Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 17.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на осми
февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря Елеонора Г., като разгледа
докладваното от съдия И. Иванова гр. д. №
9076 по описа за 2018 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 316776 от 18.01.2018 г.,
постановено по гр. д. № 37064/2017 г., по
описа на СРС, ГО, 145 състав, е
признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.Г.Г. и И.А.Г.
искове, че последните дължат на „Т.С.“
ЕАД, на основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от по 1 597, 15
лв., представляваща главница за доставена и незаплатена топлинна енергия и цена
на услугата дялово разпределение за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 20.10.2016 г. до окончателното
изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по реда на чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 58924/2016 г. на СРС, 145 състав. Отхвърлени са исковете с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата
от по 92, 99 лв., представляваща мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. –
26.09.2016 г.,. Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, по 55, 56 лв. разноски за заповедното производство и по 359,
12 лв. разноски в исковото производство, съобразно уважената част от исковете.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач „Т.С.“
ЕООД.
С определение № 373467 от 28.03.2018
г., постановено по гр. д. № 37064/2017 г., по
описа на СРС, ГО, 145 състав, е
оставено без разглеждане искането на ответниците Л.Г.Г. и И.А.Г. за изменение
на решението в частта за разноските.
С определение № 18193 от 29.08.2018
г., постановено по гр. д. № 9076/2018 г. на СГС, е отменено определение №
373467 от 28.03.2018 г., постановено по гр. д. № 37064/2017 г., по описа на СРС, ГО, 145 състав.
С определение № 482007 от 04.09.2018
г., постановено по гр. д. № 37064/2017 г., по
описа на СРС, ГО, 145 състав, решението
е изменено в частта за разноските, като ответниците
са осъдени да заплатят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, по 335, 54 лв.
разноски в исковото производство, съобразно уважената част от исковете.
Срещу решението в частта, с която са
уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответниците Л.Г.Г. и
И.А.Г.. Считат, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано,
постановено в нарушение на материалния закон. Излагат съображения, че първоинстанционният
съд се е произнесъл недопустимо по претенцията за стойността на дяловото
разпределение, която е извън предмета на заповедта за изпълнение, евентуално –
че същата не е доказана по своето основание и размер. Навеждат оплакване, че
ищецът не е доказал качеството на ответниците на потребители на топлинна
енергия, нито съществуването на облигационно правоотношение през исковия период
по съображения, че не е бил сключен писмен договор между страните. Твърдят, че Л.Г.Г.
е собственик, а И.А.Г. – вещен ползвател на имота, поради което не става ясно
на какво основание съдът е приел, че отговарят разделно – всяка за по 1/2 от
дълга. Оспорват вземането по размер, като навеждат оплакване, че в последния са
включени вземания извън исковия период. Считат, че ищецът не е доказал
годността на средството за търговско измерване – общия топломер, който не е
преминал в срок метрологични проверки.
Молят съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което
да отхвърли изцяло предявените искове. Претендират направените по делото
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната
жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Третото лице –
помагач на ищеца - „Т.С.“ ЕООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба.
Решението в частта, с която са
отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди,
че ответниците са потребители на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот – апартамент № 28, находящ се в гр. София, ж. к. „*****, като
му дължат сумата от общо 3 380, 77 лв., от която: сумата от 3 194, 31
лв. - главница, представляваща стойността на ползвана и незаплатена топлинна
енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г., както и сумата от 185, 98 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. – 26.09.2016 г. Във
връзка с подадено на 20.10.2016 г. заявление, по ч.гр.д. № 58924/2016 г. по
описа на СРС, 145 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за
дължимите суми, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответниците са депозирали
възражения. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет на
издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото разноски.
С
постъпилия в срока по чл.131 ГПК ответницата И.А.Г. оспорва предявените искове
по основание и размер. Оспорва качеството си на потребител на топлинна енергия,
тъй като не е собственик на процесния имот - през 2012 г. се е разпоредила със
собствената й 1/2 ид. ч. Също така липсва писмен договор между страните.
Оспорва наличието на облигационно правоотношение с „Т.С.“ ЕАД, както и за имота
да е открита партида на нейно име. Счита, че претенцията на ищеца за стойността
на дяловото разпределение е извън предмета на заповедта за изпълнение, както и
че в ищцовата претенция са включени суми извън заявения исков период. Оспорва
претенцията за мораторна лихва върху главницата за стойността на потребената
топлинна енергия по съображение, че не се установява да е изпаднала в забава,
както и върху главницата за дялово разпределение – поради недължимост на
главния дълг, евентуално – тъй като не е изпаднала в забава. Твърди, че
претендираните от ищеца суми са били погасени съобразно изискванията на чл.76 ЗЗД чрез плащане преди депозиране на заявлението по чл.410 ГПК от трето за
спора лице. Позовава се на нарушение на чл.13 от Директива 2006/32/ЕО на
Европейския парламент и на Съда от 05.04.2006 г. относно ефективността при
крайното потребление и осъществяване на енергийни услуги, който изисква в
сметките да се включва само реално потребеното количество енергия. Позовава се
на изтекла погасителна давност. Моли съда да отхвърли предявените искове, като
й присъди сторените по делото разноски.
С
постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба от
ответницата Л.Г.Г. оспорва предявените искове по основание и размер. Оспорва
качеството си на потребител на топлинна енергия, тъй като не живее в процесния
имот и не ползва топлинна енергия. Същевременно притежава единствено „голата
собственост“ върху него, тъй като върху имота е било учредено вещно право на
ползване на втория ответник. Оспорва наличието на облигационно правоотношение с
„Т.С.“ ЕАД, както и да е депозирала заявление за откриване на партида за имота
на нейно име. Твърди, че ако такава е била открита, то това е станало служебно,
без нейно съгласие. Счита, че претенцията на ищеца за стойността на дяловото
разпределение е извън предмета на заповедта за изпълнение, както и че в
ищцовата претенция са включени суми извън заявения исков период. Оспорва
претенцията за мораторна лихва върху главницата за стойността на потребената
топлинна енергия по съображение, че не се установява да е изпаднала в забава,
както и върху главницата за дялово разпределение – поради недължимост на
главния дълг, евентуално – тъй като не е изпаднала в забава. Твърди, че
претендираните от ищеца суми са били погасени чрез плащане съобразно изискванията
на чл.76 ЗЗД преди депозиране на заявлението по чл.410 ГПК от трето за спора
лице. Позовава се на нарушение на чл.13 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския
парламент и на Съда от 05.04.2006 г. относно ефективността при крайното
потребление и осъществяване на енергийни услуги, който изисква в сметките да се
включва само реално потребеното количество енергия. Позовава се на изтекла
погасителна давност. Моли съда да отхвърли предявените искове, като й присъди
сторените по делото разноски.
На 20.10.2016
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу Л.Г.Г. и И.А.Г. за сумата от 3 194, 79 лв.
– главница, както и 185, 98 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. –
26.09.2016 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжниците са ползвали
доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*****, ап. 28, аб. № 121978.
Посочено е, че дължимите суми са, както следва: за потребена топлинна енергия: 3 152,
41 лв. главница и 179, 02 лв. лихва и за дялово разпределение: 42, 38 лв.
главница и 6, 96 лв. лихва. Видно от т.13 от заявлението, сумите се претендират
в условията на разделност – по 1/2 от всеки
от длъжниците.
С
разпореждане от 28.10.2016 г. по ч. гр. д. № 58924/2016 г. на СРС, 145 състав, съдът е
постановил исканата заповед за изпълнение, като е разпоредил Л.Г.Г. и И.А.Г. да
заплатят разделно на „Т.С.“ ЕАД сумата от 3 194, 79 лв. за доставена от
дружеството топлинна енергия през периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно
със законна лихва от 20.10.2016 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на
185, 98 лв. за периода 15.09.2015 г. – 26.09.2016 г. и 415, 95 лв. разноски по
делото, а именно: 67, 62 лв. държавна такса и 348, 33 лв. възнаграждение на
юрисконсулт. Сумите се разпределят както следва: Л.Г.Г. – сумата от 1 597, 40
лв., ведно със законна лихва за периода от 20.10.2016 г. до изплащане на
вземането, лихва в размер на 92, 99 лв. за периода от 15.09.2015 г. до
26.09.2016 г. и 207, 98 лв. - разноски по делото, а именно: 33, 81 лв. държавна
такса и 174, 16 лв. възнаграждение на юрисконсулт, И.А.Г. – сумата от 1 597, 40
лв., ведно със законна лихва за периода от 20.10.2016 г. до изплащане на
вземането, лихва в размер на 92, 99 лв. за периода 15.09.2015 г. – 26.09.2016
г. и 207, 98 лв. - разноски по делото, а именно: 33, 81 лв. държавна такса и
174, 16 лв. възнаграждение на юрисконсулт.
