Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 66
19.04.2019г., град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, първи граждански състав
На осми април през две хиляди и деветнадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА АРНАУДОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ПЕТРОВА
РУМЯНА ПАНАЙОТОВА
Секретар: СТЕФКА ТОШЕВА
Като разгледа докладваното от съдия М.Петрова в.гр.дело №113 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №62 от 14.01.2019г., постановено по гр.дело №246/2018г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, са отхвърлени предявените от К.И.Б. с ЕГН:**********,***, против В.к.с. ***, искове за заплащане на следните суми: сума в размер на 3340000лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляващи пропусната полза вследствие лишаването му от възможността да получи обезщетение за неимуществени вреди от „П.“АД за същата сума, които вреди са резултат от неправомерно поведение на съдиите, формиращи съдебния състав, постановил решение №317/16.01.2018г. по гр.дело №2800/2017г. на ВКС, с което се оставя без уважение молбата на К.Б. за отмяна на решение №155/13.06.2014г., постановено по в.гр.дело №142/2014г. на АС-Велико Търново, и потвърденото с него решение №8057/02.12.2013г. по гр.дело №8930/2010г. на СГС, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 16.01.2018г. до окончателното й изплащане; както и на сума в размер на 5000000лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в увредено достойнство, принуда да изпита унижения, стрес, чувство на накърнен морал и паническо вътрешно безпокойство от обстоятелството, че не е получил справедливост от съда, че е изгубил доверието си в него като блюстител на закона, с оглед на неправомерните действия и поведение на съдиите относно точното прилагане на закона, чийто резултат е постановеният съдебен акт - решение №317/16.01.2018г. по гр.дело №2800/2017г. на ВКС, с което се оставя без уважение молбата на К.Б. за отмяна на решение №155/13.06.2014г., постановено по в.гр.дело №142/2014г. на АС-Велико Търново, и потвърденото с него решение №8057/02.12.2013г. по гр.дело №8930/2010г. на СГС, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 30.01.2018г., до изплащането й, и К.И.Б. с ЕГН:**********,***, е осъден да заплати на В.к.с. ***, сума в размер на 300лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Недоволен от така постановеното решение е останал жалбоподателят К.И.Б., който чрез назначения му по реда на правната помощ особен представител адв.Н.Р. го обжалва изцяло с конкретни доводи за неправилност, според които са налице достатъчно доказателства за противоправно поведение на служителите на „П.“АД, които, въпреки, че банката получила плащане на цялата дължима от него по отпуснатия му през 1998г. кредит сума чрез извършен без негово знание превод на дължима му се от земеделска кооперация „Д.“ сума, с която към 27.01.1999г. кредитът бил изцяло предсрочно погасен, през 2001г. предявили иск за осъждането му да заплати сумата от 84837,49 щ.долара, ведно с лихвите и разноските по делото, за събиране на която образували изп.дело №2492/2001г. на СИС при СРС и по тяхно искане, независимо, че с влизане в сила на закона от 01.04.1999г. била отменена разпоредбата на чл.76,т.3 от ЗБДС, на основание на нея му била наложена принудителна административна мярка – забрана за напускане на страната и отнемане на издадения международен паспорт, снета със заповед от 10.10.2006г., вследствие на което били нарушени конституционните му права и претърпял неимуществени вреди, за чиято обезвреда подал през 2010г. искова молба, но срещнал отказа на СГС. Ищецът подавал молби за отмяна на влязлото в сила решение, подавал жалби за бавност и предложение до П. на РБ, по който начин защитавал правата си на всички възможни инстанции, но не получил търсената защита и възникналият преди години спор останал неразрешен, което се отразило негативно на здравословното му състояние, карало го да се чувства безсилен и да губи вяра в институциите, изживявайки тормоз при всеки сблъсък с отказите на държавните органи и съдебната власт. Счита неприемането на представените нови доказателства по делото за отмяна, необсъждането им и неприлагане точно на закона въз основа на тях да съставляват неправомерни действия на съдиите от ВКС, вследствие които те не са отменили влязлото в сила въззивно решение и с това са го лишили от положителен резултат и са осуетили възможността да осъди „П.“АД за сумата от 3340000лв., с което са му причинили имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване в този размер. По подробно изложените съображения жалбоподателят претендира за отмяна на обжалваното решение и за цялостно уважаване на предявените от него искове чрез присъждане на претендираните обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, както и за присъждане на направените пред двете съдебни инстанции разноски.
Въззиваемата страна В.к.с. на Република България е депозирала чрез пълномощника юрисконсулт З.С. писмен отговор на въззивната жалба, с който счита същата за недопустима, поради недопустимост на иска и самото първоинстанционно решение, и претендира за прекратяване на производството, а в условия на евентуалност поддържа становище за неоснователност на въззивната жалба и претендира за потвърждаване на атакуваното с нея решение, както и за присъждане на сторените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,ал.1 от ГПК от легитимирано лице – ищеца и срещу обжалваемо неблагоприятно за него отхвърлително първоинстанционно решение, като същата е редовна, с оглед на което се явява допустима. Неоснователно е становището на въззиваемата страна за нейната недопустимост на изтъкнатите в отговора основания. Недопустимостта на първоинстанционното решение, поради недопустимост на исковете, не води до недопустимост на самата въззивна жалба и производството по нея. Предпоставките за допустимост на решението и жалбата против него са различни. Само при допустимост на жалбата и инициираното с нея въззивно производство би могло да бъдат установени и отстранени в рамките на инстанционния контрол за законосъобразност евентуалните пороци на оспореното със същата решение – нищожност, недопустимост или неправилност. В случай на недопустимост на въззивната жалба въззивното производство подлежи на прекратяване и първоинстанционното решение влиза в сила такова каквото е, независимо от евентуалните пороци, от които страда.
Съдът, след преценка на събраните в хода на производството доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:
Предмет на въззивно разглеждане са предявените от К.И.Б. против В... на РБобективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000000лв. и на обезщетение за имуществени вреди в размер на 3340000лв., претърпени вследствие неправомерните действия на съдиите при постановяване на Решение №317 от 16.01.2018г. по гр.дело №2800/2017г. по описа на ВКС.
Исковете се основават на твърдения съдиите, постановили цитираното решение, да са били корумпирани от „П.“АД, да не са разгледали с нито една дума в цялост и взаимовръзка помежду им представените от ищеца с молбата за отмяна на влязлото в сила решение №8057/02.12.2013г. по гр.дело №8930/2010г. на СГС, потвърдено с решение №155/13.06.2014г., постановено по в.гр.дело №142/2014г. на АС-Велико Търново, доказателствени документи и да са се поддали на оказания им корупционен натиск, за да не приложат закона, вследствие на които техни действия било увредено достойнството му, изпитвал унижения, стрес, чувство на накърнен морал и вътрешно безпокойство от обстоятелството, че не е получил справедливост, и вследствие на които бил лишен от възможността да получи обезвреда от „П.“АД във връзка с наложената му по нейно искане за период от над шест години забрана за напускане на страната по образувано от нея изп.дело №2492/2001г. за събиране на сума от 84837,49 щ.долара по договор за кредит №O........, дългът по който бил изцяло и предсрочно погасен към 27.01.1999г., с преведена без негово знание сума, дължима му се от земеделска кооперация „Д.“, заради което претърпял неимуществени вреди и предявил иска за обезщетяването им със сумата от 3340000лв., отхвърлен с влязлото в сила решение, което съдиите от ВКС незаконосъобразно отказали да отменят и по този начин осуетили възможността му да осъди банката за посочената сума и да я получи като обезщетение.
С отговора на исковата молба ответникът е възразил по допустимостта на исковете, считайки отговорността на Държавата за неправомерна дейност на магистрати да се реализира по реда на ЗОДОВ, чийто предпоставки, обаче, ищецът да не твърди, както и исковете да са предявени спрямо процесуално ненадлежна страна, тъй като, съгласно чл.132,ал.1 от Конституцията на Република България, съдиите не носят гражданска отговорност за служебните си действия и постановените от тях актове, а също, поради обстоятелството, че между същите страни за същия спор са образувани още три конкретно посочени дела. Ответникът е възразил и по основателността на исковете, оспорвайки наличието на действително претърпени неимуществени вреди и причинно-следствена връзка между тях и съдебните актове, както и размера на претендираните обезщетения, считайки го за изключително завишен.
С обжалваното първоинстанционно решение окръжният съд е приел предявените искове за неоснователни поради липса на елементите от фактическия състав на отговорността по чл.49 от ЗЗД.
Ответникът поддържа наведените с отговора на исковата молба доводи за недопустимост на предявените искове и във въззивното производство. Въззивният съд е длъжен и служебно, съгласно чл.269 от ГПК, да следи за допустимостта на обжалваното решение. В тази връзка настоящата инстанция намира, че, съгласно чл.7 от Конституцията на Република България, Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, в изпълнение на който принципен регламент е приет и специалният Закон за отговорността на държавата и общините за вреди. В чл.2 от него са предвидени изрично хипотезите на отговорност за вреди, причинени от актове и действия на правораздавателен орган. Извън тези хипотези на специалния закон, отговорността се реализира по общия ред на чл.49 от ЗЗД. В случая обстоятелствата, на които ищецът основава исковете си, не могат да бъдат подведени под някоя от хипотезите на ЗОДОВ, а очертават общият фактически състав на отговорност на Държавата чрез натоварения за осъществяване на правораздавателната й дейност орган като процесуален субституент по чл.49 от ЗЗД. В това му качество съдът е надлежно процесуално пасивно легитимирана страна. Обстоятелството, че по силата на чл.132,ал.1 от Конституцията на Република България съдиите се ползват с функционален имунитет и не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и постановените от тях актове при осъществяване на съдебната власт, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер, с което е отречено съществуването на право на иск по чл.45 от ЗЗД спрямо тях за вреди от незаконосъобразни съдебни актове, не води до отпадане на отговорността, респективно – недопустимост на иска по чл.49 от ЗЗД, спрямо правораздавателния орган, към който се числят съответните съдии. Отговорността по чл.49 от ЗЗД е гаранционно-обезпечителна такава на възложителя за вредите произтекли от виновното противоправно поведение на натовареното от него с изпълнение на дадена работа лице, настъпили при или по повод осъществяването й. В този смисъл Държавата чрез правораздавателния орган на общо основание е процесуално легитимирана да отговаря за вредите от незаконосъобразни актове и действия на магистратите, независимо, че последните като физически лица в това им качество не носят пряка деликтна отговорност за тях. От изисканите от окръжния съд и постъпили данни и документи се установява, че посочените от ответника гр.дело №10/2018г. на Окръжен съд-Смолян, гр.дело №45/2018г. на Окръжен съд-Търговище, гр.дело №50/2018г. на Окръжен съд-Видин и гр.дело №626/2018г. на Окръжен съд-Пловдив са висящи между същите страни и също по искове по чл.49 от ЗЗД за обезщетяване на неимуществени и имуществени вреди, претърпени от незаконосъобразни съдебни актове, но по първото като източник на твърдените вреди е посочено определение по гр.дело №7463/2013г. на ВКС, по второто – решение по гр.дело №636/2015г. на ВКС, по третото – решение по т.дело №3043/2015г. на ВКС, а по четвъртото – решение по гр.дело №7403/2014г. на ВКС и определение по т.дело №3867/2013г. на ВКС, които съдебни актове са различни от тези по настоящите искове, с оглед на което липсва обективен идентитет между делата по смисъла на чл.126 от ГПК. Обсъденото обосновава извода за допустимост на предявените искове и на постановеното по тях първоинстанционно решение.
На база събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства е установено, че: С Решение №8057 от 02.12.2013г., постановено по гр.дело №8930/2010г. по описа на СГС, е отхвърлен предявения от К.И.Б. против „П.“АД иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3340000лв. като обезщетение за причинени неимуществени вреди, основаващ се на изложените и по настоящото дело фактически обстоятелства досежно сключения през 1998г. договор за кредит, погасяване на задълженията по него към 27.01.1999г. с парично вземане на Б. спрямо ЗК“Д.“ без негово знание, снабдяването на банката с изпълнителен лист за непогасени задължения по този договор, образуването на изп.дело №2492/2001г. и налагането по нейно искане на основание отменената към този момент разпоредба на чл.76,т.3 от ЗБДС на принудителна административна мярка – забрана да напуска страната и отнемане на международния му паспорт, която била отменена със заповед от 10.10.2006г. и вследствие на нея претърпял неимуществени вреди. Така постановеното първоинстнационно решение е потвърдено с Решение №155 от 13.06.2014г. по в.гр.дело №142/2014г. на Апелативен съд-Велико Търново. С процесното Решение №317 от 16.01.2018г. по гр.дело №2800/2017г. на ВКС е оставена без уважение молбата от 06.11.2014г. на К.Б. за отмяна на основание чл.303,ал.1,т.1, т.2 и т.3 от ГПК на посочените влезли в сила решения. За да постанови този резултат, съдебният състав е приел с представеното с молбата за отмяна удостоверение от Ц. К. Р. на Б. №114092 от 07.10.2014г. страната да е могла да се снабди при положена дължима грижа за добро водене на делото, поради което това доказателство да не може да бъде основание за отмяна при условията на чл.303,ал.1,т.1 от ГПК, а и то да не е от съществено значение за изхода на делото, доколкото обстоятелството дали молителят действително е имал непогасени кредитни задължения към датата на налагане на принудителната административна мярка няма отношение към решаващия извод на съда, че преценката за налагането й принадлежи изцяло на постановилия я орган, а не на банката-взискател, която, разполагайки с редовно изпълнително основание, е имала правото да поиска прилагане на тази ограничителна мярка, но не и правото да я наложи. Прието е, че представените с молбата за отмяна съдебно решение от 19.03.2012г. по гр.дело №2238/2011г. на Софийски апелативен съд и определение №539 от 15.09.2014г. по гр.дело №3876/2013г. на ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване, не съставляват нови доказателства по смисъла на чл.303,ал.1,т.1 от ГПК и нямат отношение към атакуваното съдебно решение, тъй като с решението по гр.дело №2238/2011г. на САС съдът се е произнесъл по искове на К.Б. срещу „П.“АД за имуществени вреди от обсебване, унищожаване и продажба на имущество на молителя и за неимуществени вреди от наложена административна мярка по чл.76,т.3 от ЗБДС по друго изпълнително дело, като това съдебно решение не отменя постановление, на което е основано атакуваното решение на АС-Велико Търново, нито му противоречи при наличие на обективен идентитет, поради което да не са налице и основанията за отмяна по чл.303,ал.1,т.2 и т.3 от ГПК.
При така установеното настоящата инстанция намира, че, когато страната не получи търсената от съда и очаквана защита на претендираните от нея права, тя преживява негативни емоции. За да съставляват подлежащи на обезщетяване неимуществени вреди следва те да са причинени от виновни противоправни действия на съдията, натоварен с разглеждането и решаването на делото, довели до отрицателния за страната изход по същото, доколкото постановяването на такъв с крайния съдебен акт само по себе си е правомерна регламентирана от закона правораздавателна дейност. В тази връзка ищецът твърди неблагоприятното за него като резултат съдебно решение, с което е оставена без уважение молбата му за отмяна на влезлите в сила решения на СГС и АС-Велико Търново, да е постановено от съдиите от съдебния състав, разгледал подадената от него молба, вследствие оказан върху им корупционен натиск от страна на банката-ответник по приключилото исково производство. С така наведените обстоятелства по същество се релевират деяния, съставляващи умишлени престъпления от общ характер против дейността на държавни органи сред предвидените в Глава осма от НК. Представеното от ищеца предложение до П. на РБ не съставлява доказателство за подобни деяния, а съдържа единствено изявления на страната в тази насока. Надлежният ред за установяването на престъпни обстоятелства е с влязла в сила осъдителна присъда на наказателния съд или с решение на гражданския съд по иск по чл.124,ал.5 от ГПК, каквито липсват. Неоснователно е позоваването на ищеца на необоснованост на процесното решение. Същото е постановено при спазване на принципа по чл.121,ал.4 от Конституцията на РБ за мотивиране на актовете на правораздаването. В мотивите му се съдържат фактически констатации и правни изводи по отношение на всяко едно от представените с молбата за отмяна доказателства. Правилността на преценката на представените с молбата за отмяна доказателства, противно на доводите във въззивната жалба, не може да бъде обсъждана в настоящото производство. Това се отнася и до атакуваните по реда на отмяната влезли в сила решения, доколкото и пред настоящата инстанция жалбоподателят акцентира на обстоятелствата, на които е основавал предявения спрямо „П.“АД и отхвърлен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настоявайки за основателността на тази му претенция, което по същество се свежда до недопустимо преразглеждане на разрешения вече със сила на пресъдено нещо спор, противно на доводите той да е останал неразрешен. Правилността на съдебният акт относно установяването на фактическата обстановка и точното приложение на закона се преценява в рамките на инстанционния контрол за законосъобразност по реда на обжалването му, в случаите, в които обжалваемостта не е изключена от законодателя. Обстоятелството, че ищецът е останал неудовлетворен от резултата по разрешения правен спор и цели чрез неговото възобновяване по реда на отмяната да постигне благоприятен за себе си изход, бидейки убеден в своята правота, само по себе си не означава, че процесният отказ е плод на противоправни действия на постановилите го съдии от съдебния състав, каквото тяхно поведение при и по повод разглеждането и решаването на подадената от Б. молба за отмяна не се и установява по делото. На такова не сочи наличието на постановени в полза на жалбоподателя съдебни актове, цитирани във въззивната жалба, тъй като те са постановени по други дела, макар и също водени с „П.“АД, и като се има предвид, че съществуването на всяко отделно предявено право се преценява съобразно конкретните релевантни само за него обстоятелства. На неправомерно поведение на постановилите процесното решение съдии не сочат и подадените от Б. жалби за бавност, тъй като те касаят висящи дела пред СГС, а не пред ВКС, в частност процесното. Не е налице и пряка причинно-следствена връзка между постановеното с процесното решение оставяне без уважение на молбата на ищеца за отмяна на влязлото в сила решение и невъзможността той да получи претендираното от „П.“АД обезщетение за неимуществени вреди от 3340000лв. Дори и молбата за отмяна да бе уважена, това би довело единствено до възобновяване висящността на производството по иска на Б. спрямо „П.“АД по чл.49 от ЗЗД за това обезщетение, но не и до директно признаване на правото на такова, въпросът за дължимостта на каквото би подлежал на решаване в производството по новото разглеждане на делото с решение на надлежния съд, на който е върнато, съгласно чл.307,ал.3 и чл.308 от ГПК. Обсъденото обосновава извода за неоснователност на предявените искове, които като такива правилно с обжалваното първоинстанционно решение са отхвърлени изцяло и същото следва да се потвърди.
С оглед на този изход по спора и във връзка с изричната претенция на ответника, жалбоподателя на основание чл.78,ал.8 от ГПК следва да бъде осъден да му заплати сумата от 300лв. за юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Предвид изложените мотиви, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №62 от 14.01.2019г., постановено по гр.дело №246/2018г. по описа на Окръжен съд-Пловдив.
ОСЪЖДА К.И.Б. с ЕГН:**********,***, да заплати на В... на РБ– гр.С., бул. ..., сумата от 300лв. /триста лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: