РЕШЕНИЕ
№ 939
гр. Перник, 09.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Нина М. Коритарова
при участието на секретаря Ц. Ч. М.
като разгледа докладваното от Нина М. Коритарова Гражданско дело №
20231720101687 по описа за 2023 година
Производството е образувано въз основа на депозирана искова молба от Н. В. З., ЕГН:
********** от гр. П., ул. „Р. Д.“ № **/*/** чрез адв. Б. Б. от САК срещу „СИТИ КЕШ“ ООД,
със седалище и адрес на управление: гр. С., район С., ул. „С.“ № **, ет. *, с която обективно
и евентуално са съединени следните искове, които следва да бъдат разгледани от съда в
следната поредност посочена от ищеца:
Иск за прогласяване на нищожност на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД на клаузата на
чл. 8 във вр. с чл. 6 от Договор за потребителски кредит № ****** от 28.12.2020 г. , поради
накърняване на добрите нрави; Иск за прогласяване на нищожност на чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД на клаузата на чл. 8 във вр. с чл. 6 от Договор за потребителски кредит № ****** от
28.12.2020 г. , поради противоречие със закона;Иск за прогласяване на нищожност на чл. 26,
ал. 1, предл. 2 ЗЗД на клаузата на чл. 8 във вр. с чл. 6 от Договор за потребителски кредит №
****** от 28.12.2020 г. , поради заобикаляне на закона.
В условие на кумулативност с всеки един от трите иска предявени в условие на
евентуалност е съединен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се претендира да
бъде осъден ответника да заплати на ищцата сумата от 301,91 лв., дадена без правно
основание по нищожна клауза за непредоставяне на обезпечение по чл. 8 във вр. чл. 6 от
процесния договор ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата
молба-21.04.2023 г. до окончателното й плащане. Претендират се сторените по делото
разноски.
В срока по чл.131 ГПК писмен отговор е постъпил от ответника, с който заявява, че на
основание чл. 237 ГПК признава иска и моли съдът да постанови решение при признание на
иска, като приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК и не възложи в тежест на ответното
дружество сторените от ищцата разноски, тъй като не било дало повод за образуване на
делото.
В исковата молба ищцата твърди, че на 28.12.2020 г. била сключила Договор за
1
потребителски кредит № ****** с ответника по силата който последният в качеството на
кредиторът й бил предоставил сумата в размер на 1000,00 лв. със задължение за връщането
й в срок от 11 седмици на 11 погасителни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент по
заема от 40.05%, като общата сума, подлежаща на връщане била 1051.09 лв. В договора
било посочено, че годишеният процент на разходите - ГПР бил равен на 49.82%. Имало
приложен и погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски. В чл. 6 от договора за потребителски кредит №
****** било предвидено, че същият ще бъде обезпечен с поне едно от следните
обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на чл. 23 от ОУ „Поръчителство
на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат
осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна
заплата за страиата;в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на
всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за
страната...“. В чл. 8 от договора пък било предвидено, че при неизпълнение на условието за
предоставяне на обезпечение в тридневен срок от сключването му, Кредитополучателят
дължи на Кредитора неустойка в размер на 301,91 лева, с начин на разсрочено плащане
посочен в погасителния план. По този начин се получавало, че общата сума подлежаща на
връщане била 1353.00 лв.
Ищцата твърди, че била изпълнила задълженията си по гореописаните договор за
потребителски кредит, като била заплатила всички дължими суми на 11 месечни вноски,
включително била заплатила и дължимата сума за неустойка в размер на 301.91 лева.
В случая с договора бил отпуснат заем на физическо лице, поради което се касаело за
предоставяне на " финансова услуга" по смисъла на параграф 13. т. 12 от ДР на Закона за
защита на потребителите / ЗЗП/. Това физическо лице имало качеството потребител и се
ползвало от защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава VI на ЗЗП. за които
съдът трябвало да следи служебно. Съгласно чл. 143 от Закона за защита на потребителите
за „неравноправна клауза“ в договор с потребител се считала всяка уговорка в негова вреда,
която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водила до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
В този смисъл неустоечната клауза в чл. 8 във връзка с чл. 6 от договора била в отклонение
на закона, както и на основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските
отношения и съответно се явявала нищожна на основание чл. 26 ЗЗД.
