № 1 от 28.05.1979 г.,
както и трайната съдебна практика. Моли
съда да отмени обжалваното решение, като отхвърли предявените искове.
Претендира сторените по делото разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца Т.Д.П.,
с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно. Ответникът не е възразил срещу правната квалификация, дадена
от съда с изготвения доклад по делото. Независимо от това дадената от решаващия
съд правна квалификация съответства на спорното право. По делото не се
претендира връщане на дадено без правно основание, а се претендира обезщетение
за лишаването му от ползване на собствения му имот за заявения в исковата молба
период. Моли съда да потвърди обжалваното решение, като му присъди сторените по
делото разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно
основание чл.59 ЗЗД. Ищецът твърди, че с влязло в сила на 02.08.2007 г. съдебно
решение от 13.11.2003 г., постановено по гр. д. № 5570А/1999 г. е признато за
установено по отношение на „А.-Т.“ АД, че е собственик на следния недвижим
имот: магазин № 3, със застроена площ от 36 кв. м., при граници: от запад – ул.
„Бачо Киро“, от север – магазин № 4, от изток – двор и от юг – коридор на
сградата с прилежащо мазе под него, трите магазина находящи се на партерния
етаж на външната сграда на ул. „********, гр. София, заедно със съответните ид.
Ч. от общите части на сградата в дворното място, в което е построена с площ от
747 кв. м., представляващо имот пл. № 2 от кв.9 по плана на гр. София, м. „ГГЦ,
Зона I-14“. Дружеството е осъдено да му предаде владението
на горепосочения имот, на основание чл.108 ЗС. Тъй като владението не е било
предадено доброволно е образувано изп. д. № 20108470400717 по описа на ЧСИ Н.П.,
рег. № 847, с район на действие СГС. При извършване на въвода във владение на
имота в него е заварено трето лица – ответникът К.С.Д.. В хода на въвода е
направил искане за спиране на производството поради наличие на самостоятелни
права върху имота, за което е предявил иска пред СРС в определения 3-дневен
срок. С влязло в сила на 24.09.1012 г. определение № I-32-57 от 09.05.2012 г., постановено по ч. гр. д. №
63156/2010 г. по описа на СРС, 32 състав, потвърдено с определение на СГС,
претенциите на ответника са оставени без уважение. С протокол от 22.11.2012 г.
за въвод във владение на недвижим имот на ЧСИ Н.П., рег. № 847, с район на
действие СГС по горепосоченото изпълнително дело е въведен във владение на
процесния магазин. Твърди, че до извършване на въвода във владение е бил лишен
от ползването на недвижимия имот и от възможността да извлича ползите от него,
тъй като през това време имотът е бил във владение на ответника и той го е
отдавал под наем. Моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от 14 000
лв. (по 500 лв. месечно) – обезщетение за лишаване от ползването на процесния
магазин № 3 за периода 20.06.2010 г. – 22.11.2012 г. Претендира сторените по
делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на
исковата молба ответникът оспорва предявеният иск. Ищецът не е представил
доказателства за отправена покана, на основание чл.84, ал.2 ЗЗД. След
получаването на такава възниква задължението му за заплащане на обезщетение за
ползването на процесния магазин. Посоченият с исковата молба начален момент на
исковата претенция счита, че не се подкрепя от ангажираните по делото
доказателства. Поканата за плащане на обезщетение е получена от него с връчване
на препис от исковата молба и приложенията към нея- на 20.01.2014 г. Това е сторено след извършване на въвода във
владение на 22.11.2012 г., поради което не би могла да произведе желания от
ищеца правен ефект. Счита, че не дължи заплащане на обезщетение за лишаване от
ползване за исковия период. Позовава се на изтекла 3 – годишна погасителна
давност. Твърди, че площта на процесния магазин е 20 кв. м., а не 36 кв. м.,
предвид издадената скица на имота от 28.04.1028 г., издадена на 05.10.2011 г.
от Дирекция „Архитектура и градоустройство“ при ДО. Моли съда да постанови
решение, с което да отхвърли предявения иск. Претендира сторените по делото
разноски.
С определение, постановено в проведеното на 16.12.2019
г. открито съдебно заседание, СРС е допуснал, на основание чл.214, ал.1 ГПК,
намаляване размера на предявения иск, който се счита предявен а сумата от 9 593
лв., като производството по делото е прекратено на основание чл.232 ГПК за
сумата над 9593 лв. до пълния предявен размер от 14 000 лв.
С влязло в сила на 06.03.2007 г. съдебно решение,
постановено на 13.11.2003 г. по гр. д. № 5570А/1999 г. по описа на СРС, II ГО, 44 състав, е признато за установено по отношение
на „А.-Т.“ АД, че Т.Д.П. е собственик на недвижими имоти, сред които и на
магазин № 3, със застроена площ от 36 кв. м., при граници: от запад – ул. „Бачо
Киро“, от север – магазин № 4, от изток – двор и от юг – коридор на сградата с
прилежащо мазе под него, находящ се на партерния етаж на външната сграда на ул.
„********, гр. София, заедно със съответните ид. ч. от общите части на сградата
в дворното място, в което е построена с площ от 747 кв. м., представляващо имот
пл. № 2 от кв.9 по плана на гр. София, м. „ГГЦ, Зона I-14“, като е осъден, на основание чл.108 ЗС да предаде
владението върху тях.
Съгласно представения протокол за въвеждане във
владение на недвижим имот от 21.12.2010 г.
по изп. д. № 20108470400717 по описа на ЧСИ Н.П., рег. № 847, с район на
действие СГС, в процесния имот е заварен ответникът К.С.Д..
С влязло в сила на 24.09.2012 г. определение № I-32-57 от 09.05.2012 г., постановено по гр. д. №
63156/2010 г. по описа на СРС, ГО, 32 състав, в производството реда на чл.524 ГПК е оставена без уважение молбата на К.С.Д., с която се иска спиране на
изпълнението по изп. д. № 20108470400717 по описа на ЧСИ Н.П., рег. № 847, с
район на действие СГС, като неоснователна и недоказано.
Съгласно протокол за въвеждане във владение на
недвижим имот 2.11.2012 г. по изп. д. № 20108470400717 по описа на ЧСИ Н.П.,
рег. № 847, с район на действие СГС, владението върху процесния магазин е
предадено от ответника на ищеца.
С решение от 03.07.2013 г., постановено по ч. гр. д. №
213/2013 г. по описа на СГС, АО, III В състав, е
оставена без уважение жалбата на К.С.Д. – трето лице по изп. д. №
20108470400717 по описа на ЧСИ Н.П., рег. № 847, с район на действие СГС, срещу
въвод във владение на недвижим имот, извършен с протокол за въвеждане във
владение на недвижим имот 22.11.2012 г., като неоснователна.
С решение от 20.10.1948 г. на комисия по чл.11 ЗОЕГПНС
са отчуждени в полза на държавата описаните в същото имоти, собственост на Т.Д.
П., сред които и четири магазина, находящи се на партерния етаж на сградата на
ул. „********. Определено е изплащане на парично обезщетение в полза на
собственика. Липсват данни за изплащане на същото.
Съгласно представения протокол – опис на СНС от
27.07.1949 г. имот, находящ се в гр. София, ул. „********, бивша собственост на
Т.Д. П., е одържавен с акт № 912 от 06.04.1949 г. по ЗОЕГПНС. Одържавеният имот
съставлява триетажна къща с четири магазина, сред които магазин № 3, с размери
5/4 м.
Представен е акт за държавна собственост № 912,
пореден № 2520 от 22.07.1949 г. като
държавни са актувани отчуждените по реда на ЗОЕГПНС от Т. Д. П. имоти, сред
които и магазини, находящи се на ул. „********, сред които магазин № 3 с
размери 5/4 м.
Видно от представеното удостоверение, придружено с
точен превод на български език, съобразно изискванията на чл.185 ГПК, въз
основа на молба от Д. Т.ов П. и М. П.а и в полза на Т. Д. П., по тяхно желание
са променени имената им съответно на Д.Т.П., М. П. и Т.Д.П..
Със заповед № РД-57-048/29.01.1999 г. на областния
управител на Област София, поправена със заповед № РД-57-0410/29.12.2000 г., на
основание чл.78 ЗДС и чл.1, ал.1 ЗВСОНИ по молба на Т.Д.П. – наследник на Т. Д.
П., е наредено да се отпише от актовите книги недвижими имоти, сред които
четири магазина в партера на къща та ул. „********.
С нотариален акт за покупко – продажба на недвижим
имот № 15, том І, рег. № 1701, дело № 15 от 05.03.1999 г. М.П.Д.е продала на Н.Ж.Н.недвижими
имоти, сред които процесния магазин № 3 с площ от 20 кв. м.
