№ 1519
гр. София, 26.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 145 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:НОРА ВЛ. МАРИНОВА
при участието на секретаря В.
като разгледа докладваното от НОРА ВЛ. МАРИНОВА Гражданско дело №
20221110167846 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част II, дял I, чл. 124 и сл. ГПК.
Предявени са обективно евентуално съединени установителни искове с правна
квалификация чл.26 ал.1 пр. 2 от ЗЗД, вр. с чл. 19 ал. 4 от ЗПК, чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД и чл.
143, ал.1 и ал. 2, т. 19 от ЗЗП, с които се иска прогласяването на нищожност на Договор за
предоставяне на гаранция № . от 11.10.2021г., сключен между страните.
Ищецът твърди, че е страна по договор за паричен заем „А.“ № ./ 11.10.2021г.
сключен с „А., съгласно който е получил заемната сума от 500 лева, при срок на кредита 10
вноски. Посочва, че във връзка с договора за паричен заем е сключил Договор за
предоставяне на гаранция № . с "Ф.. По Договор за предоставяне на гаранция № . дължал
възнаграждение в размер на 245,70 лева, платимо на 10 вноски, всяка от който е размер на
24,57 лева, който договор счита за нищожен. Твърди, че възнаграждението в размер на
247,50 лв. е следвало да бъде отразено в ГПР, тъй като същото представлявало разход по
кредита, равняващ се на 1/2 от размера на заемната сума, което е в пряко противоречие с чл.
19, ал. 4 ЗПК и представлява опит за заобикаляне на закона, с оглед на което договорът е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Твърди, че договорът противоречи на
добрите нрави поради явна нееквивалентност на престациите, нарушаване на принципите на
добросъвестност и справедливост при договарянето. Твърди, че договорът е нищожен и
поради нарушение на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 ЗЗП, тъй като е неразбираем и не позволява
на потребителя-ищец да прецени икономическите последици от сключването му. Посочва,
че сумата се заплаща без да получава насрещна облага. Счита, че договорът е сключен във
вреда на потребителя. С оглед гореизложеното моли съдът да прогласи договора за
нищожен. Претендира разноски за производството.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът
оспорва предявените искове. Не оспорва, че на 11.10.2021 г. е бил сключен процесния
договор за предоставяне на гаранция между него и ищцата, като счита че същият договор е
влязъл в сила. Посочва, че дружеството е вписано като финансова институция, чийто
основен предмет на дейност е предоставяне на гаранционни сделки по занятие, като именно
в това си качество следвало да получава възнаграждение. Твърди, че ищцата с цел да
изпълни точно задълженията си по сключения договор за заем е потърсила ответното
1
дружество да издаде гаранция. Счита, че договорът не противоречи на добрите нрави,
доколкото претенциите не са нееквивалентни, а освен това е бил налице принципът за
свобода на догарянето. Счита, че възраженията, че възнаграждението по процесния договор
следвало да бъде отразено в ГПР по сключения договор за заем е неотносимо по настоящия
спор, доколкото съответният договор за паричен заем не е предмет на настоящето дело.
Посочва, че не е страна по съответния договор. Моли за отхвърлянето на предявения иск и
за присъждане на сторените по делото разноски.
По предявените искове в тежест на ищеца да установи, че е сключен Договор за
предоставяне на гаранция № . от 11.10.2021г. с "Ф. с посочените в исковата молба клаузи,
както и че договорът е нищожен на твърдените в исковата молба основания, включително че
е налице нееквивалентност на престациите на страните.
С доклада по делото като безспорни и неподлежащи на доказване са отделени на
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК обстоятелствата, че между страните е сключен Договор за
предоставяне на гаранция № . от 11.10.2021г. с твърдяното в исковата молба съдържание.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по
свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От предметното съдържание на Договор за предоставяне на гаранция № ./11.10.2021г.
се установява, че е възпроизведено същественото за спора съдържание на договора за заем, а
като подписан от страните този частен диспозитивен и свидетелстващ документ,
удостоверява –арг. от чл. 175 и чл. 180 от ГПК, неизгодни за ответното дружество факти, а
именно извънсъдебно признание и знание за кредитното правоотношение и съдържанието
му, относимо за установяване на правнорелевантните факти. Съдът приема, че ищецът има
качеството „потребител“, съгласно § 13, т. 1 от ЗЗП, като физическо лице, което придобива
стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. Според оспорената клауза на договора за заем чл. 3, по чието
съдържание, посочено от ищеца, насрещната страна не спори, заемателят се задължава в
срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя
едно от следните обезпечения: 1) поръчител, който да предостави бележка от работодател за
размер на трудово възнаграждение не по-малко от 1 500 лв. по безсрочен трудов договор; да
не е заемател или поръчител по друг договор за заем с „А.; да няма неплатени осигуровки
през последните две години; да няма задължения към банки или финансови институции или
ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус „период
на просрочие от 0 до 30 дни“. 2) банкова гаранция с бенефициер-заемодателя; 3) одобрено от
заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. Според чл. 1 от
процесния договор за предоставяне на гаранция № . от 11.10.2021г., потребителят възлага, а
поръчителят се задължава да сключи договор за поръчителство в полза на „А., с цел
гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно
Договора за кредит, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на
потребителя по договора за кредит, и в случай, че не е изпълнено задължение по чл. 3 от
договора за кредит, за което потребителят дължи възнаграждение 245.70 лв., платимо на
вноски от по 24.57 лв. на дати, съответни на падежните дати по договора за паричен заем.
Според този договор заемодателят е овластен да приема вместо поръчителя изпълнение на
задължението за плащане на възнаграждение, както и че при поискване от заемодателя
поръчителят да плати всички изискуеми задължения на потребителя по договора за заем.
При тези факти, съдът намира, че договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като, сключен в нарушение на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, ако не е посочен
действителният размер на разходите по кредита, когато разходите, които не са включени са
условие без което не може да се отпусне заема или потребителят няма избор да договаря без
тези разходи; и те касаят неговата основна престация по договора или са свързани пряко с
нея. В този случай може да се претендира недействителност на целия договор за кредит. От
обявените и общоизвестни обстоятелства в Търговския регистър се установява, че „И. е
едноличен собственик на капитала на „Ф.. Също така Н., които са акционери в „И.“, са и
акционери в „А.. поради което те са свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Това
дава основание да се приеме, че търговската им дейност се контролира пряко от едно и също
лице, и двете дружества упражняват дейността си при общи икономически интереси и
2
ползи, и се презумира наличието на знание у лицата, участващи в управлението им, респ.
представителство, досежно търговските дела на другото дружество. Гореизложеното се
потвърждава и от чл. 2, ал. 4 от договора за предоставяне на поръчителство, „А. е овластено
да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство.
Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е
известен на заемодателя, последният може да го получи като одобри поръчителя.
Следователно, договорът за заем и договорът за предоставяне на гаранция се счита за
сключен от потребителя с един и същ търговец, от една страна, а от друга – договорът за
предоставяне на гаранция представлява допълнителна уговорка между потребителя и
заемодателя, сключена в противоречие с чл. 16 от ЗПК. Това е така, защото договорът няма
самостоятелен характер, неговия предмет и уговорените права и задължения могат да бъдат
предоставени във връзка с усвояване и управление на договора за кредит; условията и
възнаграждението по него зависят изцяло от главното задължение по заема. Договорът за
потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва
договора за предоставяне на поръчителство. Обвързаността между двете съглашения се
установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение, без всякаква
друга възможна изпълнима алтернатива, освен чрез сключване на договор за предоставяне
на поръчителство, сключването на договора e в деня, в който е сключен самият договор за
кредит, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на
поръчителя с основното задължение по кредита, както и че самостоятелен отказ от договора
за предоставяне на поръчителството не е предвиден. Не може да се приеме, че чл. 3 от
договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя за обезпечение. От
начина на уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита, че е предвидено
допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да предостави обезпечение, при
условия, които са обективно неизпълними за посочения срок от всеки средно информиран
потребител на финансови услуги, които изрично зависят от преценката на кредитодателя, с
оглед необходимостта да одобри представеното обезпечение. Клаузата на чл. 3 от договора е
уговорена изцяло в противоречие с чл. 16 от ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърля
своята отговорност за дължимата професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на потребителя.
Възнаграждението на поръчителя обезпечава не изпълнението на длъжника, а
преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Тъй като
са свързани лица двете дружества и сключването на договора за предоставяне на гаранция се
явява единственото изпълнимо условие по чл. 4 от договора за заем, следва да се приеме, че
разходите, които потребителят трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция за
пряко свързани с основната му престация по договора за заем и отговарят на дефиницията за
разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което следва да бъде обявен
в общия му размер. Има характер на допълнително възнаграждение за ползване на заемните
средства и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР, като разход пряко
свързан с договора за потребителски кредит и който потребителят трябва да заплати. Ето
защо в конкретния случай съдът приема, че както уговорката по чл. 3, така и в цялост
договорът за паричен заем, е сключен в нарушение на чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като не
е посочен действителният размер на разходите по кредита, който включва всички лихви и
такси съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК . Договорът само формално покрива изискването за
посочване на ГПР, но реалната му стойност не съответства на заявеното от кредитора (вж.
посочените в чл. 1 от договора за предоставяне на поръчителство разходи по кредита). Това
поведение кореспондира и с търговска практика, от страна на търговеца към потребителя,
която е заблуждаваща, тъй като противоречи на изискването за добросъвестност и
професионална компетентност, и съдържа невярна информация, която възможно да
промени съществено икономическото поведение на средния потребител да вземе
информирано решение за стойността на кредита и дали да договаря с този кредитор – арг. от
чл. 68д от ЗПП. По този начин се стига до хипотезата на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, като чрез
сключване на двата договора се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал.
4 ЗПК. По тези съображения съдът приема за основателен иска по чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД във
вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на
поръчителство.
За пълнота следва да се посочи, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен
и поради накърняване на добрите нрави, доколкото сумата, която се претендира по него е
3
определена под условие за всеки ден, за който е в сила гаранцията, не е включена в ГПР,
посочен в договора за кредит като при включване на възнаграждение от договора за
предоставяне на гаранция, действителният ГПР би бил в размер, надхвърлящ поставеното в
чл. 19, ал. 4 от ЗПК ограничение. По този начин, потребителят е бил въведен в заблуждение
относно стойността на разходите, които следва да направи по обслужване на заема и реално
по този начин се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва
по договора.
Видно от данните по делото, на длъжника е отпуснат кредит в размер на 500 лв., а е
уговорено възнаграждение за предоставена гаранция е в общ размер от 245,70 лв. /съобразно
представения погасителен план към процесния договор за кредит е предвидено задължение
за кредитополучателя да заплати 10 месечни вноски по договора за кредит, което означава и
10 месечни вноски по договора за предоставяне на гаранция,/, което е прекомерно и по този
начин е нарушен принципа на добросъвестност и справедливост. Изложеното води до извод,
че са накърнени добрите нрави, което води до неговата нищожност.
Във връзка с гореизложеното, следва да се вземе предвид и текста на разпоредбата на
чл. 143 ЗЗП, в която е посочено, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. В посочената разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези, при
които една клауза в договора се явява неравноправна, което не е изчерпателно. Клаузата за
възнаграждението по договора за "гаранция", който по своя характер е такъв за
предоставяне на поръчителство, цели заобикаляне на ЗПК и единствено оскъпяване на
кредита.
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. Не се доказва същият да е извършил претендираните разноски в размер на 50 лв. –
платена държавна такса, доколкото видно от представеното авизо преводно нареждане като
наредител и задължено лице е вписан адв. М., с оглед на което не може да се направи извод,
че разноските са направени от името и за сметка на ищеца К. М. А.. Съгласно чл. 38, ал. 2
ЗА, при предоставена безплатна правна помощ, съобразно изхода на спора, насрещната
страна дължи на разноските за адвокатско възнаграждение, в случая на адвокат М. М. следва
да се присъди сумата от 480 лв., на основание вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004
г. ( ред. ДВ, бр. 88 от 2022г., действаща към момента на сключване на договора за правна
защита и съдействие) във вр. с пар. 2а от НМРАВ.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от К. М. А., ЕГН **********, с адрес: гр. С., срещу „Ф.,
с ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. С. иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1,
пр. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за нищожен Договор за предоставяне
на гаранция № . от 11.10.2021г.
ОСЪЖДА „Ф., с ЕИК:., със седалище и адрес на управление: гр. С., да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв на адвокат М. В. М. от АК-П., със служебен адрес: гр. П., бул.
П. сумата 480 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4