В срока
по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжниците, с което оспорват
вземанията по издадената заповед за изпълнение.
В срока
по чл.415, ал.1 ГПК в приложимата към момента на завеждане на делото редакция
ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.
Видно
от представения договор за продажба на недвижим имот – частна общинска
собственост от 19.12.2005 г. Столична община е продала на И.А.Г. и Л.Г.Г. следния
недвижим имот: апартамент № 28, находящ се в гр. София, ж. к. „Дружба - 1ч.“,
жилищен блок № 117, вх. Б, ет. 5, състоящ се от: две стаи, дневна, кухня и обслужващи
помещения, със застроена площ от 93, 26 кв.м., при граници: изток – ап.от вх.А
запад – стълбищна площадка, север – зелена площ и улица, юг – улица, заедно със
съответното зимнично помещение № 9, с площ от 4, 59 кв.м., при граници: изток –
стълбище, запад – коридор, север – улица, юг- мазе на ап.31, и заедно с
припадащите се 1,136% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото.
С
нотариален акт за дарение на ид. ч. от недвижим имот № 134, том IV, рег. № 14298, дело № 567 от 07.12.2012 г. И.А.Г. е дарила на дъщеря си Л.Г.Г.
1/2 ид.ч. от следния недвижим имот: апартамент № 28 с идентификатор
68134.1500.2410.1.28 с предназначение: жилище, апартамент, находящ се в гр.
София, район „Искър“, ж. к. „Дружба – първа част“, ет. 5 във вх. Б на жилищна
сграда бл. 117, с площ от 93, 26 кв.м. при следното разпределение: две стаи,
дневна, кухня и обслужващи помещения. Дарителят И.А.Г. си е запазила пожизнено
и безвъзмездно вещно право на ползване върху идеалните части, с които се е
разпоредила.
Видно
от представения протокол от проведеното Общо събрание на собствениците на
етажна собственост, находяща се в гр. София, ж. к. „*****от 18.07.2002 г.,
етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което
дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в
режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
На 24.07.2002
г. е сключен договор № 2640 между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: в
гр. София, ж. к. „*****, вх. А, Б и В, по силата на който дружеството се е
задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на
консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната
страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна
енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за
показанията на топломера за отчетния период.
Пред
СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД –
възложител и „Т.с.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По
силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От
заключението на вещото лице инж. А.З.по изслушаната съдебно-техническа
експертиза, неоспорено от страните, което съдът възприема като компетентно
дадено, се установява, че сградата, в която се намира процесният имот, е била
топлоснабдявана през исковия период. Ищцовото дружество ежемесечно е извършвало
отчети на общия топломер в абонатната станция. За сметка на ищеца са
отчислявани ежемесечно технологични разходи за абонатната станция. Дяловото
разпределение, извършено от „Т.С.“ ЕООД, е в съответствие с методиката,
нормативната уредба, проверените документи и данни от уреди за сградата и
имота. Отчитането
на потребената топлинна енергия е извършвано в края на всеки отчетен период
поотделно от представители на фирмата за дялово разпределение, за което са
съставени документи за главен отчет – от 04.05.2014 г. и от 07.05.2016 г.,
подписани за клиент. Отоплителните тела в кухнята, хола и санитарния възел са
демонтирани, като аншлусите им към сградната инсталация са затапени.
Отоплителните тела в двете стаи на апартамента са действащи и са комплектовани
с индивидуални топлоразпределители. Разходът за битово горещо водоснабдяване е
отчитан от 2 бр. водомери за топла вода. Видно от Приложение № 2 към експертното
заключение общо фактурираната по прогнозни стойности за исковия период сума е в
размер на 2 971, 61 лв., а съгласно Приложение № 3 към експертното
заключение за исковия период са били издадени изравнителни сметки, както
следва: за периода м.05.2014 г. – м.04.2015 г. на стойност 1, 62 лв. за
възстановяване и за периода м.05.2015 г. – м.04.2016 г. на стойност 179, 16 лв.
