РЕШЕНИЕ
№ 227
гр. ХАСКОВО, 09.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, I-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА
Членове:ЖУЛИЕТА КР. СЕРАФИМОВА-
ДИМИТРОВА
ТОДОР ИЛК. ХАДЖИЕВ
при участието на секретаря Р.П. Р.
като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА Въззивно гражданско
дело № 20215600500616 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК, образувано по жалба на Т. Я. С., Г. Т. С. и
И.Х.Л. против решение № 260370/22.07.2021 г. по гр.д. № 2462/2019 г. на Районен съд –
Хасково.
С обжалвания съдебен акт на основание чл. 135 ЗЗД е обявена относителната
недействителност по отношение на „Тринити – 2010“ ООД на действията, с които
длъжниците Т. Я.С. и Г. Т.С. го увреждат, а именно сключената между тях и И. Х.Л. сделка
с нотариален акт № *** г. на помощник – нотариус Я.К. по отношение на поземлен имот №
*** в землището на село ***, община ***, находящ се в местността ***, целият с площ
17.330 дка с начин на трайно ползване – дървопроизводствени площи, както и сключената
сделка между ответниците Т.Я.С. и И.Х.Л., касаеща 1/3 ид.части от описания в нотариален
акт № *** г. на нотариус Х.К. поземлен имот с идентификатор № ***по кадастралната карта
и кадастралните регистри на град ***, с административен адрес град ***, с площ на имота
615 кв.м., с трайно предназначение: урбанизирана територия, с начин на трайно ползване: за
друг вид застрояване, с номер по предходен план: ***, ведно с построената в имота
селскостопанска сграда с идентификатор № *** на един етаж със застроена площ от 10 кв.м.
С решението ответниците са осъдени да заплатят солидарно на ищцовото дружество
разноските по делото.
Недоволни от постановеното решение са останали ответниците Т.С., Г.С. и И.Л.,
които го обжалват в законоустановения срок с обща жалба. Твърдят, че постановеното
решение е неправилно. Решаващите изводи на съда за наличие на всички законови
предпоставки, обосноваващи уважаване на предявения иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД били
необосновани и незаконосъобразни, а решението постановено при допуснати съществени
1
процесуални нарушения. По делото не било спорно, че ищецът има качеството на кредитор
по отношение на ответниците Т.С. и Г.С. и сключените от тях сделките с нотариален акт №
*** г. и нотариален акт № *** г. в полза на И.Л. обективно го увреждали, тъй като
намалявали имуществото, от което кредиторът можел да се удовлетвори с оглед събиране на
присъдена сума по решение № 18/22.02.2018 г., постановено по т.д. № 110/2015 г. на ОС –
Хасково в размер на 55 000 евро, по която било образувано изп.д. № 1473/2018 г. на ЧСИ
Кавакова. Неправилно обаче съдът приел, че прехвърлителите са извършили
разпоредителните сделки с цел да увредят кредитора. Искът по чл. 135 ЗЗД имал за предмет
потестативното право на кредитора да обяви за недействителна сделка, с която длъжникът
го уврежда, ако последният е знаел за увреждането. Районният съд не обсъдил възражението
на ответниците, че са добросъвестни продавачи. В тази насока следвало да се имат предвид
няколко обстоятелства. Поземлен имот с идентификатор № *** е продаден на ищцовото
дружество на 16.09.2011 г. за сума, платена по банков път. От друга страна, т.д. № 110/2015
г. по описа на ХОС между ищеца и двамата ответници Г.С. и Т.С. е образувано през 2015 г.
и към 2017 г., когато са сключени процесните сделки, все още не е бил ясен изхода от
съдебния спор. С решението по спора от 22.02.2018 г. ХОС отхвърлил иска в частта за
присъждане на мораторни лихви върху главницата в размер на 32 865.46 лв. Освен това в
хода на производството по т.д. № 110/2015 г. същото е било спряно до постановяването на
решение по в.гр.д. № 858/2016 г. на Окръжен съд – Бургас, в което се разглеждала искова
претенция на ищцовото дружество „Тринити – 2010“ ООД срещу третото лице Д.Д.Р.
относно собствеността върху 1/2 идеални части от имот с идентификатор № ***.
Ответниците Г.С. и Т.С. имали убеждението, че предявеният иск е основателен в полза на
ищцовото дружество. Отхвърлянето на същия иск не препятствало възможността ищцовото
дружество да придобие собствеността върху 1/2 идеални части от процесния имот на
основание 5-годишна придобивна давност. По делото е установен факт, че ищецът владее
целия имот след доброволното прекратяване на съсобствеността с Р.Р. и това обстоятелство
се явявало индиция, че с процесните сделки не се увреждат интересите на кредитора, тъй
като е имал възможността да защити собствеността си върху имота в село ***, независимо
от съдебната евикция, която е претърпял.
