Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 10.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV „Б“ въззивен
състав, в публично заседание на втори декември през две
хиляди двадесет и първа в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА
МАРТИНОВА
мл.съдия: ТЕОДОРА КАРАБАШЕВА
при секретаря М. Димитрова, като разгледа докладваното от мл. съдия Карабашева в.гр.д. № 1976 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №
20196798 от 11.09.2020 г. на СРС, I ГО, 171-ви
състав, постановено по гр.д. № 6316/2019 г., П. на Р.Б.с адрес гр.София, бул. „*******е
осъдена да заплати на Е.С.У., ЕГН: ********** с адрес *** по предявените кумулативно обективно съединени осъдителни
искови претенции с правно основание по чл.2, ал.1, т.3 от Закона за
отговорността на държавата за обезщетение за вреди (ЗОДОВ) за сумата от 2 000.00
лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от обвинение за
извършено престъпление по чл.338, ал.1, пр. 1 от НК, ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 30.01.2019 г. до окончателното
ѝ изплащане, както и сумата от 500.00 лева, представляваща обезщетение за
имуществени вреди, свързани с разходи за адвокатска защита, ведно със законната
лихва от датата на подаването на исковата молба – 30.01.2019 г. до
окончателното изплащане на сумата, за което ищецът е оправдан с влязла в сила
присъда, постановена на 13.02.2014 г. по НОХД № 15306/2013 г. на СРС, НО, 102
състав, като искът за разликата над присъдената сума от 2 000.00 лева до пълния
предявен размер от 20 000.00 лева е отхвърлен.
С Определение №
20274989 от 13.12.2020 г. на СРС, I ГО, 171 състав
постановено по гр.д. № 6316 по описа за 2019 г. първоинстанционният съд е
оставил без уважение молбата на Е.У. за изменение на първоинстанционното
решение в частта на разноските.
Постъпила е въззивна
жалба с вх. № 25147008/16.10.2020 г. от Е.У., представляван от адв. К.С. с
приложено по делото пълномощно, с която първоинстанционният съдебен акт се
обжалва в частта, в която предявеният иск за обезщетението за неимуществени
вреди за разликата над присъдената сума от 2 000.00 лева до сумата от 7 000.00
лева (или за материален интерес от 5000.00 лева) е отхвърлен. В жалбата се
инвокират съображения за неправилност и незаконосъобразност на
първоинстанционното решение в обжалваната част досежно присъденият размер, като
според жалбоподателя вредите не са били овъзмездени от първоинстанционния съд.
Прави се искане съдебният състав да уважи претенцията на въззивника с оглед
заявения пред въззивната инстанция материален интерес над присъдената му сума
от 2 000.00 лева. Претендират се разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от П. на Р.Б..
Срещу обжалваното
съдебно решение е постъпила въззивна жалба с вх. № 25129753/17.09.2020 г. от П.
на Р.Б.в частта, с която е уважен искът за сумата от 2 000.00 лева и в частта,
с която е уважен искът за сумата от 500.00 лева, представляваща сторените от У.
разноски за адвокат за процесуалното представителство по наказателното
производство, в което е постановена оправдателната присъда. Инвокира се, че не са
налице основанията по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за ангажиране на имуществената
отговорност на П. на Р.Б.и че ищецът не е претърпял твърдените имуществени и
неимуществени вреди. Сочи се, че продължителността на наказателното дело не е
извън разумния срок, както и че ищецът не е претърпял негативно отражение върху
психиката му, нито му се е влошило здравето. Липсвали доказателства сумата от
500.00 лева да е била заплатена от У.. Счита се, че твърдените вреди не са
пряка и непосредствена последица от повдигнатото на У. обвинение. Прави се
искане съдът да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да
отхвърли като неоснователни и недоказани уважените искове за присъдените на
ищеца парични суми.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от У., в
който се оспорва изцяло жалбата на П. на Р.Б.с доводи за неоснователност на
същата, като се моли жалбата да бъде оставена без уважение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на всяка от страните, приема следното:
Въззивните жалби
са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирани страни,
с обоснован и доказан правен интерес, срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен
съдебен контрол и са процесуално допустими.
Разгледани по същество – въззивната
жалба на Е.У. е неоснователна, а въззивната жалба на П. на Р. България е
частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата, т. е. по действащия ГПК, по който се развива
настоящото съдебно производство, въззивният съд
действа като апелация (т.нар.
"ограничен въззив"). В този смисъл е и
задължителната за въззивните съдилища
практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК -
напр. Решение № 230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II г. о.,
ГК и Решение № 189 от 9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о.,
ГК.
Въззивната инстанция
намира постановеното от СРС решение за валидно и допустимо като постановено при
спазване на императивните процесуални правила на ГПК.
С постъпилите по
делото въззивни жалби се обжалва първоинстанционното решение в посочените
по-горе части, според правният интерес на страните, а по съществото на спора са
изложени основно възражения и доводи, касаещи интензитета на търпените от ищеца
У. неимуществени вреди и какъв следва да е размерът на обезщетението за тези
вреди. В разрешаването на тези спорни въпроси се концентрира настоящото
производство.
По съществото на
спора въззивната инстанция установява от фактическа следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с
правно основание по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. В искова молба с вх. №
2002583/30.01.2019 г . Е.У. излага твърдения, че през 2013 г. СРП образувала
преписка срещу него под № 7361/2013 г., като е било образувано ДП № ЗМ №
337/2013 г. по описа на 08 РУП на СДВР, а на 26.03.2013 г. срещу ищеца е било
повдигнато обвинение от СРП по състава на чл.338, ал.1, пр.1 от НК. Прокурорът
определил мярка за неотклонение подписка спрямо ищеца. През месец септември
2013 г. СРП внесла в съда обвинителен акт срещу У. за предаването му на съд по
НОХД № 15306/2013г. по описа на СРС, НО, 102 състав, на 13.02.2014 г. е била
постановена оправдателна присъда срещу него, като след въззивен протест, състав
на СГС, НО по ВНОХД № 5700/2016 г. потвърдил с решение от 13.09.2018 г.
оправдателната присъда. Заявява се, че наказателното производство е продължило
пет години, пет месеца и 17 дни, считано от датата на повдигнатото обвинение на
26.03.2013 г. до 13.09.2018 г., като неправилно и незаконосъобразно П. е
поддържала обвинението срещу ищеца. Инвокира се, че същият е претърпял
неимуществени вреди, изразяващи се в сриването му като личност, вследствие на
което се влошило здравословното му състояние с повишаване на кръвната захар,
пулс и холестерол, имал разбита психика, изпитвал безпричинно безпокойство и
напрежение, като получил сърдечна недостатъчност, стягане в гърдите, загуба на
сън, неспокойствие. Обвинението му е повлияло на професионалния имидж като
служител на „СОТ 161“, подлаган е бил на закачки и насмешки от колегите си,
вследствие на което се влошили отношенията му с близки и познати, почувствал
отчуждение от тях и неудобства при контактуването си с тях. Тези неимуществени
вреди ищецът е оценил за сумата от 20 000.00 лева, като предявява и искова
претенция за сумата от 500.00 лева, представляваща заплатен адвокатски хонорар
в наказателното производство, в което е постановена влязлата в сила
оправдателна присъда по обвинението му по чл.338, ал.1, пр. 1 НК, ведно с присъждането
на законната лихва от датата на исковата молба – 30.01.2019 г. до окончателното
изплащане на сумата.
В срока за
отговор по чл.131 от ГПК, П. на Р. България е оспорил предявените искове по
основание и размер с доводи за липсата на ангажирани доказателства да са
претърпени вреди в сочения интензитет, че описаните вреди не са в пряка
причинна обусловеност от повдигнатото обвинение, че претендираното обезщетение
за неимуществените вреди е завишено. Липсвали доказателства за заплащането на
адвокатско възнаграждение в размер на 500.00 лева и за влошения здравен статус
на ищеца. Твърди се, че следва да се приложи чл.52 от ЗЗД, както и че
интензитета на неимуществените вреди не предопределя присъждането на искането
обезщетение. Съдът следвало да отчете, че спрямо ищеца е действала презумпцията
за невиновност в рамките на наказателното производство. Прави се искане да се
отхвърлят изцяло предявените претенции като неоснователни и недоказани.
След изложение
на фактическите и правни твърдения на страните, настоящата инстанция пристъпи
към анализ на събраните по делото доказателства, от които се установява
следното:
Не се спори
между страните, а и от доказателствата по делото се установява, че с
постановление от 15.02.2013 г. на прокурор от СРП е образувано досъдебно
производство № 1236/2012 г. по описа на 08 РУ СДВР и пр.пр. 24855/2012 г. по
описа на СРП срещу Е.С.У. за разследване по реда на НПК за престъпление по
състава на чл.338, ал.1 от НК, за това че на 15.08.2012г. в жилище в гр.София,
ж.к. ******* е държал огнестрелно оръжие – пистолет, марка „Марго“ и боеприпаси
за огнестрелни оръжия – седем броя патрони, като не е взел необходимите мерки
за сигурност и особено мерките, предвидени в надлежните правилници, наредби и
инструкции. В рамките на ДП № 1236/2012 г. по описа на 08 РУ СДВР и пр.пр.
24855/2012 г. по описа на СРП са извършени процесуално следствени действия за
събиране и проверка по реда и способите на НПК на доказателства и
доказателствени средства, като на 15.08.2012 г. е извършен оглед на
местопроизшествие в присъствието на поемни лица, с приложен към него фотоалбум
в гр.София, ж.к. *******, като са били иззети веществени доказателства,
изискани са справки за съдимост, за трудова ангажираност на У. като работещ на
длъжност „охранител“ в „СОТ“ ЕООД и са събрани писмени доказателства (трудов
договор, длъжностна характеристика, удостоверения за професионално обучение за
длъжността „охранител, заключение за психологическа годност за боравене с
огнестрелно оръжие, доказателства за проведен инструктаж за безопасни условия
на труд, експертни справки, писмен график за работно време, характеристична
справка, разрешение за носене и употреба на огнестрелно оръжие), относими към
предмета на доказване на наказателното производство на основание чл.102 от НПК.
На 30.04.2013г., 07.05.2013 г., 15.07.2013 г., 19.07.2013 г., в ДП са разпитани
свидетелите Т.Й.И., Д.С.Р.,Д.Й.Д.
Безспорно е и
обстоятелството, че с постановление от 26.03.2013 г. на прокурор от СРП У. е
привлечен като обвиняем за престъпление по чл.338, ал.1, пр.1 НК, за това, че
за времето от 23.30 часа на 14.08.2012г. до 06.10 часа на 15.08.2012 г. в
апартамента си в гр.София, ж.к. ******е държал огнестрелно оръжие – пистолет
„Марго“, 22 калибър, сериен № 99В0051 и боеприпаси за огнестрелни оръжия –
пълнител със 7 броя патрони в него, не е взел необходимите мерки за сигурност,
предвидени в Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите
изделия (ЗОБВВПИ) – чл.51 от ЗОБВВПИ –„Лицата, получили разрешение за
придобиване, съхранение, носене и употреба на огнестрелни оръжия и боеприпаси
за тях и разрешение за придобиване и/или съхранение на взривни вещества и
пиротехнически изделия, са длъжни да ги опазват от кражби, изгубване и достъп
на други лица и предприемат мерки за недопускане на злополуки или наранявания
при употребата им“, чл.98, ал.1 от ЗОБВВПИ –„Огнестрелните оръжия и
боеприпасите за тях се съхраняват в метални каси, неподвижно закрепени,
снабдени със секретни заключващи се устройства“, и особено мерките, предвидени
в надлежните правилници Правилник за прилагане на ЗОБВВПИ – чл.48, ал.1 –
„Лицата, придобили огнестрелни оръжия, са длъжни да ги опазват от кражби,
изгубване и достъп на други лица, а при боравене с него да вземат мерки за
недопускане на злополуки или наранявания“.
С
постановлението от 26.03.2013 г. на Е.У. е определена и наложена мярка за
неотклонение „подписка“, изразяваща се в задължение обвиняемият да не нарушава
взетата мярка, да не променя местоживеенето си и да се явява при призоваване,
като при неизпълнение на тези задължения е предвидено изменение на взетата
мярка за неотклонение в по-тежка такава.
При предявяването
на постановлението за привличане на обвиняем на ищеца и при провеждането на
неговия разпит на 25.04.2013 г., У. е представляван от надлежно упълномощен
защитник в лицето на адвокат В.М.. В приложения към пълномощното на л.59 от ДП
договор за правна помощ от 25.04.2013 г. У. е договорил дължимото на адв. М.възнаграждение
в размер на 500.00 лева за защита, съдействие и представителство по ДП №
1236/2012 г. по описа на 08 РУ СДВР и пр.пр. 24855/2012 г. по описа на СРП. В
оригинала на договора за правна помощ от 23.04.2013г. не е отразено дали
договореното адвокатско възнаграждение е било реално заплатено адвокат М.в брой
или по банков път, за разлика от представеното в исковото производство пред СРС на л.18 от гр.д. № 6316/2019
г. по описа на СРС, ГО, 171 състав от адвокат К.С. копие на същия договор, че
за сумата от 500.00 лева е налице писмено отбелязване с думата „платена“.
Разследването по
ДП № 1236/2012 г. по описа на 08 РУ СДВР и пр.пр. 24855/2012 г. по описа на СРП,
образувано на 15.02.2013 г., приключило със заключително мнение на разследващия
орган от 14.08.2013 г. Разследването по ДП е продължило шест месеца.
На 28.08.2013 г.
наблюдаващият прокурор внесъл в СРС, НО обвинителен акт срещу Е.У. за
престъпление по чл.338, ал.1, пр.1 от НК, за което бил обвинен по ДП №
1236/2012 г. по описа на 08 РУ СДВР и пр.пр. 24855/2012 г. по описа на СРП.
На 29.08.2013 г.
е образувано съдебно производство по НОХД № 15306/2013 г. по описа на СРС, НО,
102 състав за разглеждане по реда на НПК на повдигнатото срещу У. наказателно
обвинение по чл.338, ал.1, пр.1 НК.
С разпореждане
от 09.09.2013 г. съдия-докладчикът насрочил провеждането на открито съдебно
заседание по НОХД № 15306/2013 г. по описа на СРС, НО, 102 състав за 20.11.2013
г. от 10.00 часа, което било отложено, поради неявяването на защитника на У. –
адвокат В.М., а У. се явил пред съдебния състав. Наказателното производство по
НОХД № 15306/2013 г. по описа на СРС, НО, 102 състав се отложило за 13.02.2014
г. до 11.30 часа, като на тази дата се провело редовно открито съдебно
заседание с предварително изслушване на подсъдимия Е.У. по реда на глава XXVII от НПК (съкратено съдебно следствие). В същото
заседание СРС постановил на основание чл.304 от НПК срещу Е.У. в качеството му
на подсъдим оправдателна присъда от
13.02.2014 г. по НОХД № 15306/2013 г. по описа на СРС, НО, 102 състав за
престъплението, за което е бил обвинен по състава на чл.338, ал.1, пр.1 от НК
по ДП № 1236/2012 г. по описа на 08 РУ СДВР и пр.пр. 24855/2012 г. по описа на
СРП и по реда на чл.309, ал.1 от НПК отменил действащата спрямо него мярка за
неотклонение „подписка“.
В
законоустановеният 15-дневен срок за протестиране по реда на НПК на
оправдателната присъда от 13.02.2014 г. е депозиран протест с вх. № 11808 от
24.02.2014 г. от прокурор от СРП до СГС с искане за отмяната ѝ като
неправилна и незаконосъобразна.
На 27.07.2016 г.
пред СГС, НО било образувано ВНОХД №3423 по описа на 2016 г., като с разпореждане
от 06.12.2016 г. съдия-докладчикът прекратил въззивното производство и върнал
делото на СРС за администриране с връчване на преписи от мотивите към присъдата,
за изразяване на становище и за допълване на доводите от протеста на СРП, а след
извършеното администриране по указание на СГС, на 28.12.2016 г. производството
е върнато във въззивната инстанция и на същата дата е образувано ВНОХД № 5700
по описа за 2016 г. на СГС, НО, VI въззивен
наказателен състав.
С разпореждане
от 03.04.2017 г. съставът на СГС насрочил първото по делото заседание за
24.04.2017 г. за 10.30 часа, в което страните са явили и участвали, като
заседанието било отложено за изискване на справка дали конкретно наказателно
постановление по ЗАНН срещу У. е влязло в сила за изясняването на предмета на
доказване по повдигнатото срещу него обвинение по състава на чл.338, ал.1, пр.1 НК.
На 23.05.2017 г.
е проведено второ заседание пред СГС, но поради непостъпването на изисканата от
предходното заседание справка, заседанието е отложено за 27.09.2017 г. от 09.30
часа и при съобразяване на молбата на адвокат М., че се намира в годишен отпуск
от 10.06.2017 г. до 06.07.2017 г.
След като
постъпили исканите писмени доказателства, на 27.09.2017 г. е проведено трето
заседание пред СГС, в което е даден ход на съдебните прения, а с влязло в сила
на 13.09.2018 г. решение №952/13.09.2018 г. по ВНОХД № 5700 по описа за 2016 г.
на СГС, НО, VI въззивен наказателен състав е потвърдена
оправдателна присъда от 13.02.2014 г. по
НОХД № 15306/2013 г. по описа на СРС, НО, 102 състав за престъплението, за
което Е.У. е бил обвинен по състава на чл.338, ал.1, пр.1 от НК по ДП №
1236/2012 г. по описа на 08 РУ СДВР и пр.пр. 24855/2012 г. по описа на СРП.
Съгласно
констативен протокол № РС-19-67 от 02.04.2019 г. от Инспектората към Висш
съдебен съвет, съставен в производство по реда на глава IIIa от Закона за съдебната власт, е прието, че
наказателното производство срещу Е.У. е продължило пет години, шест месеца и 28
дни, считано от датата на образуваното ДП - 15.02.2013 г. до датата на
постановяването на г. решение на СГС по
ВНОХД № 5700 по описа за 2016 г. на СГС, НО, VI въззивен
наказателен състав, с което е потвърдена оправдателната присъда от 13.02.2014
г. по НОХД № 15306/2013 г. по описа на СРС, НО, 102 състав - 13.09.2018.
В
първоинстанцинното производство пред СРС е разпитан свидетелят Д.С.Р.- съпруга
на Е.У.. Свидетелят Р.излага, че спрямо У. била налице промяна в здравословното
му състояние, завишил се холестерола му и кръвната захар, а поради проблемите
със сърцето последният лесно се изморявал, чувствал постоянно отпадналост, не
можел да спи, реагирал при шум и проверявал какво може да се е случило,
притеснявал се за съпругата си и детето си, че домът им може да бъде отново
обект на кражба. В показанията си свидетрлят сочи, че У. имал проблеми със
ставите, като случаят се отразил на психиката му. Свидетелят Р.излага
възприятия, че съпруга й е бил охранител, но се чувствал потиснат, защото колегите му го избягвали, поради което
се затворил в себе си и се изолирал изцяло, включително и от своите приятели.
Свидетелят Р.сочи, че спрямо ищецът У. е имало подигравки от неговите служители
във фирмата, в която работел.
С оглед на така установената фактическа обстановка,
съдът намира от права страна следното:
Съгласно чл.2,
ал.1, т. 3, пр.1 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на
гражданите от разследващите органи, П. и съда при обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано, т.е. спорното материално право се
обуславя от възникването на следните правно-релевантни предпоставки – 1) да е
налице повдигнато наказателно обвинение срещу конкретно лице за престъпление от
общ характер, 2) обвиненото лице да е оправдано с влязъл в сила съдебен акт, 3)
да са настъпили имуществени и/или неимуществени вреди за обвиненото лице,
вследствие на незаконното обвинение, 4) да е установен размерът на причинените
вреди и 5) да е налице причинна връзка между вредите и незаконното обвинение.
Въззивният съд
намира, че предпоставките, обуславящи съществуването на спорното материално
право, са възникнали. Налице е повдигнато обвинение срещу Е.С.У. за
престъпление от общ характер по чл.338, ал.1, пр.1 от НК, което не е тежко по
смисъла на чл.93, т.7 от НК, тъй като за него не се предвижда наказание
„лишаване от свобода“ повече от 5 годни, доживотен затвор или доживотен затвор
без замяна, а наказание „лишаване от свобода“ до пет години и глоба от 500.00
лева до 3000.00 лева. Наказателното производство срещу ищеца, от момента на
образуването на досъдебното производство на 15.02.2013г. до момента на приключването му с влязъл в
сила съдебен акт на 13.09.2018 г., е продължило 5 години, 6 месеца и 28 дни. Постановяването на оправдателната присъда от
13.02.2014 г. по НОХД № 15306/2013 г. по описа на СРС, НО, 102 състав,
потвърдена с влязло в сила на 13.09.2018 г. решение №952/13.09.2018 г. по ВНОХД
№ 5700 по описа за 2016 г. на СГС, НО, VI въззивен
наказателен състав и предвид неоспорването на това обстоятелство от ответника
води до извод, че обвинението срещу Е.У. и цялото водено срещу него наказателно
производство е било незаконно. Това означава, че не е съществувало законово
основание то да се образува, насочва и провежда срещу него с оглед
неоснователността на повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.338, ал.1,
пр.1 от НК. Или при това положение от момента на образуването на досъдебното
производство на 15.02.2013 г. спрямо ищецът са започнали процесуално–следствени
действия по разпит на същия, без да бъде привлечен все още като обвиняем, при
което съдът приема, че наказателната репресия спрямо него е изместена в
по-ранен момент, т.е. не от момента на привличането му като обвиняем, а именно
от момента на образуваното срещу него досъдебно производство. Дори тази
наказателна репресия да не е била в интензивността на репресията, обусловена от
повдигането на наказателно обвинение за престъпление от общ характер срещу
конкретно лице, то следва да се приеме, че наказателното производство
действително е довело до ограничаване на правата на ищеца още от 15.02.2013 г.
с образуването на досъдебното производство срещу него, поради извършените
конкретни процесуални-следствени действия по делото към и след този момент.
По отношение на
въпроса за отчитане продължителността на производството, настоящият съдебен
състав намира, че се преценява в цялост поведението на У. в хода на наказателното
производство с оглед приложените материали, действията, извършени от П.,
органите на разследването и двете съдебни инстанции, както и фактическата и
правната сложност на наказателното производство. Това е така, защото за
разумността на продължителността на наказателното производство, според трайната
практика на ЕСПЧ, се преценяват три фактора – фактическата и правна сложност на
делото, поведението на обвиненото лице и действията на държавните органи. В
настоящия случай, производството, образувано срещу ищеца У., не се отличава с
фактическа и правна сложност за случаите по разглеждане на основателността на
повдигнати обвинения по чл.338, ал.1, пр.1 от НК от същия вид. Досежно
преценката за цялостното поведение на У., съдът съобрази, че наказателното
производство пред СРС по НОХД № 15306/2013 г. по описа на СРС, НО, 102 състав е
било отложено само веднъж на 20.11.2013 г., поради служебната ангажираност на
защитника му адв. М., а пред СГС са проведени три заседания, като две от тях - от
24.07.2017 г. и от 23.05.2017 г., са били отложени за събиране на писмени
доказателства. В хода на първоинстанцинното наказателно производство по НОХД №
15306/2013 г. по описа на СРС съдът с определение от 13.02.2014 г. е отменил на
основание чл.309, ал.1 от НПК мярката за неотклонение „подписка“ спрямо ищеца У..
До датата на постановяването на оправдателната присъда срещу У. - 13.02.2014 г.,
за същия е съществувало процесуалното задължение да не променя местоживеенето
си, и да се явява при призоваване, като при неизпълнение на тези задължения му
се взема по-тежка мярка за неотклонение. Това процесуално изискване е важало за
целия ход на наказателното производство.
От материалите
по НОХД № 15306/2013 г. по описа на СРС, НО, 102 състав и по ВНОХД № 5700 по
описа за 2016 г. на СГС, НО, VI въззивен
наказателен състав, както и в рамките на ДП № 1236/2012 г. по описа на 08 РУ
СДВР и пр.пр. 24855/2012 г. по описа на СРП се установява, че У. се е явявал
пред всеки от органите на наказателното производство, бил е редовно призоваван,
делото е било отложено веднъж в СРС на 20.11.2013 г. и два пъти в СГС на
24.07.2017 г. и 23.05.2017 г. по независещи от него причини. Въззивният съд
счита, че ищецът е действал
добросъвестно, в изпълнение на процесуалното си задължение от
досъдебното производство да не променя адреса си, да се явява пред него, когато
е редовно призован или да уведоми съответния орган при настъпила промяна.
Въззивната
инстанция съобразява, че продължителността на наказателното производство е била
обусловена не от поведението на ищеца У. и/или поради фактическата и правна
сложност на делото, а от забавянето на първоинстанционния съдебен състав да
обяви мотивите си в законоустановения срок по НПК или в разумен такъв от
момента на постановената на 13.02.2014 г. оправдателна присъда. След като
мотивите са били обявени със закъснение от около две години и четири месеца към
първоинстанционната присъда, производство пред СГС за разглеждане на
основателността на протеста на СРП срещу оправдателната присъда на СРС е
образувано едва на 27.07.2016г.
Така на 06.12.2016 г., т.е. след около пет месеца, въззивният съд върнал на
първата инстанция делото за администрирането му с връчване на мотивите към
присъдата. Съдът съобразява, че ВНОХД № 5700 по описа за 2016 г. на СГС, НО, VI въззивен наказателен състав, образувано на 28.12.2016
г., е приключило със съдебен акт на 13.09.2018 г. Съдебното решение
№952/13.09.2018 г. по ВНОХД № 5700 по описа за 2016 г. на СГС, НО, VI въззивен наказателен състав е обявено от въззивната
инстанция със закъснение от около една година, считано от 28.09.2017 г., когато
е бил даден ход на съдебните прения пред СГС.
Изложените
съображения и отчетеното от съда забавяне в обявяването на мотивите към
първоинстанционната присъда и на въззивното решение, съгласно данните посочени
по-горе не възпрепятстват настоящата инстанция да достигне до извода, че обвинението
спрямо У. за престъпление по чл.338, ал.1, пр.1 от НК се е доказало като
„незаконно“ по своите последици, но и досъдебното производство в първоначалната
фаза на образуването му също се е оказало „незаконно“. Следва да бъде отчетено,
че е налице вредоносно действие от дейността на П., изразяващо се в „незаконно“
повдигнато обвинение срещу У., неподкрепено с безспорна доказателствена
съвкупност и въобще на неоснователно образувано наказателно производство срещу
него, което е било изцяло „незаконно“. Незаконният характер на обвинението и
наказателното производство, считано от момента на образуването му на 15.02.2013
г. до приключването му с влязъл в сила съдебен акт на 13.09.2018 г. спрямо
ищеца е продължило общо 5 години, 6 месеца и 28 дни, при отчитане забавянето в
действията на първата и въззивната инстанция да обявят в законоустановения срок
по НПК или в разумен такъв своите мотиви към първоинстанционната присъда и
въззивното решение от датата на заседанието, в което е даден ход на съдебните
прения. Поради това, а не не по вина на ищеца У., се е увеличила
продължителността на производството с период от около три години и четири
месеца.
Вследствие на
незаконното обвинение спрямо ищеца, се доказва, че той е търпял неимуществени
вреди, изразяващи се в негативни психически изживявания, но тяхното проявление
не се установява да е бил в интензитета в размер на претендираните
20 000.00 лева, както и с оглед предявения пред въззивната инстанция
материален интерес за разликата над присъдената сума от 2 000.00 лева до сумата
от 7000.00 лева (или при материален интерес от 5000.00 лева). В исковата си
молба ищецът твърди, че е претърпял
неимуществени вреди, свързани със засягане на професионалния му имидж,
доколкото е бил обект на шеги и закачки от служителите си, на които е бил
ръководител във фирма „СОТ 161“, че се е сринал като личност, вследствие на
което се влошило здравословното му състояние, повишили се кръвната захар, пулс
и холестерол, получил сърдечна недостатъчност, стягане в гърдите, задушаване,
загуба на сън, неспокойствие, като изпитвал безпричинно психическо
безпокойство, напрежение и притеснения, свързани с несправедливия процес срещу
него, а и се влошили отношенията му с близки и познати, почувствал отчуждение
от тях и неудобства при контактуването си с тях, а в семейството му се
натрупало напрежение.
Това е така,
защото твърдените като настъпили неимуществени вреди в описания висок
интензитет не намират категорична доказателствена подкрепа чрез точни, пълни и
ясни възприятия от показанията на разпитания свидетел Д.Р., съпруга на ищеца,
които съдът цени в условията на разпоредбата на чл.172 от ГПК. Този свидетел не
сочи в какво точно е бил засегнат професионалният имидж на ищеца, какво са
знаели неговите служители, с какво съдържание са били посочените шеги и закачки.
Не се установява от показанията на свидетеля Р.кои са конкретните близки и
познати, от които У. се е отчуждил и дали са общували, имали ли са близки отношения,
с какви точни вреди се е отразило това отчуждение от неговите близки и познати.
Също така разпитаният свидетел не установява на какво се е дължало натрупаното
напрежение в семейството и как се е отразило повдигнатото обвинение на семейните
им отношения. По делото не са ангажирани писмени доказателства от У., в
съответствие с разпоредбата на чл.154 от ГПК, които да потвърждават по
категоричен начин заявените от Р.обстоятелства, свързани с влошаването на
физическото и психическото му състояние в описания интензитет. Липсват
медицински епикризи, медицински документи от прегледи, болничен лист, рецепта
за изписани лекарства и други. Не е поискано в първоинстанционното производство
назначаването на СМЕ. Не се установява от показанията на свидетеля Р.дали
проблемите на ищеца, свързани с висока кръвна захар, зачестен пулс, сърдечна
недостатъчност, липса на сън, лесна уморяемост и задушаване се дължат на самото
заболяване сърдечна недостатъчност и дали са възникнали в по-ранен момент или са
пряко причинно проявили се, поради незаконността на повдигнатото на У.
обвинение. Не са ангажирани и категорични медицински доказателства за доказването
на тези твърдения от ищеца и относно преценката на за висок интензитет за
търпените неимуществени вреди, за да има основание да се присъди по-високо
парично обезщетение. От друга страна, съдът отчита, че показанията на свидетеля
Р.доказват, че до окончателното решаване на наказателното производство с
влезлия в сила съдебен акт на СГС, У. е търпял в по-нисък интензитет
неимуществени вреди от незаконността на повдигнатото срещу него обвинение,
свързани с проявление на неспокойствие, несигурност, притеснения, затвореност в
желанието си да общува, напрежение, стрес, засегнато име, чест и достойнство,
както и физически отражения върху общото му физическо здраве, свързани с висока
кръвна захар, зачестен пулс, неспокоен сън.
Съдът счита, че тези неимуществени вреди се доказват от показанията на Русенова.
За опровергаването на показанията на свидетеля Р.не се събраха други
доказателства, поради което съдът кредитира същите в тази им част.
По делото не са
налице други събрани доказателства, които да установяват настъпването на
допълнителни негативни последици за ищеца, извън приетите за доказани
неимуществени вреди във връзка с изпитаните от него в рамките на наказателното
производство негативни емоции и душевни терзания, неспокойствие, стрес и други – например данни за неговото здравословно
състояние.
На следващо
място, съдът намира, че е налице и пряка причинна връзка на каузалност между доказаните
неимуществени вреди, посочени по – горе, и вредоносните действия на органите П.
спрямо същия. Ако срещу него не бе образувано наказателно производство и
повдигало обвинение по чл.338, ал.1, пр.1 от НК, то У. не би имал основание да
търпи посочените вреди, вследствие на „незаконното“ обвинение и „незаконното“
производство спрямо него. Т.е. тези неимуществени вреди, свързани с проявление
на неспокойствие, несигурност, притеснения, затвореност в желанието си да
общува, напрежение, стрес, засегнато име, чест и достойнство, както и физически
отражения върху общото му физическо здраве, свързани с висока кръвна захар,
зачестен пулс, неспокоен сън, са предизвикани изцяло от действията на П. на Р.
България и са обусловили в настъпването на посочените неимуществени вреди като
доказани.
По размера на
претенцията за неимуществени вреди:
Интензитетът на
неимуществените вреди на У. не са достатъчно силни и високи, според въззивната
инстанция, за да обоснове като справедливо по размер на обезщетение по чл.52 от ЗЗД за сумата от 5 000.00 лева, явяваща се разликата над присъдената сума от 2
000.00 лева до заявения материален интерес от 7 000.00 лева пред въззивната
инстанция. Обезщетение в размер на искания пред въззивната инстанция от 5 000.00
лева също е несправедливо. Това е така, защото претендираното обезщетение се
явява прекомерно по размер, като присъдената сума от 2 000.00 лева е в
съответствие с принципа за „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД.
