Р Е Ш Е Н И Е
№ 5502/9.12.2019г.
Гр.Варна,09.12.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРИ СЪСТАВ, в публично
заседание проведено на осми ноември през две хиляди и деветнадесета година в
състав :
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МОНИКА ЖЕКОВА
при участието на секретаря Христина Христова,като
разгледа докладваното от съдията гр.д. № 4710 по описа на ВРС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано въз
основа на искова молба, предявена от „Ф.Т.Г.“ ЕООД ,ЕИК *, със седалище и
адрес на управление ***1, представлявано от Ц. Т. Ц.– управител, чрез И. Е. Д.,
чрез Адвокатско дружество „Д. и Г.“, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***,
*, представлявано от управителя адвокат Р.Д.Д.
от ВАК против ответното дружество „Е.М.“
ЕООД, ЕИК *,със седалище и адрес на управление *** – *,
представлявано от Р. И. М.с посочено правно основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, цена на иска 550,00 лева и визирано основание за
сезиране на РС Варна – местна подсъдност – чл.115 ГПК. Отправеното до ВРС искане е да бъде установено в отношенията между
ищцовото и ответното дружества, че в полза на ищцовото дружество съществува
парично вземане в размер на сумата от 550,00
лева, представляващо претърпени имуществени
вреди в посочения размер, изразяващи се в заплатено адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по
изпълнително дело № 2011*0400853, образувано при ЧСИ Р. Т., рег. № *на КЧСИ, с
район на действие Окръжен съд Варна от Е. И. Ц., ЕГН ********** – длъжник по
изпълнителното дело, прехвърлено от Ц.на ищцовото дружество с договора за
покупка и прехвърляне на вземане /цесия/
от 29.08.2018 г. –т.е. паричното
вземане за което е било водено по реда на чл. 410 ГПК ч.гр.дело № 74 594 по описа на СРС за 2018 г., 59 –ти състав и
постъпило възражение против издадената заповед по чл. 410 ГПК по реда и в срока
по чл. 414 ГПК. Предявеният иск безспорно е специален положителен установителен
с квалификация чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 ГПК, с цена от 550 лева като още в
титулната част на исковата молба ищцовата страна се е позовала на нормата на
чл.115 ГПК и с Определение от 5.8.2019г.
исковият РС Варна е оставил без уважение възражението на ответното дружество.
Ищцовата страна
основава исковата си молба на следните фактически твърдения:Сочи се, че въз
основа на подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл.410 ГПК срещу „Е.М.“ ЕООД, било образувано частно
гражданско дело № 74594 по описа на РС София за 2018 г. на 59-ти състав. В
рамките на двуседмичния срок по чл. 414 ГПК, постъпило възражение от длъжника
против издадената заповед за изпълнение на парично задължение.С оглед на
горните обстоятелства за ищеца се пораждал правен интерес от завеждане на
настоящия иск, за установяване на съществуващото му и изискуемо вземане против
ответника, на основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК. В контекста на изложеното
по-горе, се сочи в исковата молба, че по заявление на “Р. Б. Б.„ЕАД, на
основание чл. 417 ГПК в РС Варна било
образувано частно гр.дело №
12 759/2011 г. по описа на ВРС, 21-ви състав, срещу длъжниците: „Е. 7.“
ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Е.
И. Ц.; Е. И. Ц., ЕГН ********** *** и К. К. М., ЕГН ********** ***
А. По цитираното частно дело ВРС издал заповед за изпълнение на парично
задължение № 7509/30.08.2011г. както и изпълнителен лист а на дата 16.9.2011
г., по молба с вх. № 5294 на „Р. Б. Б.“ ЕАД било образувано изпълнително дело №
2011*0400853 СРЕЩУ Е. И. Ц. при ЧСИ № *по описа на КЧСИ – Р.Т.въз основа на
изпълнителния лист по ч.гр.д. № 12759/2011г.Твърди се още, че с молба до ЧСИ Р.Т./молба
входирана на 29.10.2013 г. с номер 8071 „Р. Б. Б.“ уведомила, че с договор за
цесия от 09.10.2013 г. прехвърля своите вземания към длъжника Е. И. Ц., предмет
на събиране по посоченото изпълнително дело на „Е.М.” ЕООД, ЕИК *, считано от
09.10.2013 г.Длъжницата Е. И. Ц. узнала за образуваното срещу нея изпълнително
дело № 2011*0400853 при ЧСИ Р. Т. – ЧСИ № *и за да защити своите права и
интереси ангажирала услугите на адвокат, на който заплатила адвокатско
възнаграждение в размер на 550 лева за процесуално представителство и защита.
От подробно и внимателно запознаване с изпълнителното дело, сочи ищцовата
страна, процесуалният представител на Е.Ц.узнал, че бил налице период от над
две години по см. на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, през който взискателят
бездействал, не поискал извършване на изпълнителни действия спрямо длъжника Е.Ц.и
такива не били осъществени. На 09.08.2018 г. била подадена Молба с вх.№ 7342 до
ЧСИ Р.Т.рег. № *и район на действие ОС Варна за прекратяване на изпълнителното
дело номер 2011*0400853
по отношение на Е. И. Ц. с ЕГН **********, на основание чл. 433, ал. 1 т. 8 ГПК
. Със съобщение получено на 20.08.2018 г. от ЧСИ Р.Т., процесуалният
представител на длъжника бил уведомен за прекратяването на изпълнителното дело
№ 2011*0400853, на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК.Твърди се, че направените
в изпълнителното разноски в размер на 550 лева от Е.Ц.се явявали необходим
разход във връзка със защита на правата и законните й интереси. Заплащането на
адвокатска защита от длъжника било в пряка причинно – следствена връзка с факта
на воденото срещу нея дело, с оглед на което в полза на Ц.съществувало парично
вземане срещу длъжника“ Е.М. „ЕООД в размер на 550 лева, представляващо
претърпени имуществени вреди в посочения размер, изразяващи се в заплатено
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие
по изпълнително дело № 2011*0400853,
образувано при ЧСИ Р.Т., ЧСИ с рег. № *и район на действие ОС Варна.На следващо
място в исковата молба е наведено фактическото твърдение, че с Договор за
покупка и прехвърляне на вземане /цесия/ от 29.08.2018 г. Е. И.Ц.прехвърлила на
„Ф.Т.Г.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление **** с управител Ц. Т. Ц., чрез И.
Е. Д., горепосоченото си парично вземане в размер на 550 лева. Чрез адв. Р.Д.,
действащ като пълномощник на цедента – Е.Ц.и на цесионера „Ф.Т.Г.“ ЕООД, на
длъжника било изпратено уведомление по чл. 99 ЗЗД /Покана за доброволно
изпълнение/ с която била дадена възможност за доброволно заплащане на
процесната сума в 14 дневен срок считано от получаването й. Видно било от
известие за доставяне, че горепосоченото писмо било получено на 2.10.2018 г.
съответно срокът за доброволно изпълнение бил изтекъл на 16.10.2018г. Поради
факта, че длъжникът „Е. М.” и до момента на сезиране на РС Варна не бил погасил
доброволно задължението, нито заявил желание за доброволно уреждане на
отношенията, то обобщава ищецът чрез процесуалният си представител следвало да
се сезира съда за да получи изпълнение на съществуващото парично задължение.
При изложеното по-горе е и формулирано искането по РС Варна по см. на чл. 127,
ал. 1, т. 5 ГПК, като се желае и РС Варна да присъди в полза на ищеца
разноските в заповедното производство – 25,00 лева за внесена държавна такса и
300,00 лв. за адвокатско възнаграждение. Обективирано е искане и за
присъждане на разноските и по настоящото исково производство.В подкрепа на
твърденията си ищцовата страна е направила искания за събиране на доказателства
.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „Е.М.“ ЕООД, чрез
процесуален представител – юрисконсулт П. К., в законоустановения срок излага
следния отговор на искова молба.Счита, че предявеният иск е недопустим, а изложените в него
твърдения - неоснователни, тъй като същите били необосновани,
недоказани и неправилни.На първо място счита, че искът е неподсъден на
Районен съд- гр.Варна, като прави възражение за приложимост на общата
подсъдност по чл. 108 от ГПК - по
седалището на ответника /възражение по което съдът вече се е произнесъл/.
Искът,възразява ответното дружество,че е недопустим, тъй
като ищецът не притежавал активна процесуална легитимация. В този смисъл е
посочено,че за да бъде действителен договорът за цесия винаги предполагал
съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, което трябвало да
е определено или определяемо. Ищецът излагал твърдения за действително сключен
договор за цесия, който договор бил приобщен към материалите по делото, както
видно текста на договора за цесия същият бил възмезден и влизал в сила след
заплащане на уговорената цена, която цена се явявала съществен елемент. Ответната страна твърди, че не били
представени доказателства за заплащане на цената. Този договор не бил произвел транслативен ефект и правото на вземане не
било преминало в правната сфера на цесионера - ищец, и поради това , това
дружество, не се легитимирало като негов носител.Цесията,пояснява ответната
страна,била правен способ за прехвърляне на субективни права (вземания), по
силата на която настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение -
кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по
силата на сключен между тях договор. Като всеки договор, цесията трябвало да
отговаря на всички условия за действителност на договорите. Нямало спор в
доктрината и в съдебната практика по въпроса, че могат да бъдат цедирани както
вземания, така и права, чиято прехвърлимост е допустима от закона и следва от
тяхното естество - чл. 99, ал. 1 ЗЗД. От правилото, установено в ал. 2 на
посочената норма, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в
който цедентът го е притежавал следвало, че предмет на цесионната сделка не
могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, т. е. тяхното съществуване
било условие за нейната действителност. Този извод следвал и от каузалния
характер на цесионния договор, чиято валидност се преценявала с оглед
валидността на нейното конкретно правно основание.Искът за ответната страна се явявал недопустим, тъй като предмет на
осъдителен иск можел да бъде само изискуемо притезание за опредЕ.престация,
какъвто не бил предметът на настоящия иск.
Относно фактическите
обстоятелства по делото ответната страна навежда следните възражения:
На 14.05.2008 г. бил
сключен Договор за кредит между Е. И. Ц./кредитополучател/, К. К. М. /солидарен
длъжник/, „Е. 7.“ ЕООД /солидарен длъжник/ и „Р. Б.“ ЕАД /кредитодател/. Въз
основа на гореизложеното между страните възникнало валидно облигационно
правоотношение, което не се оспорвало.Не се оспорвало и неизпълнението по
договора, поради което била стартирана процедура по събиране на вземането си по
принудителен ред, издаден бил изпълнителен лист и въз основа на това, било
образувано изпълнително производство по изп.д.№ 853/2011 г. по описа на Частен
съдебен изпълнител Р. В.Т., № *в РКЧСИ, район на действие ОС Варна.На
09.10.2013 г. бил сключен договор за прехвърляне на вземания (цесия) между „Р.
Б.“ ЕАД и „Е.М.“ ЕООД, по силата на който „Р. Б.“ ЕАД, в качеството му на
цедент, прехвърлил на „Е.М.“ ЕООД, в качеството му на цесионер, портфолио с
необслужвани вземания, включително и вземането, за което било образувано изп.
дело 853/2011 г., поради което „Е.М.“ ЕООД било конституирано като взискател по
изп. дело 853/2011г.Горепосоченото изп. дело 853/2011г.,твърди и ответната
страна било прекратено с постановление
на ЧСИ от 16.08.2018г. Същото не било обжалвано от взискателя и влязло в
сила. След постановеното прекратяване, а и преди това, възразява ответната
страна, че не били искани, нито предприемани действия по принудително събиране
на вземането от страна на „Е.М.“ ЕООД. На 14.01.2019г. ответното дружество
получило Заповед за изпълнение по ч.гр.д. №74594/2018г. по опис на СРС, 59-ти
състав. Съгласно същата „Е.М.“ ЕООД следвало да заплати на ищеца сумата от 550
лв., ведно със законна лихва от 23.11.2018г., както и разноски по заповедното
производство. В заповедта било посочено единствено, че вземането произтича от:
„имуществени вреди“ без да имало каквато и да било информация относно произхода
на вземането. Едва с предявяването на настоящата искова молба ставало ясно от
какво произтича претенцията на ищеца. Ищецът в настоящото исково производство
считал, че ответното дружество било отговорно за нарушения му негативен
интерес. При нарушение на негативния интерес била налице нежелана за кредитора
на отговорността промяна и гражданската отговорност се явявала средство, с
което той трябвало да бъде поставен в положение, еквивалентно на онова, което
би съществувало, ако не бе осъществена тази нежелана промяна. Съдържанието на
правоотношението гражданска отговорност в настоящото производство се състояло в
задължението да се поправят вредите от едно правонарушение и в правото да се
иска реализирането на това поправяне.
