Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 31.05.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шести март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Боряна Воденичарова
при
секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №16869 по описа за 2017 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 22.08.2017 год., постановено
по гр.дело №14345/2013 год. по описа на СРС, ГО, 69 с-в, Б.Б.Б., действащ като
ЕТ „Б.Б.“ /правоприемник на ЕТ „Б.Б.“, ЕИК*******/ е осъден да заплати на В.Б.А.
по искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, с правно основание чл. 224, ал.
1 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 5 436.25 лв., представляваща дължимо за периода от 02.04.2010
год. до 31.12.2012 год. трудово възнаграждение, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.04.2013 год. до
окончателното й изплащане, сумата от 754.84
лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
периода от 02.04.2010 год. до 31.12.2012 год. и сумата от 1 051.89 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за трудови възнаграждения за периода от
01.05.2010 год. до 31.12.2012 год., като исковете са отхвърлени в останалата им
част до пълните предявени размери и периоди и ответникът е осъден да заплати на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на
288.05 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал.
3 ГПК направените разноски по делото в размер на 363.94 лв.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок въззивна жалба от ответника Б.Б.Б., действащ като ЕТ „Б.Б.“.
Жалбоподателят поддържа, че по делото било безспорно, че между страните
съществувало трудово правоотношение през периода от 01.04.2002 год. до
26.04.2013 год., когато трудовият договор бил прекратен едностранно от
работодателя. Всички останали твърдения в исковата молба били оспорени и
подлежали на доказване от ищеца. От 13.01.2013 год. ищецът не се бил явил при
работодателя, като не бил полагал труд и не бил търсил вземанията си. За периода
от 01.01.2009 год. до 26.04.2013 год. страните били уговаряли различен размер
на трудовото възнаграждение, както и различна продължителност на работното
време. За периода от 01.01.2009 год. до 01.08.2011 год. било уговорено
възнаграждение от 220 лв. при условията на 4-часов работен ден. За периода от
01.08.2011 год. до 01.10.2011 год. ищецът работил при пълно работно време от 8
часа при уговорено възнаграждение от 440 лв. За периода от 01.10.2012 год. до
01.03.2012 год. възнаграждението било в размер на 360 лв. От 01.03.2012 год. до
01.04.2012 год. възнаграждението било в размер на 180 лв. при продължителност
на работния ден от 4 часа. За останалата част от исковия период
възнаграждението на ищеца било в размер на 350 лв. За периода от м.март 2009
год. до 09.04.2012 год. дължимото на ищеца възнаграждение било изплащано чрез
погасяване на кредита му в „У.К. Б.“ АД и захранване на кредитната му сметка.
По този начин му били изплатени 5 592 лв. Вноските били правени чрез
касово плащане от пълномощник на работодателя – Р.М.Б.по силата на изрична
уговорка с ищеца. Неправилно СРС бил приел, че посочените суми не били
достатъчни. Този извод не кореспондирал със заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза, което било изготвено на база писмени данни на
НОИ за подадени декларации, предвид обстоятелството, че първичните счетоводни
документи на ответника били унищожени. Отчетени били протоколът за извършена
проверка от 09.05.2013 год. на Изпълнителна агенция „Инспекция по труда“, както
и направените вноски от работодателя по захранване на кредитната сметка на
ищеца. Доказано било също така, че на 26.12.2012 год. в офиса на работилницата
на ответника бил възникнал пожар с вероятна причина късо съединение в
контактната мрежа. Установено било въз основа на събраните гласни
доказателства, че ищецът бил работил при ответника като работник по ремонт и
монтаж на гуми. Работилницата се състояла от две основни помещения – работно
помещение и офисно помещение. Отделно от тях имало сглобяема постройка, която
не била засегната от пожара. След пожара работилницата не функционирала и
ищецът не бил работил. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Ответникът
по жалбата В.Б.А. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Твърденията на ответника, че през исковия период страните
били уговаряли различна продължителност на работното време и размер на
трудовото възнаграждение били недоказани. Липсвали анекси за изменение на
условията по трудовия договор. Правилно СРС се бил позовал на разпоредбата на
чл. 270, ал. 3 КТ. Липсвали доказателства за постигнато съгласие трудовото
възнаграждение да бъде изплащано на друго лице или чрез захранване на
кредитната сметка на ищеца. Претендира и присъждането на направените разноски
по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са за разглеждане
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, с
правно основание чл. 245, ал. 2 КТ и с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.
Акцесорните претенции са квалифицирани от СРС по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вместо по
чл. 245, ал. 2 КТ. Погрешната правна квалификация не
води до недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е
правната му квалификация, а фактите на които се основава и които в случая
правилно са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд
/т.е., в случая първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на
диспозитивното начало в процеса/. Отделно от това следва да се посочи, че
определянето на действителното правно основание е дейност на съда по
приложението на закона.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е
допуснато нарушение на императивни материални норми.
Решението е
и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение,
поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите в жалбата следва да се
добави и следното:
Според нормата на чл.128 КТ, работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или
служителя уговореното трудово
възнаграждение за извършената
работа. При предявен иск по чл.128 КТ в
тежест на работника, респ. служителя, е да
докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/ действително е било уговорено с
работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал
реално уговорената работа,
доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни
последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение
действително е било изплатено.
В разглеждания случай е безспорно по делото, че между
страните е съществувало трудово правоотношение през периода от 01.03.2002 год.
до 26.04.2013 год. /когато същото е било прекратено едностранно от работодателя/,
по силата на което ищецът изпълнявал длъжността работник по ремонт и монтаж на
гуми, че последният реално е полагал труд в периода от 02.04.2010 год. до м.ноември
2012 год. /виж твърдения и във въззивната жалба – стр. 2, абзац 5/, както и че на
26.12.2012 год. в офиса на работилницата, където ищецът полагал труд, възникнал
пожар с вероятна причина късо съединение в контактната мрежа, в резултат на
който били унищожени първичните счетоводни документи на ответника и трудовото
досие на ищеца.
Спорните между страните въпроси са свързани с размера на дължимото
трудово възнаграждение за периода, предмет на въззивното производство – от
02.04.2010 год. до 31.12.2012 год., с това дали ищецът е полагал труд през
м.декември 2012 год. и дали работодателят е погасил задължението си за
заплащане на трудово възнаграждение.
На първо място, видно е от уточняващата молба на ищеца от
10.06.2013 год. /л. 8 – 10 от първоинстанционното дело/, че същият не твърди
наличието на непогасено задължение на работодателя за заплащане на трудово
възнаграждение за м.декември 2012 год. – напротив заявява, че за този месец
няма неизплатена сума /като не претендира и обезщетение за забава/, поради
което и обстоятелството дали реално е предоставяна трудова сила през посочения
месец се явява ирелевантно за предмета на спора.
На следващо място СГС приема, че писмената форма на
трудовия договор, независимо от неговата разновидност, е условие за
съществуването му, поради което е недопустимо той да се установява със
свидетелски показания, освен в хипотезата на чл. 62, ал. 2 КТ и за срока на
действието на посочената разпоредба – ДВ, бр. 2/1996 год. – ДВ, бр. 120/2002
год., както и във всички случаи на чл. 134, ал. 1 ГПК /отм./, аналогично чл.
165, ал. 1 ГПК. В последната хипотеза свидетелски показания се допускат, ако е
установено, че писменото доказателство /трудов договор, анекс/ е бил съставен,
но същият е загубен или унищожен, както и липсата на вина у страната, домогваща
се да докаже съдържанието на документа.
Трудовото
правоотношение между страните е възникнало на 01.03.2002 год. при действието на
чл. 62, ал. 2 КТ – редакция преди отмяната на посочената алинея с ДВ, бр. 120
от 29.12.2002 год., съгласно която трудовото правоотношение възниква и когато,
без да е сключен писмен трудов договор, работодателят е приел на работа
работника или служителя и той е започнал да я изпълнява; посочената в чл. 62,
ал. 1 КТ писмена форма на трудовия договор е такава за доказването му. Ако не е
сключен писмен трудов договор, съществуването на трудовото правоотношение може
да се установява с всички доказателствени средства. При спор относно размера на
уговореното трудово възнаграждение, доказването му на общо основание се
извършва с всички допустими доказателствени средства.
Същевременно разпоредбата на чл. 119 КТ формулира
позитивно принципа на изменяемост на съдържанието на трудовото правоотношение
по съгласие на страните. Промяната /за определено или неопределено време/ обаче
може да се извърши само по писмено съгласие между страните. За постигането на
съгласие в изискуемата от закона форма за изменение на част от условията на процесния
трудов договор /размер на трудовото възнаграждение и работно време/ не са
ангажирани каквито и да било данни, а доказателствената тежест в насока е била
на ответника. При това положение следва да се приеме, че размерът на дължимото
на ищеца трудово възнаграждение през периода от 02.04.2010 год. до 30.11.2012
год. е установен въз основа на заключението на вещото лице по допусната и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводната експертиза,
което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, тъй като
е основано на данните в Персоналния регистър на НОИ относно регистрирано
трудово правоотношение и осигуряване за периода от 01.01.2009 год. до
31.12.2013 год., които е несъмнено, че са били предоставени от работодателя –
виж чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО.
Обстоятелството, че за м. януари 2011 год., м.януари 2012
год. и м.февруари 2012 год. работодателят не е предоставял в НАП данни за
осигурителния доход на ищеца, не обуславя недължимост на трудовото
възнаграждение, тъй като през посочените месеци е доказано, че ищецът е полагал
труд – ответникът е признал, че за м.януари 2011 год. дължи възнаграждение от
поне 220 лв. /ищецът претендира 150 лв./, а съответно за м.януари и м. февруари
2012 год. – от поне 360 лв. /ищецът претендира съответно 120 лв. и 180 лв./.
Следователно и при съобразяване на диспозитивното начало
в гражданския процес и прилагане на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест, въззивният съд счита, че вземанията
на ищеца за трудови възнаграждения за горепосочения период възлизат общо
на 5 436.25 лв., до който и
размер релевираните претенции подлежат на уважаване, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както
законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Неоснователно се явява възражението на ответника, че е
погасил задълженията си. Твърденията му, че по силата на изрична уговорка с
ищеца е изплащал част от дължимите трудови възнаграждения чрез погасяване на
кредита му в „У.К. Б.“ АД /които се оспорват от ищеца/ разкриват правните
последици на института на т.нар. делегация за плащане. Делегацията за плащане
се дефинира като изявление, чрез което едно лице /делегант/ заповядва/нарежда
на друго /делегат/ да престира на трето лице /делегатар/. Тя създава за
делегата само право, но не и задължение. Ако делегантът иска да задължи
делегата да извърши действията, предмет на делегацията, той трябва да сключи за
това договор с него /най-често поръчка/. Най-често делегацията за плащане се
извършва между лица, които помежду си са обвързани със задължения, като по
принцип има погасително действие и това е основанието да се разглежда като
способ за погасяване на задължения. Ако делегатът е длъжник на делеганта /т.нар.
отношение на покритие/ и делегантът – на делегатаря /т.нар. валутно отношение/,
изпълнението на делегата в полза на делегатаря прекратява и двете задължения. Възможно
е обаче делегацията да не се предшества от предходни задължения. Делегацията представлява
едностранна сделка, която по принцип е неформална.
От друга страна съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от
писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово
възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице
във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на
работника /платежно нареждане/ – ако по писмено искане на работника
възнаграждението се изплаща по банков път. Когато изпълнението на задължението
за изплащане на дължимото трудово възнаграждение е удостоверено чрез подпис във
ведомостта не възникват никакви съмнения за основанието, на което работникът
или посоченото от него лице е получило плащането. Такива съмнения не възникват
и когато основанието за плащането е посочено изрично в нареждането за банков
превод или разписката. Когато законът урежда изискване за доказване на
определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността
съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ. Законодателят
може да ограничи възможността за доказване на определени обстоятелства със
свидетели. Такова ограничение може да бъде уредено чрез два равностойни начина
– чрез забраната съответните обстоятелства да бъдат доказвани чрез разпит на
свидетели или чрез уреждането на писмената форма за доказване. Ограничението на
свидетелските показания обаче никога не е абсолютно, те стават допустими, ако
документът е съставен, но е изгубен или унищожен не по вина на страната, която
има тежестта да докаже обстоятелствата. В този случай със свидетели се доказва
съществуването на документа към определен момент, неговото най-общо или
по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в
него. Ограничаването на свидетелските показания и равнозначното му изискване за
писмена форма на доказване на определени обстоятелства не изключват
допустимостта на други доказателствени средства, каквито са извънсъдебното и
съдебното признание /първото може да бъде установявано с всички доказателствени
средства, а второто – със съдебния протокол/, веществени доказателства, оглед и
освидетелстването, заключенията на вещите лица – в този смисъл Решение № 89 от
29.03.2013 г. на ВКС по гр. д. №558/2012 г., ІV г. о., ГК и Решение № 241 от
07.01.2015 г. на ВКС по гр. д. №3269/2014 г., ІІ г. о., ГК.
Нормата на чл. 270, ал. 3 КТ урежда
писмената форма за доказване изпълнението на задължението на работодателя, като
същата не ограничава допустимите доказателствени средства за установяване факта
на плащане на трудовото възнаграждение единствено по ведомост или платежно
нареждане. Тези документи, ако са съставени, биха съставлявали пълно
доказателство за плащане, но е допустимо плащането да се установи и с други
доказателства, включително косвени, както и със свидетелски показания, когато
са налице изключенията по чл. 164, ал. 2 и чл. 165, ал. 1 ГПК /виж чл. 164, ал.
1, т. 3 и 4 ГПК/, стига те да водят до единствено възможен извод – в този
смисъл Решение № 258 от 3.11.2017 г. на ВКС по гр. д. №
1007/2017 г., IV г. о., ГК,
В контекста на изложеното и
доколкото КТ урежда изискване за доказване на изпълнението на задължението за заплащане
на трудово възнаграждение с писмен документ, то следва да се приеме, че доказването
на делегацията за плащане, като твърдян от ответника способ за погасяване на
това задължение също трябва да се осъществи с писмен документ. В разглеждания
случай макар ответникът изрично да не твърди, че ищецът писмено му е наредил да
престира трудовите задължения на трето лице – „У.К. Б.“ АД, установеното по
делото унищожаване на трудовото досие на ищеца вследствие на пожар, не по вина
на работодателя, преодолява забраната за събиране на гласни доказателства – чл.
165, ал. 1 ГПК. В показанията на разпитаните в първоинстанционното производство
свидетели обаче не се съдържа никаква информация за горепосоченото
обстоятелство, а и за него не е налице признание от страна на ищеца, поради
което следва да намерят приложение неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест, които задължават въззивният съд да
приеме, че процесните задължения не са били погасени по сочения от ответника
начин.
Видно е от съдържанието на писмения
отговор на исковата молба /чл. 20 ЗЗД/, че ответникът е релевирал единствено
възражения за погасителна давност и за погасяване на задълженията за заплащане
на трудови възнаграждения до размера от 5 592 лв. чрез реализиране на наредена
от ищеца делегация за плащане. В първото и единствено съдебно заседание,
проведено във въззивното производство, жалбоподателят /ответникът/ е релевирал
възражение за прихващане с насрещното си вземане за сумата от 5 592 лв.,
позовавайки се на т. 6 от Тълкувателно решение № 1/2000 год. от 04.01.2001 год.
по гр.дело № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че
възражението за прихващане се явява преклудирано и не може да бъде обсъждано,
поради следните съображения:
Действително съобразно т. 4 от Тълкувателно
решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, постановките на
т. 6 от Тълкувателно решение № 1/2000 год. от 04.01.2001 год. по гр.дело №
1/2000 год. на ОСГК на ВКС относно възможността пред въззивния съд да се
релевира възражение за прихващане се считат актуални и при действието на ГПК /в
сила от 01.03.2008 год./, тъй като тези разрешения кореспондират и на уредбата
на ограниченото въззивно обжалване. Според разясненията, дадени и в двете
Тълкувателни решения, възражението за прихващане може да се заяви за първи път
пред въззивния съд, ако се изразява в материалноправно изявление за
компенсиране на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания, при което те са
погасяват до размера на по-малкото от тях от деня, в който са били налице условията
за компенсирането им. Възражението за прихващане с ликвидно вземане по
същността си е позоваване на правна промяна, с което не се променя спорния
предмет, тъй като предявеното с него вземане вече е установено с влязло в сила
съдебно решение или заповед за изпълнение, и съответно за доказването на
възражението не е необходимо събиране на доказателства. Когато обаче насрещното
вземане, с което се прихваща, е спорно /неликвидно/, т.е. негов предмет е едно
спорно право, за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо /чл. 298,
ал. 4 ГПК/, при което ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила
на съдебното решение – каквото именно е насрещното вземане на ответника, на
общо основание – чл. 131, ал. 2, т. 5 и чл. 133 ГПК, същото може да бъде
направено най-късно с отговора на исковата молба и заявяването му по-късно,
включително пред въззивния съд, е недопустимо.
Във въззивната жалба не са изложени
конкретни доводи срещу правилността на първоинстанционното решение в частта му по исковете
по чл. 245, ал. 2 КТ и по чл. 224, ал. 1 КТ. Предметът
на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив,
по отношение на разглеждане на спора по същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата и
приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми. Ето защо в
решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения,
установени от първоинстанционния съд,
като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа
страна.
При
установените по делото фактически положения и тъй като трудовото
възнаграждение е следвало да се изплаща всеки месец /виж и чл. 270, ал. 2 КТ/, а съгласно нормата на чл.
155 КТ размерът на основния платен годишен отпуск е не
по-малко от 20 работни дни, то за неизплатените трудови
възнаграждения в общ размер на 5 436.25 лв. ответникът е в забава през процесния
период и дължи на ищеца законна лихва от 1 051.89 лв., като и
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за периода от 02.04.2010 год. до 31.12.2012 год. в размер на 754.84 лв., както по същество е приел и СРС, чийто правни
изводи въззивният съд също споделя.
С оглед изложеното, бланкетната въззивна жалба, чийто полезен ефект по отношение
на разрешаване на спора по същество, съответно косвено преценка относно
правилността на решението на СРС в обсъжданата част, е твърде ограничен, е неоснователна. В
посочената част обжалваното решение е постановено в правилно
приложение на материалния закон и
следва да бъде потвърдено чрез препращане към мотивите му – чл. 272 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му
част, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 700 лв. Неоснователно се явява своевременно
релевираното от жалбоподателя възражение
за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като заплатеният от ищеца адвокатски хонорар е в размер, който е приблизително
равен на минималния такъв, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от
09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /който
възлиза на 692.15 лв. с оглед материалния интерес по делото – 7 242.98
лв./.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 22.08.2017 год., постановено по
гр.дело №14345/2013 год. по описа на СРС, ГО, 69 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Б.Б.Б., действащ като ЕТ
„Б.Б.“, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.Б.А.
с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 700 лв.
Решението в частта му по исковете
по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 245, ал. 2 КТ /при дадена от СРС квалификация по чл.
86, ал. 1 ЗЗД/ подлежи
на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните. В останалата част решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/