Счита, че клаузата по чл. 8 във връзка с чл. 6 от договора за заплащане на неустойка за
непредоставено обезпечение била нищожна и съответно не била породила правно действие.
Трайната и последователна съдебна практика приемала, че неустойката представлява
обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение вреди и имала
санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката кредиторът обезпечавал
неизпълнение на договорно задължение което не било нито пряко, нито косвено обвързано с
основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката
изпълнявала роля на обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му
кредит, което било недопустимо. Съгласно чл. 71. пр. последно ЗЗД при неизпълнение на
задължението длъжникът да обезпечи вземането на кредитора, последният имал право да
поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока. Законът допускал единствено
възможност за кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към
събирането му. ведно с уговорените в договора разходи. Уговарянето на неустойка, което
принципно било допустимо за всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърляло
законовите рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлявало
типична проявна форма на нарушение на нарушаване на закона и на добрите нрави. По
начина, по който била уговорена неустойката за това неизпълнение на договора,
представлявала сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатявала кредитора, на
2
когото било известно, че в краткия срок и при тези условия, за длъжника било обективно
невъзможно да осигури исканото обезпечение. Кредиторът, макар да бил само кредитна
институция и без възможностите на банковите институции, разполагал с достатъчно правни
средства да обезпечи отпускания кредит по начин, че да не злепоставя драстично интересите
на потребителя до степен на неразумно оскъпяване на кредита за икономически по слабата
страна. Макар да не съществувала договорна и законова пречка да бъде уговорена неустойка
при неизпълнение на задължението за връщане на заемната сума от страна на длъжника, в
случая потребителят се санкционирал за непредставяне на обезпечение за неизпълнение на
задълженията си, за което дължи неустойка с възможност само на това основание за
предсрочно прекратяване на договора дори и да заплаща редовно главницата и лихвите в
уговорените срокове и размери съгласно погасителните вноски. Неустойката в случая
надхвърляла рамките на чисто санкционния си характер и представлявала начин за
неоснователно обогатяване на кредитора, което било недопустимо, а от друга страна
натоварвала длъжника с допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на
задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение, което по начина, по който
било регламентирано било обективно неизпълнимо.
Другото обезпечение се явявало безпредметно тъй като длъжникът не бил имал интерес да
иска заем от кредитната институция, ако може да го получи от банка. Това изискване за
обезпечаване по начало било неизпълнимо от длъжника.
Липсвали данни как точно и въз основа на какви критерии бил формиран размерът на
неустойката, който бил и необосновано висок. Законът - чл. 92 ЗЗД предвиждал, че
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват, което предполага безусловно
задължение за кредитора да я определи по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че
да не бъде прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да посочи
размера й при частично или при неправилно изпълнение.
Изискванията които поставял кредитора пред потребителя досежно характера и вида на
обезпечението, което трябвало да гарантира изпълнението на договора за връщане на заема
не съответствали нито на закона, нито на морала, нито на добрите търговски практики в тези
случаи. Същите били рестриктивни и не съответствали на предназначението на неустойката
като правен институт /чл. 92 ЗЗД/. Същата по начина, по който била регламентирана от
кредитора, включително и начина на погасяването й, имала наказателен характер, а не само
обезщетителен и обезпечителен и поставяла потребителя в изключително неравностойно
положение спрямо търговеца, защото го задължавала от една страна да плати необосновано
висока по размер неустойка, и то само за непредставено в срок обезпечение. Изискванията
на заемодателя досежно обезпечението по чл. 8 във връзка с чл. 6 от договора силно
ограничавали възможностите на потребителя да може да ги изпълни и доколкото
заемодателят едва ли очаквал потребителят да изпълни тези условия, по начина по който
били зададени, противоречали на всички неписани правила и норми и компрометирали
института на неустойката. В този си вид представлявали своеобразен източник на
допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под формата на договорна
лихва. В този си вид неустойката била изгубила своето законово предназначение да служи
като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на вредите. Твърди, че
неустойката била дължима независимо дали заемът бил върнат от потребителя
своевременно, или не бил върнат, доколкото тя имала отношение към неизпълнение на
задължение на потребителя да осигури обезпечение на задължението, което налагало извод,
че при нейното определяне по основание, параметри и по размер заемодателят не бил
спазил правилата на добросъвестността. Неустойката в случая представлявала
допълнително предвидена скрита печалба за търговеца за сметка на потребителя извън
уговорената под формата на договорна възнаградителна лихва.