Елементите на
фактическия състав, пораждащ правоотношението на гражданската отговорност,
подчертава в отговора си на искова молба ответникът били следните: поведение,
противоправност, причинна връзка, вреда и вина. Фактическият състав на
основанието на отговорността включвал правонарушението и причинените от него
вреди. Правонарушението се определяло като неправомерно, противоправно
действие, то представлявало неправомерен юридически факт, правно действие,
чиято основна характеристика била противоправността. Противоправността била
разногласието между действителността и предписанията на правото, между правните
предписания и фактическото състояние на нещата. Причинната връзка трябвало да
съществува между поведението на отговорното лице и противоправния резултат.
Причинната връзка предполагала да се провери дали едно известно вече явление -
поведението на лицето, чиято отговорност се претендира, било необходимо условие
за настъпване на друго известно явление - противоправния резултат. Следвало да
се установи обективната, фактическата, причинната зависимост между поведението
на лицето, чиято отговорност се претендира и противоправният резултат.
На първо място,
обобщава ответната страна, поведението на ответника в исковото производство не
можело да се квалифицира като правонарушение, а с оглед на това не било
противоправно. На второ място, липсвала причинна връзка между поведението на
ответника в исковото производство и твърдения от ищеца противоправен резултат -
причинени имуществени вреди въз основа на обстоятелството, че е имало
необходимост от защита и процесуално представителство.
След настъпилата
перемпция ответникът не бил извършил действия, с които да е поискал събиране на
вземанията по изпълнителното производство.
По делото нямало
наведени твърдения от ищеца, нито имало данни, че праводателят му се е
възползвала от правата си по реда на чл. 414 от ГПК, които да са довели до
отмяна или обезсилване на изпълнителното основание.
Не се твърдели и
други обстоятелства, въз основа на които да се приемело, че вземането не
съществувало или че е било изпълнено и въпреки това да са били предприети
действия по изпълнение.
В рамките на
изпълнителното производство Ц., сочи още ответната страна, разполагала също с
правни средства за защита по реда на чл. 435 ГПК за обжалване незаконосъобразни
действия на ЧСИ. Твърди се в отговора на искова молба, че липсват данни за
предприети такива с положителен резултат в нейна полза; не било направено и
волеизявление в подобен смисъл към взискателя. Т.е. след като длъжницата не се
била възползвала от правата си на нито един етап и същите не били съответно
установени, не можело да се направи изводът за противоправни действия от страна
на взискателя спрямо длъжницата. Не можело да му се вмени във вина това, че в
защита на собствените си права и законни интереси въз основа на сключен договор
за цесия единствено се бил конституирал по изпълнителното дело, след като Ц.бездействала
и не била изпълнила доброволно задължението си нито преди завеждането на
изпълнителното дело, нито в срока за доброволно изпълнение или след това.
Затова не можело да черпи права от собственото си неправомерно поведение, още
по-малко да ги прехвърля.
Твърди се, че с
изтичането на установения в нормата на чл. 433, ал. 1. т. 8 ГПК 2-годишен срок,
през който взискателят не бил поискал извършването на изпълнителни действия,
както било указано с TP № 2/2013, т. 10, изпълнително производство се
прекратявало по силата на закона, т. е. поради настъпила перемпция. Следвало
обаче да се вземе предвид, че посоченият тълкувателен акт пораждал действие след
неговото обявяване занапред. До неговото обявяване действие имала постановката
на ППВС 3/1980г., съгласно което давност не била текла по време на висящото
изпълнително производство/ така цитира ответникът: Решение №316/01.11.2018г.
по въззивно гр.д. №407/2018г. на ОС
Враца; Решение №363/12.11.2018г. по въззивно гр.д. №489/2018г. на ОС Перник; Решение № 434 от 7.12.2018
г. на ОС - Бургас по т. д. №
191/2018 г.; Решение № 50 от 11.01.2019 г. на PC - Стара Загора по гр. д. № 3746/2018 г.; Решение № 609 от 18.12.2018
г. на PC-Дупница по гр. д. №
1943/2018 г./.
Сезирането на ЧСИ с
искане за конституиране на настоящия ответник като взискател по образуваното
вече изпълнителното дело според ответното дружество представлявало действие,
също непротиворечащо на закона и ненакърняващо забраната да не се вреди
другиму, доколкото основанието за отправянето на това искане бил сключеният
договор за цесия между „Р. Б.“ ЕАД и „Е.М.“ ЕООД. Бездействието на взискателя
можело да се дължи на различни причини, като например, да се е отказал от
събирането на вземането си поради липсата на имущество на длъжника, срещу което
да бъде насочено изпълнението; поради признаване на дълга /от който момент
започвала да тече нова давност/ или дори поради опрощаване. Каквито и да били
причините, същите били без значение, тъй като бездействието на взискателя не
освобождавало длъжника от неговото задължение. Дори удовлетворяването на
притезателното право да било станало невъзможно по принудителен ред,
задължението оставал да съществува в естествен вид, т. е. продължавало да
съществува и било възможно да бъде изпълнено доброволно от длъжника.
Следователно, от простия факт на бездействие на взискателя в продължение на 2
години длъжницата не можела да черпи права. Затова не се установявало наличие на пряка причинно-следствена връзка между
бездействието на взискателя и твърдяната от длъжницата вреда. Въз основа на
всичко изложено следвало, че длъжникът би имал право не на всички разноски,
които е бил направил в изпълнителното производство, а само на онези, явяващи се
претърпени вреди или пропуснати ползи поради неправомерните действия на
взискателя и/или ЧСИ. По делото липсвали твърдения, както и доказателства,
което било в тежест на ищеца, че след настъпилото ех lege перемиране на
изпълнителното производство били предприети от взискателя действия и тези
действия станали причина за увреждането на длъжницата.
Съгласно изложеното и
представените по делото доказателства, ответната страна счита, че се обуславя
извода, че поведението на взискателя не разкривало признаците на деликта по
смисъла на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД - не било налице противоправно деяние. Не били
установени по несъмнен начин елементите на непозволеното увреждане, а именно
процесуално незаконосъобразните действия на визскателя, настъпилите имуществени
вреди и причинната връзка между тях. Липсвало задължение в тежест на взискателя
да депозира молба за прекратяване на изпълнителното производство, тъй като
последното се прекратявало по силата на закона. Нямало нужда от защита и
съдействие по изпълнителното производство, което било прекратено по силата на
закона, още повече, когато вземането било цедирано на трето лице, което не било
понесло „вреди“ от кредитора.
На следващо място считам ответната страна, че
претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 550 лв. се явявало
прекомерно.
Счита, че същото следвало да бъде определено съгласно чл.10, т.4 от Наредба № 1
от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и би
следвало да бъде в размер на 200 лв., а в условия на евентуалност - по чл.10,
т.2, като и в този случай се явявало прекомерно.С оглед на гореизложеното счита
ответната страна така предявения иск за недопустим, моли производството да бъде прекратено.
В случай, че съдът
приеме за разглеждане предявената претенция, с оглед на гореизложеното,
ответната страна желае съдът да отхвърли предявения иск като неоснователен, тъй
като изложените твърдения в него били неправилни, необосновани и недоказани.
Изрично е отправено
искане от ответника, в
случай че на първото редовно открито съдебно заседание не се яви представител
на „Е.М.“ ЕООД, делото да се разгледа в негово отсъствие, като съдът приеме, че
отговорът на исковата молба се поддържа заедно с приложените към него
доказателства и направените с него доказателствени искания.Обективирано е
искането в полза на ответната страна да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лв. /триста лева/, изчислено в съответствие с
разпоредбите на чл.78, ал.4 ГПК, във вр. с чл.37 Закон за правната помощ, във
вр. с чл.25 Наредба за заплащането на правната помощ.
В условията на евентуалност, в случай че съдът
уважи предявеният иск и ищецът претендира да му бъдат заплатени разноските за
адвокатско възнаграждение, които са направени, процесуалният представител на
ответника е направил възражение за
прекомерност на същите с оглед на правната и фактическа сложност на делото.
С
отговора на искова молба се желае на основание разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът да присъди минимален размер на разноските, заплатени за адвокатски
хонорар, при условие, че ищецът докаже заплащането им /препращайки към т.1 от
Тълкувателно решение № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС от 06.11.2013 г. по тълкувателно
дело №6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС/, съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото. В това отношение, на основание чл. 236, ал. 1,
т. 7 ГПК, която разпоредба има императивен характер, счита ответника, в
съдебното решение трябвало да бъде посочена и банковата сметка, по която да се
преведат присъдените в полза на ищеца разноски.
В откритото съдебно заседание на 08.11.2019
год.адв.Р.Д. *** в качеството си на процесуален представител на ищеца желае ВРС да уважи предявения иск в пълен
размер, тъй като намира за абсурдно да се разсъждава, че осъществената защита
по изпълнителното дело представлявала подаване на молба. Счита, че в тази
връзка възнаграждението следва да се определя по чл.7 от Наредбата и е
неприложима разпоредбата на чл. 6 от нея
В проведеното по делото открито съдебно заседание представител на
ответното дружество не се явява .
СЪДЪТ, въз основа на твърденията
и доводите на страните, събраните доказателства ценени в съвкупност и по
вътрешно убеждение, съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от ФАКТИЧЕСКА
И ПРАВНА страна следното:
Предявеният от ищцовото против ответното дружество иск е
специален, положителен установителен с правна квалификация чл. 422 вр. чл. 415 ГПК . По така предявения иск съдът,още с проекта за доклад по делото обявен за
окончателен, без възражения на страните е разпределил тежестта на доказване и
отделил безспорните от спорните факти и обстоятелства .
На първо място,съгласно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест , съдът е
указал на двете страни по спора, че всяка
от страните следва да докаже фактите, на които основава твърденията и
възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното
право - за съществуването, респ.
несъществуването на вземането - предмет
на специалния положителен установителен иск. В ТЕЖЕСТ на ищцовата страна е било
възложено да установи и докаже,че
по нейно заявление е било образувано и водено частно гр.дело по което е
била издадена ЗАПОВЕД за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и че в
срока по чл. 414 ГПК е депозирано ВЪЗРАЖЕНИЕ от длъжника.В тежест на същата
страна е било възложено и да установи и докаже че установителният иск е предявен за вземането за което е издадена Заповедта за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК и в срока по чл. 415 ГПК.В ТЕЖЕСТ на ищеца исковият съд е възложил
да установи и докаже,че в негова полза съществува парично вземане в размер на
550 лева, дължимо от ответника , представляващо претъпени имуществени вреди от Е.Ц.,
по изпълнително дело № 2011**********, изразяващи се в заплатен от Ц.адвокатски
хонорар. В тежест на ищцовото дружество е било да установи и докаже при
условията на пълно и главно доказване, че по силата на валиден договор за цесия
от 29.08.2019 г. като цесионер е придобило вземането от 550 лева от цедента,
респ. и че за цесията е уведомен в срока и по реда на чл.99, ал. 2 ЗЗД длъжника
– т.е. ответното дружество. Т.е. в
тежест на ищцовото дружество е било да установи и докаже и активната си
материално правна и процесуално правна легитимация, размера на вземането,
характера на същото, валидността на договора за цесия от дата 29.8.2019 г. В
тежест на същата страна исковият съд е възложил още да установи и докаже, че сумата от 550 лева в
действителност е претърпяна от Е.Ц.имуществена вреда – заплатен адвокатски
хонорар по повод защитата и процесуалното й представителство по образуваното
при ЧСИ № *изпълнително дело, както и че е налице пряка причинно следствена
връзка между вредата и противоправно поведение на ответното дружество – т.е. че
е налице непозволено увреждане.
В
тежест на ответната страна по така предявения специален
положителен установителен иск е било възложено да установи и докаже всички
възражения, които впрочем са сторени в отговора на искова молба, които
изключват дължимостта на паричното вземане в размер на 550 лева, на основанието
на което се твърди че съществува същото както в заповедното производство водено
пред СРС, така и в настоящото исково.
С проекта за доклад ,обявен за окончателен , на осн. чл. 146, ал.1 т. 4 и т. 5 ГПК съдът е
отделил безспорните от спорните факти и обстоятелства като е обявил на
страните,че не е спорно и не се нуждае от доказване, че :
По
заявление на „Ф.Т.Г.“ ЕООД против Е.М. ЕООД е било образувано пред РС София, 59
–ти състав частно гр.д. № 74 594/2018;
Че
по частното дело СРС е издал Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК; Че е било подадено Възражение против заповедта в срока по чл. 414 ГПК
от длъжника и в срока по чл. 415 ГПК е заведено пред РС Варна настоящото исково
производство за установяване със СПН съществуването на паричното вземане в
размер на 550 лева;
Че
с Постановление за прекратяване издадено на 16.8.2018 г. ЧСИ № *с район на действие
ОС Варна, на осн. чл.433, ал.1 т. 8 ГПК е прекратил изпълнително дело № 2011*0400853.
От изложеното по-горе, се налага единствения извод
от фактическа а и от правна страна,че исковото производство образувано по
предявена от „Ф.Т.Г.” ЕООД искова молба против „Е.М. „ ЕООД има за предмет
паричното вземане за което е била издадена в полза на ищцовото дружество
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК .
Фактът, че по заявление на „Ф.Т.Г.” ЕООД е било
образувано и водено заповедно производство пред РС София освен че е безспорен
се доказва от приобщеното към настоящото исково производство ч.гр.дело №
74 594 /2018 год. по описа на СРС 59 –ти състав.
Допълнително по делото ищецът, още с исковата молба
/ за разлика от ответника / е ангажирал писмени доказателства и същите
са приобщени по надлежния ред а именно : представените
с исковата
молба заверени копия на следните писмени доказателства, а именно: Заповед №
7509/30.08.2011 г. по частно гражданско дело № 12759/2011 г. по описа на
Районен съд – Варна, 21 състав; изпълнителен лист, издаден по частно гражданско
дело № 12759/2011 г. по описа на Районен съд – Варна, 21 състав; молба за
образуване на изпълнително дело вх.№ 5294/16.09.2011 г.; молба до ЧСИ вх.№
8071/29.10.2013 г.; молба до ЧСИ вх.№ 362/15.01.2014 г.; молба до ЧСИ вх.№
7342/09.08.2018 г.; Постановление за прекратяване по изп.д.№ 2011*0400853 по
описа на ЧСИ Р. Т., рег.№ *; договор за правна защита и съдействие от
08.08.2018 г.; договор за покупка и прехвърляне на вземане (цесия) от
29.08.2018 г.; пълномощно на осн. чл. 26 от ТЗ към И. Д; уведомление по чл. 99 ЗЗД от 29.08.2018 г.; пълномощно от Е.Ц.към Адвокатско дружество „Д. и Г.”, адв.
Р.Д. и адв. З.Г.; пълномощно от „Ф.Т.Г.” ЕООД към Адвокатско дружество „Д. и Г.”,
адв. Р.Д. и адв. З.Г.; известие за доставяне от 02.10.2018 г.; пълномощно от „Ф.Т.Г.”
ЕООД към Адвокатско дружество „Д. и Г.”, адв. Р.Д. и адв. З.Г.; пълномощно с
нотариална заверка на подписите рег.№ 783/24.02.2016 г. на нотариус Б. В.,
рег.№ *на НК; договор за правна защита и съдействие от 15.03.2019 г.
При така събрания писмен доказателствен
материал : от изисканото и приобщено по настоящото
исково производство частно гражданско дело № 74 594/2018 г.по описа на
СРС 59 –ти състав безспорно се установяват релевираните от ищцовата страна
фактически твърдения за наличието на правен интерес от водената установителна
искова защита.Ищцовата страна е депозирала в РС София заявление с входящ номер 3091477
от 23.11.2018г.по чл. 410 ГПК с искане за издаване на Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника в заповедното производство –„Е.М.”
ЕООД със седалище и адрес на управление ***./т.5 от заявлението /.Размера на
паричното вземане и основанието на което
е сезиран РС София е вписано точно и ясно в т.9 - посочено е парично вземане в
размер на 550 лева, като в т. 9 б.„в„ и т.12 заявителят е конкретизирал
фактическия състав на който се позовал при сезирането на РС София.Видно от л.
26 –ти заповедният РС София е издал Заповед по чл. 410 ГПК в полза на заявителя
за сумата от 550 лв., като заповедта от дата 15.12.2018 г. няма номер.Вярно е твърдението
на ответната страна,че в самата заповед е вписано като основание за дължимост
на паричното вземане „ имуществени вреди”, без повече пояснения ,въпреки че
заявителят е индивидуализирал точно и ясно размера и основанието на паричното
вземане.
Със същата заповед в полза на заявителя са били
присъдени и сторените от заявителя съдебно –деловодни разноски в заповедното
производство - сумата от 25 лева за платена държавна такса и сумата от 300 лева
– възнаграждение за един адвокат. От останалите писмени доказателства по
заповедното дело на СРС е видно,че заповедта по чл. 410 ГПК е била надлежно
връчена на длъжника, оспорена в срока по чл. 414 ГПК, както и че по реда на чл.
415 ГПК са били дадени указания на заявителя и че специалния положителен
установителен иск е предявен в преклузивния срок. При гореизложените и установени по делото факти, настоящият състав
прави извода, че искът е предявен в преклузивния срок и процесуално допустим,
поради което съдът дължи произнасяне по спора по същество.
От всички ангажирани писмени доказателства, изброени по–горе се
налага извода,че наведените от ищеца идентични твърдения в заповедното и исково
производство са установени и доказани. Установено е по делото от приложената в
заверено за вярност с оригинала копие на Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК издадена на 30 –ти август 2011 г. от ВРС , ХХI – ви
състав по ч.гр.д. № 12 759 / 2011 г. че длъжниците Е. И. Ц., К. К. М. и „ Е. 7.”ЕООД са били осъдени солидарно да платят на „Р. Б.
Б.” ЕАД сумата от 11 949 лв.просрочена главница по договор за кредит от 14.5.2008 г. изменен с Анекс 1
от 27.5. 2009 г. и Анекс 2 от 26,2,2010 г., ведно със законната лихва върху
сумата считано от датата на подаване на заявлението в съда - 26,08,2011 г. до окончателното изплащане на
вземането ; договорна лихва за периода
7.6.2010 г. до 20.7.2011 г . в размер на 1912,07 лв., наказателна лихва за
периода от 7.9.2010 г. до 25.8.2011 г. в размер на 583,92 лв., мораторна лихва
за периода 7.12.2009 . – 25.2.2010 г. в размер на 179,87 лв., както и сторените
съдебно деловодни разноски в размер на
295,50 лв. за заплатена д.т. и 542,50 лв. – юрисконсултско възнаграждение.Видно
от цитираната Заповед по чл.417 ГПК приложена на л. 34 –ти по делото в заверено
за вярност с оригинала копие, при постановено незабавно изпълнение на осн. чл.
418 ГПК заповедният съд е бил издал изпълнителен лист приложен в заверено копие
на л. 35-ти .
От
приложената на л. 6-ти молба за образуване на изпълнително дело се констатира а и не се и спори, че въз основа на издадения
изпълнителен лист и Заповед по чл. 410 ГПК,издадени по ч. гр.д. №
12 759/2011 г. по описа на ВРС, на
дата 16.9.2011 г. „Р. Б. Б.„ЕАД е сезирало ЧСИ
Р. Т. ЧСИ с рег.№ *по описа на КЧСИ
с искане за образуване на изпълнително дело против Е. И. Ц. , К. К. М. и
Е. 7. ЕООД , както и за връчване на Заповедта с ПДИ . Фактът на образуване на
изпълнителното дело се установява от вписването върху молбата в горния ляв
ъгъл. От следващото писмено доказателство приложено на л. 7 –ми се установява
,че по молба на Р. Б. Б.ЕАД от дата
23.10.2013г./ заведена при ЧСИ на 29.10.2013 г./ в качеството на взискател по
вече образуваното изпълнително дело по описа на ЧСИ Р.Т.– ИД № 0000853/11 ,
ВЗИСКАТЕЛЯ е уведомил писмено ЧСИ ,че с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
3.1.2011 г. и конкретен договор за цесия от 9.10.2013 г. Р. Б. Б.ЕАД е
прехвърлило вземанията си към длъжниците Е. И. Ц. представляващи главница по изпълнителен лист
:11949,00 лв., лихва по изпълнителен
лист 2676,00 лв. , съдебни разноски
835,00 лв., предмет на събиране
по посоченото изпълнително дело на Е. М. ООД ЕИК *считано от 09.10.2013 г. С оглед на това
, ЧСИ № *е уведомен от първоначалния взискател по делото , че следва да се
считат за оттеглени пълномощията на
процесуалните представители на банката по изпълнителното дело за горепосочения
дълг а на сумите които постъпват по
изп.дело следва да се превеждат от ЧСИ по посочената в молбата сметка на новия
кредитор .
От стр. 2 – р на л. 6 – ти по делото се установява ,че от своя
страна и „Е.М.” ЕООД на дата 15.1.2014 г. е завело писмена молба при ЧСИ Р.Т.с
което ЧСИ е бил уведомен по същото изп.дело ,че първоначалния взискател на
9.10.2013 г. е цедирал вземането си по изп.дело № 853/011 с длъжник Е.Ц.,съдлъжници „Е. 7.”
ЕООД и Кичка Манчева, като е отправено изрично искане новия кредитор за бъде
конституиран по изпълнителното дело като
взисактел а на осн. чл.18 от ЗЧСИ „Е. М.
„ООД възложило на ЧСИ извършването на всички необходими действия за нормалния
ход на изпълнителното производство .
Констатира се още,че на дата 9.8.2018 г. Е. И. Ц., чрез адв.Р.Д. е
оправила писмена молба по същото изпълнително дело с искане за приложението на нормата на чл.
433 , ал.1 т. 8 ГПК . / л. 8 /. Искането е ясно мотивирано с твърдението ,че за
периода от 16.08.2011 г. до 7.8.2018 г. е изминал период над 2 година , респ.
изп.дело следва да се счита за
прекратено по силата на закона.
На
следващо място от приложеното на л. 9 – ти по делото заверено за вярност с
оригинала копие на Постановление за прекратяване от 16.08.2019 год.се
установява и доказва факта,че ИД № 2011*0400853 е било прекратено от ЧСИ №*на осн. чл. 433,ал.1 т.
8 ГПК .
Установено по несъмнен начин от приобщеното на л. 10 – ти заверено
за вярност с оригинала копие на договор за правна защита и съдействие е , че Е.
И. Ц. от една страна и адвокатско
дружество „ Д. и Г. „ ЕИК *от друга страна, представлявано от управителя адв.Р.Д.
са сключили писмен договор за оказване на правна защита и съдействие изразяващи
се в процесуално представителство и защита по изпълнително дело № 2011*0400853 по описа на ЧСИ Р. Т. ЧСИ № *,като е било договорено адв.възнаграждение в
размер на 550 лева, платнено в брой .Договорът носи дата 8.8.2018г.,двестранно е подписан и има
характера на разписка ,респ. доказва плащането на адвокатския хонорар .
По повод същия този разход на дата 29.08.2018 г- между Е. И. Ц. от
една страна в качеството й на цедент и дружество Ф. Т. Т.ЕООД ЕИК * , в
качество на цесионер е бил сключен
писмен договор за покупка и прехвърляне на вземане / цесия/.Предмета на
договора е вписан в т.1 / л.11 –ти от делото / а именно сумата от 550 лева –
представляващо претърпени имуществени вреди в посочения размер,изразяващи се в
заплатено адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство защита и съдействие по изпълнително дело № 2011*0400853
, образувано при ЧСИ Р. Т., рег.№ *с район на действие ОС Варна .Съгласно
клаузата на т.2 от същия цесионен договор страните цедент и цесионер са
посочили, че вземането се прехвърля възмездно по силата та договора на цесионера
срещу цена в размер на 50 лева, която ще бъде изплатена в момента на сключване
на договора. В т.3 от договора е посочено,че цесионерът приема прехвърленото
вземане и встъпва като кредитор на вземането от датата на подписване на
договора а съгл. т.4 цедентът се
задължава да уведоми цедирания длъжник
за извършената цесия на вземането.
Съгласно чл. 5 цедентът се е задължил да
предаде на цесионера всички документи
удостоверяващи ликвидността и размера на вземането си.Видно от чл.6 от договора
за цесия, страните са постигнали съгласието ,че с подписването на същия
цедентът е декларирал , че вземането му е ликвидно и изискуемо и ще носи
отговорност за всички вреди настъпили при и по повод цесията .С клаузата на чл.
7 на основание чл.99, ал.3 предложение последно ЗЗД предишния кредитор Е.Ц.е потвърдила на новия кредитор
„Ф.Т.Г.” ЕООД станалото прехвърляне .
Приобщените на л.12 – 16 писмени доказателства удостоверяват
наличието на надлежна представителна власт във връзка с цесионния договор между
Е.И.и „Ф.Т.Г.” ЕООД ,уведомяването на „Е.М.” ЕООД по реда на чл. 99 ЗЗД .
