Р Е
Ш Е Н
И Е №
град София, 28.03.2019 година
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Първо гражданско отделение, 26 състав, в открито съдебно заседание
на двадесет и осми февруари през две хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ Г.Секретар: М. Кюркчиева
като
разгледа докладваното от съдията Г.гражд.дело
№ 6847 по описа за 2018
година, съобрази, че:
Предявен е иск с правно основание чл.440
от Закона за задълженията и договорите.
Софийският градски съд е сезиран с
предявен от Ж.Т.В.,
чрез адв.К.С. от САК против М.Л.В. – Г.и „У.Б.“ АД с
ЕИК ******иск с правно основание чл.440 от ГПК за признаване за установено, че
ответницата М.Л.В. – Г.не е собственик на следния недвижим имот:
2/3 идеални части от Апартамент с площ от 67, 16 кв.м. в партерния етаж на
етажната собственост „Лиляк“ сграда, вход Б, находяща
се в гр.София, ул.“******, състоящ се от две спални, вестибюл, кухня,
баня-клозет, антре-гардероб и антре пред банята, с два входа, при съседи: К.М.А.,
входове „Б“ и „В“, наследници на Н.Т., Л.П.П.и двор,
заедно със зимнично помещение с площ от 10, 15 кв.м.,
при съседи: К.А., коридор, М.К.и двор, заедно с 1750/60375 идеални части от
общите части на сградата и мястото, цялото с площ от 955 кв.м., представляващо
парцел VII и парцел VIII в кв.454 по
плана на гр.София, м.Център, при съседи на дворното място: ул.“Аксаков“, А.А., наследници на Н.Т. и наследници на Н.Б., върху който е
насочено принудително изпълнение по изп.дело №
20178440405372 по описа на ЧСИ С.Я.с рег. № 844 на КЧСИ и район на действие
СГС.
Твърди се, че
ищцата и А.Л.М.са наследници на Л.П.В., бивш жител ***, починал на 10.01.1985
г., който приживе бил собственик на 2/3 идеални части от недвижимия имот.
Останалата 1/3 ид.част от имота Л.В.той бил дарил на
ответницата с нот.акт № 119 от 04.05.1978 г. След
неговата смърт, с договор за покупко-продажба, сключен с нот.акт
№ 142 от 11.07.1985 г., А.М.прехвърлила на ищцата и на ответницата своите
идеални част от недвижимия имот, при равни права. През 2000 г. ищцата била установила
владение върху целия недвижим имот – сменила патрона на ключалката, изнесла
вещите на първата ответница и ограничила достъпа на последната до имота, като
считано от оттогава владеела същия явно и необезпокоявано с намерение да го
свои. Тъй като владението й е продължило повече от 10 години, се поддържа че е
осъществено придобивното основание по чл.79 от ЗС.
Така ищцата се легитимирала като собственик на целия недвижим имот и ответницата
не притежава правото на собственост на 2/3 идеални части от имота, върху който
е насочено принудителното изпълнение за удовлетворяване на парично вземане на
втория ответник – взискател в изпълнителното
производството.
МОЛИ съда да
уважи предявеният против взискателя и длъжника в
изпълнителното производство отрицателен установителен
иск за собственост, като признае за установено, че ответницата не е собственик
на 2/3 ид. части от недвижимия имот и да й присъди
разноските по делото. Представя писмени доказателства.
В срока по
чл.131, ал.1 от ГПК ответницата М. Л.В. не е подала писмен отговор и не е
направила възражения и доказателствени искания.
В срока по
чл.131, ал.1 от ГПК (спиран на основание чл.61, ал.2 (отм.) от ГПК в редакция
ДВ бр.87/2017 г.), ответникът „У.Б.“ АД оспорва иска, като твърди, че се води симулативен процес с цел да се осуети удовлетворяването му
от вещта, както и че ответницата М.В. е собственик на идеалните части от съсобствения недвижим имот, тъй като държането от ищцата не
е било трансформирано във владение и не са осъществени елементите от фактическия състав на придобивната
давност.
