№ 1170
гр. Пловдив, 15.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Николай К. Стоянов
Иванка П. Гоцева
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20245300501460 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК: *********, чрез юрисконсулт С.-К. против решение № 285/16.01.2024 г.,
постановено по гр. д. № 5399/2023 г. по описа на РС -Пловдив, в частта, с която са
отхвърлени предявените от жалбоподателя против Д. А. К., ЕГН ********** и адрес:
гр. Пловдив, Ж.К. "Тракия", ***, искове за признаване за установено в отношенията
между страните, че въззиваемата страна дължи на жалбоподателя сумата за разликата
над 227 лева до 245,73 лева -представляваща неплатена главница, дължима по договор
за кредит № 30043214180 от 13.03.2020 г. ; сумата от 59,06 лева- договорна лихва за
периода от 01.06.2020г. до 01.02.2021г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение № 9673 по частното гр. дело 17808/2021 г. на
Районен съд Пловдив.
Предмет на разглеждане в производството е и частна жалба вх.№
46032/26.04.2024 г., подадена от същия жалбоподател против определение №
4459/10.04.2024 г. постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр. д. № 5399/2023 г. по
описа на РС Пловдив, с което е отхвърлена молбата на жалбоподателя за изменение на
постановеното по делото решение № 285/16.01.2024 г. в частта му за разноските.
Във въззивната жалба жалбата са релевирани доводи за неправилност и
необоснованост на първоинстнационното решение в посочената част, като се отправя
искане до въззивния съд за неговата отмяна и постановяване на ново, с което исковата
претенция за главница и договорна лихва да бъде уважена в посочените размери.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна Д. А. К., с който оспорват въззивната жалба като неоснователна.
1
Моли се първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Претендира
разноски.
С частната жалба са въведени подробни оплаквания за неправилност на
постановеното по делото по реда на чл. 248 от ГПК определение, с което е отхвърлена
молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото решение №
285/16.01.2024 г., в частта му за разноските, чрез намаляване на присъдените по реда
на чл. 38 от ГПК на пълномощника на ответницата адв. Т. И. разноски.
В срок е постъпил отговор на частната жалба от адвокат Т. И., с който оспорва
частната жалба като неоснователна. Моли се първоинстанционното определение да
бъде потвърдено.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна
страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на „Профи
Кредит България“ ЕООД срещу срещу Д. А. К., с която се предявяват обективно
кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1
във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 240 ЗЗД, чл. 9 ЗПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за
признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 331,85 лева, представляваща дължима главница по договор за
потребителски кредит № 30043214180, от дата 13.03.2020г., 68.42 лева – лихва за
забава за периода от 2.04.2020г. до 1.02.2021 г.; 36.39 лева – законна лихва за периода
от 1.02.2021г. до 27.07.2021г.; 59.06 лева договорно възнаграждение за периода от
1.06.2020г. до 1.02.2021г., да се осъди ответника да заплати на ищеца 95.41 лева –
неплатено възнаграждение за закупена услуга “Фаст” и 261.82 лева за услуга “Флекси”
и 59.06 лева договорно възнаграждение за периода от 1.06.2020г. до 1.02.2021г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението в съда
до окончателното плащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 17808/2021 г. по описа на ПдРС. Иска
се ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 59.06 лева договорно
възнаграждение за периода от 1.06.2020г. до 1.02.2021г., тъй като в тази част
заявлението е отхвърлено поради наличието на неравноправни клаузи в
потребителския договор.
В исковата молба ищецът твърди, че на 13.03.2020г. ответникът е депозирал
искане за отпускане на потребителски кредит със зададени параметри, като на същия е
предоставена преддоговорна информация, за което са подписани и съответните
декларации. С оглед принципа на свобода на договаряне и по собствена воля
ответникът заявил допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Ответникът е получил
одобрение да закупи и заявените от него допълнителни услуги, за които, както и за
договорното възнаграждение, е уведомен още при сключване на договора за кредит.
Твърди се, че договорът за кредит е сключен при следните параметри – сума на
кредита – 400 лв., срок на кредита – 11 месеца, размер на месечната вноска по кредита
– 43,44 лв. , дата на погасяване на вноска – 1-во число на месеца, ГПР – 47,95 %; ГЛП
2
– 40,90 %, лихвен процент на ден – 0,11 и обща дължима сума по кредита –477,79 лв.
Относно закупените допълнителни услуги, то тяхната стойността е по услугата „Фаст“
– 120 лв., по услугата „Флекси“ – 320 лв., като размерът на вноската по
допълнителната услуга е 40 лв. Общото задължение по договора за кредит, ведно с
допълнителните услуги се сочи, че е 917,79 лв., обща размер на месечната вноска –
83,44 лв. и дата на погасяване - 1-во число на месеца. Ищецът твърди, че общата
платена сума от ответника е 173 лв., като с тази сума са погасени две пълни вноски и
част от третата вноска. Други плащания не са постъпвали.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от Д. А. К. , с
който се оспорва иска като неоснователен и недоказан. Ответникът твърди, че има
качеството на потребител. Изложени са доводи, че договора е нищожен в цялост на
основанието по чл. 22 от Закона за потребителския кредит; че тези клаузи (за
допълнителни услуги) са нищожни по смисъла на чл. 21 от Закона за потребителския
кредит , тъй като противоречат на чл. 11 ал. 1 т . 10 от същия; на основанието по чл.
21 от същия ,тъй като имат за цел заобикалянето на същия закон , и на основание чл.
26 ал. 1 от ЗЗД , тъй като накърнявала добрите нрави, както и поради чл. 146 от ЗЗП
тъй като били нееквивалентни.
От фактическа страна по делото се установява, че на 13.03.2020 г. между
ищцовото дружество, като кредитодател, и ответника, в качеството му на
кредитополучател, е бил сключен договор за потребителски кредит „Профи Кредит
Стандарт“ № 30043214180, съгласно който ищецът е предоставил на ответника сумата
от 400 лв. за срок от 11 месеца, при посочени в договора годишен лихвен процент
40,90%, годишен процент на разходите- 47,95%, дължима сума по кредита 477,79 лв. и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги 440 лв. Допълнителните
услуги са както следва: Фаст – предоставяне право на приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит, за която се дължала сумата в размер на 120 лева,
и Флекси – предоставяне право на промяна на погасителния план на потребителския
кредит, за която се дължала сумата в размер на 320 лева.
С обжалваното решение районният съд е приел, че договорът за кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради това е
присъдил чистата стойност на кредита, съобразно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно и
допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде проверена
неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, като се следи служебно и за
спазването на императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на
ОСГТК, ВКС.
Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по същество на
спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред
първоинстанционния съд. След преценка им, въззивният съд изцяло възприема
фактическата обстановка установена от районният съд, която се подкрепя от
събраните по делото писмени доказателства. Споделят се и изводите на районният съд
за начина, по който следва да се ценят събраните по делото доказателства, както и
правните изводи, които те обосновават, поради което същите не следва повторно да
бъдат анализирани, а на основание чл.272 ГПК да се препрати към мотивите на
първоинстанционния акт.
По направените оплаквания във въззивната жалба и доводи в отговора на
3
въззивната жалба, въззивният съд намира следното:
Съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение №1/2020
от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на
решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са
от значение за решаване на правния спор, и без да е направено възражение от
заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от
събраните по делото доказателства. В отговора на исковата молба са наведени доводи
за наличието на неравноправни и нищожни клаузи в процесния договор за кредит, а и
доколкото съгласно разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК съдът следи служебно за такива
в договор, сключен с потребител, то следва да се извърши проверка за съответствието
му с императивните разпоредби на ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са
и тези на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване на годишния процент на разходите по
кредита, договорът за потребителски кредит е недействителен. В случая, видно от
договора, в него е посочен годишен процент на разходите /ГПР/- 47,95%, като в чл.5.2
от общите условия към договора, подписани от страните, са посочени взетите предвид
допускания при изчисляването му, поради което договорът формално отговаря на
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Размерът на посочения в договора ГПР обаче
не съответства на действителния такъв съобразно поетите от потребителя задължения.
Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР
на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя " са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Видно от
представения по делото договор за кредит, кредитополучателят се е задължил да
заплати възнаграждение за пакет допълнителни услуги /приоритетно разглеждане и
изплащане на кредита, възможност за отлагане или намаляване на определен брой
погасителни вноски и за смяна на дата на падеж, улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства/, което се начислява и заплаща заедно с месечните
вноски по кредита. По делото се установява от съдържанието на договора, че размерът
на посоченото възнаграждение не е включен в посочения в договора годишен процент
на разходите по кредита, въпреки че разходите за заплащането му са пряко свързани с
договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1,
т.1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляването му.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита, не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите
интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване
на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да
заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на
кредитора.
В решението на СЕС по дело С-714/22 от 21.03.2024 г., постановено по
отправено преюдициално запитване, е прието, че
4
член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и
дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му
за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява
техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен
процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването
на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит
или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи
по този кредит.
Когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане
от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите не
съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и
изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е
налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е
въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви
като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в договора за
кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв,
противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се
приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на
разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което
съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност. В този
смисъл е налице и формирана съдебна практика- Определение № 50685 от 30.09.2022
г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК при недействителност на договора за
потребителски кредит потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Предвид горното ищецът има право
да претендира от ответницата връщане само на предоставената главница по кредита, а
не и на възнаградителна лихва.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира въззивната
жалба за неоснователна, поради което първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди.
По отношение на частната жалба срещу определение № 4459/10.04.2024 г.,
постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр. д. № 5399/2023 г. по описа на РС
Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на „Профи Кредит България„ ЕООД
за изменение на Решение № 285/16.01.2024 г., постановено по делото, в частта
касателно присъдения в полза на адвокат Т. И. адвокатски хонорар, съдът намира
следното:
Жалбата е процесуално допустима, предявена от лице с правен интерес срещу
5
подлежащ на обжалване съдебен акт – определение, с което е отказано изменение на
съдебно решение в частта за разноските по реда на чл. 248 от ГПК.
С жалбата се възразява срещу отказа на районния съд да намали разноските на
насрещната страна.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава пълномощникът на
ответника, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на
материално затруднени лица. В договора за правна защита е отразено, че същата се
предоставя безплатно. Съгласно чл.38 ал. 2 ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22
по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в
смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд
е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация
на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази
разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените
ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната,
осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални
размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са
задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, поради което
настоящият съдебен състав следва да направи преценка дали нормата на чл.38, ал.2
ЗА, която препраща към Наредба № 1/2004 г. и задължава съда да определи адвокатско
възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато
адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице,
е съответна на правото на ЕС.
Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично
прогласено в нормата на чл.36, ал.1 ЗА, а като израз на социална дейност той може да
предостави безплатно адвокатски услуги ( pro bono) на материално затруднени лица -
чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Разпоредбата на чл.36, ал.2, изр.2 ЗА изрично забранява
уговарянето на адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от посочения в наредба,
издадена на основание по чл.36, ал.2 ЗА, за съответния вид работа. Определянето на
адвокатско възнаграждение от съда при безплатна правна защита (чл.38, ал.2 ЗА) и
намаляването му при прекомерност на уговореното (чл.78, ал.5 ГПК) е ограничено до
минималния размер по тази наредба. Това е Наредба №1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет.
По реда на Закона за правната помощ се осъществява социално подпомагане с
цел да се гарантира равен достъп до правосъдие на лица, чийто икономически статус
6
не им позволява свободен пазарен достъп до юридически услуги - чл.3 във връзка с
чл.22 и чл.23 ЗПП. Правната помощ по този закон се предоставя от адвокати (чл.2
ЗПП) и трябва да отговаря на същите високи изисквания за ефективност, качество и
стандарт, каквито са предвидени и за предоставената адвокатска защита по договор,
сключен по ЗА. Възмездяването на правната помощ по ЗПП се извършва по наредба
съгласно по чл.37 ЗПП. Това е Наредбата за заплащане на правната помощ, приета от
Министерския съвет. Към прилагането на размерите на възнагражденията по тази
наредба препраща и нормата на чл.78, ал.8 ГПК, в случаите, когато юридически лица
или еднолични търговци са защитавани пред съда от юрисконсулт.
Разликата в уредбата в Закона за правната помощ и в Закона за адвокатурата от
гледна точка на законовата делегация за определяне на размерите на възнагражденията
е, че наредбата по ЗПП се приема от държавен орган - Министерски съвет по
предложение на Националното бюро за правна помощ, което е държавен орган на
бюджетна издръжка, а наредбата по ЗА - от съсловна организация, каквато е Висшият
адвокатски съвет, чиито членове са само адвокати, избрани от други свои колеги
адвокати, без каквато и да било последваща санкция на държавен орган относно
конкретните размери на определените възнаграждения. Правната помощ, включително
процесуално представителство по граждански дела, се предоставя на социално слаби
лица след акт на съда за преценка на икономическото, семейното или друго особено
положение, а представителството по чл.38, ал.1, т.2 ЗА се осъществява само по силата
на изявление, че лицата са материално затруднени.
Заплащането на възнаграждение по ЗПП е предпоставено от отчет на адвоката,
като конкретният му размер се предлага от адвокатския съвет с оглед вида и
количеството на извършваната дейност и се определя от НБПП (чл.38 ЗПП) в
границите на посочени минимален и максимален размери, докато с нормата на чл.38,
ал.2 ЗА е вменено задължение на съда да присъди минималното възнаграждение по
наредбата на съсловната организация, без възможност да го намалява под определения
размер.
Възнагражденията, предвидени в наредбата по ЗПП, са значително в по-нисък
размер от тези в наредбата по ЗА за един и същи вид работа. Конкретно: по НЗПП за
защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 лв. до 360
лв. и може да бъде увеличено с 50% при интерес над 10000 лв., съответно по Наредба
№ 1/2004 г. – минималното възнаграждение при интерес от 1000 до 10 000 лв. e 400
лв. плюс 10 % за горницата над 1000 лв.;
При така посочените особености в правната уредба на адвокатските услуги се
установява, че е налице непропорционалност при заплащане на оказвана адвокатска
помощ на материално затруднени лица, като са създадени два режима, преследващи
идентични цели, но постигащи различни крайни резултати в разрез с принципите на
конкурентност. Несъответствието се изразява в това, че са създадени облекчени
условия за осъществяване на безплатно процесуално представителство за материално
затруднени лица по ЗА (без преценка от съда на икономическото им състояние), като
въпреки това насрещната страна е задължена да възмезди правната защита в по-висок
размер от този по НЗПП и то такъв, който е приет от съсловната организация на
адвокатите и е обвързващ за съда. В този смисъл социалната помощ се прехвърля
изцяло в тежест на насрещната страна, а адвокатска услуга, независимо че е била
поета за изпълнение с тази цел, престава да се счита за предоставена в обществен
интерес, след като възнаграждението на адвоката се определя в размер, под който той
не би могъл да договаря дори и в общия случай.
7
Несъразмерност има и при възмездяване на процесуалното представителство,
осъществявано от юрисконсулт по чл.78, ал.8 ГПК и това на адвокат по чл.38, ал.2 ЗА,
като и в двете хипотези възнаграждението не е уговорено в договор за правна защита
по конкретно дело, а се определя от съда, който е обвързан от размерите по две
различни наредби, независимо че услугата се осъществява винаги от правоспособни
юристи. Действително при определяне на възнаграждение от съда по НЗПП
съществува възможност за преценка на фактическата и правна сложност на делото
предвид посочените минимални и максимални размери, а ограничението до
максималния размер по чл.78, ал.8 ГПК отразява обстоятелство, че юрисконсултът
работи по договор с представлявания. Независимо от това насрещната страна понася в
различен размер отговорността за разноските в зависимост от избора на доверителя –
дали да се представлява от юрисконсулт или от адвокат.
Решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на
минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на
цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели,
дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане
на задължение на съда при безплатно процесуално представителство
възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер.
Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в
определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от
приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида,
количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически
бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и
представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС,
в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.
По изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не
съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в
наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за
съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП,
подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от
значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
В конкретния случай материалният интерес по делото е нисък, делото не се
отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за спор, по който
вече има установена съдебна практика, а производството пред първоинстанционният
съд е приключило в две съдебни заседания, в което не са събирани доказателства и в
които пълномощника на ответника адв. И. не се е явил. Предвид горното съдът
намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния
представител на ответника възлиза в размер на 200 лв.
Предвид горното обжалваното определение следва да бъде отменено, като
вместо него се постанови изменение на решението в частта му за разноските, като
определеното на адв. И. адвокатско възнаграждение се намали от 673,70 лв. на 200 лв.
Настоящият съдебен състав, намира, че в полза на адв. Т. И. следва да се
присъди адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на
8
въззиваемата Д. К. като материално затруднено лице по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗА в
размер на 200 лева. За определянето му съдът съобразява, че правната помощ пред
настоящата съдебна инстанция се изразява в подаване на отговор на въззивна жалба и
становище при обжалваем интерес от 77,79 лв. по тази жалба. Делото не се отличава с
фактическа или правна сложност, поради което дължимото от „Профи Кредит
България“ ЕООД възнаграждение на адвокат Т. И. следва е в размер на 200 лева.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 285 от 16.01.2024 г. постановено по гр.д.№ 5399
по описа за 2023 г. на Районен съд - Пловдив, XII гр.с., в частта, с която са отхвърлени
предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ********* искове за
признаване за установено, че Д. А. К., ЕГН ********** и адрес: гр. Пловдив, Ж.К.
"Тракия", ***, дължи сумата за разликата над 227 лева до 245,73 лева –
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 30043214180 от
13.03.2020 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
№ 9673 по частното гр. дело 17808/2021 г. на Районен съд Пловдив, както и за
осъждане на Д. А. К., ЕГН ********** да заплати сумата от 59,06 лева- договорна
лихва за периода от 01.06.2020г. до 01.02.2021г.
ОТМЕНЯ Определение № 4459 от 10.04.2024г., постановено по гр.д.№ 5399 по
описа за 2023 г. на Районен съд - Пловдив, XII гр.с., с което е оставена без уважение
молбата на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, бул. „България” № 49, бл.53 Е, вх. В за изменение на
постановеното по делото решение № 285/16.01.2024г в частта му за разноските
касателно присъдения в полза на адвокат Т. И. адвокатски хонорар, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ Решение № 285 от 16.01.2024 г. постановено по гр.д.№ 5399 по
описа за 2023 г. на Районен съд - Пловдив, XII гр.с., в частта му, с която ПРОФИ
КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул. „България” № 49, бл.53 Е, вх. В , е осъдено да заплати на адв. Т. П. И.
адвокатско възнаграждение за разликата над 200 лв. до присъдения размер от 673,70
лв.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, да заплати на
адвокат Т. П. И., от АК – Пловдив сумата от 200 лв. – адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9