При така посочено по-горе съдът намира, че ищецът е
установил и доказал надлежното
уведомяване на длъжника за извършената цесия преди предявяването на иска.В конкретния
случай може да се приеме/ в условията на евентуалност ако не се сподели
извода,че уведомяването е извършено на 2.10.2018 г.– л.16 –ти / че съобщаването
на извършеното прехвърляне на вземането на цедирания длъжник е сторено с
връчването на препис от исковата молба и приложенията към нея, в т.ч. препис от
самия цесионен договор, пълномощно за извършване на действия по уведомяване по чл.99, ал.3 от ЗЗД на длъжника,
уведомителното писмо, с което правата и законните
интереси на длъжника са гарантирани.Получаването на уведомлението в рамките на настоящото съдебно
производство по предявен иск за прехвърленото вземане следва да бъде съобразено
с трайната съдебна практика обекитвирана в Решение № 114/07.09.2016 г. по т.д.
№ 362/2015 г. на ВКС, II т.о. ТК ;
Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о. ТК;
Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о.,ТК; Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. №
2352/2013 г. на ВКС, I т.о. ТК и Решение № 46/25.05.2017 г. по т.д. № 572/2016
г. на ВКС, I т.о.
Отделно от горното следва да бъде подчертано,
че в конкретния
случай,ответникът не противопоставил възражения, че до предявяването на иска е
погасил задължението си на стария кредитор, поради което и липсата на предходно
уведомяване се явява ирелевантен факт.
От данните
по дело се установява, че ответното дружество „Е. М.„ ЕООД е надлежно уведомено
за цесията сключена между Е.И.и „Ф.Т.Г. „ЕООД по реда на чл. 99, ал.3 ЗЗД .При изложените
по-горе мотиви, съдът приема, че процесната цесия има действие за длъжника –
ответник в исковото производство и тъй като ответникът не е навел релевативни
възражения за извършено плащане на цедираното вземане, то ищцовото дружество –
цесионерът „Ф.Т.Г.” ЕООД се явява носител на цедираното вземането поради което
и от правна страна се налага извод, че ищцовата страна е установила и доказала
при условията на пълно и главно доказване активната си и материално правна и
процесуално правна легитимация.Ето защо съдът намира и възраженията на
ответника наведени в отговора на искова за недопустимост на производството за
неоснователни.Наличието или липсата на активна материално правна легитимация на
ищеца не води до недопустимост на иска а е въпрос свързанс основателността и
доказаността на иска . Доказано е по несъмнен начин е че заповедното производство
инициирало настоящото исково е образувано по заявление именно на „ф.т.г.” ЕООД
в качеството му на последен кредитор на паричното вземане в размер на 550 лева
против длъжника в заповедното производство ”Е.М. „ ЕООД.Налице е пълна
идентичност на страните в заповедното и исковото производство и на размера на
оспореното по реда на чл.414 ГПК парично вземане .В тази връзка и съгласно
трайната съдебна практика искът по чл.422 ГПК се явява напълно допустим , предявен
от ищцовото дружество в преклузивния срок.Т.е. ищецът е установил и доказал и
основанието на иска си и правния интерес от предявяването .Следва да бъде даден
отговор на основния въпрос, обусловен от вече направения извод за надлежно
уведомяване на длъжника по реда на чл. 99, ал.3 ЗЗД а именно – налице ли е ликвидно
и изискуемо парично вземане, което да дължи ответникът по иска към ищцовата
страна.За да бъде даден отговор на този въпрос съдът съобразява договорените
клаузи между страните по договора за цесия и всички писмени доказателства. Изрично
е установено в договора за цесия сключен
между Е. И. Ц. и „Ф.Т.Г. „ЕООД (чл.1), че се прехвърля парично вземане в размер
на 550 лева .Дори и от начина на изписване на чл. 1 в договора за цесия от дата 29.8.2018 г. може да се установи ,че
същият този договор съдържа описание на фактическия състав на деликтната
отговорност визирана в нормата на чл. 45 ЗЗД.Именно в чл. 45 ЗЗД се съдържа
фактическия състав на института на непозволеното увреждане и принципа да не се
вреди другиму .Фактът че Ел.Ц.И.е сторила разход от 550 лева е доказан по
несъмнен начин на база договора за правна защита и съдействие приложен на 10
–ти от дата 8.8.2018 г.Т..е към 8.8.2018г. Е.Ив.Ц.е заплатила сумата от 550 лв.
за адвокатско възнаграждение към избраното от нея Адвокатско дружество с
управител адв.Р.Д. именно за да бъде осъществено процесуалното й
представителство и защита по вече образуваното и висящо срещу нея от 2011 г.
изпълнително дело по описа на ЧСИ Р.Т.. Ето защо ,след като на дата 8.8.18 г. Е.
И. Ц. е направила разход в посочения размер, то на дата 29.08.2018 г./ л. 11/ е
могла да цедира същото парично вземане .При това положение , след като се
съобразят писмените доказателства представени само от ищцовата страна с
висящността на изпълнителното дело, искането на ответника от 2014 г. да се
конституира като взискател, се налага извода ,че ако не е била защитата на Ел.Ц.по
изпълнителното дело вероятно висящността на изпълнителното производство би се
запазила . Независимо от факта ,че от 2011
до 16.08.2018г.е изминал срок
далеч по-дълъг от 2 година и че е съставено на 165.8.2018 г. Постановление по
чл. 433 , ал.1 ,т.8 ГПК от ЧСИ Р.Т., депозирането на писмена молба от 9.8.2019
г. от Ел.Ц.,чрез адв.Р.Д. не може да се възприеме ,както твърди ответната
страна, като просто подаване на молба а като процесуално действие което налага
на първо място запознаване с изпълнителното дело и предприемане на съответните
действия а не обикновено подаване на молба .Ето защо съдът счита ,че ако от
страна на „ Е.М. „ ЕООД
от 2014 г. не е била поддържана висящността на изпълнителния процес, то и Ел.И.Ц.не
би направила разноски за организиране на защита си. Именно извършването на
разход от длъжника, по повод действията а и бездействията на последния кредитор
в изпълнителното производство , пряката причинно следствена връзка между
разхода представляващ имуществена вреда за Ц.с процесуалното поведение на
последния кредитор и ответник по иска мотивират ВРС да приеме за доказано
твърдението на ищеца че Е.Ц.е претърпяла
имуществените вреди в размер на 550 лева. Доказателства от страна на „Е.М.“
ЕООД в смисъл който да промени извода на съда по делото не са ангажирани.Ето
защо ВРС обобщава че по делото е доказано плащането на сумата от 550 лева,
основанието на което е платена,респ. наличието на първия и основен елемент от
сложния фактически състав на който се позовава ищцовото дружество както при
сезиране на заповедния съд, така и при сезирането на исковия.
За
доказано по несъмнен начин съдът приема и валидното сключване на самия договор
за цесия.
Фактът, че
страните по договора за цесия от 29.08.2018г. са постигнали съгласие за прехвърляне на вземането в размер на 550
лева е виден дори и от копието на самия договор приобщено на л.11 –ти по делото
. Спор не е имало никога в съдебната практика,че предмет на договора може да
бъде всяко вземане за което не съдържа законова забрана и в случая е доказано
съществуването на цедирането вземане в патримониума на цедента ,респ. наличието
на законова възможност същото да бъде прехвърлено . Клаузите на чл.1 – 8 обаче
от договора за цесия между Е.Ц.и „Ф.Т.Г.” ЕООД не следва да бъдат тълкувани
изолирано, така както счита ответната стана а напротив.В обобщение на казаното
по-горе от фактическа и правна страна и в условията на чл.20 от ЗЗД настоящият съдебен състав стига до заключението, че
волята на страните, изразена с клаузите на чл.1 – чл. 8 от процесния договор за
цесия, изразява съгласие за възмездно прехвърляне на процесното парично вземане
в размер на 550 лева при плащане на 50 лева продажна цена и макар да няма
изрична разписка, то съгласно чл.20 ЗЗД от анализа на клаузата на чл. 7 –ми се
налага извода,че продажната цена е била платена в деня на сключване на
договора.
В този
случай договореността между страните, според изразената от тях воля и желан
резултат, е била именно да се цедира паричното вземане в полза на „Ф.Т.Г. „ ЕООД. Ето защо обосновано в този случай от
фактическа и правна страна това парично вземане е било въведено от „Ф.Т.Г. „ЕООД
ПРОТИВ „Е.М. „ЕООД именно по този начин
и в заповедното производство и в исковото производство .
При всичко
изложено и при липса на доказателства ангажирани от ответната страна, исковият
съд приема,че и към момента сумата от 550 лева е дължима от ответната на
ищцовата страна на соченото правно основание , поради което и специалния
положителен установителен иск като доказан и по основание и по размер следва да
се уважи изцяло .
В
съответствие с това и на основание чл.81, във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК исковият
съд следва да определи размера на дължимите се в полза на ищцовата страна
разноски .
Видно от
представения списък по чл.80 от ГПК, приобщен на л.54 –ти , адв.Р.Д. е посочил разноските за
заповедното производство които претендира в размер на 25 лв. за платена такса и
300 лева за адвокатско възнаграждение.
Същия
размер на разноски и основания се претендира и в исковото производство.
Разноските
сторени в заповедното производство са доказани и по основание и размер, вписани
и в самата заповед по чл.410 ГПК поради което не следва да се преизчисляват. Разноските
и в исковото производство също са доказани и по основание и размер, поради
което съдът присъжда същите в полза на ищцовата страна.
И на
последно място независимо от формата на наведено възражение по реда на чл. 78,
ал.5 ГПК доколкото същото все пак е сторено от ответника ,исковия съд счита,че
дори и при съобразяване на нормите на Наредба №1/ 2004 г. извод за евентуална
дори прекомерност на адвокатско възнаграждение не може да бъде направен.Ето
защо и това възражение на ответното дружество е изцяло неоснователно, т.к. дори
законодателно е решено минимумът на адв.възнаграждение при дела с определен
материален интерес на да не бъде по-нисък от 300 лева .
Водим от горното,
съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между ищцовото дружество –„Ф.Т.Г.“ ЕООД ,ЕИК *, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от Ц. Т. Ц.– управител, чрез
И. Е. Д., чрез Адвокатско дружество „Д. и Г.“, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление:***, *, представлявано от управителя адвокат Р.Д.Д. от ВАК и ответното дружество „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *,със седалище
и адрес на управление *** – *,
представлявано от Р. И. М.,че в полза на
ищцовото дружество – „Ф.Т.Г.“ ЕООД ,ЕИК * СЪЩЕСТВУВА ПАРИЧНО
ВЗЕМАНЕ, дължимо от ответното дружество „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *, в размер на СУМАТА от 550,00 лева (петстотин и петдесет лева ), представляващо претърпени имуществени вреди в посочения размер,
изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство, защита и съдействие по изпълнително дело № 2011*0400853,
образувано при ЧСИ Р. Т., рег. № *на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд
Варна от Е. И. Ц., ЕГН ********** – длъжник по изпълнителното дело, прехвърлено
от Ц.на ищцовото дружество с договора за покупка и прехвърляне на вземане /цесия/ от 29.08.2018 г. – т.е. паричното
вземане, за което е било водено по реда на чл. 410 ГПК - ч.гр.дело № 74 594 по описа на СРС за 2018 г, 59 –ти състав и
издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК/без номер, но от дата 15.12.2018 г./, на основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал.
1 ГПК .
ОСЪЖДА
„Е.М.“ ЕООД, ЕИК *,със седалище
и адрес на управление *** – 6, представлявано от Р. И. М.ДА ЗАПЛАТИ на „Ф.Т.Г.“ ЕООД ,ЕИК *, със седалище и адрес на
управление ****, представлявано от Ц. Т. Ц.– управител, чрез И. Е. Д., чрез
Адвокатско дружество „Д. и Г.“, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, *,
представлявано от управителя адвокат Р.Д.Д. от ВАК СУМАТА от общо
325,00 лева ( триста двадесет и пет лева)- сторените от
ищцовата страна съдебно деловодни разноски пред настоящата инстанция,в исковото
производство, както и СУМАТА от общо
325,00 лева ( триста двадесет и пет лева) - сторените от
ищцовата страна съдебно деловодни разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№ 74 594/2018 г.по описа на СРС, 59-ти състав, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред Варненски окръжен съд с
Въззивна жалба
в ДВУСЕДМИЧЕН СРОК,
считано
от съобщаването му
на страните.
ПРЕПИС от Решението да се връчи на страните чрез процесуалните им
представители.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: