РЕШЕНИЕ
гр.Русе, 6.11.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД, IX гр. състав, в публично заседание
на петнадесети октомври през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
Районен съдия: ВАСИЛ ПЕТКОВ
при секретаря Елисавета Янкова като
разгледа докладваното от съдията гр. дело №
8477 по описа за 2018 година,
за да се произнесе, съобрази
Ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД твърди, че „Сити кеш” ООД е
предоставило на ответника П.Н.А. паричен заем по договор № 79988 от
11.07.2016г. в размер на 500 лева, като заемателят се е задължил да върне заема
на 27 седмични вноски по 20,58 лева всяка и общо е следвало да заплати сума в
размер на 555,56 лева, а последната погасителна вноска била дължима на
16.01.2017г. Поради неплащане на 4 погасителни вноски заемът станал предсрочно
изискуем считано от 15.08.2016г. При настъпване на предсрочна изискуемост
заемодателят имал право да начисли неустойка в размер на 20 % върху дължимата
сума. Така на 15.08.2016г. заемодателят начислил неустойка в размер на 168,46
лева. Страните уговорили също така заемът да се обезпечи с поне две от
посочените обезпечения: издаването на запис на заповед от заемателя, залог,
ипотека, банкова гаранция или поръчителство. Ако заемателят не представи
договореното обезпечение в тридневен срок от подписване на договора заемодателят имал право да начисли неустойка,
като в случая била начислена таква в размер на 319,94 лева, която е разсрочена
на 27 равни вноски всяка по 11,82 лева и дължима на съответните падежни дати по
договора. Така общата погасителна вноска станала 32,40 лева.
Ответникът не заплатил изцяло задълженията си по договора за заем, като е
погасил само 122,40 лева.
На 31.05.2017г. „Сити кеш” ООД е
прехвърлило с договор за цесия на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД
вземането срещу П.Н.А. по договор за паричен заем № 79988 от 11.07.2016г.
Изявлението за прехвърлянето на
вземането било изпратено до известните адреси на П.Н.А. но последната не била открита. Към исковата
молба се прилага препис от уведомлението за цесията за връчване на ответницата.
Ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 5489/2018г. за
следните суми:
-
444,98 лева главница със законната лихва;
-
307,32 лева неустойка за неизпълнение на договорно
задължение;
-
168,46 лева неустойка за предсрочна изискуемост;
-
91 лева обезщетение за забава за периода
16.08.2016г.-01.08.2018г.
-
75 лева разноски по заповедното производство.
П.Н.А. не била открита за връчване
на заповедта за изпълнение, поради което на кредитора било указано да установи
вземането си в исково производство във връзка с което е предявен настоящия иск.
Н. не е открита и в настоящото производство, поради което й е назначен
особен представител, който оспорва иска.
Предявеният иск е с правно основание чл. 422 от ГПК- за установяване на
вземане, за което е издадена заповед за изпълнение. Материалноправното
основание на вземането е по договор за цесия с правно основание чл. 99 и сл. от ЗЗД във връзка с чл. 240 от ЗЗД.
От фактическа страна съдът намира за установено следното:
На 11.07.2016г. П.Н. Атанасовае депозирала до „Сити кеш” ООД молба за
сключване на договор за паричен заем (л.7). На същата дата е бил сключен
договора за паричен заем между „Сити кеш” ООД и кредитополучателя П.Н.А. по
силата на който дружеството е предоставило на А. сумата 500 лева, а последната
се е задължила да я върне на 27 седмични вноски, всяка от които в размер на
20,58 лева. Договорен е годишен лихвен процент 40,08%, годишен процент на
разходите 49,039% и дата на първо
плащане18.07.2016г.
Съгласно т.6 от договора заемателят се е задължил заемът да бъде обезпечен
с поне две от три вида обезпечение: запис на заповед издаден от заемателя,
банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на определени условия. В т.8
е уговорено, че ако заемателя не предостави посоченото обезпечение или то не
отговаря на изискванията, заемателя дължи неустойка в общ размер на 319,14
лева, която се разсрочва за плащане заедно с погасителните вноски съгласно
погасителния план.
