РЕШЕНИЕ
№ 43
гр. Разград, 18.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, 1-ВИ ВЪЗЗИВЕН НАКАЗАТЕЛЕН
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Лазар Й. Мичев
Членове:Теодора М. Нейчева
ЦВЕТАЛИНА М. ДОЧЕВА
при участието на секретаря Мариан В. Найденов
в присъствието на прокурора Р. Д. Б.
като разгледа докладваното от Лазар Й. Мичев Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20253300600040 по описа за 2025 година
Производството е по реда на глава двадесет и първа от НПК.
С присъда № 69/28.11.2024 г. по нох дело № 622/2024 г. РС-Разград
признал подсъдимия Г. К. И. за виновен в това, че на 18.12.2017 г., в
гр.Разград, в съучастие като съизвършител с неустановени в хода на
разследване по делото лица, повредил противозаконно чужда недвижима вещ
- апартамент № 5, находящ се в ***, вх. А, ет. 2, собственост на K. Г. Д. от
гр.Разград,като демонтирал и премахнал: 1 бр. алуминиева врата за баня, на
стойност 250,00 лева; 4 бр. алуминиеви прозорци и врати към балкони, на
обща стойност 1505,00 лева , както и 2 бр. балконско остъкление от ПВЦ
дограма, на обща стойност 905,00 лева, с което причинил имуществени вреди
в общ размер 2660,00 лева - престъпление по чл. 216, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 от
НК, поради което и на основание чл. 54 и чл. 36 от НК му наложил наказание
лишаване от свобода за срок от шест месеца, което, на основание чл. 58а, ал. 1
от НК, намалил с 1/3 и наложил наказание лишаване от свобода за срок от
четири месеца, като на основание чл. 66 ал. 1 от НК, отложил изтърпяване на
наказанието за изпитателен срок в размер на три години.
На основание чл. 45 от ЗЗД осъдил подсъдимия Г. К. И. да заплати на К. Г.
Д. сумата 2260 лева, представляваща обезщетение за причинените от
престъплението имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 18.12.2017 г. до окончателно плащане, както и сума в размер
1
на 1000 лева, представляваща обезщетение за причинени от престъплението
неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
18.12.2017 г. до окончателно плащане.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 189, ал. 3 от НПК осъдил
подсъдимия Г. К. И. да заплати по сметка на ОДМВР Разград сумата 367.07
лева, представляваща разноски на досъдебното производство, а по сметка на
Районен съд - Разград сумата 140.40 лева, представляваща държавна такса
върху уважените граждански искове.
Недоволен от присъдата подсъдимият И. я обжалва изцяло с въззивна
жалба, подадена от защитника му адв. П. Х., като постановена при нарушение
на материалния и процесуалния закон.
На първо място като процесуално нарушение се изтъква, че по делото е
проведена за втори път диференцирана процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, след
отмяна на първата присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг
състав на същия съд, като защитата счита, че това е недопустимо.
На следващо място се сочи, че първият съд наложил на подсъдимия
наказание лишаване от свобода за срок от четири месеца, което следвало да
бъде и максимално допустимия размер на това наказание при новото
разглеждане на делото, при липса на съответен протест, след което този
размер на наказанието да бъде редуциран с 1/3, на основание чл. 58а, ал. 1 от
НК. Така с новата присъда съдът влошил положението на подсъдимия в
нарушение на чл. 336, ал. 2 от НПК.
По отношение на гражданския иск се изтъква, че съдът допуснал до
съвместно разглеждане по недопустим начин предявен граждански иск за
неимуществени вреди, при предмет на наказателното производство
престъпление против собствеността. Отделно от това се сочи, че е направено
възражение за изтекла погасително давност по отношение на претенцията на
гражданския ищец за възмездяване на твърдените увреждания на недвижимия
имот.
От въззивната инстанция се иска да отмени атакуваната присъда и отново
да върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд относно
наказателната част, а досежно гражданската част да прекрати производството
в частта относно претенцията за неимуществени вреди и да го прекрати в
частта относно претенцията за имуществени вреди, поради изтекла
погасителна давност.
Препис от въззивната жалба е връчен на прокурора. В предоставения за
това срок, писмени възражения против въззивната жалба не са постъпили.
С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.
Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава
двадесет и седма от НПК в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК при което не е
извършван разпит на свидетели и вещо лице.
Жалбата се поддържа и в съдебно заседание от защитника на подсъдимия
на същите основания и със същите искания за отмяна на постановената
присъда и връщане отново на делото за ново разглеждане от друг състав на
2
същия съд, поради допуснати съществени процесуални нарушения, а досежно
гражданската част се иска съдът да прекрати производството относно
претенция за неимуществени вреди, поради недопустимост на същата, както и
в частта относно претенцията за имуществени вреди, поради изтекла
погасителна давност.
В съдебно заседание подсъдимият се явява и в лично изявление заявява, че
подържа становището на защитника си.
Участващият по делото прокурор от Окръжна прокуратура - Разград
развива подробни съображения за неоснователност на жалбата, като счита
присъдата на първостепенния съд за правилна и законосъобразна. Намира
възраженията на жалбоподателя за неоснователни. Пледира за потвърждаване
на атакуваната присъда.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция, гражданският ищец К. Д.
се явява лично, като застъпва становище за правилност и законосъобразност
на първоинстанционната присъда. Пледира за потвърждаване на атакувания
съдебен акт в неговата гражданскоосъдителна част.
В последната си дума подсъдимият заявява, че няма какво друго да
добави.
Окръжен съд - Разград, след като направи собствен анализ на
доказателствата по делото и извърши цялостна служебна проверка на
атакувания съдебен акт, прие следното:
Жалбата е допустима, като подадена от надлежна страна, в установения
законов срок и до компетентния съд, а разгледана по същество е частично
основателна.
В РС – Разград, въз основа на обвинителен акт срещу подсъдимия И. за
извършено Д.ие по чл. 216, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, на два пъти е било
образувано първоинстанционно съдебно производство, което и двата пъти е
разгледано по правилата на глава двадесет и седма “Съкратено съдебно
следствие в производството пред първата инстанция“ от НПК. Подсъдимият е
признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния
акт, и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти, с което е
била инициирана диференцираната процедура за разглеждане на
наказателното дело по Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл.
371, т. 2 от НПК. Първоинстанционният съд, след като установил, че
самопризнанието се подкрепя от събраните на досъдебното производство
доказателства, обявил по предвидения процесуален ред по чл. 372, ал. 4 от
НПК, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието, без да
събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на
обвинителния акт. Процесуалните действия на страните и на съда, свързани с
проведеното съкратено съдебно следствие по реда на чл. 372, ал. 4 във вр. чл.
371, т. 2 от НПК са извършени при стриктно съблюдаване на процесуалните
правила и са надлежно документирани в съдебния протокол.
Съобразявайки разпоредбата на чл. 373, ал. 3 от НПК, съгласно която в
случаите по чл. 372, ал. 4 от НПК, съдът приема за установени
обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, правилно
3
първоинстанционният съд в мотивите на присъдата е приел за установени
обстоятелствата, изложени в обстоятелствената част на същия, позовавайки се
на направеното от подсъдимия самопризнание. Законосъобразна е и
констатацията му, че самопризнанието на подсъдимата се подкрепя от
доказателствата, събрани в досъдебното производство.
Изложената в обвинителния акт и възприета от първоинстанционният съд
фактическа обстановка е следната:
Подсъдимият Г. К. И. е *** г. в гр. A., обл. P., български гражданин, с
основно образование, безработен, женен, неосъждан, адрес за призоваване в
страната: ***, ЕГН **********.
Подсъдимият Г. К. И. бил управител на “ВИА ГЛАС“ ЕООД - гр. София а
управител на клона на дружеството в гр. Разград била неговата съпруга -
свидетелката M. Я. И..
С нотариален акт № 98,том 6, peг. №5854, дело № 477/08.08.2011г. на
нотариус Н. С. с рег. №*** и район на действие – РС - Разград, св. Д. А. Б., в
качеството си на едноличен собственик на “ВИА ГЛАС“ ЕООД, чрез
пълномощника си M. Я. И., закупил от М. С. М., в качеството му на синдик и
представляващ “Диамант“АД /в несъстоятелност/, апартамент, находящ се в
***, ведно с прилежащите към него таванско помещение № 27 и избено
помещение № 23. Закупеният апартамент бил със застроена площ 77.66 кв. м.
и се състоял от дневна, спалня, столова с кухненски бокс и сервизни
помещения.
На 04.09.2010 г. бил сключен незаверен нотариално договор между “ВИА
ГЛАС“ ЕООД - гр. София, представлявано от свидетеля Д. А. Б., като
наемодател и подсъдимия И., като наемател, съгласно който дружеството
предоставило на подсъдимия за временно и възмездно ползване
горепосоченият апартамент срещу извършване на пълен ремонт. Наемателят
се задължил да извърши ремонтни дейности, вкл. закупуване и монтаж на
врати на всички помещения и метална входна врата, ПВЦ дограма. С договора
било договорено наемателят да не заплаща наем в продължение на 10 години
за сметка на направените от него разходи за въвеждане на жилището в
експлоатационна годност. При предсрочно прекратяване на договора от
наемодателя било предвидено наемателят да има право да се разпореди с
направените от него подобрения и ремонти, както намери за добре.
След като ремонтирал посоченият апартамент, подсъдимият И. заживял в
него със съпругата си.
На 23.02.2017 г. ЧСИ Д. Д. с рег. № *** и район на действие ОС - Разград,
образувал изпълнително дело № 20177620400098 срещу “ВИА ГЛАС“ ЕООД -
гр. София, във връзка с дължими от дружеството данъци за недвижими имоти,
негова собственост. Предприети били изпълнителни действия по отношение
на множество имоти, собственост на дружеството, сред които и апартаментът,
в който живеел подсъдимият.
На 28.06.2017 г. Д. М. - помощник частен съдебен изпълнител, изготвила
протокол за опис на недвижими имущества по отношение на горепосочения
апартамент. С ръкописен текст било отбелязано, че коридорът и кухнята са с
4
теракот, хола е с мокет, балконите към спалнята, хола и кухнята са остъклени с
дограма и жилището е с централно парно. Описът бил извършен в
присъствието на свидетелката Д. Г. И. - дъщеря на подсъдимия И. и инж. П.
К., назначен за вещо лице със задачата да изготви експертно становище за
определяне пазарна стойност на имота. Същата била определена в размер на
78 800лева.
В протокола за опис, подписан от присъстващите лица, било посочено,че
имотът се оставя за управление на длъжника – “ВИА ГЛАС" ЕООД - гр.
София, който поел задължението по чл. 486 от ГПК. Съгласно чл. 486, ал. 1 от
ГПК: “Имотът се оставя във владение на длъжника до извършване на
проданта. Длъжникът трябва да управлява имота като добър стопанин. Той
получава имота по описа и е длъжен да го предаде в същото състояние, в
което го е приел.“
С протокол за оценка на недвижими имущества от 30.06.2017 г. ЧСИ Д. Д.
определил началната тръжна цена за апартамента, в размер на 59 100 лева.
В периода от 10.07.2017 г. до 10.08.2017 г. апартаментът бил изнесен на
публична продан. Към него проявила интерес свидетелката K. Г. Д. от гр.
Разград. Седмица преди провеждането на публичната продан свидетелката Д.
отишла да огледа жилището заедно със сина си - свидетеля Ч. Д. Д., което им
било показано от свидетелката M. И.. Свидетелите К. Д. и Ч. Д. установили, че
апартаментът е в много добро състояние. Попитали свидетелката M. И. дали
тя и съпругът й ще участват в публичната продан, на което последната
отговорила отрицателно.
Свидетелката К. Д. подала документи за участие в публичната продан,
която спечелила. С протокол от 11.08.2017 г. тя била обявена от ЧСИ Д. Д. за
купувач на апартамента. След внасяне на сумата, с постановление от
17.08.2017 г., ЧСИ Д. Д. възложил апартамента на свидетелката К. Г. Д..
Постановлението подлежало на обжалване от страните по изпълнителното
дело и било връчено на подсъдимия И..
Постановлението за възлагане на недвижимия имот от 17.08.2017 г., както
и всички предприети изпълнителни действия по изпълнителното дело били
обжалвани от подсъдимия, в качеството му на управител на “ВИА ГЛАС“
ЕООД - гр. София - длъжник по изпълнителното дело, с жалба от 31.08.2017
г., като същият поискал от съда изпълнителното дело да бъде спряно.
С решение № 898/17.10.2017 г. по образуваното във връзка с жалбата в. гр.
дело № 254/2017 г., Окръжен съд - Разград оставил без уважение жалбата на
“ВИА ГЛАС“ ЕООД - София, както в частта, с която били обжалвани всички
предприети изпълнителни действия по изпълнителното дело, така и в частта, с
която било обжалвано постановлението за възлагане на недвижимия имот от
17.08.2017 г. и прекратил производството по делото.
Съдебното решение влязло в сила на 17.10.2017 г., от която дата
свидетелката К. Д. станала собственик на апартамента, за което обстоятелство
подсъдимият бил уведомен по надлежния ред.
За 22.11.2017 г. бил насрочен въвод във владение, който бил отложен, тъй
като длъжникът не бил редовно призован.
5
След като научил, че жалбата му до ОС - Разград била оставена без
уважение и считано от 17.10.2017 г. св. К. Д. станала собственик на
обитаваният от него и съпругата му апартамент, подсъдимият предприел
действия за изнасяне на техните вещи от апартамента и повреждане на същия.
За целта той на няколко пъти разпоредил на служители на “ВИА ГЛАС“
ЕООД - гр. София, клон - Разград да изнесат намиращите се в апартамента
вещи и да ги транспортират до друг апартамент в гр. Разград, в който се
преместил да живее със съпругата си или до бившия завод „Диамант“ в гр.
Разград, където се помещавал клонът на дружеството. На служителите
подсъдимият обяснил, че апартамента е продаден и трябва да изнесе багажа си
от него.
На неустановена дата в началото на месец декември 2017 г., по
разпореждане на подсъдимия, свидетелите Е. П. Д. и Г. Г. Я., съответно общ
работник и портиер във “ВИА ГЛАС“ ЕООД - София, клон Разград, изнесли
от процесния апартамент множество чували с дрехи, които натоварили в
микробус и пренесли до новото жилище на подсъдимия, за което той им бил
предоставил ключ. Процесният апартамент все още се обитавал от семейство
И. и им бил отключен от свидетелката M. И..
На неустановена дата, няколко дни по-късно, по разпореждане на
подсъдимия, свидетелите Е. П. Д. и С. Д. Д., също общ работник в
дружеството, изнесли от апартамента кашони и чували с дрехи, обувки и
кухненска посуда, които натоварили в микробус и пренесли до новото му
жилище. Процесният апартамент отново им бил отключен от свидетелката M.
И..
На неустановена дата, в средата на месец декември 2017г., подсъдимият
разпоредил на свидетелите Е. Д. и С. Д. да разглобят мебелите в процесния
апартамент, след което да ги транспортират до бившия завод „Диамант“ в гр.
Разград. Поради отсъствието на съпругата си, той ги придружил до
апартамента, който отключил лично. Свидетелите Е. Д. и С. Д. разглобили
намиращите се в жилището мебели - гардероби, спални, шкафове, които
заедно с фотьойли, маса, столове, печка, хладилник, маса за телевизор и
телевизор, транспортирали до бившия завод “Диамант“.
Насроченият за 13.12.2017 г. въвод във владение не се състоял, тъй като,
макар и редовно уведомен, подсъдимият И. не се явил за предаване на
владението и не осигурил достъп до апартамента. Въводът във владение бил
отложен за 21.12.2017 г. Поради обстоятелството, че подсъдимият отказал
доброволно да освободи жилището, ЧСИ Д. Д. поискал на 21.12.2017г. да му
бъде оказано съдействие от служители на РУ МВР - Разград, за да пристъпи
към принудително изпълнение, като извърши въвод във владение на
свидетелката К. Д..
Вечерта на 18.12.2017г., подсъдимият И. отишъл в процесният апартамент
заедно с неустановени в хода на разследване по делото лица, с които
демонтирал и премахнал алуминиевата врата на банята, алуминиевите
прозорци и врати към балконите – 4 бр. и балконското остъкление от ПВЦ
дограма – 2 бр., които били трайно прикрепени към стените на апартамента.
6
По този начин той и неустановените лица повредили апартамента, за който
подсъдимият знаел, че вече е собственост на свидетелката К. Д.. Техните
действия били възприети от свидетеля Ч. Д. Д., който информирал майка си -
свидетелката К. Д. и двамата посетили сградата на РУ МВР - Разград, където
уведомили за извършващото се повреждане на апартамента. Заедно с
полицейски служители те се върнали до процесния апартамент, установили,
че дограмата е демонтирана, но не заварили там подсъдимия и останалите
извършители на Д.ието, тъй като междувременно същите си били тръгнали.
Сутринта на 19.12.2017 г. подсъдимия И. отишъл в процесния апартамент
заедно със свидетелите Е. Д. и С. Д.. Той им разпоредил да натоварят
демонтираната дограма в микробуса, след което си тръгнал, като им оставил
ключа за апартамента. Двамата свидетели започнали да пренасят
демонтираната дограма към микробуса. Тези техни действия били възприети
от свидетелката К. Д.. Тя веднага уведомили за тях свидетелите Р. П.ов П. и Г.
Д. Г. - полицейски служители, отговарящи за района, като малко по-късно,
заедно с тях и със свидетеля Ч. Д. отишла до процесния апартамент. При
пристигането си те установили свидетелите С. Д. и Е. Д., които продължавали
да изнасят демонтираната дограма от апартамента. Свидетелите С. Д. и Е. Д.
обяснили, че техният работодател - Г. И. им разпоредил да пренесат
намиращите се в жилището кухненски шкаф и дограма. При влизането си в
апартамента свидетелите Ч. Д., К. Д. и полицейските служители установили,
че той е празен, като всичката дограма в него била изкъртена. Видно от
материалите по делото демонтираната дограма била на части, изкривена и
негодна за ползване.
Полицейските служители разпоредили на свидетелите Е. Д. и С. Д. да
пренесат обратно изнесената от тях дограма. Свидетеля Р. П. провел
телефонен разговор с подсъдимия И., който обяснил, че дограмата е закупена
и монтирана от него и желае да си я вземе.
В един от следващите два дни - 20 или 21.12.2017 г., подсъдимият И.
оставил ключа за процесния апартамент в кантората на ЧСИ Д..
На 21.12.2017 г. ЧСИ Д. извършил въвод във владение на свидетелката K.
Г. Д., на който подсъдимият не присъствал. В изготвеният протокол за въвод
във владение било отбелязано, че дограмата на всички стаи е свалена и силно
повредена, липсват вратата на сервизното помещение, 3 бр. радиатори,
топломери, смесителните батерии от кухнята и сервизното помещение. По
устна молба на свидетелката К. Д. присъстващият на огледа инж. Н. В. И. бил
назначен за вещо лице със задача да изготви експертно заключение за
определяне размера на щетите, нанесени на недвижимия имот.
Видно от заключението по назначената по делото строителнотехническа
експертиза от апартамента били демонтирани следните вещи:
-1 бр. алуминиева врата за баня на стойност 230лева, цена за монтаж 20
лева, общо 250 лева;
- 4 бр. алуминиеви прозорци и врати към балкони, на обща стойност 1195
лева,цена за монтаж 310 лева обща стойност 1505лева;
- 2 бр. балконско остъкление от ПВЦ дограма, на обща стойност 720 лева,
7
цена за монтаж 185 лева, на обща стойност 905 лева;
- 3 бр. алуминиеви радиатори, на обща стойност 711 лева, цена за монтаж
– 60 лева, на обща стойност 771 лева;
- 1 бр. ел. бойлер, на стойност 210 лева, цена за монтаж 30 лева обща
стойност 240 лева;
- 2 бр. смесителни батерии, на обща стойност 122 лева, цена за монтаж 20
лева, на обща стойност 142 лева;
- обръщане и боядисване около дограма – 26 м., на обща стойност 182
лева, всичко на обща стойност 3995 лева.
Заключението на вещото лице е, че вещите, които не са били трайно
закрепени към имота са следните: радиатори, ел.бойлер и смесителни батерии
за мивки. Уточнено е,че отваряемите крила на дограмите също са подвижни и
е възможно да бъдат отделени без да се причини вреда, но те са едно цяло с
неотваряемата част на дограмата, така че не попадат към първата категория.
От заключението на вещото лице е видно, че вещите, които са били трайно
закрепени към апартамента и са били демонтирани от подсъдимия и
неустановените негови съизвършители, са следните:
1 бр. алуминиева врата за баня стойност 250 лева,
4 бр. алуминиеви прозорци и врати към балкони обща стойност 1505 лева
и
2 бр. балконско остъкление от ПВЦ дограма, на обща стойност 905 лева,
всичко на обща стойност 2660 лева.
По доказателствата:
Поради характера на диференцираната процедура, по която е проведено
производството, първоинстанционният съд не е дължал анализ на
доказателствената съвкупност, който е изискуем при мотивиране на съдебния
акт при разглеждане на делото по общите правила, а само положителна
констатация за подкрепа на самопризнанието от събраните на досъдебното
производство доказателства. Въззивният съд, след самостоятелна преценка на
доказателствата, събрани на досъдебната фаза на производството, счита, че
изводите на районния съд за подкрепа на направеното признание от валидно
събрани доказателства на досъдебното производство са правилни и
обосновани.
От правна страна:
С оглед установената фактическа обстановка, която не се оспорва и в
жалбата, правилен и законосъобразен се явява извода на първоинстанционния
съд, че Д.ието на подсъдимия Г. И. осъществява от обективна и субективна
страна състава на престъпление по чл. 216, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, като
на 18.12.2017 г.,в гр. Разград, в съучастие като съизвършител с неустановени в
хода на разследване по делото лица, повредил противозаконно чужда
недвижима вещ-апартамент №5, находящ се в ***, собственост на K. Г. Д. от
гр. Разград, като демонтирал и премахнал:
1 бр. алуминиева врата за баня, на стойност 250,00 лева,
8
4 бр. алуминиеви прозорци и врати към балкони, на обща стойност
1505,00 лева, и
2 бр. балконско остъкление от ПВЦ дограма, на обща стойност 905,00
лева, с което причинил имуществени вреди общо в размер на 2660,00 лева.
Първоинстанционният съд изложил мотиви относно наличието на всички
елементи от обективна и субективна страна на посоченото Д.ие. Тези мотиви
се споделят изцяло от въззивната инстанция и същевременно не се оспорват от
защитата. Поради това и с оглед обстоятелството, че съгласно нормата на чл.
339 НПК въззивната инстанция дължи отговор единствено на възраженията
на жалбодателя и не е необходимо да излага съображения в подкрепа на
изводите, които не се оспорват (така и съгласно константната практика на
ВКС), то настоящият въззивен състав не намира за необходимо отново да
обосновава наличието на всички елементи от състава на престъплението на
подсъдимия.
По наказанието:
За престъплението по чл. 216, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК
първоинстанционният съд наложил на подсъдимия Г. И. наказание лишаване
от свобода за срок от шест месеца, което на основание чл. 58а, ал. 1 от НК
редуцирал на четири месеца, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК,
изтърпяването на същото е отложено за изпитателен срок от три години.
При определяне на наказанието “лишаване от свобода“,
първоинстанционният съд приел като отегчаващи вината обстоятелства
завишената обществена опасност на Д.ието, предвид неговото извършване.
Първостепенният съд при определяне размера на наложеното наказание е
отчел чистото съдебно минало на подсъдимия, както и изминалия значителен
период от време от извършване на Д.ието, поради което наложил наказание
към законоустановения минимум.
Въззивната инстанция намери, че така определеното на подсъдимия И.
наказание лишаване от свобода не е неоправдано завишено, а напълно
съответства на степента на обществената опасност най – вече на Д.ието,
поради което и същото ще реализира целите на наказанието по чл. 36 от НК.
Тук е мястото да се отбележи, че настоящият съдебен състав намира за
неоснователно възражението на защитата за нарушаване забраната за
влошаване положението на подсъдимия. Това е така, тъй като текстът на чл.
58а от НК е приложим само и единствено при провеждането на
диференцираната процедура на съкратено съдебно следствие в хипотезата на
чл. 371, т. 2 НПК, когато подсъдимият е признал фактите, изложени в
обстоятелствената част на обвинителния акт, и се е съгласил да не се събират
доказателства за тях, и съдът е одобрил самопризнанието, приемайки, че то се
подкрепя от доказателствата по делото и обявявайки, че то ще бъде ползвано
при постановяване на присъдата. Последицата от това, съобразно чл. 373, ал. 2
НПК е наказанието да се определи по правилата на чл. 58а НК, какъвто е
настоящият случай. Независимо от особения ред за провеждане на
производството и специалните правила за определяне на наказанието в този
случай то също е подчинено на принципа за индивидуализация в съответствие
9
със степента на обществена опасност на Д.ието и личността на дееца при
съобразяване на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства и възможността
за постигане на целите по чл. 36 НК. Затова в дейността по
индивидуализиране на най-широко застъпеното в НК наказание “лишаване от
свобода“ съобразно ал. 1 на чл. 58а НК съдът го определя, ръководейки се от
разпоредбите на общата част, след което намалява същото с една трета,
какъвто подход е предприел и първостепенният съд. Съобразно разрешенията
дадени с ТР № 2/2015 г. на ОСНК, когато съдът реши да определи наказание
лишаване от свобода, то неговата индивидуализация следва именно този ред
по ал. 1, като е необходимо да се излагат подробно аргументирани и
изчерпателни мотиви за индивидуализацията на санкцията – въз основа на кои
конкретни обстоятелства, установени по делото, се извършва преценка за
степента на обществена опасност на Д.ието и дееца, подбудите за извършване
на Д.ието и всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, които не са взети
предвид от закона за признаци в правната квалификация (чл. 54 и 56 НК).
Правилото на ал. 1 важи във всички случаи, когато се налага наказание
лишаване от свобода, като не е от значение дали то е самостоятелно
предвидено за конкретното престъпление, или е избрано като вид измежду
алтернативно предвидени санкции, или е част от предвидени кумулативни
такива. След определяне на размера на наказанието лишаване от свобода,
съобразно общите правила и в предвидените в съответната норма предели
съдът го намалява с една трета. Така отмереният размер на наказанието
лишаване от свобода обаче не би могъл да е под законоустановения минимум в
общата част от три месеца, каквото искане всъщност се навежда от страна на
жалбоподателя. Такава възможност не е изрично предвидена за разлика от
хипотезата на чл. 43а, т. 2 НК. В диспозитива на присъдата съдът може да
посочи и първоначално определения размер на наказанието лишаване от
свобода, но е е длъжен да посочи крайния размер на наказанието, а в
мотивната част задължително се излагат не само съображенията за
справедливото наказание, но и механизмът за редуцирането му съобразно ал.
1 на чл. 58а НК, както е сторил и първият съд. Още повече, че подходът на
съда при индивидуализация на наказанието, преди прилагане на редукцията
по чл. 58а от НК е бил един и същ, както при първото разглеждане на делото,
така и при второто разглеждане, след връщането му за ново разглеждане от
въззивния съд, поради което е бил отмерен един и същ размер на наказанието
“лишаване от свобода“, а именно в размер на шест месеца, а след редукцията
четири месеца. С оглед на това не може да се приеме, че забраната за
влошаване положението на подсъдимия е нарушена от първоинстанционния
съд.
Не може да бъде споделено и възражението на защитата на подсъдимия за
забрана за повторно приложение на диференцираната процедура по чл. 371, т.
2 от НПК, при второто разглеждане на делото след връщането му от
въззивната инстанция поради допуснати съществени процесуални нарушения,
доколкото същото не намира законова опора. При преценка за повторната
допустимост на производството по Глава XXVII от НПК – чл. 371, т. 2, следва
да се отчете изначалното процесуално поведение на подсъдимия, още при
10
първото разглеждане на делото /нох дело № 131/2024 г. по описа на РС –
Разград/, с оглед правата му по НПК и в частност – да направи искане делото
да се разгледа по реда на съкратената процедура по чл. 371, т. 2 от НПК.
Именно това е сторил подсъдимия И. двукратно, заявявайки, че признава
фактите и обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, като не желае да се
събират доказателства за тях или нови такива. Доколкото не съществува
изрична законова забрана за повторно разглеждане на делото от
първоинстанционния съд по реда на диференцираната процедура по чл. 371, т.
2 от НПК, настоящия съдебен състав не счита, че прилагайки я повторно,
Районен съд - Разград е допуснал съществено процесуално нарушение, което
да е ограничило правата на страните. Такава забрана не се открива и в ТР №
1/06.04.2009 г. по т.д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС, което урежда въпросите
свързани с приложението на диференцираното производство. Съгласно т. 3 от
същия тълкувателен акт на върховната инстанция “След започване на
съдебното следствие по общия ред е недопустимо да се преминава към
съкратено съдебно следствие по реда на чл. 373, ал. 2 вр. с чл. 372, ал. 4 от
НПК“. В настоящия случай, в хода на двукратното разглеждане на делото пред
първостепенния съд, съдебно следствие по общия ред не е започвано. От
самото начало подсъдимият е изразил желание да се възползва от
диференцираната процедура, а това, че постановената в резултат на
провеждането й присъда е била отменена от въззивния съд поради
процесуални нарушения – незаконен състав и делото е било върнато за ново
разглеждане от друг състав на същия съд , не следва да предпоставя и
обуславя реда за последващо разглеждане на делото по същия ред,
ограничавайки процесуалните права на подсъдимия. Нещо повече, съгласно т.
1 от ТР № 1/06.04.2009 г. на ОСНК на ВКС първоинстанционният съд може да
откаже да уважи искането на подсъдимия по чл. 370, ал. 1, във вр. с чл. 371, т.
2 от НПК за съкратено съдебно следствие само при липса на визираните в
Глава XXVII от НПК условия – признание на фактите, изложени в
обвинителния акт, което да се подкрепя от събраните в досъдебното
производство, доказателства. Доколкото първостепенният съд при повторното
разглеждане на делото е направил обратната констатация, който извод се
споделя и от настоящата инстанция, той не е могъл да не уважи искането на
подсъдимия и да го лиши от възможността да се възползва от предвидената в
чл. 58а от НК редукция на определеното му наказание.
Само за пълнота следва да се посочи, че настоящото производство пред
въззивната инстанция е второ по ред, поради което важи забраната за
повторно връщане на делото, съгласно чл. 335, ал. 3 от НПК. Отправеното от
защитата възражение за забрана за повторно провеждане на процедурата по
чл. 371, т. 2 от НПК по същество представлява оттелгяне на самопризнанието
пред настоящата инстанция, което е недопустимо по аргумент на т. 8 от ТР №
1/06.04.2009 г. на ОСНК на ВКС.
По гражданския иск:
За да се произнесе по предявения и приет за съвместно разглеждане в
наказателния процес граждански иск от К. Д. срещу подсъдимия Г. И. за
репариране на претърпените от престъплението имуществени и
11
неимуществени вреди, първостепенният съд е формирал своето вътрешно
убеждение, като е преценил, че са налице предпоставките на чл. 45 от ЗЗД,
като е уважил в пълен размер предявения граждански иск в общ размер на
3660 лева, от които 2660 лева за имуществени вреди и 1000 лева за
неимуществени вреди.
Настоящият съдебен състав не намира причина да бъде ревизирана
позицията на контролирания съд относно дължимостта и размера на уважения
граждански иск в размер на 2660 лева за претърпени имуществени вреди от
пострадалата в резултат на престъплението. Въззивната инстанция споделя
крайния извод на първия съд за неоснователност на възражението за изтекла
погасителна давност по отношение на предявения граждански иск за
репариране на претърпените имуществени вреди от престъплението, макар и
по други съображения.
Принципно вярно е твърдението, че правото на иск за заплащане на
обезщетение за вреди, причинени от непозволено увреждане, се погасява с
изтичането на петгодишен давностен срок - чл. 110 от ЗЗД. Трайна е съдебната
практика, според която предявените по чл. 45 от ЗЗД искове за обезвреда се
погасяват с общата петгодишна погасителна давност, която в повечето случаи
започва да тече от деня на непозволеното увреждане. Според текста на чл. 114,
ал. 3 от ЗЗД вземането от непозволено увреждане възниква от деня на
откриването на дееца и от същия момент то става изискуемо, тъй като от този
момент длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД. По смисъла на
закона "открит" е деецът, който е станал известен не изобщо, а кога е станал
известен именно на пострадалия. Ако деецът е известен на пострадалия от
момента на извършване на деликта, то от този момент давността започва да
тече. Обратно е решението в хипотезата, когато деецът не е известен на
пострадалия от деня на деликта и дори на компетентните органи, в случай че
деликтът представлява престъпление, което се установява и наказва по
процедурата уредена в НПК. Когато извършителят на престъплението не е
установен, макар и да е образуван наказателен процес срещу неизвестен
извършител, за пострадалия е обективно невъзможно да предяви по съдебен
ред иск за обезщетение на причинените му от деликта вреди. При положение
че разследващите органи и прокуратурата, макар и да са образували
наказателно производство, не могат да установят автора на престъплението
още от деня на неговото извършване, недопустимо е пострадалият да се
поставя в неблагоприятната ситуация, при която за него започва да тече
петгодишният погасителен давностен срок от момента на извършване на
престъплението. В случай че деликтът съставлява престъпление, за
пострадалия деецът се счита открит най-рано от деня на неговото привличане
като обвиняем в досъдебното производство, имащо за предмет на разследване
съответното престъпление. В този смисъл е и практиката на ВКС, вкл. и
обвързваща такава ТР № 5/05.04.2006 г. по т. д. № 5/2006 г. на ОСГК и ОСТК,
Решение № 6 от 25.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 628/2009 г., II н. о., НК,
Решение № 484 от 12.01.2015 г. на ВКС по н. д. № 1481/2015 г., I н. о.,
Решение № 129 от 15.04.2014 г. на ВКС по н. д. № 133/2014 г., I н. о., НК
Решение № 21 от 25.02.2019 г. на ВКС по н. д. № 1111/2018 г., II н. о., НК.
12
В настоящия случай Г. И. е бил привлечен като обвиняем по
образуваното ДП № 1873 ЗМ-83/2018 г. по описа на РУ - Разград едва на
18.01.2024 г., когато му е било повдигнато обвинение за разследваното
престъпление по чл. 216, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК с надлежно съставено
постановление, с чието съдържание той е бил запознат на 08.02.2024 г.
Разследването е било предявено на пострадалата на 08.02.2024 г.
Следователно 18.01.2024 г. е най-ранният момент, в който пострадалата К. Д.
обективно е могла да узнае кой/кои са виновните за увреждането на нейното
имущество, срещу който/които може да предяви претенциите си за обезвреда
на причинените й от престъплението по чл. 216, ал. 1 от НК имуществени
вреди. От въпросната дата – 18.01.2024 г. за К. Г. Д. е започнал да тече
петгодишният погасителен давностен срок, който не е бил изтекъл към
17.04.2024 г., когато тя е предявила пред Районен съд - Разград в първото
образувано първоинстанционно съдебно производство по нох дело №
131/2024 г. срещу подсъдимия И. своя граждански иск за заплащане на
обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, причинени от
увреждане на нейното имущество. В проведеното на 16.05.2024 г. публично
съдебно заседание, първоинстанционният съд е приел гражданския иск за
репариране на претърпените имуществени вреди от престъплението за
съвместно разглеждане в наказателния процес, конституирал е гражданския
ищец като страна. Не е допуснал за съвместно разглеждане в наказателния
процес предявения от пострадалата граждански иск за обезвреда на
претърпените от престъплението неимуществени вреди, поради неговата
недопустимост. По тези съображения възражението на защитника на
подсъдимия за изтекла петгодишна погасителна давност за предявяване на
гражданския иск за обезвреда на имуществените вреди се явява неоснователно
и претенцията за отмяна на гражданскоосъдителната част на присъдата и за
отхвърляне на исковете поради погасяването им по давност не може да бъде
удовлетворена.
По отношение на гражданския иск за неимуществени вреди от
престъплението по чл. 216 ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК въззивната
инстанция счита, че първоинстанционнният съд е допуснал нарушение на
закона. Това е така, тъй като с връщането на делото за ново разглеждане
възниква необходимостта от повтаряне на всички следствени действия по
събиране и проверка на доказателствата, но не и на процесуалните действия,
които нямат отношение към доказателствения процес – конституиране на
страни, приемане на граждански иск за съвместно разглеждане и др. При
първото разглеждане на делото пострадалата е депозирала молба, с която е
предявила претенция за конституирането й като граждански ищец по делото и
за присъждане на обезщетение за претърпените от престъплението
имуществени и неимуществени вреди. Първият съд не е допуснал за
съвместно разглеждане в наказателния процес предявения от пострадалата
граждански иск за репариране на претърпените от престъплението
неимуществени вреди, поради неговата недопустимост, което е убягнало от
вниманието на първостепенния съд при второто разглеждане на делото. При
второто разглеждане на делото пострадалата отново е подала молба, с която е
13
заявила желание да бъде конституирана като граждански ищец и е предявила
граждански иск за обезщетяване на претърпените от престъплението
имуществени и неимуществени вреди. Съдът не се е произнесъл по
подадената от пострадалата молба, не е постановил нарочно определение, с
което да допусне или да не допусне за съвместно разглеждане граждански иск
за обезщетяване на претърпени от престъплението неимуществени вреди,
което настоящият съдебен състав не намира за процесуално нарушение,
доколкото гражданският ищец запазва това свое качество при повторното
разглеждане на делото, респективно по отношение на приетия за съвместно
разглеждане в наказателния процес граждански иск, който в конкретния
случай е бил приет единствено за репариране на претърпените от
престъплението имуществени вреди. С оглед на това, въззивната инстанция
намира, че първостепенният съд се е произнесъл по неприет за съвместно
разглеждане в наказателния процес граждански иск за репариране на
претърпените от престъплението неимуществени вреди, поради което
присъдата в тази част подлежи на отмяна.
Само за пълнота следва да се посочи, че в правната теория и в съдебната
практика, съгласно ПП № 9/1961 г. на ВС, изм. с ПП № 7/1987г. на ВС е
прието, че основанието на гражданския иск в наказателния процес е Д.ието,
предмет на обвинението. Следователно Д.ието е общото правно основание за
възникване едновременно на две материалноправни отношения,
предпоставящи наказателната и гражданската отговорност за неговия
извършител. Правното средство за установяване на тяхната наличност и
съдържание при осъществено престъпление е наказателният процес. На
обезвреда в наказателния процес подлежат вредите, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането в резултат на престъплението. В
случая систематичното място на престъплението по чл. 216 ал. 1 от НК е в
Глава V “Престъпления против собствеността“, Раздел VII “Унищожаване и
повреждане“, като във фактическия състав на същото няма обективен признак,
установяващ нарушено лично право на пострадалия, досежно
неприкосновеността, честта, свободата, достойноството, упражнена принуда
или друг вид посегателство срещу индивида, а не срещу имуществото му.
Предвид горното претенцията за неимуществени вреди, произлизащи от
престъпление по чл. 216 от НК се явява изначално недопустима, което не е
било съобразено от първостепенния съд. Да се приеме противното, би
означавало за всички престъпления с причинени имуществени вреди да може
да се приемат и разглеждат граждански искове за претърпени неимуществени
вреди. Законът за задълженията и договорите и Наказателния кодекс
изключват присъждането на обезщетение за неимуществени вреди във връзка
с причинени имуществени вреди. /виж Р.№ 438/05.07.1995 г. по н.д. № 325/95
г., II-ро н.о./ Още повече, че в хода на съдебното производство пред районния
съд не са били събрани никакви доказателства за търпените от пострадалата в
резултат на престъплението неимуществени вреди - болки и страдания.
Па тези съображения настоящият състав на Окръжен съд - Разград
намери, че атакуваният съдебен акт следва да бъде отменена в гражданско-
осъдителната му част досежно присъденото на К. Г. Д. обезщетение за
14
претърпени от престъплението по чл. 216, ал. 1 от НК неимуществени вреди в
размер на 1000 лева, както и в частта досъжно осъждането на подсъдимия за
заплащане на държавна такса върху уважения граждански иск, над размера на
90.40 лева, представляващи държавна такса върху уважение граждански иск
за имуществени вреди.
В останалата част присъдата на Районен съд - Разград, като правилна и
законосъобразна, следва да бъде потвърдена.
Ето защо и на основание на основание чл. 337, ал. 3 и чл. 338 от НПК
Окръжен съд - Разград
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Присъда № 69/28.11.2024 г., постановена по нох дело №
622/2024 г. по описа на Районен съд - Разград в гражданско-осъдителната част
досежно присъденото на К. Г. Д. обезщетение за претърпени от
престъплението по чл. 216, ал. 1 от НК неимуществени вреди в размер на 1000
лева, както и в частта досежно осъждането на подсъдимия Г. К. И. за
заплащане на държавна такса върху уважения граждсански иск, над сумата от
90.40 лева.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15