На следващо място се посочва, че не била доказана и третата предпоставка за
уважаване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД – знание на третото лице И.Л., че със сключване на
процесните сделки се уврежда кредитора, което изискване произтичало от възмездния
характер на сделката. Наличието на знание за увреждане у И.Л. съдът обосновал с
обстоятелството, че тя живеела на съпружески начала с Т.С., син на ответниците Г.С. и Т.С.,
в техния апартамент. Освен това по изп.д. № 1473/2018 г. по описа на ЧСИ Кавакова имало
данни, че И.Л. е получила книжа по изпълнителното дело на адреса на ответниците **и,
както и тяхното изявление, че жилището им е несеквестируемо, тъй като е единствено
жилище и живеят в него заедно със сина си Т.С., И.Л. и тяхното дете. Съдът неправилно
възприел за недоказано твърдението на Л., че по време на сделките и след това
преимуществено е живяла в жилище, собственост на майка си, което се доказвало и от
факта, че книжата по настоящото производство били връчени на И.Л. на адрес град *** –
адрес на нейните родители, който се явява и неин постоянен адрес. В тази насока били и
показанията на свидетелката М.С., снаха на ответниците С., според която „И. повечето
време живеела при нейните родители“. Свидетелката твърдяла, че И. и Т. се опитали да
живеят заедно, пробвали да създадат общо домакинство, но липсата на разбирателство
между И. и Т.С. попречило на това намерение. Важно за спора било, че по делото не се
установявало приетото от районния съд наличие на постоянно фактическо съжителство на
И.Л. и Т.С. в апартамента на ответниците на С.и. Ето защо следвало да се кредитират
показанията на свидетелката М.С. относно незнанието на И.Л. за висящото съдебно дело в
ХОС срещу ответниците С.и, както и относно незнанието на самата свидетелка за спорния
имот в село ***. Във връзка с изложените съображения се отправя искане въззивният съд да
2
приеме, че по делото не се установява фактическо съжителство на И.Л. със сина на
ответниците С.и в едно жилище и този факт не може да послужи като доказателство за
знание за увреждане на кредитора. Отправя се и искане, че знанието за увреждане следва да
е доказано от ищеца по категоричен начин, а не да почива на предположение, обосновано с
обитаването на едно жилище от страните по сделките.
На следващо място в жалбата се посочва, че наличието на знание за увреждане у
И.Л. съдът е обосновал с дадените от същата отговори на поставени въпроси по чл. 176, ал.
2 ГПК и показанията на свидетелката М.С., които съдът е приел за противоречиви и не ги е
кредитирал. Ответницата Л. заявява, че е закупила процесните имоти с партньора си Т.С.,
защото имали намерение да се занимават със земеделие по програмата „Млад фермер“.
Свидетелката С. дала показания, че не е запозната с програмата „Млад фермер“, но
ответницата Л. споделила с нея, че тя отговаря на изискванията, а не Т.С., затова тя закупила
имотите на ответниците С.и, като заплатила продажната цена със свои спестявания и
финансова помощ от родителите й. Свидетелката С. твърди, че сключили договор за
продажба, а не за дарение, с цел да се подпомогнат ответниците С.и финансово. В тази
връзка съдът неправилно направил извод, че финансовите проблеми на ответниците С.и
касаели тяхното задължение към ищеца, с който извод съдът се опитвал да обоснове
наличие на знание за увреждане у Л.. Всъщност, ставало дума за задължения по банкови
кредити, за което се представило извлечение от „Банка ДСК“ ЕАД за погасяване на вноски
по кредит. Неправилен бил извода на съда, основан върху справка в интернет, от която се
установявало, че ответницата Л. не е подавала заявление за кандидатстване по програмата
„Млад фермер“ през лятото на 2017 г. Според жалбоподателите този извод бил ирелевантен,
тъй като кандидатстването по програмата било само намерение на Л. и Т.., които
впоследствие се отказали да го осъществят.
Районният съд неправилно не уважил възражението на ответниците, че за спора са
ирелевантни заключенията на експертизите за определяне на пазарна стойност на
процесните имоти, тъй като съдебната практика била константна, че постигнатото от
страните съгласие относно цената на имота е израз на установената свобода на договаряне
по чл. 9 ЗЗД. Възможността страните да договорят цена, равна или близка до данъчната
оценка на имота, се приема за допустима от закона, тъй като продажната цена можела да
бъде и по-ниска от данъчната оценка. Независимо от това, съдът включил сумата от 1400 лв.
в присъдените деловодни разноски в полза на ищеца в общ размер 2583.20 лв. и решението
се обжалва в тази част на самостоятелно основание, като неправилно. На самостоятелно
основание се обжалва и включването в размера на присъдените разноски на заплатени суми
по ч.гр.д. № 514/2019 г. на ХОС, които не се явявали деловодни разноски в настоящото
производство и липсвало основание за тяхното присъждане. Отправя се искане при
неуважаване на въззивната жалба да се намалят разноските от 2583.20 лв. на 1134.80 лв.
Отправя се искане за отмяна на решението като неправилно, отхвърляне на исковите
претенции и присъждане на деловодни разноски, алтернативно се отправя искане при
неуважаване на въззивната жалба да се намалят разноските от 2583.20 лв. на 1134.80 лв.
В срок е постъпил писмен отговор от ищеца „Тринити – 2010“ ООД, чрез адв. П.П..
Посочва се, че съдебното решение е правилно и законосъобразно, постановено след
обсъждане на всички събрани по делото доказателства и след посочване кои от тях се
кредитират и кои – не. Подчертава се, че видно от представените нотариални актове като
писмени доказателства по делото, се установява, че ответниците С.и в процесния период са
се разпоредили с почти всички свои имоти, като са ги прехвърлили на свои роднини и
близки. За недобросъвестността на ответницата Т.С. говорело и обстоятелството, че в
нотариален акт № *** г. тя декларирала, че по отношение на прехвърления имот няма вещни
тежести, нямало висящи съдебни спорове, изпълнителни дела, че няма публични задължения
към държавата и общините. Освен това, ако ответниците били добросъвестни, то щели да
3
погасят част от задължението си по изпълнителното дело с оглед на множеството сделки на
разпореждане, които са извършили за процесния период, а такова плащане нямало.