3
Тази клауза била нищожна, защото отричала договорния характер на поръчителството или
банковата гаранция като обезпечения, като същевременно не обезпечавала по никакъв
начин изпълнението на главното задължение на длъжника да върне заетата сума и
възнаграждението за това: условието за дължимост било не неплащане на това задължение,
което съставлява съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което
обаче длъжникът не получавал насрещна престация. Обезпечителната функция липсвала.
Нямало имуществени вреди от неизпълнението на задължението за непредставяне на
обезпечение, тоест, обезщетителна функция също отсъствала: възникването на неустоечното
задължение било самоцел на кредитора. В отговор на доводите, касаещи характера на
договора, следвало да се отбележи още, че съгласно чл. 8. § 1 от Директива 2008/48 преди
сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да
включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл се посочва, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не
кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с
цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране
на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното
задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя,
доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност,
допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48. която се състояла, както става
ясно от съображения 7 и 9 в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна
и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемала като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище
на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ
вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл се позовава на § 40-43 от Решение
от 27.03.2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. По изложените съобразяния,
заявява, че клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на
поръчител, което задължение ставало изискуемо след 3 дни от подписване на договора за
потребителски кредит било в пряко противоречие е целта на Директивата.
Като договорен подход неустойката целяла да се заобиколи забраната на чл. 143. т. 3 от ЗЗП.
защото със задължението за представяне на обезпечение следвало, че кредиторът не бил
извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърлял изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение. Посоченото обуславя извод, че неустойката
излизала извън присъщите й по закон функции, както и била сключена в условията на
неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я правило нищожна поради противоречие на
повелителни норми на закона- чл. 146. ал. 1 ЗЗП и на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал.
1 ЗЗД.
Уговорката относно процесната неустойка противоречала и на разпоредбата на чл. 143, т. 5
от ЗЗП. която предвиждала забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Цитираният законов текст не правил разграничение относно вида на неустойката,
а акцентирал върху нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно бил настоящият
случай като се съобразяло изключително краткия срок на договора. По тези съображения
присъждането й би довело до реализиране на неоправдано висок доход за кредитора, който
не било предварително обоснован и регламентиран.
Предвид гореизложеното следвало да се има предвид и т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по
тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС където изрично било посочено, че нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
4
обезпечителна. обезщетителна и санкционна функции.
Счита също така, че цитираната клауза била нищожна, защото не била индивидуално
уговорена. Изготвена била предварително от ответника и ищецът не бил имал възможност
да влияе върху съдържанието й. Не били представени доказателства за водени преговори
между страните за сключване на договор без предвидената клауза, нито, че на ищеца била
предоставена такава възможност. Това поставяло заемодателя в доминиращо положение
спрямо потребителя.
Отделно от горното, кредиторът не включвал т. нар. от него "неустойка” при формиране на
ГПР по договора, като стремежът му бил по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Посочва, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавял
вземането за "неустойка при липса на обезпечение" към всяка анюитетна вноска. В тази
връзка, явно било кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие
изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то счита, че
вземането за неустойка, на практика представлявало скрито възнаграждение за кредитора и
като такова следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Заявява, че
невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следвало да се
окачестви като нелоялна и по- специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждавало или било възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиквала или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Съгласно чл. 19. ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони. възнаграждения от всякакъв вид. в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
напредоставения кредит. Съобразно § 1. т. 1 от ДР на ЗПК. "Общ разход по кредита за
потребителя" били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони. такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят
трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включвал нотариалните такси".
Предвид изложеното, то било необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябвало да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в
договора било посочено, че ГПР е 49. 82, %, но от съдържанието му не можело да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Посочва, че
предвид предпоставките, при които ставала изискуема разписаната в чл. 8 във връзка с чл. 6
от договора "неустойка", то тя била с характер на възнаграждение и следвало да бъде
включена изначално при формирането на ГПР. Заявява, че при добавяне на "неустойката"
към ГПР, размерът му значително щял надхвърли пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута.
Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика нямало информация колко точно (като сума в лева) било
оскъпяването му по кредита. Това се явявало и в директно противоречие с чл. 3. пap. 1 и чл.
4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР,
на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които
се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на
цитираната разпоредба била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
5
ясна информация за разходите, които следвало да направи във връзка с кредита, за да може
да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния
случай било налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния
процент на разходите, който се изчислявал на годишна база.
Твърди, че е налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и предвид
това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 8 във връзка с чл. 6 от договор за
потребителски кредит следвало да бъде прогласена за нищожна.
С настоящата искова молба предявява три иска в условията на евентуалност - иск по чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД, иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и иск по чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД. В
условията на кумулативност с всеки от горните евентуални искове предявява иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сума в общ размер на 301,91 лева. Претендира
сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК писмен отговор е постъпил от ответника, с който заявява, че на
основание чл. 237 ГПК признава иска и моли съдът да постанови решение при признание на
иска, като приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК и не възложи в тежест на ответното
дружество сторените от ищцата разноски, тъй като не било дало повод за образуване на
делото. Заявява, че ответното дружество не било претендирало от ищцата заплащане на
неустойката, като твърди, че ищцата не била заплатила сумата, съставляваща неустойка по
процесния договор.
С оглед характера на предявения иск съдът с определение по чл. 140 ГПК съдът е отделил
като безспорни между страните следните обстоятелства -наличието на договорни
отношения– договор за потребителски кредит с уговорена неустоечна клауза, както и
наличието на твърдяните основания за недействителност под формата на нищожност на
същата, поради противоречието й с добрите нрави и със закона, както и заобикалянето на
закона. Със същото определение съдът е указал на ответника най-късно в първото по делото
открито съдебно заседание да заяви дали признава и предявения осъдителен иск по чл. 55,
ал.1, пр. 1 ЗЗД, тъй като оспорва плащането на сумата, съставляваща уговорена неустойка от
ищцата. Също така е указано на ищеца по иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД,
предявен при условие на уважаване на предявените искове по чл. 26 ЗЗД, че следва да
докаже предаването на посочената от него сума на ответника, съставляваща уговорената
неустойка, а на ответника е указано по осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.
1 ЗЗД, че следва да докаже основание за задържане на тази сума в случай, че ищецът докаже
плащане на същата.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
С протоколно определение от 06.06.2023 г. е обявен за окончателен проекта на доклад по
делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съдът е обявил за признати и
ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата-наличието на договорни отношения– договор за потребителски кредит с
уговорена неустоечна клауза, както и наличието на твърдяните основания за
недействителност под формата на нищожност на същата, поради противоречието й с
добрите нрави и със закона, както и заобикалянето на закона.
Следователно не съществува правен спор между страните, че ищецът на 28.12.2020 г. бил
сключил Договор за потребителски кредит № ****** с ответника по силата на който
последният в качеството на кредиторът му бил предоставил сумата в размер на 1000 лв. със
задължение за връщането й в срок от 11 седмици на 11 погасителни вноски, при фиксиран
годишен лихвен процент по заема от 40,05%, като общата сума, подлежаща на връщане била
1051,09 лв. В договора било посочено, че годишният процент на разходите - ГПР бил равен
на 49,82 %. Имало приложен и погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
6
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. В чл. 6 от договора за
потребителски кредит № 481394 било предвидено, че същият ще бъде обезпечен с поне едно
от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на чл. 23 от ОУ
„Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните
условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на
минималната работна заплата за страната;в случай на двама поръчители, размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната
работна заплата за страната...“. В чл. 8 от договора пък било предвидено, че при
неизпълнение на условието за предоставяне на обезпечение в тридневен срок от
сключването му, Кредитополучателят дължи на Кредитора неустойка в размер на 301,91
лева, с начин на разсрочено плащане посочен в погасителния план. По този начин се
получавало, че общата сума подлежаща на връщане била 1353 лв.
С оглед установените безспорни факти е видно, че ищецът е получил в заем сумата от 1000
лв. и се е задължил да върне сума от 1353 лв. Уговорен е лихвен процент в размер на 40,05
% и годишният процент на разходите по кредита е 49,82 %, при срок на кредита от 11
седмици.
В този смисъл съдът изцяло се солидизира с аргументите изложени от ищеца относно
противоречието на уговорената неустойка с добрите нрави. Същата в случая надхвърля
рамките на чисто санкционния си характер и представлявала начин за неоснователно
обогатяване на кредитора, което е недопустимо, а от друга страна натоварва длъжника с
допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на задължението си да даде
исканото от кредитора обезпечение, което по начина, по който е регламентирано е
обективно неизпълнимо. Другото обезпечение се явява безпредметно тъй като длъжникът
няма интерес да иска заем от кредитната институция, ако може да го получи от банка. Това
изискване за обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника. Липсват данни как точно
и въз основа на какви критерии бил формиран размерът на неустойката, който е и
необосновано висок. Същата по начина, по който била регламентирана от кредитора,
включително и начина на погасяването й, има наказателен характер, а не само
обезщетителен и обезпечителен и поставя потребителя в изключително неравностойно
положение спрямо търговеца, защото го задължава от една страна да плати необосновано
висока по размер неустойка, и то само за непредставено в срок обезпечение. Изискванията
на заемодателя досежно обезпечението по чл. 6 от договора силно ограничават
възможностите на потребителя да може да ги изпълни и доколкото заемодателят едва ли
очаквал потребителят да изпълни тези условия, по начина по който били зададени,
противоречали на всички неписани правила и норми и компрометирали института на
неустойката. В този си вид представляват своеобразен източник на допълнителна печалба за
кредитора над уговорената такава под формата на договорна лихва. В този си вид
неустойката е изгубила своето законово предназначение да служи като обезпечение на
задължението и да служи като обезщетение на вредите. Неустойката си дължи независимо
дали заемът е върнат от потребителя своевременно, или не е върнат, доколкото тя има
отношение към неизпълнение на задължение на потребителя да осигури обезпечение на
задължението, което налага извод, че при нейното определяне по основание, параметри и по
размер заемодателят не е спазил правилата на добросъвестността. Неустойката в случая
представлявала допълнително предвидена скрита печалба за търговеца за сметка на
потребителя извън уговорената под формата на договорна възнаградителна лихва. В този
смисъл се явява основателен и доказан предявеният иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй
като клаузата на чл. 8 от договора за потребителски кредит, която предвижда неустойка в
размер на 301,91 лв. за непредставяне на посочените в чл. 6 обезпечения противоречи на
добрите нрави и е нищожна на това основание.
Видно от изготвената по делото съдебно-икономическа експертиза по договора за
потребителски кредит от 28.12.2020 г. са били направени вноски в общ размер на 1353 лв.,
7
като с направеното плащане е била напълно погасена главницата в размер на 1000 лв.,
договорната лихва в размер на 51,09 лв. за периода от 28.12.2020 г. до 15.03.2021 г. и
неустойка в размер на 301,91 лв.
Съдът кредитира изготвеното по делото заключение като съставено от безпристрастно вещо
лице в рамките на неговата компетентност.
Съдът счита, че иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, предявен при условие на
уважаване на предявените искове по чл. 26 ЗЗД е основателен и доказан, тъй като че ищецът
успя да докаже предаването на посочената от него сума в размер на 301.91 лв. на ответника,
съставляваща уговорената неустойка, а ответника не успя да докаже основание за
задържане на тази сума в случай, че ищецът докаже плащане на същата.
След като съдът приема, че уговорената в чл. 8 във вр. с чл. 6 от договора за потребителски
кредит неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал.
1, пр. 3 ЗЗД, то платената сума от ищцата в размер на 301,91 лв., с която е било погасено
задължението й за посочената неустойка се явява получена без основание от ответника и
същата подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ответникът прави признание на иска на основание чл. 237 ГПК, поради което следва да се
приеме, че признава и всички факти и обстоятелства изложени от ищеца в исковата молба
включително и твърдяните основания за недействителност на уговорената неустоечна
клауза под формата на нищожност на същата, поради противоречието й с добрите нрави и
със закона, както и заобикалянето на закона. Не са налице, обаче предвидените в чл. 237, ал.
1 ГПК съдът да постанови решение при признание на иска, тъй като не е направено искане
от страна на ищеца в този смисъл.
С оглед на изложеното съдът намира предявените искове, които са обективно и евентуално
са съединени, и които следва да бъдат разгледани от съда в следната поредност посочена от
ищеца: Иск за прогласяване на нищожност на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД на
клаузата на чл.8 във вр. с чл. 6 от Договор за потребителски кредит № ****** от 28.12.2020
г. , поради накърняване на добрите нрави; Иск за прогласяване на нищожност на чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД на клаузата на чл.8 във вр. с чл. 6 от Договор за потребителски кредит №
****** от 28.12.2020 г., поради противоречие със закона; Иск за прогласяване на нищожност
на чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД на клаузата на чл.8 във вр. с чл. 6 от Договор за потребителски
кредит № 481394 от 28.12.2020 г., поради заобикаляне на закона за основателни и доказани,
поради което съдът следва да уважи първия по поредност посочена от ищеца иск за
прогласяване на нищожност на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД на клаузата на чл.8 във
вр. с чл. 6 от Договор за потребителски кредит № ****** от 28.12.2020 г. , поради
накърняване на добрите нрави. По останалите два иска, тъй като са евентуално съединени
съдът не дължи произнасяне с оглед на уважаване на първия от тях.
С оглед уважаване на обуславящия иск по чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД следва да бъде уважен и
обусловения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като и предпоставките за уважаването на
същия бяха доказани от ищеца.
По разноските:
При този изход на спора, ищецът има право на разноски, които съобразно представения
списък по чл. 80 ГПК са в размер на 100 лв. внесена държавна такса и в размер на 150 лв.
депозит за вещо лице.
Относно искането на процесуалния представител на ищеца адв. Б. Б. от САК за присъждане
на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от
ЗАдв., съдът приема, че на процесуалния
представител на ищеца следва да се определи възнаграждение в размер на 835,30 лева за
иска по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и за иска по чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД, платимо от ответника,
8
с оглед осъщественото процесуално представителство по предявения иск, на осн. чл. 38, ал.
1 т. 3, пр. 2 от ЗАдв. във вр. с чл. 2, ал. 2 и ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ.
Ответникът претендира да се приложи чл. 78, ал. 2 ГПК, но не са налице предпоставките за
това, тъй като не е необходимо само да се признание иска, но и ответникът да не е дал повод
да се завежда делото. В този смисъл ответникът би могъл преди завеждане на делото да
предложи на ищеца сключване на двустранно споразумение за преуреждане на въпроса за
неустойката, чрез нейното отпадане, но нито това е сторено, нито каквото и да било друго,
даващо увереност на ищеца, че въпросната неустойка няма да се претендира. Правото не
търпи несигурност на оборота. Затова не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК и
следва ответникът да поеме разноските за производството.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД клаузата на чл.8 във вр. с
чл. 6 от Договор за потребителски кредит № ****** от 28.12.2020 г., поради накърняване на
добрите нрави, сключен между Н. В. З., ЕГН: ********** от гр. П., ул. „Р. Д.“ № **/*/** и
„СИТИ КЕШ“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Средец, ул.
„Славянска“ № 29, ет. 7, ЕИК *********, предвиждаща заплащане на неустойка от 301,91
лв. при непредставяне на обезпечение по чл. 6 от договора.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, с адрес гр. София, ул. Славянска № 29, ет. 7,
на основание чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД да заплати на Н. В. З., ЕГН: ********** от гр. П., ул. „Р.
Д.“ № **/*/** сумата от 301,91 лв., съставляваща заплатена неустойка при непредставяне на
обезпечение по чл. 6 от договора.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, с адрес гр. София, ул. Славянска № 29, ет. 7,
да заплати Н. В. З., ЕГН: ********** от гр. П., ул. „Р. Д.“ № **/*/** , на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК разноските по делото в размер на 250 лв. /петдесет лева/.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, с адрес гр. София, ул. Славянска № 29, ет. 7,
да заплати на адвокат Б. Б. Б. от АК-София, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата сумата от 835,30 лв. за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38,
ал. 1, т. 3, пр.2 ЗАдв. по всички искове.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд –Перник в
двуседмичен срок от връчването на препис.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
9