Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 09.12.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ В въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и втори април две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
АДРИАНА
АТАНАСОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното
от мл. съдия Адриана Атанасова в.гр.д. № 2539 по описа за 2020г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 256829 от 28.10.2019г. по гр.д. № 11294/2019г. по описа на СРС, 140-ти
състав, З. „Л.И.” АД е осъдена да заплати на В.В.М. на основание чл. 432, ал. 1
ЗК, вр. с чл. 45 ЗЗД сумата в размер на 4000 лв., ведно със законната
лихва от датата, следваща датата на
подаване на исковата молба - 26.02.2019г., до погасяването, представляваща
дължимо застрахователно обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания
от увреждане на здравето, изразяващо се в разкъсно – контузна рана на дясно
коляно и разкъсно – контузна рана на показалеца на дясната ръка, контрактура –
принудителна и хемартроза (излив на кръв) в дясна коленна става, и психическа
травма, вследствие настъпило на 01.02.2018г. застрахователно събитие, причинено
по вина на водач на лек автомобил „Ауди А6” с рег. № ******, гражданската
отговорност на който е била застрахована от ответника по силата на договор за
застраховка „Гражданска отговорност”, и на основание чл. 86 ЗЗД сумата в размер
на 120 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от
10.11.2018г. до 25.02.2019г., като е отхвърлен иска за главница с правно
основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. с чл. 45 ЗЗД до пълния предявен размер от
15 000 лв., както и иска за лихва с правно основание чл. 86 ЗЗД до пълния
предявен размер от 456,16 лв. и за 09.11.2018г.
Със
същото решение З. „Л.И.” АД е осъдена да заплати на В.В.М. на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата в размер на 279,89 лв., представляваща разноски по
производството съобразно уважената част от исковете и на адв. Я.Д. на основание
чл. 38, ал. 2 ЗА сумата в арзмер на 518,40 лв. – адвокатско възнаграждение. Освен
това В.В.М. е осъден да заплати на З. „Л.И.” АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата в размер на 330,50 лв., представляваща разноски по производството
съобразно З. „Л.И.” АД отхвърлената част от исковете.
В
законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от В.В.М., чрез адв. Я.Д.,
срещу решението в частта, в която е отхвърлен предявения иск по чл. 432, ал. 1,
във вр. с чл. 45 от ЗЗД за сумата над уважения размер от 4000 лв. до
10 000 лв. Поддържа се, че по делото е безспорно установено, че са налице
всички предпоставки за уважаване на предявения иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Сочи
се, че правилно съдът е възприел и че не е налице съпричиняване от страна на ответника.
Прави се оплакване, че неправилно обаче първоинстанционният съд е приложил
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД относно размера на обезщетението. Релевират се
доводи, че районният съд не е обсъдил характера и степента на травмата и
начина, по който същата се е отразила както на здравето, така и на психиката на
ищеца. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено друго, с което искът да бъде уважен за сумата от още 6000 лв.
Претендира разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника
З. „Л.И.” АД, чрез адв. Д.Т., с който оспорва въззивната жалба моли същата да бъде оставена без уважение и
решението в атакуваната част да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
в подадените въззивни жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 432 КЗ,
във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. По същество то е и правилно по следните
съображения:
Правната норма, регламентирана в чл. 432 ал. 1 КЗ,
урежда и гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск
за обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото
делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е сключил
договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаваща неговата деликтна
отговорност. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност
на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото
лице, обхваща следните две групи материални предпоставки (юридически факти): 1)
застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или
неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена
връзка с противоправното поведение на застрахования и 2) наличие на
застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка
„Гражданска отговорност” между делинквента и ответника - застраховател.
По делото страните не спорят, че между З. „Л.И.” АД и водача на лек автомобил „Ауди
А6” с рег. № ****** към датата на процесното ПТП е налице сключен договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност” – застрахователна полица № BG/22/117001294868.
По делото се установи и че на 01.02.2018г., около 08.20
часа, лека автомобил „Ауди А6” с рег. № ******, управляван от К.Й.Й., се е
движил в гр. София по ул. „Суходолска”, с посока от бул. „Околовръстен път” към
бул. „Аледксандър Стамболийски”, като в района на № 171А е навлязъл в лентата
за насрещно движение, вследствие на което е настъпило ПТП с движещия се в
лентата за насрещно движение лек автомобил „Фиат Пунто” с рег. № ******,
управляван от ищеца В.В.М.. По делото е представен протокол за ПТП № К-79 от
01.02.2018г., изготвен от длъжностно лице след посещение на мястото на ПТП,
неоспорен от ответника, както и е прието заключение на автотехническа
експертиза, което след преценка по чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано. Проведен
и разпита на свидетеля К.Й.Й. – участник в ПТП и пряк очевидеца на същото. При
съвкупната преценка на така събраните доказателства и заключението на САТЕ
въззивният съд приема за установено и че настъпването на ПТП се дължи на
виновното и противоправно поведение на водача на лек автомобил „Ауди А6” с рег.
№ ******, управляван от К.Й.Й., т.е., неговите действия съставляват граждански
деликт. Същият е нарушил разпоредбата на
чл. 16, ал.1, т. 1 ЗДвП, съгласно която норма на закона, на пътно платно с
двупосочно движение, на водача на пътно превозно средство е забранено когато
платното за движение има две пътни ленти – да навлиза и да се движи в лентата
за насрещното движение освен при изпреварване или заобикаляне.
По делото не е доказано и съпричиняване от пострадалия
поради непоставянето на обезопасителен колан при настъпилото ПТП. Напротив,
видно от свидетелските показания на Л.Л., която е посетила процесното ПТП
непосредствено след реализирането на същото, ищецът е бил с поставен
обезопасителен колан, който е бил премахнат от свидетелката.
От представените по делото медицински документи – епикриза с окончателната
диагноза на В.М., издадена от ВМА – МБАЛ София, както и от заключението на
съдебно-медицинската експертиза, което след преценка по чл. 202 ГПК следва да
бъде кредитирано, както и от показанията на свидетелките К.Й.и Л.Л. се
установява, че в резултат на процесното произшествие на ищеца, който е управлявал
лек автомобил „Фиат Пунто” с рег. № ******, са били причинени телесни
увреждания. Вещото лице е дало заключение, че същите са в причинна връзка с
процесното ПТП.
По делото не се спори и че в резултата на ПТП- то ищецът
е получил разкъсно – контузни рани на дясно коляно и показалеца на дясна ръка,
контрактура – принудителна и хемартроза (излив на кръв в дясна колянна става),
както и че на същия е била извършена оперативна интервенция –ревизио вулнерис
ет сутура. От заключението на СМЕ се установява, че характерът на увредите е
травматичен и по съвкупност те са причинили на пострадалия временно
разстройство на здравето, неопасно за живота, като възстановителния период е
траел около един месец.
От показанията на свидетелката Л.Л. /сестра на дядото на
ищеца/ се установява, че същата е пристигнала на мястото на инцидента
непосредствено след настъпването на ПТП и е забелязала, че пострадалото лице е
имало кръв по ръцете, не е можел да излезе сам от автомобила, поради което се е
наложило да му бъде помогнато, като е премахнат предпазния му колан.
Свидетелката заявява още, че е бил закаран за лечение във ВМА, като престоят му
там е бил около 10 дни, и тя всеки ден е ходила в лечебното заведение да му
помага с къпането и храненето, тъй като пострадалият не е трябвало да става. От
нейните показния се установява още, че кракът на ищеца е бил обездвижен, като
не е трябвало да стъпва на него, поради което му е била необходима помощ при
ставането. След изписването на М. от болницата възстановяването му е протекло в
домашни условия за период от около един месец, като същият е бил поставен първоначално
на инвалидна количка, а след това за период около три седмици е използвал и
помощни средства за придвижването си – патерици. Съгласно показанията на
свидетеля К.Й.Й., който е бил виновен за процесното ПТП, същият е говорил с
ищеца веднага след удара и е забелязал, че бил видимо уплашен и по пръстите му
е имало кръв.
При преценка показанията на разпитаните свидетели въззивният
съд намира, че същите следва да бъдат кредитирани, тъй като са логични,
непротиворечиви и взаимно допълващи се. Единствено наличието на роднинска
връзка на Л. с ищеца не може да послужи като основание да не бъде давана вяра
на нейните показания.
Спорният въпрос във въззивното производство е свързан с
размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Въззивният
съд намира, че районният съд законосъобразно е определил размера на дължимото
обезщетение като правилно е приложил чл. 52 ЗЗД. Съгласно тази законова
разпоредба обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Тъй като неимуществените вреди, които представляват
неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат
възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а
заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на
чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по
смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на
редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат
предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
След преценка на всички събрани по делото доказателства настоящият
съдебен състав счита, че с оглед продължителността, интензивността и характера
на уврежданията на ищеца, преживените от него стрес и уплаха, наличието на
временно разстройство на съзнанието, неопасно за живота, както и с оглед на
обстоятелството, че оздравителният период е бил с продължителност от около
месец, като през първите две седмици той се е чувствал значително по-зле и не е
можел да става и да се обслужва сам, заместващото обезщетение на ищеца за
причинените му неимуществени вреди е правилно определено от първоинстанционния
съд в размер на 4000 лева. При определяне на справедливия размер на
обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд отчете и
обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането,
чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие
по задължителната застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите“.
Същевременно въззивният съд взе предвид и обстоятелството, че за пострадалия не
са настъпили трайни увреждания и няма данни за усложнения.
Неоснователно е наведеното възражение във въззивната
жалба, че първоинстанционният съд не е обсъдил характера и степента на
уврежданията на пострадалия. Напротив, същото е сторено от районния съд, като
последният е взел предвид, че се касае за временно разстройство на здравето,
неопасно за живота, краткия срок от около един месец за възстановяване на
ищеца, както и че към настоящия момент оздравителния процес е приключил. Първоинстанционният
съд подробно е изложил съображенията си при определяне на размера на
обезщетението за причинените неимуществени вреди на пострадалия, като е взел
предвид и константната практика на съдилищата в тази насока. По делото не са
налични доказателства, от които да се установи, че получените увреждания са
оставили трайни негативни последици за здравето и психиката на пострадалия,
както се сочи във въззивната жалба, нито пък, че душевните му страдания ще го
съпътстват до края на живота му. Напротив, от свидетелските показания на Л.,
които съдът напълно кредитира, се установява, че към момента пострадалият се
чувства добре и продължава да работи като шофьор. По делото не са ангажирани
доказателства, по – конкретно медицински документи, от които да е видно, че
пострадалият продължава да има здравословни проблеми, като доказването на
същото със свидетелски показния е недопустимо.
Следователно обжалваното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.
По разноските
по производството:
При този изход на делото на
въззивника не се дължат разноски.
Искането за присъждането на
разноски за въззивното производство от въззиваемата страна с оглед изхода на
спора следва да бъде уважено. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (изм.
ДВ, бр. 8 от 2017 г.), в полза на юридически лица или еднолични търговци се
присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.
37 от Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ е съобразно вида
и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския
съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 до 300 лв. Поради изложеното, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна
сумата от 100 лева - разноски за юрисконсултско възнаграждение за тази
инстанция.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 256829 от
28.10.2019г. по гр.д. № 11294/2019г. по описа на СРС, 140-ти състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА В.В.М., ЕГН:**********,
с адрес: *** да заплати на З. „Л.И.” АД, ЕИК******, със седалище и адрес на
управление:*** А, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 100 лв.,
представляваща направените разноски пред въззивна инстанция.
Решението
в останалата част е влязло в сила.
Решението
може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на чл. 280, ал.1
от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.