за доплащане. Съгласно таблицата на стр.10 от експертното заключение, съставена
при определяне стойността на действително потребената топлинна енергия, за
периода м.05.2014 г. – м.04.2015 г., същата възлиза на сумата 1 658, 17
лв. За същия период, видно от Приложение № 1 към експертното заключение, е била
фактурирана сума в по -малък размер от 1 656, 55 лв., поради което
разликата от 1, 62 лв. представлява сума за доплащане, а не за възстановяване,
както е отразено в Приложение № 2. Горното съответства на крайния извод на
вещото лице, че стойността на реално потребената топлинна енергия
възлиза на сумата от 3 152, 40 лв. Общият топломер е преминал метрологични
проверки, поради което е изправен.
Пред СРС е изслушана и съдебно - счетоводна експертиза, изготвена от
вещото лице Б.Р., която не е оспорена от страните. От нея се установява, че
няма данни за извършени плащания на дължимата цена на топлинна енергия за
процесния период. В информационната система на ищеца са отразени непогасени
задължения в размер на 3 194, 79 лв., от които: 3 152, 40 лв.
непогасени задължения за потребена топлинна енергия и 42, 38 лв. за дялово
разпределение. Съдът не кредитира експертното заключение по изслушаната съдебно
– счетоводна експертиза относно изчисленията по таблица № 2, при който от
дължимата сума е намалена със стойността на общата фактура от 31.07.2016 г. в
размер на 1 494, 24 лв. Независимо че е издадена на посочената дата,
фактурата касае вземания за периода м.05.2015 г. – м.04.2016 г., който попада в
исковия период, в какъвто смисъл са и разясненията на вещо лице, направени в
проведеното пред СРС открито съдебно заседание.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради
което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
Предметът
на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от
ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Когато в
нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по
предмет, за който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото
въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава
решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено
основание.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателите, че първоинстанционният съд се е произнесъл
по непредявен иск в частта относно вземането на ищеца за стойността на услугата
дялово разпределение, каквато не била заявена от страна на ищеца и не била част
от предмета на заповедта за изпълнение.
Искът
за съществуване на вземането по чл.422 ГПК се смята предявен от момента на
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен
преклузивният едномесечен срок за предявяването му, уреден в чл.415 ГПК. Видно
от т.12 на заявление вх. № 3068813 от 20.10.2016 г. за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, заявителят изрично е посочил, че дължимите суми са,
както следва: за потребена топлинна енергия: 3 152, 41 лв. главница и 179,
02 лв. лихва и за дялово разпределение: 42, 38 лв. главница и 6, 96 лв. лихва. С
разпореждане от 28.10.2016 г. по ч. гр. д. № 58924/2016 г. на СРС, 145 състав, съдът е
постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил пълния размер на
претендираната главница от 3 194, 79 лв. От изложеното следва, че съдът е
бил валидно сезиран с искане за установяване на процесното вземане и като е
уважил претенцията за цената на дяловото разпределение, не се е произнесъл по
непредявен иск, нито е излязъл извън спорния предмет по делото.
В
предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято
полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при
направено възражение от длъжниците в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на
установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила
на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Страни
в отношенията по продажба на топлинна енергия са потребител и топлопреносно
предприятие. Съгласно нормата на чл.153
ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на
топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ
(отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от
ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда
понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на
понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153,
ал.1 ЗЕ, действаща след 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела
в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С оглед
на това следва да се приеме, че страна по договора за доставка на топлинна
енергия е собственикът или лицето, на което е учредено ограничено вещно право
на ползване. Използването на съюза „или“ не дава възможност за избор от страна
на ищеца срещу кое от тези лица да предяви своята претенция, а отразява
възможността лице, различно от собственика, да бъде потребител на топлинна
енергия. Такова лице е именно титулярът на вещно право на ползване, който
съгласно разпоредбата на чл.57, ал.1 ЗС е длъжен да плаща разноските, свързани
с ползването на вещта. Ето защо, когато по отношение на топлофицирания имот е
учредено вещно право на ползване, страна в отношенията с топлофикационното
дружество е само ползвателят.
С
ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ
преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Ответниците
Л.Г.Г. и И.А.Г. са закупили процесния имот с договор за продажба на недвижим
имот – частна общинска собственост от 19.12.2005 г., с което помежду им е
възникнала обикновена съсобственост при равни дялове. С нотариален акт за
дарение № 134, том IV, рег. № 14298, дело № 567 от 07.12.2012 г. И.А.Г. е дарила на дъщеря си Л.Г.Г.