В т.7 (4) е договорено, че при настъпване на предсрочна изискуемост
заемодателят може да начисли неустойка в размер на 20% от дължимата до пълното
погасяване сума.
Заемодателят е предоставил на заемателя необходимата информация във формата
на стандартен европейски формуляр съгласно чл. 5 ал.2 от ЗПК. Във формуляра е
посочено, че заемът е обезпечен със запис на заповед и поръчител или банкова гаранция,
фиксиран годишен лихвен процент 40,08% и ГПР в размер на 49,039%. В
т.4.4. от формуляра: „Условия при които посочените по-горе разходи свързани с
договора за кредит, могат да се променят“ е посочено: „При непредставяне на
обезпечение отг. на чл.9 от Общите условия, се начислява неустойка в размер на
319,14 лева.“
На 31.05.2017г. „Сити кеш” ООД е прехвърлило на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД свои вземания, включително и вземането си срещу П.Н.А., като
дружеството прехвърлител е упълномощило „Агенция за събиране на вземания” ЕАД
да уведоми от името на „Сити кеш” ООД всички длъжници срещу които вземанията са
прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД.
На 14.06.2017г. „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, в качеството му на
пълномощник на „Сити кеш” ООД е изпратило уведомително писмо до П.Н.А. за
извършеното прехвърляне на вземането по договора за паричен заем № 79988 от
11.07.2016г. Писмото е изпратено, но не е получено и не е потърсено от адресата.
Уведомлението за цесията заедно с документа за упълномощаването на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД да направи това уведомление са приложени по
настоящото дело и са връчени на назначения представител на П.Н.А..
При така установените факти от правна страна съдът намира следното:
Съдът на европейския съюз многократно е подчертавал, че националният съд е
длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Дитектива
93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и
доставчика, а аргументи в този смисъл са изложени в решенията по делата
С-243/08, т. 3; С-40/08, т.32; С-168/05, т.38
и други.
И в по-нови дела на СЕС се преповтарят и доразвиват посочените разбирания,
като в подкрепа на необходимостта от служебна проверка за неравноправност на
договорните клаузи се сочи аргумента, че потребителят е в положение на по-слаба
страна спрямо продавача или доставчика, както от гледна точка на възможността
да преговаря, така и от степента на информираност, което може да го накара да
приеме условията установени предварително от продавача или доставчика (дела
С-32/14, С-377/14).
Сочи се в практиката на СЕС също така (решение по дело С-497/13), че
съществува не малък риск поради незнание, потребителят да не се позове на
правна норма предназначена да му предостави защита, а това би довело до липса
на ефективна защита на потребителя, ако националния съд не преценява служебно
спазени ли са изискванията, произтичащи от нормите на Съюза в областта на
защитата на потребителите.
От цитираните решения на СЕС
следва недвусмислено, че националните съдилища са длъжни да следят служебно за
неравноправни клаузи в потребителските договори и когато установят такива да не
ги прилагат.
Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски
кредит нарушава няколко разпоредби от Закона за потребителския кредит, поради
което е недействителен.
На първо място нарушено е законовото изискване за минимален размер на
шрифта с който следва да бъде отпечатан договора
и всички негови елементи.
В съображение 31 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити е посочено, че:
„За да се даде възможност на потребителя да познава
своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа
цялата необходима информация по ясен и кратък начин.“
От
една страна клаузите на договора трябва да бъдат формулирани по начин, който е
достъпен за средния потребител, а от друга те следва да бъдат напечатани на
шрифт, който позволява лесното им прочитане и който не е твърде дребен, за да
се избегне опасността той да бъде пренебрегнат от страна на потребителя. В тази
връзка чл. 10, ал.1 от ЗПК. изисква всички елементи на договора за кредит да са представени с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Неспазването на това
изискване се санкциониран с недействителност на договора за кредит – чл. 22 от ЗПК.