Съдът, като прецени всички събрани по
делото доказателства и доводи на страните по свое убеждение, прие за установено
от фактическа страна следното:
Безспорно
е и доказано от представените доказателства, че е образувано изпълнително
производство за принудително
удовлетворяване на парично вземане на ответника „У.Б.“АД към ответницата М.В. по изп. дело № 20178440405372 по описа на ЧСИ С.Я.с рег. №
844 на КЧСИ и район на действие СГС, което е насочено спрямо недвижим имот на длъжника,
а именно:Апартамент с площ от 67, 16 кв.м. в партерния етаж на етажната
собственост „Лиляк“ сграда, вход Б, находяща се в
гр.София, ул.“******, състоящ се от две спални, вестибюл, кухня, баня-клозет,
антре-гардероб и антре пред банята, с два входа, при съседи: К.М.А., входове
„Б“ и „В“, наследници на Н.Т., Л.П.П.и двор, заедно
със зимнично помещение с площ от 10, 15 кв.м., при
съседи: К.А., коридор, М.К.и двор, заедно с 1750/60375 идеални части от общите
части на сградата и мястото, цялото с площ от 955 кв.м., представляващо парцел VII и парцел VIII в кв.454 по
плана на гр.София, м.Център, при съседи на дворното място: ул.“Аксаков“, А.А., наследници на Н.Т. и наследници на Н.Б..
От
събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че ищцата е
съпруга, а ответницата М.В. и А.Л.М.са низходящи, а като такива и наследници по
закон на Л.П.В., бивш жител ***, починал на 10.01.1985 г. С нот.акт
№ 119 от 04.05.1978 г. Л.В.е дарил на ответницата М.В. 1/3 ид.част
от процесния недвижим имот и към момента на смъртта
си той е притежавал 2/3 идеални части от него. След неговата смърт, с договор
за покупко-продажба, сключен с нот.акт № 142 от
11.07.1985 г., А.М.е прехвърлила на ищцата и на ответницата своите идеални част
от недвижимия имот, при равни права. Така ответницата се легитимира като
собственик на основание дарение - 1/3 ид. част,
наследство - 2/9 ид. ч. и покупко-продажба за 1/9 ид.ч., или общо –
2/3 ид. части от процесния апартамент
на посочените придобивни основания. Ищцата е
собственик на останалата 1/3 на основание наследствено правоприемство
(настъпило при действието на СК от 1968 г., чл.14) и покупко-продажба от
съсобственик.
Ищцата основава
иска си на твърдения, че е придобила правото на собственост и върху останалите 2/3
ид. части от имота на основание давностно
владение и отрича правата на ответницата и длъжник в изпълнителното
производство, поради което тежестта на доказване за осъществяване на
фактическия състав на соченото придобивно основание е
нейна. От събраните по делото гласни доказателства –показанията и на двете
групи свидетели, се установи, че за периода посочен в исковата молба в процесния апартамент е живяла и продължава да живее ищцата,
че тя се грижи за поддръжката му, заплаща разходите за управление и поддържане
на общи части в сградата. Ответницата я посещавала, но не е живяла за постоянно
там и нямала ключове. Същевременно се установи, че ищцата и ответницата М.В. са
водили разговори по повод желанието на ответницата апартаментът да бъде
ипотекиран за обезпечение на нейн кредит. Също така,
че двете са участвали в сделка покупко- продажба на
таванско помещение. От посочените и събраните по делото доказателства не се
установи твърдяното в исковата молба отстраняване на ответницата от имота, чрез
подмяна на ключове, изнасяне на вещи и пр. Свидетелят Х.и свидетелят Г.- бивш
съпруг на ответницата, депозират показания, че М.В. не е имала такива ключове и
не е живяла там, не е имала свои вещи там. Апартаментът е бил семейното жилище,
в което ищцата е останала да живее след смъртта на съпруга си.
С оглед
заявеното оспорване на писмени доказателства по реда на чл.193 от ГПК, във
връзка с указаната доказателствена тежест ищцовата страна не представи доказателства и по делото не
се установи истинността им, поради което те следва да се изключат като
доказателства по делото и да не се вземат предвид от съда при постановяване на
решението. Доколкото същите съставляват доказателство само за това, че
изявленията, които се съдържат в тях са направени от тези лица, то тяхната доказателствена сила не обхваща обстоятелствата извършвани
ли са ремонтни дейности по възлагане на ищцата и заплащала ли е тя
възнаграждение за това. Обстоятелството кой от съсобствениците е заплащал
данъци, такси и консумативи за имота и събраните доказателства в тази връзка също
са без правно значение за доказване на факта на владение и намерението за своене на имота.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди за неоснователен.
