№ 1012
гр. Пазарджик, 19.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Мария Ненова
при участието на секретаря Мария Кузева
като разгледа докладваното от Мария Ненова Гражданско дело №
20215220102404 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Ищецът К. ИЛ. В. чрез пълномощника си адвокат К. твърди, че на
09.08.2010 г. в полза на „БНП Париба Пърсънъл Файненсинг С.А.“ е бил
издаден изпълнителен лист по гр.д. № 2133/2010 г. по описа на Районен съд –
Пазарджик за сумата от 2 489.03 лв. главница, ведно със законната лихва до
окончателното изплащане на задължението, и 384.93 лв. – съдебни разноски.
Твърди, че въз основа на изпълнителния лист по молба на „Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ“ ЕАД в качеството му на цесионер е било образувано
изпълнително дело № *** по описа на ЧСИ Д*** С***. Счита, че от
09.08.2010 г., когато е издаден изпълнителният лист, е започнала да тече нова
погасителна давност и доколкото не са настъпили факти, имащи за последица
спиране или прекъсване на давността, последната е изтекла на 09.08.2015 г. с
изтичане на 5-годишния срок по чл. 110 от ЗЗД относно главницата и/или 3-
годишния срок по чл. 111 от ЗЗД относно лихвите.
Поради това моли да бъде прието за установено по отношение на
ответника „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, че не му дължи сумата от 2
489.03 лв. – главница, ведно със законната лихва до окончателното изплащане
на задължението, и сумата от 384.93 лв. – съдебни разноски, за които е
издаден изпълнителен лист от 09.08.2010 г. по гр. дело № 2133/2010 г. на
Районен съд – Пазарджик, за принудителното събиране на които е било
образувано изпълнително дело № *** по описа на ЧСИ Д*** С***.
Претендира присъждане на разноските по делото. Ангажира писмени
доказателства.
1
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ“ ЕАД чрез пълномощника юрисконсулт В. намира иска за
допустим, но неоснователен.
Признава, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненсинг С.А.“ в
качеството му на универсален правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД и К. ИЛ. В. е бил сключен договор за кредит № PLUS-*** от
22.05.2007 г., въз основа на който кредиторът се е снабдил със заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 2133/2010 г. по описа на Районен съд – Пазарджик и
изпълнителен лист от 09.08.2010 г.
Твърди, че след издаване на изпълнителния лист са предприети редица
изпълнителни действия, които са довели до спиране или прекъсване на
давността, а именно: образуване на изпълнително дело № 171/2011 г. по
описа на СИС към Районен съд – гр. Пазарджик на 18.04.2011 г.; подаване на
молба за конституиране на нов взискател – „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“
ЕАД на 02.03.2017 г.; образуване на изпълнително дело № 454/2018 г. по
описа на ЧСИ Д*** С*** на 22.02.2018 г. с искане за насрочване на опис на
движими вещи; изпращане на запорно съобщение до работодателя „***-
т****-***“ ЕООД на 19.04.2018 г.; изпращане на запорно съобщение до
„Обединена българска банка“ АД на същата дата; насрочване на опис на
движими вещи, собственост на длъжника, на 18.04.2019 г.; изпращане на
запорно съобщение до „Банка ДСК“ ЕАД на 26.02.2020 г.; насрочване на
опис на движими вещи на 11.06.2021 г.
Счита, че всички изброени изпълнителни действия са прекъснали
давността, поради което същата не е изтекла. Позовава се на Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК но ВКС.
По отношение на перемпцията заявява, че същата следва да се
разграничава от давноста и настъпването й не води до изтичане на давностния
срок. Цитира съдебна практика в този смисъл.
Позовавайки се на актуална съдебна практика, включително практика
на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § от 1 от ЕКПЧ заявява, че ППВС №
3/1980 г., съгласно което образуването на изпълнително производство
прекъсва давността като по време на изпълнителното производство давност
не тече, е запазило своето действие до приемането на ТР № 2/2015 г. на
ОСГТК на ВКС, т.е. от образуването на изпълнително дело № 171/2011 г. по
описа на СИС към Районен съд –Пазарджик на 18.04.2011 г. до
постановяването на посоченото тълкувателно решение – 26.06.2015 г.,
давността е била спряна, като от 26.06.2015 г. е започнала да тече отново.
По отношение на прехвърляне на вземането по изпълнителния лист
заявява, че същото се основава на договор за цесия, сключен на 10.01.2017 г.
между цедента „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и цесионера „Кредит
Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, като предишният кредитор изрично е
упълномощил новия кредитор да уведоми от негово име всички длъжници по
реда на чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД. Посочва, че длъжникът К. ИЛ. В. е бил лично
2
уведомен за извършената цесия чрез уведомление, изпратено по пощата.
Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноските по делото. Ангажира
доказателства.
Съдът като взе предвид доводите на страните и прецени поотделно и в
съвкупност доказателствата по делото намира за установено следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приетите по делото
писмени доказателства, че на 22.05.2007 г. между кредитора „ДжетФайненс
Интернешънъл“ АД с ново наименование „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД и кредитополучателя К. ИЛ. В. е бил сключен договор за потребителски
паричен кредит № РLUS-***, въз основа на който на 09.08.2010 г. по гр.д. №
2133/2010 г. по описа на Районен съд – Пазарджик кредиторът се е снабдил с
изпълнителен лист за сумата от 2 489.03 лв. главница, сумата от 507.62 лв.
мораторна лихва, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
10.06.2010 г. до изплащане на вземането, както и за сторените разноски в
размер на 159.93 лв. – платена държавна такса и адвокатски хонорар и 5 лв.
държавна такса за издаване на изпълнителния лист.
На 04.04.2011 г. кредиторът „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е
подал до СИС при Районен съд – Пазарджик молба за образуване на
изпълнително дело за събиране на сумите по изпълнителния лист. Посочил е
изпълнителен способ – налагане на запор върху движимите вещи в дома на
длъжника.
С разпореждане от 14.04.2011 г. е образувано изпълнително дело №
171/2011 г. по описа на СИС при Районен съд – Пазарджик. Разпоредено е
изпращане на покана за доброволно изпълнение на длъжника и извършване на
справки за семейно и имущественото му състояние.
На 10.05.2011 г. е изпратено съобщение до ТД на НАП – Пловдив, офис
Пазарджик за започнато принудително изпълнение срещу длъжника и е
отправено искане за предоставяне на информация за трудовите му договори.
На същата дата на длъжника е изпратена покана за доброволно
изпълнение, връчена на 15.05.2011 г.
На 19.05.2011 г. по изпълнителното дело е постъпило писмо от ТД на
НАП – Пловдив, офис Пазарджик, според което длъжникът К. ИЛ. В. няма
регистрирани трудови договори.
На 26.05.2011 г. по изпълнителното дело е постъпило удостоверение за
наличие или липса на задължения и обезпечителни мерки, издадено от ТД на
НАП – Пловдив, офис Пазарджик, според което длъжникът няма задължения.
С постановление от 11.10.2016 г. изпълнителното дело е прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК по съображения, че взискателят повече
от две години не е поискал изпълнителни действия спрямо длъжника.
Постановлението е връчено на взискателя на 12.12.2016 г., на длъжника
– на 02.01.2017 г. и е влязло в сила на 10.01.2017 г.
На 02.03.2017 г. по изпълнителното дело е постъпила молба от „Кредит
3
Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД за конституирането му като взискател в
качеството на цесионер на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД въз основа
на договор за прехвърляне на вземания, сключен на 10.01.2017 г.
С разпореждане от 08.03.2017 г., съобщено на молителя на 09.05.2017
г., същият е уведомен, че изпълнителното дело е прекратено на 10.01.2017 г.
На 22.02.2018 г. цесионерът „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД е
подал до ЧСИ Д*** С*** молба за образуване на изпълнително дело въз
основа на изпълнителния лист. Формулирал е искане за извършване на
справки за имуществото на длъжника и налагане на запор върху банковата му
сметка, като на основание чл. 18 от ЗЧСИ е възложил на частния съдебен
изпълнител извършване на всички необходими действия за нормалния ход на
изпълнителното производство.
С постановление от 26.02.2018 г. е образувано изпълнително дело №
*** по описа на ЧСИ Д*** С***.
На 23.02.2018 г. е извършена справка в Регистъра на банковите сметки
и сейфове, воден от БНБ, съгласно която длъжникът е титуляр на банкова
сметка в „Обединена българска банка“ АД.
На 27.02.2018 г. е извършена справка в Имотния регистър на Република
Б***, съгласно която по отношение на длъжника няма вписвания.
На 01.03.2018 г. по изпълнителното дело е постъпило удостоверение за
наличие или липса на задължения и обезпечителни мерки, издадено от ТД на
НАП – Пловдив, офис Пазарджик, според което длъжникът няма задължения.
На същата дата е постъпило и писмо от ТД на НАП – Пловдив, офис
Пазарджик, ведно с приложени справки, от които се установява, че
длъжникът не притежава недвижими имоти и движима собственост, но има
регистриран трудов договор при работодателя „***-т****-***“ ЕООД, при
когото се осигурява.
На 19.04.2018 г. до „Обединена българска банка“ АД е изпратено
запорно съобщение, получено на 27.04.2018 г., за налагане на запор върху
банковите сметки в лева и валута, открити на името на длъжника, както и
върху всички вещи, ценни книги и парични знаци в трезори и банкови
касетки, предоставени за доверително управление, до размера на
задължението.
На 19.04.2018 г. до работодателя „***-т****-***“ ЕООД е изпратено
запорно съобщение, получено на 24.04.2018 г., за налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника.
За наложените запори длъжникът е уведомен на 24.04.2018 г.
На 05.05.2018 г. по изпълнителното дело е постъпило писмо от
„Обединена българска банка“ АД, според което дължимите суми не могат да
бъдат преведени поради липса на авоари.
На 25.03.2019 г. взискателят е подал молба за извършване на справка за
банковите сметки на длъжника и налагане на запор върху тях, както и за
4
насрочване на опис, оценка и публична продан на движими вещи,
собственост на длъжника, находящи се на домашния му адрес.
На 26.03.2019 г. е извършена справка в Регистъра на банковите сметки и
сейфове, воден от БНБ, при която е установено, че длъжникът е титуляр на
една банкова сметка, открита в „Обединена българска банка“ АД, по която
по-рано е наложен запор.
С разпореждане от 18.04.2019 г. е насрочен опис на движими вещи на
адреса на длъжника в гр. Б***, ул. „А***“ № ***, който ще се състои на
29.05.2019 г. от 10.00 ч.
На 18.04.2019 г. е извършена справка за действащи трудови договори на
длъжника, но такива не са открити.
На същата дата на длъжника е изпратена призовка за принудително
изпълнение, връчена на 23.04.2019 г. чрез залепване на уведомление, с която
същият е уведомен за насрочения опис на движими вещи.
На 24.02.2020 г. по изпълнителното дело е постъпила молба от
взискателя за извършване на справка за банковите сметки на длъжника и
налагане на запор върху тях.
Справката е извършена 25.02.2020 г., но е установена единствено
банкова сметка в „Обединена българска банка“ АД, по която вече е наложен
запор.
На 26.02.2020 г. е изпратено запорно съобщение до „Банка ДСК“ ЕАД,
връчено на 02.03.2020 г., за налагане на запор върху банковите сметки в лева
и валута, открити на името на длъжника, както и върху всички вещи, ценни
книги и парични знаци в трезори и банкови касетки, предоставени за
доверително управление, до размера на задължението.
На 16.03.2020 г. по изпълнителното дело е постъпило писмо от „Банка
ДСК“ ЕАД, от съдържанието на което се установява, че длъжникът не е
клиент на банката.
С молба от 01.06.2021 г. взискателят отново е поискал извършване на
справка за банковите сметки на длъжника и налагане на запор, както и
насрочване на опис, оценка и публична продан на движими вещи, находящи
се в дома на длъжника.
На 01.06.2021 г. е извършена справка в Регистъра на банковите сметки и
сейфове, воден от БНБ, но не са установени банкови сметки и сейфове.
С разпореждане от 11.06.2021 г. е насрочен опис на движими вещи на
адреса на длъжника в гр. Б***, ул. „А***“ № ***, който ще се състои на
15.07.2021 г. от 11.00 ч.
За насрочения опис длъжникът е уведомен на 21.06.2021 г.
При така установените правнорелевантни факти съдът намира следното
от правна страна:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439
5
от ГПК за недължимост на вземане, предмет на принудително изпълнение,
поради погасяване по давност.
Искът е допустим, тъй като се основава на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание.
Основателността на иска предполага погасяване на вземането, предмет
на изпълнително дело № *** по описа на ЧСИ Д*** С***, поради изтичане на
погасителната давност, настъпило след приключване на съдебното дирене в
производството по гр.д. № 2133/2010 г. по описа на Районен съд – Пазарджик.
В тежест на ответника по делото е да установи при условията на пълно
и главно доказване дължимостта на вземането, в т.ч. наличието на основания
за спиране или прекъсване на давността.
Погасителната давност е регламентирана в разпоредбите на чл. 110 до
чл. 120 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД предвижда, че с изтичане на
петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не
предвижда друг срок. С изтичане на тригодишна давност се погасяват
вземанията за неустойки от неизпълнен договор и вземанията за лихви
съгласно чл. 111, б. „б“ и б. „в“ от ЗЗД.
Съгласно задължителната за съдилищата съдебна практика, съдържаща
се в ППВС № 3/1980 г., режимът на погасителната давност в изпълнителното
производство е приравнен със статута на исковото производство за
установяване на вземането съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ във връзка с чл. 116,
б. „в“ и чл. 117 от ЗЗД, което означава, че от момента на образуване на
изпълнителното производство и докато последното е висящо погасителна
давност не тече.
С т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС е дадено противоположно
разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се
прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на
същото започва да тече нова давност, но давността не се спира. Обявено е за
изгубило сила ППВС № 3/1980 г.
По въпроса от кой момент поражда действие отмяната на ППВС №
3/1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС и прилага ли
се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди
приемането му, е формирана съдебна практика на върховната касационна
инстанция, съдържаща се в Решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр.д. №
23***/2017 г., ІV г.о., Решение № 51 от 21.02.2019 г. по гр.д. № 2917/2018 г.,
ІV г.о. и Решение № 252 от 17.02.2020 г. по гр.д. № 1609/2019 г., ІІІ г.о. В
посочените решения е прието, че с тълкувателните си решения и
постановления Върховният съд и Върховният касационен съд не дават
разрешение на конкретен правен спор, а извършват общо тълкуване на
конкретна правна норма, по прилагането на която е възникнала
противоречива практика или е налице неправилна практика. В
тълкувателните решения и постановления се изяснява действителния смисъл
6
и съдържание на съответната правна норма, като в резултат на това
разпоредбата следва да се прилага от държавните органи в смисъла, посочен в
тълкувателния акт. Законът не е предвидил момент, от който започват да
действат тези тълкувателни актове. Доколкото обаче същите не съществуват
самостоятелно и могат да бъдат прилагани само въз връзка с прилагането на
тълкуваната от тях правна норма, следва да бъде прието, че когато се касае до
първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР те имат обратно действие и
даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в
сила, т. е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което
впоследствие е било посочено в тълкувателните актове. Когато обаче се
постановява нов тълкувателен акт, с който да бъде изоставено вече даденото
тълкуване и да бъде възприето ново такова, е налице промяна в начина, по
който ще бъдат прилагана нормата, който е различен от този по
предшестващия тълкувателен акт. Тази промяна настъпва занапред, защото не
може да бъде изисквано от съответния орган да съобразява действията си с
тълкувателен акт, който все още не е действащ. Такова изискване не може да
бъде поставено и пред правните субекти, по отношение на които
законодателството не предвижда задължителна сила на тълкувателните
решения и постановления. Когато те са съобразили своето поведение с дадено
задължително тълкуване относно съдържанието на дадена правна норма, не
може с обратна сила тяхното поведение да бъде свързано с неблагоприятни
последици. Това би нарушило принципа на правна сигурност. Затова следва
да се приеме, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на
първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от
момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. Ако преди
постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти,
които за от значение за съществуващото между страните правоотношение,
които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат
преценявани с оглед на тълкувателното постановление или решение, което е
било действащо към момента на настъпването на последиците. В противен
случай ще се придаде същинско обратно действие на новото ТР, което е
недопустимо и съгласно чл. 14 от ЗНА се предвижда само по изключение и то
въз основа на изрична разпоредба за това. В някои случаи прилагането на
новото тълкуване би довело до настъпване на неблагоприятни последици за
една от страните в правоотношението, каквито не биха настъпили в случаите,
когато се прилага тълкуването, дадено с предшестващото ТР. Прилагането на
даденото с ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС тълкуване за период преди
постановяването му би имало за последица погасяването по давност на
дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по
тях не са предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на
това давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на
постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него
тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото към онзи
момент ППВС. Поради даденото с отмененото тълкувателно ППВС и ТР
7
тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната
на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били
реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като новото ТР
ще се прилага от този момент за в бъдеще.
Следователно преосмислянето на първоначално даденото тълкуване на
правната норма на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, съдържащо се в ППВС № 3/1980 г.,
поражда действие от 26.06.2015 г., на която дата е прието противоположното
тълкуване с ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС, и то само по отношение на
висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези,
които са приключили преди това.
Въпросът за приложението на чл. 50, ал. 1 от ЗНА, съгласно който
тълкуването има действие от деня, когато е влязъл в сила актът, който се
тълкува, се преодолява освен с тезата, че разпоредбата е приложима само при
първоначално тълкуване на правната норма, също така и с приложението на
основния принцип за сигурност и предвидимост в гражданските и
търговските отношения. В тази насока е и практиката на ЕСПЧ по две жалби
срещу Б***, известни като П*** П***в срещу Б*** (жалба № 2834/2006 г.) и
Вълкова срещу Б*** (жалба № 48149/2009 г.). В постановените решения
съдът най-общо приема, че достъпността, яснотата и предвидимостта на
законовите разпоредби и съдебната практика гарантират ефективността на
правото на достъп до съд и постановява, че принципът на законността и
ефективен достъп до съд, прокламиран в чл. 6, § 1 от ЕКПЧ, е нарушен, щом е
било невъзможно страните да съобразят поведението си с тълкувателната
дейност на ВКС.
Що се отнася до съотношението между основанието за прекъсване на
погасителната давност, регламентирано в чл. 116, б. „б“ от ЗЗД и това в чл.
116, б. „в“ от ЗЗД от гледна точка на правните последиците от отхвърляне,
респективно прекратяване на исковия процес и съответно прекратяване на
изпълнителното производство, следва да се има предвид, че за разлика от чл.
116, б. „б“ от ЗЗД в случаите по чл. 116, б. „в“ от ЗЗД законът не свързва
действието на прекъсването на давността с резултата от предприетите
изпълнителни действия – в този смисъл Решение № 170 от 17.09.2018 г. по
гр.д. № 23***/2017 г., ВКС, ІV г.о. Не случайно законодателят е уредил
отделно хипотезата на чл. 116, б. „в” от ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и
отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес. Тези правила са
неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия
за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” от ЗЗД не защото ефектът на
спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма
спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването – в този
смисъл мотивите на т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно
прекратяването на изпълнителното производство няма за последица
заличаване с обратна сила на последиците от образуването му, в т.ч. ефекта
на спиране на погасителната давност по време на висящността му съгласно
8
ППВС № 3/1980 г.
В конкретния случай изпълнителният лист е бил издаден на 09.08.2010
г. За събиране на вземането на 14.04.2011 г. е било образувано изпълнително
дело № 171/2011 г. по описа на СИС при Районен съд – Пазарджик. Към тази
дата е бил приложим режимът на погасителната давност съгласно ППВС №
3/1980 г. Ето защо с образуване на изпълнителното дело на 14.04.2011 г.
давността е била прекъсната по силата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД и до
прекратяване на изпълнителното дело погасителна давност не е текла,
независимо дали има или няма извършени изпълнителни действия.
Изпълнителното дело е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от
ГПК, тъй като взискателят не е поискал извършване на изпълнителни
действия в продължение на две години. На практика взискателят е поискал
изпълнителни действия единствено с подаване на молбата, инициирала
изпълнителния процес. Следователно изпълнителното дело се е прекратило
по право още на 14.04.2013 г. Ирелевантно за датата на прекратяване на
изпълнителния процес в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е издаването
на постановление за прекратяване на изпълнителното производство, тъй като
в този случай прекратяването настъпва по силата на закона с изтичане на
двугодишен срок от последното поискано от взискателя изпълнително
действие, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление
вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на
съответните правнорелевантни факти. По този въпрос в съдебната практика и
доктрина не е имало спор, както при действието на ППВС № 3/1980 г., така и
при действието на ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС. Същият е бил изрично
разрешен с ТР № 47 от 01.04.1965 г. по гр.д. № 23/1965 г. на ОСГК на ВС, а
също и с Решение № 252 от 17.02.2020 г. по гр.д. № 1609/2019 г. на ВКС, ІІІ
г.о.
Ако не бъде споделено това виждане и се приеме, че изпълнителното
дело е било висящо до прекратяването му на 10.01.2017 г. с влизане в сила на
постановлението на съдебния изпълнител, то с оглед приложението на ППВС
№ 3/1980 г. следва да се приеме, че до 26.06.2015 г. погасителната давност е
била спряна, а след тази дата е започнала да тече отново, като по време на
висящността на изпълнително дело № 171/2011 г. по описа на СИС на
Районен съд – Пазарджик не са предприети изпълнителни действия, които
съгласно ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС да водят до прекъсване на
давността.
И в двата случая – от 14.04.2013 г. или от 26.06.2015 г. е започнала да
тече нова погасителна давност. Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането
е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет
години. В случая вземанията, предмет на принудително изпълнение, са
съдебно установени по гр.д. № 2133/2010 г. по описа на Районен съд –
Пазарджик. Поради това се погасяват с петгодишна давност, като това се
отнася включително за лихвите и разноските – така Решение № 51 от
21.02.2019 г. по гр.д. № 2917/2018 г. на ВКС, ІV г.о. Считано от 14.04.2013 г.
9
погасителната давност би изтекла на 14.04.2018 г., а считано от 26.06.2015 г.
– на 26.06.2019 г., ако в тези срокове от страна на взискателя не бяха
предприети действия по принудително изпълнение на вземането в хода на
новообразуваното изпълнително дело № *** по описа на ЧСИ Д*** С***,
които вече при действието на ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС, прекъсват
давността.
След 26.06.2015 г. институтът на погасителната давност е преуреден по
нов начин като принципът е, че поначало давността не спира да тече освен
при поискано от взискателя или извършено от съдебния изпълнител
конкретно изпълнително действие, представляващо конкретен изпълнителен
способ, както и поискано изпълнително действие, представляващо част от
конкретен изпълнителен способ. Т.е. след 26.06.2015 г. значение за
погасителната давност има действието или бездействието на взискателя и
неговата активна роля за поискване и предприемане на конкретни
изпълнителни действия. При бездействие на кредитора в рамките на две
години, в които ако не посочи изпълнителен способ, изпълнението се
прекратява по перемпция. При общо бездействие на взискателя дори да са
образувани примерно последователно няколко изпълнителни дела за едно и
също вземане, след поредната перемпция, но без поискани или извършени
каквито и да било изпълнителни действия, след изтичането на срок от три
години по чл. 111 от ЗЗД се погасяват вземанията за наем, лихви и други
периодични плащания (б. „в“), обезщетения и неустойки от неизпълнен
договор (б. „б“), а след изтичането на петгодишен срок се погасяват всички
останали вземания, за които не е предвиден друг срок. В този смисъл са
постановените от Окръжен съд – Пазарджик Решение № 484 от 11.12.2019 г.
по в.гр.д. № 745/2019 г. и Решение № 278 от 25.09.2020 г. по в.гр.д. №
574/2020 г.
В случая в рамките на изпълнително дело № *** по описа на ЧСИ Д***
С*** са поискани от взискателя и са предприети от съдебния изпълнител
няколко изпълнителни действия, имащи за резултат прекъсване на давността.
На 22.02.2018 г. взискателят е направил искане за налагане на запор
върху банковата сметка на длъжника. Запорът е наложен на 27.04.2018 г. с
получаване на запорното съобщение от третото задължено лице „Обединена
българска банка“ АД предвид разпоредбите на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 от ГПК,
регламентиращи момента, от който запорът поражда действие.
Ирелевантно за правните последици от налагане на запора е
обстоятелството, че към момента на налагането му по банковата сметка на
длъжника не е имало налични средства. Разпоредбите на ГПК не обуславят
действието на запора от изискване за наличие на суми по банковата сметка
към момента на връчване на запорното съобщение, нито от изискуемостта на
вземането. Наличието на суми по банковата сметка към датата на връчване на
запорното съобщение и положителното (кредитното) салдо на сметката, не са
елементи от фактическия състав по налагането на запора. Те имат значение по
10
отношение на последиците на наложения запор – дали изпълнителният способ
ще бъде реализиран и взискателят удовлетворен. В този смисъл изрично
Решение № 4 от 16.06.2017 г. по т.д. № 3129/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., както и на
още по-силно основание постановките на т. 5 от ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на
ВКС, според което изпращането на запорно съобщение до банка в хипотезата,
при която съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 от ГПК
отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка, представлява
действие по налагане на запор, но длъжникът не отговаря за разноските по
извършването му и те остават за сметка на взискателя.
Налагането на запор или възбрана в изпълнителното производство,
съгласно ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС съставлява насочване на
изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва
давността, тъй като с него започва да се осъществява принудата в
изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи ограничение в правната
си сфера – неговите актове на разпореждане стават непротивопоставими на
първоначалния и присъединените кредитори.
Относно момента, в който се прекъсва давността, приложение намират
мотивите на т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС, според които искането
да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността,
защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Това становище е доразвито в
Решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г.о.,
даващо отговор именно на въпроса за правното значение на искането за
провеждане на отделен изпълнителен способ. Според същото в чл. 116, б. „в“
ЗЗД е изрично установено правилото, че давността се прекъсва с
предприемането действия за принудително изпълнение. Същинско действие
за принудително изпълнение обаче може да предприеме само съдебният
изпълнител (или друг орган на принудително изпълнение – публичен
изпълнител, синдик, съд по несъстоятелността) и то прекъсва давността; но
давността е свързана с поведението на кредитора – тя не се влияе от
поведението на други лица. Затова ако искането от кредитора е направено
своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния
орган преди изтичането на давностния срок, по причина, което не зависи от
волята на кредитора; давността се счита прекъсната с искането, дори то да е
било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на
органа на изпълнителното производство. Давността не се прекъсва веднъж с
искането и още веднъж с предприемането на действието. Прекъсването е едно
– с предприемането на действието, но се счита да е настъпило с обратна сила,
ако след поискването давността е изтекла.
Приложено към настоящия случай това означава, че с налагането на
запор на 27.04.2018 г. давността се счита прекъсната, но със задна дата още на
22.02.2018 г., когато от взискателя е формулирано искането за запориране на
банковата сметка на длъжника. Без значение за правата на взискателя е по-
11
късното предприемане на изпълнителното действие от страна на съдебния
изпълнител, тъй като то е по причини, за които взискателят не отговоря.
Считано от 14.04.2013 г., когато според съда е прекратено поради
перемпция изпълнително дело № 171/2011 г. по описа на СИС при Районен
съд – Пазарджик, до 22.02.2018 г., на която дата давността е била прекъсната
с искането за налагане на запор върху банковата сметка на длъжника и
последващото й запориране, не е изтекла предвидената в закона петгодишна
погасителна давност.
Към 22.02.2018 г. давността не е изтекла и считано от 26.06.2015 г., ако
се приеме, че изпълнително делото № 171/2011 г. по описа на СИС при
Районен съд – Пазарджик е било висящо до 10.01.2017 г. и давността е
започнала да тече с приемането на ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС.
Давността отново е прекъсната с налагане на запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника в „***-т****-***“ ЕООД на 24.04.2018 г., както
и на 24.02.2020 г. с искането на взискателя за налагане на запор върху
банковите сметки на длъжника и последващото предприемане на искания
изпълнителен способ от съдебния изпълнител чрез връчване на запорно
съобщение на „Банка ДСК“ ЕАД на 02.03.2020 г. Последното обстоятелство
съдът е длъжен да приеме като основание за прекъсване на давността с оглед
ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, което е задължително за съдилищата.
От последното прекъсване на давността, впрочем и от първото,
осъществено на 22.02.2018 г., до момента давностният срок не е изтекъл.
За пълнота следва да бъде посочено, че давността не е прекъсната с
двукратното насрочване на опис на движимите вещи в дома на длъжника на
29.05.2019 г. и 15.07.2021 г., тъй като няма данни описите да са осъществени.
С оглед изложеното съдът намира, че предявеният от длъжника иск за
недължимост поради погасяване по давност на вземанията, предмет на
воденото срещу него изпълнително производство, е неоснователен и следва
да бъде отхвърлен.
На основание чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 от ГПК в полза на
ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, определено
от съда съгласно чл. 37 от ЗПП във връзка с чл. 25, ал. 1 от НЗПП в
минимален размер, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна
сложност в сравнение с другите дела от този вид, проведено е само едно
съдебно заседание и са събрани единствено писмени доказателства при това в
не голям обем. Други разноски ответникът не е сторил по делото, поради
което не му се следват.
По изложените съображения и на основание чл. 235, ал. 2 от ГПК
Районен съд – Пазарджик
РЕШИ:
12
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. ИЛ. В., ЕГН ********** от гр. Б***, ул.
„А***“ № *** против „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК ***,
седалище и адрес на управление: гр. С***, район Л***, бул. „П*** В***“ №
***, Бизнес център „Л*** ***“, ет. ***, представлявано от З*** Н*** Д*** –
член на Съвета на директорите, иск с правно основание чл. 439 от ГПК за
недължимост поради погасяване по давност на сумата от 2 489.03 лв. –
главница, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на
задължението, и на сумата от 384.93 лв. – съдебни разноски, за които е
издаден изпълнителен лист от 09.08.2010 г. по гр.д. № 2133/2010 г. по описа
на Районен съд – Пазарджик, за принудителното събиране на които е било
образувано изпълнително дело № *** по описа на ЧСИ Д*** С***.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 от ГПК К. ИЛ.
В., ЕГН ********** от гр. Б***, ул. „А***“ № *** да заплати на „Кредит
Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр.
С***, район Л***, бул. „П*** В***“ № ***, Бизнес център „Л*** ***“, ет.
***, представлявано от З*** Н*** Д*** – член на Съвета на директорите,
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Решението може да се обжалва от страните пред Окръжен съд –
Пазарджик в двуседмичен срок от съобщаването.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
13