В разглеждания случай общите условия по договора (които
несъмнено са елемент на договора по смисъла на чл. 10 ал.1 от ЗПК) са отпечатани
с шрифт Lucida Sans Unicode, размер 10, което се установява при визуално
сравнение. Използването на шрифт с такъв размер е в нарушение на изискването по
чл. 10, ал.1 от ЗПК и води до недействителност на договора само на това основание. За
извършване на подобно визуално сравняване на два текста, очевидно различаващи
се по размера на използваните в тях шрифтове, не са необходими специални знания
по смисъла на чл. 195, ал.1 от ГПК. Разликата може да бъде онагледена чрез цитиране на част от текста на
договора (например част I ДЕФИНИЦИИ) в използвания шрифт Lucida Sans Unicode с размер 10, съответно
12:
Размер 10
1. Заемодател:„Сити Кеш”ООД-дружество вписано в
Търговския регистър с ЕИК *********, регистрирано под № BGR00316 в Регистъра на финансовите
институции на Българска Народна Банка, с предмет на дейност основно, но и не
само, отпускане и управление на заеми, със седалище и адрес на кореспонденция:
гр. София, ул. Славянска № 29, ет.7
Размер 12
1. Заемодател:„Сити
Кеш”ООД-дружество вписано в Търговския регистър с ЕИК *********, регистрирано
под № BGR00316 в Регистъра на финансовите
институции на Българска Народна Банка, с предмет на дейност основно, но и не
само, отпускане и управление на заеми, със седалище и адрес на кореспонденция:
гр. София, ул. Славянска № 29, ет.7
Горното, сравнено с текста на общите условия приложен по делото, показва очевидно,
че текста на последните е отпечатан на шрифт с размер 10, което води до
недействителност на договора на основание чл. 22 във връзка с чл. 10 ал.1 от ЗПК.
На следващо място в договора е посочен годишен процент на
разходите /ГПР/, но единствено като абсолютна процентна стойност- 49,039%.
Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК,
ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Както в договора,
така и в стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация липсва
конкретизация относно начина, по който е формиран посочения процент ГПР, което
води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна
е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем
начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК. Както в договора, така и преддоговорната информация е
посочен годишния лихвен процент (40,08%) и годишният процент на разходите
(49,039%), но въобще не става ясно какво друго е включено в ГПР извън лихвения
процент, и как е определен размера на този друг елемент. Неясното определяне на ГПР е друго
самостоятелно основание за нищожност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК.
Последиците от констатирането на недействителността на
договора са регламентирани в разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
но не и на лихва или други разходи по кредита.
На следващо място:
По делото се претендира неустойка за неизпълнение на
договорно задължение на заемателя да осигури обезпечение съгласно т.6 от
договора, като конкретно задължението за неустойка в тази хипотеза е предвидено
в т.8 от договора. Уговореното плащане не представлява неустойка, тъй като
същото няма присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна функции. Съгласно
чл. 71 от Закона за задълженията и договорите
„Изпълнението на срочното задължение може
да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал
неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора
обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.“
Т.е. непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално
очаквани от кредитора) дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В
случая обаче кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
го санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка и удобно
разсрочва заплащането й заедно с периодичните вноски. Това е категорична
индикация, че нито една от страните не е имала реално намерение по договора да се предоставя обезпечение, нито да
се ползват правата на кредитора при непредоставено обезпечение по чл. 71 ЗЗД.
Разбира се, право на всеки кредитор е да прецени от кои свои права желае да се
ползва, но и задължение на съда е да търси действителната обща воля на страните
(чл. 20 от ЗЗД), като настоящият състав счита, че тази воля е била обезпечение
да не се предоставя, а да се заплати допълнителна сума некоректно наречена
„неустойка“. За намерението на страните може да се съди и от други
обстоятелства. Ако кредиторът наистина държеше да получи обезпечение, то той би
могъл да отложи даването на кредит до получаването на обезпечението, каквато е
обичайната практика при предоставянето на обезпечени кредити. На следващо
място- ако заемателят можеше да предостави обещаните обезпечения- банкова
гаранция и поръчител (изискването на
запис на заповед като обезпечение пряко противоречи на закона- чл.34 от ЗПК),
то той очевидно би могъл да получи кредитиране при многократно по-изгодни
условия и не би сключил процесния договор, нито би се обърнал към дружество за
„бързи кредити“. Правейки горните разсъждения съдът изхожда от житейската
презумпция, че лицата встъпващи в договорни отношения са в здрав разум и имат поне
елементарни познания за света около тях (а ако това не е така, то договора ще е
недействителен, но по други съображения). Предвид изложеното съдът приема, че
волята на страните не е била да се предостави обезпечение, а да се заплати
т.нар. „неустойка“, която в случая има чисто възнаградителна функция.
Дори и хипотетично да се приеме, че страните са допускали и възможността
исканите обезпечения да се предоставят и тогава „неустойката“ да не се дължи,
то това плащане отново не е неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на
„задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от
договорно неизпълнение, които законът предвижда (предсрочна изискуемост по чл.
71 от Закона за задълженията и договорите, което е вид преустановяване на
действието на договора), а напротив- договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложения погасителен план, но при по-висока цена, замаскирана
като неустойка. Освен това в т.4.4. от
Стандартния европейски формуляр за предоставяне на потребителски кредити
неустойката за непредоставено обезпечение е посочена в част III Разходи по кредита и е посочена, а непредоставянето на обезпечение е
посочено като условие при което
разходите по кредита могат да се повишат. Това е поредната индикация, че
предоставянето на обезпечение не е безусловно задължение, което страните са
имали намерение да се изпълнява, а условие от което зависи размера на разходите
по кредита, а „неустойката“ е разход по кредита, а не обезщетение.
Предвид изложеното договорената неустойка представлява възнаграждение и за
това размера й следва да бъде включен в годишния процент на разходите, като
така се стига до драстично нарушение на ограничението
на ГПР предвидено чл. 19 ал.4 от ЗПК, а именно - ГПР да не надхвърля пет пъти
размера на законната лихва. За това уговорената „неустойка“ противоречи на
закона. Така посоченият в договора ГПР не отговаря на действително уговореният,
което от своя страна е нарушение на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК, а това съгласно
чл. 22 от ЗПК прави договорът за кредит изцяло
недействителен.
По делото се претендира и неустойка за предсрочна изискуемост, която е
уговорена в т.7 ал.4 от договора. Тази уговорка също е нищожна. Съгласно чл. 33
от ЗПК:
„(1) При забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
(2) Когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.“
Предсрочната изискуемост настъпва
при забава, а максималната санкция за забава е законната лихва, така че
уговорената неустойка за предсрочна изискуемост пряко противоречи на ЗПК поради
което е нищожна съгласно чл. 21 ал.1 от ЗПК.
Съгласно чл. 23 от ЗПК А. дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, т.е. следва да върне получената сума от 500 лева , „но не дължи лихва или други разходи по
кредита“ съгласно изричната разпоредба
в закона.
В исковата молба се прави признание, че П.Н.А. е заплатила по договора
сумата 122,40 лева, така че остава дължима разликата от 377,60 лева главница.
За последната сума вземането на ищеца за главница съществува, а над нея не.
По делото се претендира също и
обезщетение за забава за периода от 16.08.2016г. до 01.08.2018г. Както бе
посочено договорът е изцяло нищожен и на договорно основание ищеца не може да
претендира нищо. Ответникът дължи връщане на получената сума, но не на
договорно основание, а по силата на чл. 23 от ЗПК, който е частен случай на
общото правило, че всеки, който е получил нещо без основание (или на нищожно
основание) следва да го върне. На пряко законово основание (чл. 86 от ЗЗД) се
дължи и обезщетение за забава / законна
лихва/. В случая последната вноска по договора е с падеж 16.01.2017г. И макар
договора за заем да е нищожен, то П.Н.А. е имала знание,
че най-късно до 16.01.2017г. е следвало да върне кредита, поради което съдът
приема, че след тази дата тя е изпаднала в забава и дължи обезщетение за забава
в размер на законната лихва. Законната
лихва върху невърнатия остатък от 377,60 лева за периода 17.01.2017г. до
01.08.2018г. е 58,95 лева, в който размер вземането на ищеца за обезщетение за
забава съществува, съответно искът му следва да се уважи, а над този размер да
се отхвърли.
Възраженията на представляващия П.Н.А. във връзка със съобщаването на
цесията са неоснователни. Съобщението за извършената цесия е приложено към
исковата молба и връчено на представляващия длъжника в хода на производството и
съгласно трайно установената практика на ВКС (част от която е цитирана в
исковата молба) връчването в хода на съдебното производство следва да се счита
за редовно и поражда правно действие.
По спорния въпрос дали поражда правно действие съобщение за цесия връчено в
хода на производството на особен
представител, в практиката на Русенски окръжен съд се затвърди виждането,
че такова връчване е валидно, поради което и в настоящото дело това връчване ще
бъде зачетено. Настоящият състав не споделя аргументите на РОС в подкрепа на
това разрешение, поради което такива няма да бъдат излагани.
По изложените съображения предявените искове следва да се уважат само в
частта за съществуване на вземането на ищеца в размер на 377,60 лева главница и
58,95 лева обезщетение за забава, а в останалата част следва да се отхвърлят.
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на
ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК:
„Съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени
и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство.
Съдът в исковото производство се
произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното
производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед
за изпълнение.”
В заповедното производство е издадена заповед за изпълнение за сума в общ
размер 1011,76 лева, а общият размер на
дълга, който се установява е 436,55 лева. Предвид частичната основателност на
претенцията направените разноски в заповедното производство от 75 лева следва
да се присъдят съразмерно на уважената част от иска в размер на 32,36 лева. От
направените от ищеца разноски в настоящото производство в размер на 475 лева на
следва да се му присъди съобразно изхода на делото сумата 204,95 лева.
Мотивиран така съдът:
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че съществува вземанията на “Агенция за събиране на вземания” АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Люлин
10”, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда „Лабиринт”, етаж 2, офис
4 срещу срещу П.Н.А., ЕГН **********,***
за заплащане на сумата 377,60 лева представляваща
главница по договор за паричен заем № 79988 от 11.07.2016г. сключен между П.Н.А. ЕГН ********** ***, ЕИК ********* и е
било
прехвърлено по договор за цесия от 31.05.2017г. на “Агенция за събиране на вземания” АД, със законната лихва върху тази сума от 2.08.2018г. до окончателното
изплащане,
и за заплащане на сумата 58,95 лева представляваща обезщетение за забава
за периода 17.01.2017г. до 01.08.2018г, за които
вземания е била издадена заповед за изпълнение по
ч.г.д. № 5489/2018г. на
Русенски районен съд.
ОТХВЪРЛЯ
ИСКОВЕТЕ на “Агенция
за събиране на вземания” АД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Люлин 10”, бул. „Д-р Петър
Дертлиев” № 25, офис сграда „Лабиринт”, етаж 2, офис 4 за установяване на
вземания на дружеството срещу П.Н.А., ЕГН **********,*** по договор за паричен
заем № 79988 от 11.07.2016г. сключен между П.Н.А. ЕГН ********** ***, ЕИК *********, правата по който договор са
били прехвърлени по договор за цесия от 31.05.2017г. на “Агенция за събиране на вземания” АД и за
които вземания е била
издадена заповед за изпълнение по ч.г.д. № 5489/2018г.
на Русенски районен съд както следва:
-
главница над размера 377,60 лева до предявеният размер от 444,98 лева със законната лихва от 02.08.2018г. до окончателното
изплащане,
-
обезщетение за забава над размера 58,95 лева до
предявеният размер от 91 лева, както и за обезщетение за забава извън периода
17.01.2017г. - 01.08.2018г.
-
374,42 лева- договорна лихва за периода 20.06.2017г. до
20.11.2018г.
-
193,62 лева- лихва за забава за периода 21.07.2017г. до
01.10.2018г.
-
307,32 лева неустойка за неизпълнение на договорно
задължение;
-
168,46 лева неустойка за предсрочна изискуемост.
ОСЪЖДА П.Н.А., ЕГН **********,*** да заплати на “Агенция
за събиране на вземания” АД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Люлин 10”, бул. „Д-р Петър
Дертлиев” № 25, офис сграда „Лабиринт”, етаж 2, офис 4 разноски по ч.г.д.
№ 5489/2018г. на РРС в размер на 32,36 лева, както и разноски по настоящото дело в размер на 204,95
лева.
Решението
подлежи на обжалване пред РОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия: /п/