Неправдоподобни се явявали аргументите на ответницата Л., че е сключила сделките с цел
да участва в програмата „Млад фермер“, тъй като към датата на закупуване на имотите тази
програма била затворена. Освен това имотите нямало съответното предназначение за
участие в тази програма – единият имот бил за дървопроизводство, а другият имал вилна
постройка. Обстоятелствата, че ответницата Л. не е ползвала закупените от нея имоти, не ги
е декларирала в кадастъра от свое име и пред данъчните власти, придобила ги е на
изключително занижени цени по данъчни оценки, представлявали верига от косвени
доказателства за намеренията да увредят кредитора. Показанията на свидетелката М.С.
относно финансовите затруднения на ответниците С.и като причина за продажба на имотите
се оборвали от извлечението по банкова сметка, от което се установявало, че към тази дата
нямало постъпили суми по продажна цена от сделките.
При постановяването на решението съдът спазил указанията на ТР № 31 от
06.02.1985 г. на ВС, в което не се правело разлика дали един строеж е построен при спазване
на изискванията на закона или в негово нарушение. Заповедта за премахване на навеса и
оградата, издадена от Кмета на Община ***, била отменена, но на процесуално основание.
Противопоставя се на доказателствените искания на жалбоподателя. Моли за отхвърляне на
въззивната жалба и присъждане на разноските по делото.
В съдебно заседание въззивниците поддържат въззивната жалба по изложените в
нея съображения. Въззиваемото дружество оспорва въззивната жалба и поддържа
изложените в писмения отговор съображения.
Във въззивното производство не са събирани нови доказателства и не са отправяни
доказателствени искания.
Хасковският окръжен съд като провери основателността на оплакванията във
въззивната жалба и при съобразяване с разпоредбата на чл. 269 от ГПК, констатира
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. Преценена по
същество е неоснователна. Постановеното от РС Хасково решение е правилно, поради което
следва да бъде потвърдено.
При разглеждането на спора първоинстанционният съд е събрал всички относими
към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях е достигнал до правилния и
законосъобразен извод, че предявеният иск е основателен и доказан, поради което го е
уважил. Пред настоящата инстанция не се представиха нови доказателства, които да дават
основание да бъде направен извод, различен от направения от решаващия съд.
С решение № 18/22.02.2018 г. по т.д. № 110/2015 г. по описа на ХОС въззивниците
Г.С. и Т.С., ведно с третото лице – помагач Д.Д.Р., са осъдени да заплатят солидарно на
въззиваемото дружество „Тринити – 2010“ ООД сумата от 107 570.65 лв., с равностойност от
55 000 евро, които дружеството им е заплатило по силата на сделка, оформена с нотариален
акт № ***, дело № *** на Нотариус с рег. № 208 – град ***, относно продажбата на
поземлен имот с идентификатор № *** от 618 кв.м., идентичен с УПИ III – 358, квартал 57 с
административен адрес село ***, община ***, област ***, ведно със законната лихва от
предявяване на исковата молба – 15.09.2015 г. до окончателното й изплащане. С решението
е отхвърлен иска на „Тринити – 2010“ ООД срещу същите лица за осъждането им солидарно
да заплатят сумата от 32 865.46 лв. лихва за забава върху присъдената като главница сума.
Съдебният акт е влязъл в сила на 15.05.2018 г. Въз основа на влязлото в сила съдебно
решение е издаден изпълнителен лист № 49 от 14.06.2018 г. в полза на „Тринити – 2010“
ООД относно присъдените и дължими суми.
Образувано е изп.д. № 1473/2018 г. по описа на ЧСИ Николета Кавакова за събиране
4
на сумите. Съгласно удостоверение изх. № 38239/22.08.2019 г., издадено от ЧСИ Кавакова,
дължимите към датата на издаването му суми по изпълнителното дело са в общ размер на
174 318.10 лв., от които: 107 570.65 лв.; законна лихва в размер на 42 952.30 лв. за периода
15.10.2015 г. до 22.08.2019 г.; 8247.57 лв. присъдени разноски; 5304.01 лв. разноски по
изпълнителното дело; 8769.32 лв. такси по Тарифата на ЗЧСИ.
С нотариален акт № *** г. на Нотариус с рег. № 081 – град ***въззивниците Г.С. и
Т.С. са прехвърлили чрез покупко – продажба на другата въззивница И.Л. поземлен имот №
*** в землището на село ***, община ***, находящ се в местността ***, целият с площ от
17.330 дка, с начин на трайно ползване – за дървопроизводствени площи за сумата от 1150
лв. Със същият нотариален акт е прехвърлено правото на собственост и върху още четири
земеделски имота.
С нотариален акт № *** г. на Нотариус с рег. № 081 – град *** въззивницата Т.С. е
прехвърлила чрез покупко – продажба на въззивницата И.Л. собствеността върху 1/3
идеална част от поземлен имот с идентификатор № *** с административен адрес – град ***,
с площ на имота от 615 кв.м., с трайно предназначение – урбанизирана територия, с начин
на трайно ползване – за друг вид застрояване, ведно с построената в имота селскостопанска
сграда с идентификатор № *** на един етаж, със застроена площ от 10 кв.м., за сумата от
8520 лв., заплатена и за продажбата на 2/3 идеални части от същия имот, прехвърлени от
третото лице Д.Г.Я.
До въззивницата Т.С. е адресирана покана за доброволно изпълнение по изп.д. №
1473/2018 г., получена на 12.05.2019 г. от въззивницата И.Л., като в разписка от
съобщението за връчване е посочено, че поканата е получена от Л., която се явява снаха на
С. и живее на същия адрес.
На 30.05.2019 г. е извършен опис на самостоятелен обект в сграда № ***, адрес град
***, с площ от 80 кв.м., ведно с избеното помещение, таванското помещение и идеалните
части от общите части на сградата и правото на строеж върху поземления имот. В протокола
за опис е отбелязано, че имотът е собственост на въззивниците Г.С. и Т.С.. В секцията
„Възражения“ към протокола е посочено, че длъжницата Т.С. е заявила, че това е
единственото им жилище, където живеят заедно със съпруга си, сина й и неговата приятелка
И.Л. на семейни начала, заедно с тяхното дете.
Съгласно удостоверения за семейно положение изх. № *** и изх. № *** г., издадени
от Община ***, въззивниците Г.С. и Т.С. имат син Т.С., а съгласно удостоверение за
семейно положение изх. № *** г. въззивницата И.Л. има син Т. Т.С..
Съгласно заключението на съдебно оценителна експертиза, изготвена от вещото
лице инж. М., действителната пазарна стойност на поземления имот № ***в землището на
село ***, местност ***, към момента на изготвяне на експертизата е 4418 лв., а към момента
на извършване на прехвърлителната сделка на 29.12.2017 г. е 4196 лв. Действителната
пазарна стойност на поземлен имот с идентификатор № *** в град ***, ведно с построената
в него селскостопанска сграда с площ от 10 кв.м., към момента на изготвяне на
заключението е 7770 лв., а към момента на извършване на прехвърлителната сделка на
14.11.2017 г. е 7520 лв.
Съгласно повторна съдебно-оценителна експертиза, изготвена от вещото лице инж.
П., действителната пазарна стойност на поземлен имот № *** в землището село *** с площ
от 17.300 дка (описан с кадастрален № *** по действащия кадастрален и лесоустройствен
план) е определена въз основа на изчисления, касаещи отдели и подотдели на поземления
имот като горска територия. Въз основа на тези изчисления вещото лице е приело, че
действителната пазарна цена към момента на изготвяне на заключението е 19 064 лв.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав намира,
че изводите на районния съд относно основателността на исковата претенция са правилни и
5
законосъобразни. Във въззивната жалба са изложени отделни възражения, които касаят
добросъвестността на продавачите Г. и Т.С.и, от една страна, и липсата на знание у третото
лице И.Л., че със сключване на процесните сделки се уврежда кредитора, от друга страна.
Така изложените възражения и доводите в тяхна подкрепа не се споделят от въззивната
инстанция.
Възражението, че ответниците Г. и Т. С.и се явяват добросъвестни продавачи, е
недоказано по делото. Доводите в подкрепа на това възражение са изложени относно
сделката, с която е прехвърлен поземлен имот с идентификатор № ***. Предмет на исковото
производство по чл. 135 ЗЗД, обаче, са сделките, с които са прехвърлени други поземлени
имоти. От посочената сделка по продажбата на поземлен имот с идентификатор № *** е
възникнало само задължението в тежест на ответниците за заплащане на определена
парична сума и кореспондиращото му вземане в полза на ищеца „Тринити – 2010” ООД, по
силата на което дружеството се явява кредитор на ответниците. Именно това вземане е
останало неудовлетворено и неговото удовлетворяване е застрашено от извършените
разпоредителни действия на ответниците, срещу които е предявен и иска по чл. 135 ЗЗД. Но
наличието или липсата на добросъвестност при пораждането на първичното облигационно
отношение, от което произтича неудовлетвореното вземане, не е предмет на разглеждане на
иска по чл. 135 ЗЗД.
В тази насока и изложените в подкрепа на това възражение аргументи са
неоснователни. В подкрепа на това възражение се изтъква, че сумата за продажбата на
поземлен имот с идентификатор № ***на 16.09.2011 г. е платена по банков път. Това
обстоятелство не доказва добросъвестността на продавачите, а установява изпълнението на
едно законово задължение, произтичащо от разпоредбите на Закона за ограничаване на
плащанията в брой.
Фактът, че т.д. № 100/2015 г. по описа на ХОС между ищеца и двамата ответниците
Г.С. и Т.С. било образувано през 2015 г. и към 2017 г., когато са сключени процесните
сделки, все още не е бил ясен изхода от съдебния спор, не доказва добросъвестност у
ответниците. Към 2017 г. производството по делото вече се е намирало в напреднал стадий и
още към този момент е съществувало вероятността от уважаване на исковата претенция. В
практиката и гражданския оборот не са малко случаите, при които ответниците по едно
съдебно производство превантивно и изпреварващо се разпореждат с имуществото си или с
отделни негови активи в очакване на неблагоприятен изход от съдебен спор, като посочения
в конкретния случай. А обстоятелството, че с решението по спора от 22.02.2018 г. ХОС
отхвърлил иска в частта за присъждане на мораторни лихви върху главницата в размер на 32
865.46 лв., е неотносимо изобщо към въпроса за добросъвестността на ответниците –
отхвърлянето на исковата претенция в тази й част е в резултат на оценъчно-логическата
дейност на съда, разглеждал съдебния спор и достигането до определени правни изводи, и
не е свързано с отношението на ответниците към сключената сделка в аспекта на тяхната
добросъвестност.
Недоказано е отбелязването, че производството по т.д. № 110/2015 г. било спряно до
постановяването на решение по в.гр.д. № 858/2016 г. на Окръжен съд – Бургас, и в тази
връзка ответниците Г.С. и Т.С. имали убеждението, че предявеният иск е основателен в
полза на ищцовото дружество. Формулирането на този довод във въззивната жалба не е
съпроводено с никакви доказателства и не става ясно как и от къде ответниците са имали
субективното убеждение, че предявеният иск е основателен в полза на ищцовото дружество,
при положение, че те не са страна по посоченото дело на Окръжен съд – Бургас. Що се
отнася до останалите аргументи, че в хода на същото производство ищецът имал
възможност да се позовава на 5-годишна придобивна давност, то следва да се подчертае, че
тази възможност не е пряко свързана с разгледания в настоящото производство иск по чл.
135 ЗЗД. Тези аргументи всъщност заобикалят въпроса за основателността на Павловия иск,
6
с който е сезиран съда, и прехвърлят решаването на този въпрос върху правни възможности
и процесуални действия, които не са част от настоящия съдебен спор, нито пък рефлектират
върху него било в полза на ищеца, било в полза на ответниците. Ето защо тези аргументи не
са относими към иска по чл. 135 ЗЗД.
На следващо място се посочва, че не била доказана и третата предпоставка за
уважаване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД – знание на третото лице И.Л., че със сключване на
процесните сделки се уврежда кредитора, което изискване произтичало от възмездния
характер на сделката. Наличието на знание за увреждане у И.Л. съдът обосновал с
обстоятелството, че тя живеела на съпружески начала с Т.С., син на ответниците Г.С. и Т.С.,
в техния апартамент. Освен това по изп.д. № 1473/2018 г. по описа на ЧСИ Кавакова имало
данни, че И.Л. е получила книжа по изпълнителното дело на адреса на ответниците С.и,
както и тяхното изявление, че жилището им е несеквестируемо, тъй като е единствено
жилище и живеят в него заедно със сина си Т.С., И.Л. и тяхното дете.
Съществено място във въззивната жалба е отделено на оборване изводите на
първоинстанционния съд относно наличието на знание у ответницата И.Л., че със сключване
на процесните сделки се увреждал кредитора. Този спорен въпрос е заемал централно място
и в първоинстанционното производство, като районният съд е дал достатъчно изчерпателен
отговор в мотивите към обжалваното решение.
Твърдението на Л., че по време на сделките и след това преимуществено е живяла в
жилище, собственост на майка й, в действителност не е доказано. Настоящият съдебен
състав не споделя довода, че това твърдение се доказвало от факта, че книжата по
настоящото производство били връчени на И.Л. на адрес град ***– адрес на нейните
родители, който се явява и неин постоянен адрес. Както правилно е отбелязано в жалбата, на
този адрес са връчени книжата по настоящото производство – но въпросът не касае
връчването на книжата по настоящото производство, а връчването на съобщения и призовки
по изпълнителното дело в онзи конкретен период от време, през който са сключени
процесните сделки и е водено изпълнителното производство и който е релевантен за
предмета на доказването. Дали в рамките на настоящото производство книжата по делото са
били връчвани на друг адрес, е обстоятелство, което няма отношение към установяване на
факти, осъществили се през 2017 г. и през 2019 г., когато са сключени атакуваните правни
сделки и впоследствие когато са получавани съобщения и книжа от съдебния изпълнител.
Показанията на свидетелката М.С. следва да бъдат внимателно коментирани, не
само с оглед на разпоредбата на чл. 172 ГПК (свидетелката е снаха на ответниците С.и), но
най-вече с оглед на вътрешната противоречивост и непоследователност в показанията.
Правилно районният съд отбелязва, че първоначално свидетелката посочва, че ответниците
Г. и Т.С.и не споделяли с близките си своите финансови и имотни проблеми, а впоследствие
посочва в противоречие с казаното преди това, че всъщност тя знаела за тези проблеми и
именно в тази връзка процесните имоти не били прехвърлени чрез дарение, а чрез възмездна
сделка с цел (както се твърди) да се подпомогнат финансово двамата ответници.
Твърдението на свидетелката С., че „И. повечето време живеела при нейните
родители“, е общо и неопределено – не се посочва нито за какъв период от време става дума,
нито дали този период от „повечето време” касае периода преди сключването на процесните
сделки или периода след това. Останалите свидетелски показания също са нелогични и
непоследователни - И. и Т. се опитали да живеят заедно, пробвали да създадат общо
домакинство, но липсата на разбирателство между И. и Т.С. попречило на това намерение.
Трудно е да се приеме от житейска гледна точка, че това твърдение е вярно, най-вече с оглед
на факта, че по делото има достатъчно доказателства, от които се установява, че И. и Т. имат
връзка на фактически начала от почти 10 години и освен това имат дете от тази връзка, с
отглеждането на което са ангажирани и двамата. Освен това остава неясно как съвместното
живеене на И.Л. със семейство С.и било възпрепятствано поради липсата на разбирателство
7
с Т.С., а в същото време липсата на подобно разбирателство не е попречило на И.Л. да бъдат
прехвърлени процесните имоти и сделката да бъде оформена като продажба, за да се
подпомогнат ответниците с финансови средства (според показанията на свидетелката М.С.).
Подобна „загриженост” от страна на И.Л. да се сключи възмездна сделка с цел финансово
подпомагане на ответниците С.и е трудно обяснима, ако се приеме, че преди това личното
неразбирателство с Т.С. е попречило на Л. да живеят в едно общо домакинство. Не без
значение е и отбелязването на свидетелката С., че двете с Л. се познават много добре,
помагат си за детето, пият кафе заедно и според думите на свидетелката са „…като
семейство“ (л. 180, гръб, от първоинстанционното дело). Допълнително се посочва: „Ние
сме толкова години семейство, аз съм от 20 години снаха там…“, както и „Ние често се
събираме като семейство…“ (л. 181). В тези изказвания на свидетелката очевидно се има
предвид общата близост между всички – ответниците Г. и Т.С.и, техните синове,
свидетелката М.С. и И.Л.. Толкова голяма близост, „като семейство“, означава наличието на
наистина близки отношения, докато в противовес на това не се установява каквото и да било
разногласие между Л. и Т.С., за каквото говори свидетелката.
С вътрешна противоречивост се открояват и други твърдения на М.С..
Първоначално се посочва, че въззивницата Л. е закупила имотите с цел започване на
земеделска дейност. Остава неясно кой всъщност е имал намерение да се занимава със
земеделска дейност. Първоначално се твърди, че плановете за земеделие не се осъществили,
тъй като Т.С. не отговарял на изискванията по програмата „Млад фермер“. Впоследствие се
твърди, че И.Л. живеела с майка си, баща си, сестра си и нейната баба, като „Те през 2017 г.
решиха да се занимават със земеделие по програмата „Млад фермер“ … И. отговаряше на
изискванията, а Т. не отговаряше на част от изискванията по програмата“ (л. 181). Така не
става ясно дали само И. е имала намерение да се занимава със земеделие или нейното
семейство, или И. и Т. съвместно. Освен това в последния вариант дори и да се приеме, че
Т. С. не е отговарял на изискванията по програмата, не е ясно защо И.Л. не е кандидатствала
самостоятелно – нещо, което тя е можела да направи безпроблемно, тъй като няма сключен
граждански брак с Т.С., за регистриране като земеделски производител не се изисква
наличие на общо имущество, процесните сделки са сключени само с нея като физическо
лице и за нея не е имало каквито и да било пречки да кандидатства по програмата „Млад
фермер“, след като е отговаряла на изискванията, както посочва свидетелката С.. Ако
предварително Л. е знаела, че Т.С. не отговаря на изискванията за кандидатстване по
програмата, тогава с още по-голямо основание е можела след като придобие собствеността
върху имотите да осъществи плановете си за започване на дейност като земеделски
производител. Като се изхожда от тези съображения, въззивната инстанция достига до
същите изводи, до които е достигнал и районният съд – в процесния период от време е
налице фактическо съжителство на И.Л. и Т.С. в апартамента на ответниците на С.и, те са се
намирал в близки и тесни отношения и въззивницата Л. няма как да не е знаела за съдебните
спорове на С.и. В жалбата е посочено, че всъщност нямало постоянно фактическо
съжителство. От гледна точка на фактологията по делото, не е и необходимо фактическото
съжителство да е било постоянно, т.е. през цялото време. Достатъчно е то да е било често и
за продължителни периоди от време, един от които е именно в периода на сключване на
процесните сделки и на получаване на съобщенията и книжата по изпълнителното дело.
Противоречие се установява и в твърденията на свидетелката М.С., че тя самата не е
знаела за спорния имот в село ***. По собствените й думи, М.С. разбрала за съдебните
спорове едва при образуване на настоящото производство по иска по чл. 135 ЗЗД. Това
твърдение не кореспондира с по-рано направеното изказване на свидетелката, че процесните
сделки от 2017 г. били оформени като продажба с цел да се подпомогнат ответниците Г. и
Т.С.и с финансови средства поради финансовите затруднения, които са имали. Доводите в
жалбата, че с получените суми са погасявани вноски по кредити, не е доказано по делото.
Представянето на удостоверение от банкова институция установява единствено, че е
8
погасяван банков кредит, но не и източника на паричните средства, с които е извършено
това погасяване.
В обобщение, районният съд е обосновал правилните си изводи относно фактическо
съжителство на И.Л. със сина на ответниците С.и в едно домакинство и този факт служи
като доказателство за знание за увреждане на кредитора. То не почива единствено на
предположение относно съжителството в общо домакинство, а е доказано и с всички
останали доказателства по делото. Районният съд дори е положил усилия да извърши
служебна справка относно твърдението на Л., че е подала заявление за кандидатстване по
програмата „Млад фермер“ и от извършената справка се установява, че тя изобщо не е
кандидатствала по тази програма. Аргументът във въззивната жалба, че този извод бил
ирелевантен, тъй като кандидатстването по програмата било само намерение на Л. и Т. С.,
които впоследствие се отказали да го осъществят, не опровергава изводите на районния съд.
Намерението да се извърши едно действие е вътрешно субективно явление, което не се
установява с нито едно от останалите доказателства по делото, освен с показанията на
свидетелката М.С., които въззивният съд вече посочи, че не кредитира поради тяхната
противоречивост и непоследователност.
Съгласно разпоредбата на чл.135 ал.1 от ЗЗД кредиторът може да иска да бъдат
обявени за недействителни спрямо него действията,с които длъжникът го уврежда,ако
длъжникът при извършването им е знаел за увреждането.Когато действието е
възмездно,лицето с което длъжникът се договаря,трябва също да е знаело за
увреждането.Всеки кредитор-хирографарен или обезпечен може да води иск по чл.135 от
ЗЗД.Не е необходимо кредиторът да представя изпълнителен лист за вземането си, за да
може да предяви отменителния иск.Качеството му на кредитор следва не от изпълнителния
лист,а от облигационното отношение,което го свързва с длъжника.Изпълнителният лист
само констатира това му качество.
Искът по чл.135 от ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви
за недействителна по отношение на себе си сделка/или друго действие/,с която длъжникът
го уврежда.Това право възниква за кредитора,когато сделката/или действието/ е увреждаща
и е безвъзмездна или е възмездна,но длъжникът и третото лице са знаели за
увреждането,както и когато увреждащата сделка/или друго действие/ е извършена преди
възникване на вземането,но тя е предназначена от длъжника и третото лице да увреди
кредитора.Правоотношенията,от които произтича вземането не стават предмет на делото по
Павловия иск и съдът не може да преценява дали съществуват правоотношения,които
легитимират ищеца като кредитор.В производството по Павловия иск съдът изхожда от
положението,че вземането съществува,ако то произтича от твърдените факти в исковата
молба.С иска по чл.135 от ЗЗД не се засяга обвързващата сила на увреждащата сделка/или
друго действие/ в отношенията между страните,които са я сключили/длъжника и третото
лице/.Те продължават да бъдат валидно обвързани от нея и след уважаването на Павловия
иск.Увреждащата сделка се счита несъществуваща единствено по отношение на увредения
кредитор и само с оглед на това негово качество.Ако в последствие това негово качество
бъде отречено/напр. защото сделката има порок/ или отпадне/напр. защото е погасено чрез
плащане /,непротивопоставимостта губи смисъл.Затова съдът,който е сезиран с иска по
чл.135 от ЗЗД може да вземе предвид единствено влязло в сила решение,с което се отрича
качеството кредитор.В производството по иска по чл.135 от ЗЗД длъжникът не може да се
брани с възражения,които се основават на отношенията,които легитимират ищеца като
кредитор.Защитата си като длъжник по тези отношения ответникът може да осъществи само
по иск за вземането.В производството по Павловия иск съдът изхожда от положението,че
вземането съществува,ако то произтича от твърдените в исковата молба факти.
За уважаването на иск с правно основание чл.135 ал.1 от ЗЗД е необходимо
установяването на две обективни и една субективна предпоставка,а именно:1/ищецът е
9
кредитор на ответника-прехвърлител; 2/увреждаща сделка; и 3/ знание/съзнаване/ на
увреждането от страна на прехвърлителя .
Кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД е всяко лице,титуляр на парично или непарично
вземане по отношение на ответника.Правото на кредитора да иска обявяване за
недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от
наличието на действително вземане-вземане,което може да не е изискуемо и
ликвидно.Възникването на това право не е обусловено от установяване на вземането с
влязло в законна сила решение.Съдът по Павловия иск не може да проверява,съществува ли
вземането,което легитимира ищеца като кредитор,освен ако вземането не е отречено с
влязло в сила решение.Страната ,поискала отмяната по чл.135 от ЗЗД,има за задача да
установи само качеството си на кредитор,като материална предпоставка,а не да провежда
пълно и главно доказване на правата си,от които черпи правен интерес.
По делото е безспорно установено,че ищецът е кредитор на първите двама ответника
– Т. Я. С. и Г. Т. С., като с влязло в сила решение по т.д.№11082015г. двамата са осъдени да
му заплатят определена парична сума, произтичаща от предходни договорни отношения
между страните. По съдебното решение е издаден изпълнителен лист, по който пък е
образувано изпълнително производство пред ЧСИ за принудително събиране на
присъдената сума. В този смисъл е безспорно доказана първата предпоставка за уважаване
на иска.
От представените като доказателства два нотариални акта се установява възмездно
разпореждане с имущество на длъжниците, с което действие те намаляват активите си, а
това води до увреждане интересите на кредитора. Налице са две възмездни сделки,
обективирани в два нотариални акта, като с извършването на всички тях длъжниците са
намалилл своето имущество, а оттук - и възможностите на кредитора за удовлетворение от
него, поради което действията се явяват увреждащи за ищеца.
Съгласно установената практика на ВКС ,увреждащо кредитора действие е всеки
правен и фактически акт,с който се засягат права,които била осуетили или затруднили
осъществяване правата на кредитора спрямо длъжника.Така,увреждане е налице когато
длъжникът се лишава от свое имущество,намалява го или по какъвто и да е начин
затруднява удовлетворението на кредиторите.
Упражняването на правото по чл.135 от ЗЗД е вид обезпечение на кредитора,което той
може да получи както и след като разполага с изпълнителен титул,така и преди да се е
снабдил с него.Възражението,че длъжникът разполага и с друго имущество,извън
разпореденото,не е основание да се приеме,че не е налице увреждане.Противното би
означавало недобросъвестност на длъжника-същият не плаща свой дълг,да му се предостави
възможност за избор срещу кое от притежаваните имущества да се насочи принудителното
изпълнение.Съществуването на друго имущество предполага разполагането с инструмент за
изпълнение на дълга,който не е използван от длъжника,поради което и кредиторът не
следва да е задължен да установява цялостното финансово състояние на длъжника и
само,когато длъжникът не разполага с друго имущество или същото е недостатъчно,да
упражни правото си по чл.135 от ЗЗД.За обезпечение вземането на кредитора служи цялото
длъжниково имущество/чл.133 от ЗЗД/,поради което право на кредитора е да избере
начина,по който да се удовлетвори от това имущество.Длъжникът не разполага с
възражение,че притежава и друго имущество освен с разпореденото-той не разполага с
възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи
принудителното изпълнение.В случай,че длъжникът е добросъвестен,то притежаваното
друго имущество би му послужило за доброволно изпълнение на дълга и в този случай
обявената на основание чл.135 от ЗЗД относителна недействителност на разпоредителната
сделка би изгубила правно значение.При недобросъвестност на длъжника обаче,кредиторът
би разполагал с възможност да се удовлетвори по своя преценка и с оглед интересите си
10
чрез насочване принудителното изпълнение върху всяко от притежаваните от длъжника
имущества,за която именно цел на кредитора е предоставена възможността за предявяване
на отменителния иск по чл.135 от ЗЗД.С оглед на изложеното следва да се приеме,че в
случая е ирелевантно имат ли друго имущество първите двама ответника към датата на
увреждащите сделки и оттам да се прави извод за знание за увреждане.
Длъжникът винаги знае за увреждането,когато разпоредителната сделка е извършена
след възникване на кредиторовото вземане.
Отменителният иск по чл.135 ал.1 от ЗЗД е конститутивен и чрез него се упражнява
едно потестативно право на кредитора,с което се цели постигане на правна промяна-
обявяване на дадено правно действие за относително недействително-спрямо кредитора
ищец.За да се уважи този иск следва да е налице правно действие на длъжника,което
уврежда кредитора със знанието на длъжника и третото лице-приобретател за това.В
разглеждания случай всички посочени условия са налице,поради което и предявените
искове с правно основание чл.135 ал.1 от ЗЗД като основателни и доказани,правилно са били
уважени от първоинстанционния съд.
Последното възражение на въззивниците касае въпроса за разноските.
Неоснователно се твърди, че районният съд не трябвало да включва в присъдените разноски
възнагражденията за вещите лица в общ размер на 1400 лв. Изследването на въпроса
относно пазарната стойност на имотите е част от предмета на доказването и е проява на
служебното начало в процеса при липса на активност от страните по делото в тази насока,
поради което правилно районният съд е изследвал този въпрос, а с оглед чл. 78, ал. 1 ГПК
закономерно разноските са присъдени в тежест на ответниците. По отношение на
присъдените разноски за производството по ч.гр.д. № 514/2019 г. на ХОС, които не се
явявали деловодни разноски в настоящото производство и липсвало основание за тяхното
присъждане, следва да се посочи, че същите правилно са включени в диспозитива на
обжалваното решение. Видно от представената обезпечителна заповед (л. 155 от делото), в
производство по чл. 390 ГПК по ч.гр.д. № 514/2019 г. Окръжен съд – Хасково е допуснал
обезпечение на бъдеща искова претенция с правно основание чл. 135 ЗЗД в полза на
„Тринити – 2010“ ООД, като е наложена възбрана именно върху двата процесни имота,
предмет на сделките, чиято относителна недействителност се иска да бъде обявена.
Съгласно задължителните указания в т. 5 от ТР № 6/06.11.2013 г. ОСГТК на ВКС,
направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с
окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход. В
настоящия случай районният съд е изпълнил указанията в тълкувателното решение и е
присъдил разноските по обезпечителното производство със съдебното решение по основния
спор по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД. Ето защо решението е правилно и в тази част.
С оглед на така изложените съображения подадената въззивна жалба следва да бъде
отхвърлена, а обжалваното решение – потвърдено.
В отговора на въззивната жалба въззиваемото дружество е отправило искане за
присъждане на разноските във въззивното производство. С отговора е представен списък за
извършени разноски в размер на 850 лв., както и адвокатско пълномощно с договор за
правна защита и съдействие, от които е видно, че е заплатена сумата от 850 лв. С оглед
изхода на спора въззивниците Г.С., Т.С. и И.Л. следва да бъдат осъдени да заплатят
солидарно на ищцовото дружество направените разноски във въззивното производство в
размер на 850 лв.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
11
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260370 от 22.07.2021 г., постановено по гр.д. №
2462/2019 г. по описа на Районен съд - Хасково.
ОСЪЖДА Г. Т. С., ЕГН: **********, Т. Я.С., ЕГН: ********** и И.Х. Л., ЕГН:
**********, тримата от град ***, да заплатят на „Тринити – 2010“ ООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление град ***, сумата от 850 лв. (осемстотин и петдесет лева),
представляваща разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12