От заключението на вещото лице инж. Д.Н.М.по
изслушаната пред СРС съдебно – техническа експертиза се установява, че за
исковия период 20.06.2010 г. – 22.11.2012 г. средният пазарен наем за процесния
магазин възлиза общо на 13 971 лв. Вещото лице е взело предвид площ на магазина
от 36 кв. м. При извършения оглед на място вещото лице е установило, че магазин
№ 3 е при следните граници: от запад – ул. „Бачо Киро“, от север – магазин, от
изток – вътрешен коридор и от юг – входен коридор на сградата. Вещото лице е
установило, че посочената във влязлото в сила съдебно решение граница от изток
– двор, на място е граница не на процесния магазин, а на находящата се откъм
източната фасада на сградата стая. По делото е представено копие – извадка от
архитектурен проект, одобрен на 28.04.1928 г. за надстройка на сградата, в
която се намира процесния магазин. В него е отразено, че от четирите магазина,
разположени в партерния етаж от сградата откъм ул. „Бачо Киро“, само единият от
магазините има за граница от изток двор. Останалите три магазина, включително и
процесния, граничат на изток с вътрешен коридор, който е обслужвал двата
магазина и двете стаи, разположени откъм вътрешния двор. Вещото лице приема, че
средният пазарен наем за периода 20.06.2010 г. – 22.11.2012 г. съгласно
установената ма място площ на процесния магазин възлиза на 9 593 лв. към
момента на огледа вещото лице е извършило подробни измервания в магазина и е
установило, че същият е със светли размери 3, 72/5 м. Понастоящем стените на
магазина са с изпълнена обшивка от гипскартон. Като се прибавят дебелините на
обшивката, светлите размери на магазина, измерени до стените му, ще са 3, 80/5,
11 м. Тези размери напълно съответстват на размерите, посочени в одобрения
архитектурен проект от 1928 г. В единия ъгъл на магазина е изгладен санитарен
възел, отделен от търговската зала посредством леки преградни стени. Размерите
на санитарния възел, измерени от вещото лице на място, са 1, 04/1, 76 м. Като
се извади площта на санитарния възел от площта на магазина, полезната площ само
на търговската зала към момента на огледа е 18, 12 кв. м., а застроената площ
на магазина е 24, 62 кв. м. Вещото лице приема, че след отчуждаването на
магазина до настоящия момент не е налице промяна на ограждащите стени на
магазина. Единствената промяна се състои в затваряне на две врати към вътрешния
коридор, както и в допълнително изградения санитарен възел.
От допълнителното експертно заключение се установява,
че непосредствено зад магазина е разположен коридор, обслужващ две стаи
тоалетна. Вещото лице е извършило подробни измервания на помещенията и е
установило, че стаята, която е разположена зад процесния магазин, е със светли
размери от 3, 24/4,10 м., а втората стая е с размери от 3, 80/4, 10 м. тъй като
към момента на огледа и в двете стаи е изпълнена предстенна обшивка от
гипскартон, то действителните светли размери на стаите съответно са 3, 38/4, 24
м. и 3, 94/4, 24 м. Стаята, находяща се зад
процесния магазин, е с полезна площ от 14, 33 кв. м. и със застроена площ от
17, 81 кв. м. Общата площ на процесния магазин и площта на стаятета е 42, 43
кв. м. След извършена съпоставка на площта и границите на магазина, описани в
съдебното решение от 13.11.2003 г. и тези на процесния магазин, заедно със
стаята зад него, установени от вещото лице на място, същото счита, че по площ
процесният магазин не е идентичен с магазина, описан в решението, тъй като е
налице разлика в площите с 6, 43 кв. м. Вещото лице приема, че тази разлика е
значителна, предвид установената на място площ на процесния магазин и стаята
зад него. В представените по делото документи липсва посочване, че стаята,
разположена зад магазина, представлява част от него.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба на ответника е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част.
При извършена служебна проверка въззивният съд
установи, че обжалваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо.
Липсва спор между страните, че ищецът е собственик на
процесния магазин № 3, чиято застроена площ е 24, 62 кв. м., в каквато насока
са и събраните по делото доказателства. Не се спори и относно обстоятелството,
че магазинът е ползван през исковия период от ответника.
Жалбоподателят поддържа, че ищецът не разполага с иск
с правно основание чл.59 ЗЗД, който има субсидиарен характер, а на негово
разположение е иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.
Правната квалификация на правата, претендирани от
ищеца, се обуславя от изложените в исковата молба факти, на които ищецът основава
иска си. Предвид обстоятелството, че ищецът не твърди наличието на имуществено
разместване при липса на правно основание за това, в хипотезата на някой от трите
фактически състава на чл.55, ал.1 ЗЗД, а твърди, че е увеличено без основание
имуществото на ответника за сметка на имуществото на ищеца, последният
разполага с иска по чл.59 ЗЗД (решение № 51 от 28.03.2013 г. по гр. д. №
365/2012 г., на ВКС, ГО, ІV ГО). Ето защо дадената от съда правна квалификация
е правилна, поради което изложените от жалбоподателя доводи в тази насока се
явяват неоснователни.
Неоснователно обогатяване е налице не само при
увеличаване имуществото на друго лице, но и когато са му спестени средства за
сметка на имуществото на друго лице. Такъв е случаят, когато собственик е лишен
от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание. Тогава
обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни
доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота, които следва да се
определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния
имот. Същевременно неоснователното обогатяване на лицето, което държи имота се
изразява в облагодетелстването му със спестения от него наем, който би плащал
за ползване на имота през този период. Дължимото обезщетение в този случай е в
размер на средния пазарен наем за ползвания имот (решение № 185 от 04.01.2018
г. по гр. д. № 937/2017 г., на ВКС, ГК, ІІІ ГО).
Страните не спорят относно размера на средния пазарен
наем за исковия период, който е съобразен от решаващия съд с ангажираното по
делото експертно заключение по изслушаната съдебно – техническа експертиза. Ето
защо и на основание чл.269 ГПК този въпрос стои извън пределите на въззивния
контрол и не следва да се обсъжда по същество.
Жалбоподателят релевира доводи, че приложимата в
случая погасителна давност е 3 години.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ППВС № 1
от 28.05.1979 г., т.7, вземанията, произтичащи от фактическите състави на
неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност.
Макар размерът на дължимото обезщетение да се определя въз основа на средния пазарен
месечен наем, това не превръща обезщетението за лишаване от ползване на
недвижим имот в периодично плащане по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД. Ето защо, като
е приложил общата 5 – годишна давност, решаващият съд не е допуснал соченото то
жалбоподателя нарушение на материалния закон.
С цитираното ППВС е разяснено, също така, че давностният
срок започва да тече от деня на получаването на имуществената облага, защото
неоснователността на преминаването на блага от имущество на едно лице в
имущество на друго съществува при самото преминаване, а не в някой последващ
момент. Тъй като исковата молба е депозирана на 08.07.2013 г., а исковият
период обхваща 20.06.2010 г. – 22.11.2012 г., претендираното обезщетение не е
погасено по давност. С оглед на това изводът на решаващия съд в тази насока е
законосъобразен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат,
обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на основание
чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника следва да се присъдят сторените в
настоящото производство разноски. Техният размер възлиза на 3 000 лв.,
представляваща заплатено възнаграждение за един адвокат по договор за правна
защита и съдействие от 25.02.2021 г. за осъществяване на процесуално
представителство във въззивното производство.
Жалбоподателят своевременно е направил
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК регламентира, че ако
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но
не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 6
от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78,
ал.5 ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската
защита и фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да
съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и
дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по
сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе
несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при
упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски
хонорар.
Минималният размер на адвокатското възнаграждение,
определен съобразно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в случая възлиза на сумата
от 809, 65 лв. Същевременно заплатеното от ответника по жалбата адвокатско
възнаграждение е в размер на 3 000 лв. Предвид фактическата и правна
сложност на делото, адвокатското възнаграждение следва да се намали на 2 000
лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 11869 от 15.01.2020 г., постановено по гр.
д. № 29078/2013 г. по описа на СРС, I ГО, 39 състав.
ОСЪЖДА К.С.Д.,
ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес ***, офис 507 – адв. Е.Н., да
заплати на Т.Д.П., с адрес *** и съдебен
адрес *** – адв. Д.П.Г., сумата от 2 000
(две хиляди) лв., на основание чл.78, ал.3 вр. с ал.5 ГПК, представляваща
заплатено възнаграждение за един адвокат за осъществяване на процесуално
представителство във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.