Решение по дело №53/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 66/08.10.2009 г., постановено по НАХД № 531 по описа за 2009 г., Кърджалийският районен съд е признал Х. С. М., роден на хх.хх.хххх г. в с.Б., общ.М., живущ в Г.К., български гражданин, с висше образование, женен, неосъждан, управител на “С.-1” – Г.К., с ЕГН *, за невиновен в това, че на 07.01.2009 г. в Г.К., предал по телефон “112” в РЦ “112” - Г.К. невярно повикване за злополука, поради което и на основание чл.378, ал.4, т.2 от НПК, го е оправдал по предявеното му обвинение по чл.326 от НК.

Против така постановеното решение е постъпил П. от РП – К.. В протеста се сочи, че решението на Кърджалийския районен съд е необосновано и като такова е неправилно по смисъла на чл.313 от НПК. По делото били събрани достатъчно доказателства за безспорен извод, че обвиняемият Х. С. М. е извършил виновно деянието, за което му било повдигнато обвинение. Прави се предложение Кърджалийският окръжен съд да отмени изцяло протестираното решение и да осъди оправдания обвиняем Х. С. М. за извършено престъпление по чл.326 от НК, като го освободи от наказателна отговорност и му наложи административно наказание по чл.78а от НК. В представени допълнителни мотиви към протеста се сочи, че свидетелят А. не съобщил на П. М., че в автобусÓ имало деца, нито, че автобусът бил паднал в реката. Обвиняемият не съобщил за паднал автобус в реката и на свидетелите В. и К.. След обаждането му на телефон “112”, Х. М. съобщил на свидетелката Б. В., че автобус с 10-12 деца бил паднал в реката. Свидетелката В. попитала обвиняемия дали въпросният автобус бил паднал в реката, на което той отговорил положително. Във връзка със сигнала на обвиняемия на мястото пристигнали екипи на ЦСМП – Г.К. и ТД “Гражданска защита”, както и полицейски служители, които не открили аварирал автобус с деца. Твърди се, че обвиняемият М. бил осъществил от обективна и субективна страна инкриминираното деяние, тъй като подал сигнал за злополука, при условие, че съзнавал, че нямало такава злополука. Обвиняемият съобщил за злополуката само на свидетелката В. и изчакал необяснимо дълго време дълго време преди да се обади на телефон “112”. Причината за невярното повикване за злополука била, че Х. М. се притеснявал от неизпълнение на поети от него договорни задължения, във връзка с извършване на превоз на деца, което личало от изрично съобщеното на свидетелката В. обстоятелство, че в автобуса имало ученици. След думите на обвиняемия “... Единият от автобусите ми е закъсал в реката долу между П. и Д.. Деца има 10-12 вътре ревали, викали....”, свидетелката се опитала да изясни ситуацията и задала уточняващия въпрос за паднал в реката автобус и попитала: “Да, значи паднал е в реката, така ли ?”. На този въпрос Х. М. отговорил “Да. Между П. и Д.. С 10-12 деца вътре реват...” В съдебно заседание прокурорът от О. П. – К. поддържа протеста по изложените в него съображения.

Въззиваемият Х. С. М., представляван от своя З., оспорва протеста. Сочи, че решението на Кърджалийския районен съд било правилно и законосъобразно. Безспорно било, че на 07.01.2009 г. Х. М. се обадил на телефон “112”, като съобщил, че автобусът му е закъсал на най-тежкия пътен участък между селата П. и Д. и не можел да излезе от този наклон, скъсал веригите и пътя бил неопесъчен. Поради липса на покритие П. не можал да се свърже с шофьора на автобуса. Обадил се на директора на училището в с.Е. – свидетелката В., от която се осведомил, че децата трябвало да бъдат в училището в 07.30 часа, а към 08.00 часа, децата не били пристигнали в училището. Обадил се и на експерта по транспорта при Община К., за да му каже, че пътят не бил опесъчен и закъсалия автобус не може да излезе от участъка. Едва след тези разговори Х. М. се обадил на телефон “112”, като съобщил за инцидента. Вярно било, че посочил, че в автобуса имало 10-12 деца, които ревали, викали, но от доказателствата било установено, че това били гласове от радиостанцията на автобуса, която слушал шофьора. От записа се установявало, че Х. М. не бил казал, че автобусът е паднал в реката, а че същият е закъсал долу в реката на най-тежкия участък и това не можело да му се вмени във вина за подаване на невярно повикване. Повикването било за беда, за закъсал автобус, но не и за паднал автобус в реката. Моли съда да остави в сила решението на Кърджалийския районен съд.

Окръжният съд, след извършената цялостна служебна проверка относно правилността на обжалваното решение на основание чл.314 ал.1 от НК, по повод и във връзка с оплакванията, изложени в протеста, констатира:

Протестът е неоснователен.

От събраните по делото доказателства в двете инстанции се установява следната фактическа обстановка:

Подсъдимият Х. С. М. е роден на хх.хх.хххх г. в с.Б., общ.М., български гражданин с висше образование, собственик на “С. - 1” – Г.К..

Подсъдимият Х. С. М., в качеството си на едноличен търговец с фирма “С. – 1” – Г.К., имал сключен договор с Община К. за превоз на ученици от с.П. до с.Е. Свидетелят Т. К. А. работел във фирмата на П. като шофьор. На 07.01.2009 г. свидетелят А. потеглил с микробус марка “Форд Транзит” от Г.К. за с.П., за да превози ученици до с.Е.. Времето било студено, имало поледица и бил навалял сняг, поради което А. оборудвал автомобила с вериги. Около 07.45 – 07.50 часа същия ден, на стръмен участък преди с.П. гумите на автомобила пробуксували, едната верига се скъсала и автомобилът не можал да изкачи наклона. Свидетелят А. отбил автобуса в страни от пътя, за да не пречи на движението и потърсил пясък, за да опесъчи пътя, който бил заледен. След като не успял да намери пясък, и тъй като времето напредвало, свидетелят се обадил на П. от мобилния си телефон и му казал, че е закъсал, пътя не е почистен, трудно се движи и не може да излезе. Казал на Х. М. да направи курса с децата от кв.”С.к.”, след което връзката прекъснала. След разпадането на връзката подсъдимият направил няколко опита да се свърже по мобилния телефон със свидетеля, но връзка не се осъществила. Свидетелят А. чувал П. М., който го питал: “Къде си, къде се намираш ?”, но подсъдимият не чувал свидетеля, поради липсата на обхват. По-късно Х. М. се обадил на свидетелката В. В., която била директор на училището в с.Е. и където следвало да бъдат превозени учениците от с.П. Свидетелката В. съобщила на П., че децата не са пристигнали в училището. Този разговор се провел между 07.30 часа и 08.00 часа. Около 08.00 - 08.30 часа подсъдимият се обадил и на свидетеля О. К., който работел като главен експерт “Транспорт и безопасност на движението” при Община К. и му съобщил, че негов автобус е закъсал на пътя за с.Е. който не може да се придвижи, тъй като пътят не е почистен. След този разговор, в 08.31 часа, Х. М. позвънил на телефон “112” на свидетелката Б. В.. Подсъдимият съобщил на свидетелката, че единият от автобусите му е закъсал в реката долу, между селата П. и Д.. От шофьора на автобуса научил, че в автобуса имало 10-12 деца, които “ревали, викали”; веригите на автобуса били скъсани, пътят не бил опесъчен и шофьорът не можел да изкачи височината. На въпрос на свидетелката В.: “Значи паднал в реката?”, подсъдимият отговорил “Да. Между П. и Д.”. На въпрос от свидетелката: “Значи няма някакви физически наранявания на децата ?”, Х. М. отговорил “Няма, няма, само, че шофьора закъсал и не може да се изкачи тая височина. Това е много наклонено там”. След този разговор Х. М. натоварил в един автомобил чували с пясък и потеглил към закъсалия автобус, за да окаже помощ. Приемайки обаждането, свидетелката В.изписала съобщението на електронен картон, който бил получен от свидетеля Д. Б., специалист в отдел “Гражданска защита и ОКИЦ” на ТД “Гражданска защита” – Г.К.. Съобщението имало следния текст: “пътя за хижа “Б.”, автобус закъсал, паднал в реката между с.П. и с.Д., скъсал веригите, има около 12 деца вътре, не могат да се изкачат, без физически наранявания”. След получаване на съобщението свидетелят Б. уведомил ЦСМП – Г.К., ОД на РУ на МВР – К., ОД на ОДП – Г.К., дежурния на СЦ на МИС и главния директор на НС “ГЗ” – Г.С.. Свидетелят Б. се обадил и на П. М. и го попитал какво се е случило, а той му отговорил, че е автобусът му е закъсал, разговарял с шофьора, но тъй като батерията му била паднала, не разбирал какво точно какво е станало и отивал на место да провери. Съобщението било получено и от свидетеля В. А., който изпратил два патрулни екипа на ОД на МВР – К. – свидетелите М. Д., В. П., К. Г. и И.К. Към мястото на инцидента потеглили и екипи на ТД “Гражданска защита” – Г.К. и ЦСМП – Г.К.. При пристигането на место, изпратените екипи установили, че автобусът, управляван от свидетеля А. не е паднал в реката, а е закъсал и не може да изкачи височината, като не е превозвал деца.

От извършената фоноскопна експертиза се установява, че на компакт диск с надпис “По рег. № 11/09 12.01.2009 г.”, със запис на разговор, изпратен от Директора на РЦ 112 – Г.К. е записан гласът на Х. С. М..

Горната фактическа обстановка се установява по несъмнен начин от обясненията на П. Х. М., както и от събраните на досъдебното производство доказателства – показанията на свидетелите А., В., Б., Е., А., Д., П., Г., К., В., К. и писмените доказателства, приети от двете съдебни инстанции.

При така установената по безспорен начин фактическа обстановка, съдът намира, че подсъдимият Х. С. М. не е осъществил от обективна и субективна страна престъплението по чл.326 от НК – за това, че на 07.01.2009 г. в Г.К., предал по телефон “112” в РЦ “112” – Г.К. невярно повикване за злополука, до какъвто правилен, обоснован и законосъобразен извод е стигнал и първоинстанционният съд. На първо място с обаждането си на телефон “112”, Х. М. не е подал невярно повикване за злополука. Така, видно от записа на това обаждане, подсъдимият е съобщил, че един от автобусите му е закъсал долу в реката, между селата П. и Д.. На въпрос на свидетелката В.: “Значи паднал в реката?”, подсъдимият отговорил “Да. Между П. и Д.”. От прослушването на записа непосредствено от настоящия състав се установява обаче, че Х. М. не е осмислил зададения му въпрос, дали автобусът е паднал в реката. В потвърждение на това са и по-нататъшните му отговори. Така, на въпрос на свидетелката В.: “Няма пострадали, така ли?”, Х. М. отговаря : “В автобуса били децата ревали, викали”. Т.е. от този отговор става ясно, че П. не осмисля веднага зададените му въпроси. И чак след уточняващия въпрос на свидетелката “Няма, някакви физически наранявания ?”, тогава Х. М. отговаря: “Няма, само, че шофьора закъсал и не може да се изкачи тази височина, това е много наклонено там”. В тези последващи реплики подсъдимият отново говори за закъсал автобус и изкачване на стръмна височина. Нещо повече, той дори уточнява: “Този наклон без опесъчаване няма да стане. Учениците трябва да ги извозим до училището. Директорката знае за случая, тя е предизвестена.”. Т.е., става ясно от прослушания запис на обаждането на П., че не се касае за пътно-транспортно произшествие, катастрофа, а за закъсал вследствие на лошите метеорологични условия автобус. Това е така защото подсъдимият говори за опесъчаване на наклон, без което автобусът не би могъл да се придвижи. Дори той посочва, че директорката на училището е предизвестена и знае за случая. Едва ли при възникнала катастрофа с ученически автобус, подсъдимият би съобщил най-напред на директорката на училището, а след това на спешния телефон и то в един нормален и спокоен разговор. В крайна сметка, от обективна страна не е налице невярно повикване за злополука, а съобщение за закъсал автобус.

На следващо място не е налице и субективния елемент на престъплението по чл.326 от НК. Т.е., не се установява подсъдимият Х. М. да е искал и пряко да е целял да подаде невярно съобщение за злополука. Безспорно по делото е, че свидетелят А. се обадил на П. Х. М. по телефона и успял да му каже, че е закъсал на язовир “К.”, на големия връх преди с.П., след което връзката прекъснала. Въпреки многократните опити на П. да се свърже със свидетеля, не можал да осъществи контакт. От показанията на свидетеля А. се установява, че той чувал как Х. М. пита по телефона: “Къде си, къде се намираш?”, но не можал да му отговори, тъй като нямало обхват, а в последствие и зарядът на батерията на мобилния му телефон паднал. Т.е., подсъдимият не е имал възможност да получи отговор дали децата са в автобуса, затова той се обадил на свидетелката В. – директор на училището в с.Е. и попитал дали децата са пристигнали. След като свидетелката му отговорила, че децата ги няма, той се обадил на свидетеля К. и поискал пътят да бъде опесъчен. Едва след тези обаждания, П. позвънил на телефон “112” и съобщил за закъсал автобус. Ето защо, поведението на Х. М. е било адекватно на ситуацията, в която се е намирал. След като не е имал връзка с шофьора на автобуса и не е знаел дали същият превозва деца, съвсем логично е било да потърси помощ. Предвид обстоятелството, че такава помощ не е получил от службите на Община К., подсъдимият се е обадил на телефон “112”. Впрочем, на нито един от свидетелите, и най-вече на свидетелката В., подсъдимият не е съобщил за паднал автобус, както неоснователно се сочи в допълнителните мотиви към протеста. Дори свидетелят Б. посочва, че когато се обадил на Х. М., същият му отговорил, че разговарял с шофьора на автобуса, но тъй като батерията на телефона му била паднала не разбрал какво точно е станало и отивал на место да провери (л.41 от ДП № 11/2009 г. по описа на РУ на МВР – К.). В тази връзка, неоснователни са доводите, изложени в допълнителните мотиви към протеста, където се сочи, че Х. М. бил наясно, че в автобуса не е имало деца. Това твърдение не се подкрепя от събраните по делото доказателства, а напротив, налице са данни, че подсъдимият не е знаел дали в автобуса пътуват деца или не. Разбира се, свидетелят А. в показанията, дадени пред първоинстанционния съд сочи, че казал на П., че е закъсал преди с.П. От друга страна, обаче този свидетел твърди, че Х. М. му е звънял по телефона и го е питал: “Къде си, къде се намираш?” (л.23 от НАХД № 531/2009 г. по описа на РС – К.). Ако подсъдимият е знаел къде се намира шофьора, то той не би задавал такива въпроси. Още повече, че след разговора си със свидетелката В., Х. М. е получил информация, че учениците не са пристигнали в училището. Действително, подсъдимият е съобщил на свидетелката В., че в автобуса имало 10-12 деца, които “ревали, викали”, това обаче не може да обективира умисъл за предаване на невярно съобщение за злополука. По-скоро, това обстоятелство говори за желанието на П. да придаде по-голяма сериозност на съобщението и да предизвика реакция от органите на властта. Или, от всичко изложено дотук, не може да се направи извод, че Х. М. е искал и пряко да е целял да подаде невярно съобщение за злополука, поради което престъплението не е доказано и от субективна страна и обосновано и правилно подсъдимият Х. С. М. е бил признат за невиновен и оправдан за престъплението по чл.326 от НК.

Имайки предвид изложеното, следва да се постанови решение, с което да бъде потвърдено решение 66/08.10.2009 г., постановено от Кърджалийския районен съд по НАХД № 531 по описа за 2009 г. на същия съд.

Ето защо и на основание, чл.334 т. 6 от НПК, във вр. с чл.338 от НПК, въззивният съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение 66/08.10.2009 г., постановено от Кърджалийския районен съд по НАХД № 531 по описа за 2009 г. на същия съд.

Решението не подлежи на касационно обжалване или протестиране.

Председател:

Членове: 1. 2.