собствената си 1/2 ид. ч., като си е запазила пожизнено и безвъзмездно вещно
право на ползване върху идеалните части, с които се е разпоредила. Ето защо с
придобиване правото на собственост и на останалата 1/2 ид. ч. от имота Л.Г.Г.
се легитимира като собственик на целия имот, но по отношение на дарената й 1/2
ид. ч от имота И.А.Г. си е запазила пожизнено и безвъзмездно вещно право на
ползване. По този начин правото на собственост на ответницата Л.Г.Г. върху 1/2
ид. ч. от процесния имот е ограничено от вещното право на ползване на ответницата
И.А.Г..
Собственикът
притежават т. нар. „гола собственост“ върху 1/2 ид. ч. от имота и докато
съществува правото на ползване за трето лице, той не би могъл да упражнява
правомощието да я ползва. С оглед на това и на основание чл.57, ал.1 ЗС,
задължен за разноските за ползването на 1/2 ид. ч. от имота е ползвателят.
Отговорността на собственика на топлофицирания имот би възникнала от момента на
прекратяване на вещното право на ползване по някой от способите, уредени в ЗС.
По делото не се твърди и съответно не се установява вещното право на ползване
да е прекратено.
Наличието
на учредено вещно право на ползване по отношение на 1/2 ид. ч. от топлофицирания
имот е основание за разноските за ползването й, в това число и за консумираната
топлинна енергия, да бъде ангажирана отговорността на вещния ползвател, но не и
на собственика на жилището. За останалата 1/2 ид. ч. от имота, по отношение на
която правото на собственост на ответницата Л.Г.Г. не е ограничено от вещно
право на ползване, отговорността за разноските за ползването й, в това число и
за консумираната топлинна енергия, следва да бъде понесена от собственика.
Нормата
на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя
възможност за потребителите (клиентите), които не са съгласни с предвидените в
Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената
хипотеза ответниците не твърдят и не установяват да са упражнили това право
срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г., поради което настоящият съдебен
състав намира, че същите са ги приели.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя )клиента), по силата на закона – чл.150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно
приемането на Общите условия.
По
изложените съображения се налага извода, че за исковия период между ответниците и „Т.С.“
ЕАД е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет: доставката на
топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.
Обстоятелството,
че не е представен писмен договор между ответницата и ищцовото дружество не
означава, че не е възникнало валидно облигационно отношение между тях.
Разпоредбата на чл.149, т.3 ЗЕ регламентира, че продажбата на топлинна енергия
се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между
топлопреносното предприятие и потребителя на топлинна енергия за стопански
нужди, какъвто не е процесният случай, тъй като претенцията на ищеца е насочена
срещу ответницата в качеството й на потребител за битови, а не за стопански
нужди.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год.).
В
случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между
топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от
етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен
представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало
услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В
нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради –
етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата
на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на
реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от
средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището
и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
В
изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е
допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз
основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало
заключение относно реално потребената от ответника топлинна енергия през
процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ.
Вещото лице е съобразило, че дяловото разпределение на топлинната енергия за
имота през процесния период е извършено правилно, съобразно изискванията на
действащата през периода нормативна уредба
Съгласно
заключението на вещото лице инж. А.З.по изслушаната съдебно - техническата
експертиза стойността на реално потребената топлинна енергия възлиза на сумата
от 3 152, 40 лв.
Неоснователно
е поддържаното възражение, че в исковата сума са включени задължения извън
исковия период. Видно от представената счетоводна справка за аб. № 121978 (л.29
от делото), претенцията на ищеца се формира от вземания по 2 бр. общи фактури –
с № ********** от 31.07.2015 г. и с № ********** от 31.07.2016 г. и изравняване
от 30.09.2015 г. Видно от представената по делото обща фактура № ********** от
31.07.2015 г. за сумата от 1 614, 51 лв., същата касае периода м.05.2014
г. – м.04.2015 г., който попада в исковия период. Видно от представената по
делото обща фактура № № ********** от 31.07.2016 г. за сумата от 1 494, 24
лв., същата касае периода м.05.2015 г. – м.04.2016 г., който също попада в
исковия период. Изравняването за м.09.2015 г. също касае заявения исков период.
Относно
претенцията за стойността на услугата дялово разпределение съдът намира следното:
По
силата на чл.22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна
енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата
за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на етажната
собственост. Клиентите заплащат на продавача
стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от
тях търговец.
Съгласно
чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото
разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна
собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по
чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при
спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея.
Съгласно
чл.36 от Общите условия на ищеца клиентите заплащат цена на услугата дялово
разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се
формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на
един уред за дялово разпределение. Редът и начина на заплащане на услугата се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово
разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
С
договора от 01.11.2007 г., сключен между ищеца и „Т.С.“ ЕООД страните са договорили заплащане
от „Т.С.“ ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2, въз основа на
броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях. Договорено
е цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до септември
следващата година.
Представен
е и договор от 24.07.2002 г., сключен между етажните собственици в процесната сграда и фирмата за
дялово разпределение, с който страните са договорили абонаментна цена за
отчитане на показанията на индикаторите за разпределение на топлинна енергия и
разхода за отопление, водомерите за топла вода, поддръжката на монтираните
уреди и изготвянето на обща и индивидуални сметки – 4, 20 лв. на
измервателен уред.
Предвид
ангажираните по делото доказателства, ищецът се легитимира като носител на
право да получи стойността на извършваната услуга дялово разпределение и
предявените искове за установяване на дължимостта й са установени по основание.
Вземането за дялово разпределение е в размер на 42, 38 лв., съгласно
експресното заключение на вещото лице Б.Р. по изслушаната пред СРС съдебно - счетоводна
експертиза. С оглед на това изложените съображения доводите на жалбоподателите
за недължимост на стойността на услугата дялово разпределение се явяват
неоснователни.
По
изложените съображения въззивният съд счита в полза на ищеца съществува вземане
за стойността на потребената топлинна енергия за периода м.05.2014 г. –
м.04.2016 г. в размер на 3 152, 40 лв., както и за цената на услугата
дялово разпределение за посочения период в размер на 42, 38 лв., или общо за
главница в размер на 3 194, 78 лв.
С
отговорите на исковата молба своевременно е въведено възражение за изтекла
погасителна давност.
С ТР №
3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на
потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение
на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор,
чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните
плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно
нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо. Според Общите условия за продажба на
топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр.София,
вземането за заплащане на доставена топлоенергия става изискуемо след изтичане
на 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача.
Тъй като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение – 20.10.2016 г., на основание чл.422, ал.1 ГПК, към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали
изискуеми преди 20.10.2013 г., каквито в случая не се претендират с оглед
заявения исков период: м.05.2014 г. – м.04.2016 г. Предвид посочените
съображения възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно, в
какъвто смисъл са и изводите на първоинстанционния съд.
Предвид
изложените съображения за 1/2 от дълга следва да бъде ангажирана отговорността
на собственика на имота, а за другата 1/2 – на вещния ползвател, който си е
запазил вещно право на ползване върху 1/2 ид. ч. от имота, ищецът има вземане
към всяка от ответниците в размер на по 1 597, 39 лв. При спазване на
диспозитивното начало и с оглед заявената от ищеца претенция в размер на по
1 597, 15 лв. срещу всяка от ответниците, предявените искове за главницата
се явяват основателни в пълния им предявен размер.
Тъй
като изводите на двете инстанции съвпадат, решението в обжалваната част следва
да се потвърди.
По разноските по производството:
Предвид
обстоятелството, че ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД не е депозирал писмен
отговор на въззивната жалба, не е представляван в проведеното открито съдебно
заседание от юрисконсулт, следва да се приеме, че страната не е защитавана в
настоящото производство от юрисконсулт, поради което не са налице
предпоставките на чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК ине следва да му се присъжда
юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 316776 от 18.01.2018 г., постановено по гр. д. № 37064/2017 г., по
описа на СРС, ГО, 145 състав, в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК
*****, срещу Л.Г.Г., ЕГН ********** и И.А.Г., ЕГН **********
искове с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, че Л.Г.Г.,
ЕГН ********** и И.А.Г., ЕГН ********** и двете с адрес ***, ж. к. „Дружба“,
бл.117, вх.Б, ап.28, дължат на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК
*****, с адрес ***, всяка
от тях сумата от по 1 597, 15 лв. – главница за доставена и незаплатена топлинна
енергия и цена на услугата дялово разпределение за периода м.05.2014 г. –
м.04.2016 г., ведно със законната лихва,
считано от 20.10.2016 г. до окончателното изплащане.
Решението в частта, с която са отхвърлени
предявените искове за мораторна лихва, е влязло в сила като необжалвано.
Решението е
постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК *****,
с адрес ***.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.