Предявеният иск е с правно
основание чл. 440 ГПК, съгласно който всяко трето лице, чието право е засегнато от
изпълнението, може да предяви иск, за да установи, че имуществото, върху което
е насочено изпълнението на парично притезание, не
принадлежи на длъжника. Отрицателният установителен
иск нормативно е предвиден като способ за защита срещу материалноправна
незаконосъобразност при индивидуално принудително изпълнение на парични притезания вследствие нарушение на принципа, че
принудителното изпълнение на паричното притезание
трябва да бъде осъществявано само върху имуществото на длъжника в изпълнението
(чл.
442 ГПК). Абсолютните процесуални предпоставки, обуславящи допустимостта на
иска по чл.
440 ГПК, са: 1) висящо изпълнително производство; 2) с предмет
принудителното изпълнение на парично притезание; 3)
насочване на изпълнителните действия върху вещ на длъжника; 4) осъществяваният
изпълнителен способ да е обективно годен да засегне право на трето за
изпълнението лице. Субективното право на третото лице обосновава интереса от
отрицателния установителен иск, предвиден в чл. 440 ГПК, но е извън предмета на делото. Тъй като предпоставките за възникването
на правото на иск по чл. 440 ГПК са предвидени с изрична правна норма, то за упражняването на това право
е необходимо да са налице само предвидените в тази норма и посочени по-горе
предпоставки. В случая се установи, че те
са налице, и тъй като спорът за принадлежността на правото не е предмет на вече
висящо исково производство, не е разрешен със сила на пресъдено
нещо или защитата му успешно е реализирана чрез друг предвиден в закона способ,
предявеният иск по чл.440 от ГПК е допустим. По същество искът е неоснователен,
тъй като по делото бе установено, че ответницата М.В., а не ищцата, е собственик
на 2/3 идеални части от имота, спрямо който е насочено принудителното изпълнение.
Вещното право на собственост не може да бъде загубено, нито да бъде погасено.
Правото на собственост се придобива по силата на някои от посочените в закона придобивни способи – чл.77 от ЗСоб.
От представените по делото доказателства се установи, че ищцата и ответницата В.
са законни наследници - съпруга и дъщеря, на Л.П.В.. Те, и сънаследницата А.В.,
са извършвали разпоредителни сделки с притежаваните от тях по наследство и
дарение идеални части, в резултат на което е възникнала съсобственост между
ищцата и ответницата-физическо лице. Ищцата твърди, че съгласно чл.79 от ЗСоб на основание придобивна
давност е придобила и идеалната част на ответницата, на което основава и
твърденията си, че тя не е собственик на недвижимия имот.
Съгласно
разпоредбата на чл.
79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се
придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, но когато през
необходимия законова срок същото е осъществявано явно, необезпокоявано и
непрекъснато с намерение да се свои същия. Фактическият
състав на владението съгласно чл.
68, ал. 1 ЗС включва както обективния елемент на упражнявана фактическа
власт, така и субективния елемент вещта да се държи като своя, да се държи с намерението да се придобие собствеността и това да е доведено до знанието на другите лица,
претендиращи права.
В случая - за да породи упражняваната от ищцата фактическата власт върху процесния апартамент, правните последици на придобиване на
правото на собственост и върху частта на съсобственика й, следва и спрямо тях да
е било упражнявано явно, спокойно и непрекъснато владение без неговото противопоставяне
и с намерение за своене. Напротив - в случая се
установи, че ищцата не е упражнявала фактическа власт върху апартамента само за
себе си, а като владелец за своите и държател за частите на съсобственика. Както
тя, така и ответницата и третите лица, с които те са договаряли (продажба,
учредяване на ипотека) и пред които те са водили разговори по повод
апартамента, са знаели, че апартамента е съсобствен.
Не се установи извършването на действия, с които ищцата да е отричала или
оспорвала правото на собственост на ответницата, нито да е отблъсквала
владението й.
Самото обективно
съществуване на съсобственост и наличието на изрична правна уредба на вътрешните
отношения в хипотезата на съпритежание на право на
собственост във връзка с управлението, поддържането и ползването на общата вещ
- чл.
30 - 32
ЗС, не може да обоснове извод за оборване презумпцията. Такъв може да се
направи само ако се докаже, че основанието на което е придобито владението
върху чуждите идеални части, изключва намерението те да се държат като
собствени. Както е разяснено в Тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по т.дело
№ 1/2012 г. на ОСГК на ВК, когато
основанието, на което е установена фактическата власт, показва съвладение и съсобственикът е започнал да владее
собствената си идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на
идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията (по чл.69 от ЗС) се
счита за оборена. В разглежданата хипотеза ищцата и ответницата са придобили
съсобствеността на основание наследство и правни сделки, в т.ч. от другия
сънаследник. Владението е част от имуществото на наследодателя и с приемане на
наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от
тях остава в наследствения имот, а за да се приеме че такова е установено само
от един от тях то следва да се докаже извършването на такива действия, с които отблъсква
владението на останалите. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с
тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на
останалите съсобственици. Това е т. нар преобръщане на владението, при което
съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик
владелец. Така че, когато се позовава на придобивна
давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия,
с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици
и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия
са доведени до знанието на останалите съсобственици. В съдебната практика последователно се
поддържа, че не е достатъчно едно лице да ползва имота
според неговото предназначение, да поддържа и ремонтира същия, за да се приеме,
че упражнява фактическа власт с намерение за своене в
хипотеза, при която имотът е съсобствен. За да се
придобие по давност притежаваната от другия съсобственик идеална част от имота
е необходимо намерението за своене да му бъде
противопоставено по категоричен начин чрез действия, които демонстрират
отричане на неговите права върху съсобствената вещ -
отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права. Обикновеното ползване
на съсобствената вещ по смисъла на чл. 31 ЗС
не изразява намерение за своене. Действията, с които
се демонстрира намерение за своене спрямо
съсобственик следва по категоричен начин да отричат правата на останалите
съсобственици, да сочат на намерение за своене на
целия имот (вкл. на идеалните части на другия съсобственик) и да са достигнали
до неговото знание, т.е. чрез тях следва да се демонстрира поведение на пълноправен
индивидуален собственик на целия имот (вж. Решение № 110 от 20.03.2012 г. на
ВКС по гр. д. № 870/2011 г., II г. о., ГК) Завладяването частите на останалите
и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез
действия, отблъскващи владението им и установяващи своене,
освен ако това е обективно невъзможно.
В случая
извършването на такива действия не се установиха, защото както се посочи
плащането на данъци, разходи и консумативи за имота няма характера на такива, а
несъгласието да се ипотекира имота се основава единствено на упражняване от
ищцата на собствените си права върху имота. Ищцата дори не е декларирала имота
само на свое име, а фактът дали ответницата е заплащала или не данъците си има
значение само за публично правната й отговорност.
С оглед на
изложеното, съдът намира, че по делото се установи, че ответницата е собственик
на 2/3 ид.ч. от процесния
недвижим имот и предявеният отрицателен установителен
иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен с решението по делото.
Като последица и
на основание чл.78, ал.3 от ГПК следва да се осъди ищцата да заплати на ответника
„У.Б.“ АД 60 лв. разноски по делото. Тъй като обаче не са представени
доказателства за заплащане на адвокатското възнаграждение, съдът намира, че не
следва да бъде присъждани разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
2000 лв. по списъка по чл.80 от ГПК (ТР № 6/06.11.2013 г. по т.д.№6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС, т.1.)
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Ж.Т.В.
с ЕГН ********** против
М.Л.В. – Г.с ЕГН ********** и „У.Б.“ АД с ЕИК ******иск с правно основание
чл.440 от Гражданския процесуален кодекс за признаване за установено, че
ответницата М.Л.В. – Г.не е собственик на следния недвижим имот:
2/3 идеални части от Апартамент с площ от 67, 16 кв.м. в партерния етаж на
етажната собственост „Лиляк“ сграда, вход Б, находяща
се в гр.София, ул.“******, състоящ се от две спални, вестибюл, кухня,
баня-клозет, антре-гардероб и антре пред банята, с два входа, при съседи: К.М.А.,
входове „Б“ и „В“, наследници на Н.Т., Л.П.П.и двор,
заедно със зимнично помещение с площ от 10, 15 кв.м.,
при съседи: К.А., коридор, М.К.и двор, заедно с 1750/60375 идеални части от
общите части на сградата и мястото, цялото с площ от 955 кв.м., представляващо
парцел VII и парцел VIII в кв.454 по
плана на гр.София, м.Център, при съседи на дворното място: ул.“Аксаков“, А.А., наследници на Н.Т. и наследници на Н.Б., върху който е
насочено принудително изпълнение по изп.дело №
20178440405372 по описа на ЧСИ С.Я.с рег. № 844 на КЧСИ и район на действие СГС,
като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА
Ж.Т.В. с ЕГН **********
да
заплати на „У.Б.“ АД с ЕИК ******сумата от 60 лв. разноски по делото, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК.
ПРЕПИС от решението да се връчи на
страните.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните по делото.
СЪДИЯ: