Решение по дело №11018/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2778
Дата: 14 октомври 2022 г. (в сила от 14 октомври 2022 г.)
Съдия: Красимир Мазгалов
Дело: 20211100511018
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 9 септември 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 2778
гр. София, 14.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова

Мария Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско
дело № 20211100511018 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на особения представител на ответника А. А. Д. с
ЕГН:********** срещу решение №20151549 от 05.07.2021г. по гр.д.№36299/2018г. по описа
на СРС, 29 състав, с което е признато за установено на основание чл.108 от ЗС по
отношение на ответника, че ищецът Д. В. В. с ЕГН:********** е собственик на лек
автомобил „БМВ 325 ТД“ с ДК№******* с идентификационен №WBACC11000EM49512,
двигател №36688381256Т1, цвят- тъмно сив металик, като ответникът е осъден да предаде
на ищеца владението на автомобила, и с което решение ответникът е осъден да заплати на
ищеца сумата от 2998,20 лева на основание чл.59 от ЗЗД- обезщетение за ползване на същия
лек автомобил за периода от 04.06.2013г. до 01.06.2018г., ведно със законната лихва от
04.06.2018г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над уважения
размер до пълния предявен размер и период.
В жалбата се твърди, че ищецът не е установил с представените по делото
доказателства, че е собственик на процесния лек автомобил. Твърди, че ответникът е
придобил правото на собственост върху автомобила по силата на изтекла в негова полза
придобивна давност. Ищецът не бил извършвал никакви действия относно процесния
автомобил през периода от 2012 до 2018г. като заплащане на данък, сключване на
задължителни застраховки и допуснал автомобилът да бъде служебно да бъде
дерегистриран. Твърди също така, че между страните съществувал неформален договор за
покупко- продажба на автомобила, тъй като била известна практиката употребявани
автомобили да се продават чрез предаване на владението, ключовете, малкия
регистрационен талон и пълномощно за управление. Предвид предаването на владението
въз основа на договор (или предварителен такъв) за покупко- продажба, налице било
основание за ответника да държи вещта и съответно- липса на необходим елемент от
фактическия състав на чл.108 от ЗС за уважаване на този иск- владение без правно
1
основание. Предвид наличието на правно основание за държане на вещта, неоснователен
бил и предявения иск с правно основание чл.59 от ЗЗД. Отделно твърди, че искът по чл.59
от ЗЗД е недоказан и по размер предвид липсата на данни за техническото състояние на
автомобила при изготвянето на СТЕ. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение
като неправилно и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Д. В. В. в подадения в срок отговор на въззивната жалба
оспорва същата като неоснователна. Излага подробни съображения за правилност на
обжалваното решение и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивната
инстанция.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на същото и на основание чл.272 ГПК препраща към
тях. Във връзка доводите в жалбите за недопустимост и неправилност на решението, следва
да се добави и следното:
С исковата молба ищецът е представил свидетелство за регистрация на процесния лек
автомобил- част І (л.8), а с молба от 25.02.2021г. е представено удостоверение от
28.01.2021г. на ОДМВР- Видин (л.85), в които е посочено, че лекият автомобил е
собственост на ищеца и е с първоначална регистрация 13.07.2011г. Настоящият състав
споделя посочената и в отговора на въззивната жалба съдебна практика, съгласно която
горепосочените документи са достатъчни за установяване правото на собственост върху
процесния лек автомобил „БМВ 325 ТД“ с ДК№******* и рама №WBACC11000EM49512.
Свидетелството за регистрация на автомобила е официален свидетелстващ документ,
съставляващ доказателство относно съдържащите се в него изявления, включително и
относно собственика на съответния автомобил. Представеното от ищеца в случая
свидетелство за регистрация не е оспорено, не са въведени възражения и не са представени
доказателства, които да го опровергават. Следователно ищецът е доказал твърдението си в
исковата молба, че е собственик на автомобила.
Възражението за придобиване на правото на собственост върху автомобила въз
основа на изтекла в негова полза придобивна давност е направено от ответника за първи път
с въззивната жалба. Нито с отговора на исковата молба, нито след това в производството
пред първата инстанция такова възражение е направено (такова не е и обсъждано от
първостепенния съд в обжалваното решение), поради което и на основание чл.133 от ГПК
същото е преклудирано. Дори и да не беше преклудирано обаче, това възражение би било
неоснователно, предвид установеното от събраните по делото доказателства основание, на
което автомобилът е бил предаден на ответника- да го изпробва за няколко дни, след което
да го върне или да закупи същия. В същото време по делото не са представени каквито и да
било доказателства за това през определен период от време ответникът да е упражнявал
спокойно, явно и непрекъснато владение върху вещта с намерение да я свои, както и да е
демонстрирал по отношение на невладеещия собственик поведение, което несъмнено да
сочи, че упражнява собственически правомощия за себе си. Освен това, за да се придобие
2
собствеността върху една вещ по давност (на оригинерно основание), трябва да е установено
несъмнено, че лицето не я е придобило на друго (деривативно) основание. Невъзможно е
едновременното придобиване на вещ и на деривативно, и на оргинерно основание.
Противно на това разбиране жалбоподателят твърди, че е сключил с ищеца договор (или
евентуално предварителен такъв) за покупко- продажба на процесния автомобил. Тук следва
и да се отбележи, че съгласно чл.144, ал.1 и 2 от ЗДвП собствеността на МПС се прехвърля с
писмен договор, като за регистрирани автомобили, включително когато регистрацията е
прекратена, подписите на страните трябва да бъдат нотариално заверени. Тази форма в
случая не е спазена и наличието на някаква обичайна практика според твърденията във
въззивната жалба не може да дерогира законовата разпоредба. Следователно налага се
изводът, до който е достигнал и първостепенния съд за държане на процесната вещ от
ответника без основание, поради което както искът с правно основание чл.108 от ЗС, така и
искът по чл.59 от ЗЗД са основателни и доказани, като размерът на последния е установен
чрез приетото в първоинстанционното производство и неоспорено от страните заключение
на САТЕ.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на настоящата
инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено изцяло.
При този изход на спора въззивникът няма право на разноски за въззивната
инстанция, а на въззиваемия следва да се присъдят всички сторени разноски в размер на
1050 лева, от които 700 лева за адвокатско възнаграждение и 350 лева за възнаграждение на
особения представител на ответника. Въззивникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на СГС държавна такса в размер на 86 лева.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20151549 от 05.07.2021г. по гр.д.№36299/2018г. по
описа на СРС, 29 състав.
ОСЪЖДА А. А. Д. с ЕГН:********** да заплати на Д. В. В. с ЕГН:**********
сумата от 1050 лева (хиляда и петдесет лева)- разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА А. А. Д. с ЕГН:********** да заплати по сметка на Софийски градски съд
сумата от 86 лева (осемдесет и шест лева)- държавна такса за въззивното производство.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3