Безспорно критерият
време и продължителност на неоснователно образувано наказателно производство,
извън принципа за „разумния срок“, е обективен факт, който следва да бъде
отчетен във всяко положение. Но само заради това обстоятелство настоящият
съдебен състав приема, че то не е обуславящо за определяне на размера на
обезщетението за неимуществени вреди в претендирания пред въззивната инстанция
размер от 5 000.00 лева като справедливо. Съдът отчете по делото забавянето в действията
на първата и въззивната инстанция да обявят в законоустановения срок по НПК или
в разумен такъв (в рамките на период от време от три години и четири месеца)
своите мотиви към първоинстанционната присъда и въззивното решение от датата на
заседанието, в което е даден ход на съдебните прения, както и че това
закъснение не е по вина на У.. Отчита се и фактът на нарастване продължителността
на производството с период от около три години и четири месеца от общата му
продължителност от 5 години, 6 месеца и 28 дни, добросъвестното процесуално
поведение на У. и липсата на фактическа и правна сложност на наказателното
производство и обвинение срещу него по делото в съответствие с практиката на
ЕСПЧ. Въззивната инстанция съобрази, че в съдебното заседание от 13.02.2014 г.
мярката за неотклонение „подписка“ е била отменена по чл.309, ал.1 от НПК, като
след тази дата спрямо ищеца не е действала друга мярка за неотклонение или
мярка за процесуална принуда до решаването на делото с влязло в сила на 13.09.2018
г. съдебен акт; че престъплението, за което е бил обвинен не е тежко по смисъла
на чл.97, т.7 НК; липсата на настъпили други доказани неимуществени вреди,
извън възприетите от съда такива като настъпили и изживените от ищеца У.
неимуществени вредил, свързани с проявление на неспокойствие, несигурност,
притеснения, затвореност в желанието си да общува, напрежение, стрес, засегнато
име, чест и достойнство, както и физически отражения върху общото му физическо
здраве, свързани с висока кръвна захар, зачестен пулс, неспокоен сън.
Въззивният съд счита, че всеки случай на
незаконно обвинение в престъпление по дефиниция причинява морални вреди, а с
оглед на конкретната личност, е възможно неблагоприятните последици да не
са толкова сериозни и тежки, както би било за идентични случаи от същия вид,
въпреки отчетената от съда продължителност на производството, извън „разумния
срок“. Съдът приема, че търпените от ищеца неимуществени вреди (съдът говори
само за доказаните такива) не са във висока интензивност и намира, че те не са
изключително високи в твърдения във въззивната жалба по заявения материален
интерес от 5 000.00 лева смисъл до степента на интензивността на „обичайните вреди“
за случаите от същия вид.
Съгласно трайно установената задължителна практика на ВС и ВКС, намерила израз и в решение № 197 от 10.11.2016 г. по гр.д.
№ 1845/2016 г. III ГО на ВКС, понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а
е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен
случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне
на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида,
характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца.
Въззивната
инстанция отчита, че СРС се е съобразил с константната практика на ВКС, част от
която е намерила израз в решение № 166 от 08.08.2016 г. по гр.д.№ 631/ 2016 г.
на ВКС IV ГО, според
която обезщетението за претърпени неимуществени вреди, за които държавата и
общините отговарят по реда на ЗОДОВ, се определя съгласно чл. 52 ЗЗД по
справедливост, като се съобразяват конкретно установените факти по делото
свързани с 1) тежестта на повдигнатото обвинение, 2) продължителността на
наказателното производство, 3) интензивността на упражнената репресия, 4)
съпътстващи мерки за процесуална принуда, 5) степента на засягане на емоционалния
живот на увредения, 6) данните за личността му (включително осъждания за
извършени престъпления и изтърпяване на наказание лишаване от свобода), както и
7) всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални вреди
Въззивният съд,
преценявайки всички факти по настоящия случай, приема че присъденото от СРС
обезщетение в размер на 2 000.00 лева
съответства на понятието справедливост по чл.
52 ЗЗД, тъй като е достатъчно условие
да компенсира търпените от ищеца неимуществени вреди чрез предоставяне на други
блага, предвид възрастта на увреденото лице, настъпилите за него вреди с оглед
конкретиката на настоящия казус и обществено- икономическите условия в страната
– в този смисъл е Решение № 24 от 23.03.2017 г. на ВКС по гр. д. №
60047/2016 г., III г. о., ГК. Така
определеното обезщетение от СРС е справедливо и обосновано, то обхваща като
репарация всички търпени от У. неимуществени вреди (само за доказаните от тях)
с оглед на тяхната интензивност, като за въззивната инстанция не съществуват
основания за присъждане на разликата до пълния размер от сумата от 5 000.00
лева, явяваща се разликата над присъдената сума от 2 000.00 лева до заявения
материален интерес от 7000.00 лева. Затова е и неоснователно искането на П. на Р.Б.за
неприсъждане на никакво обезщетение по отношение на У. за неимуществени вреди, респективно
неоснователно е искането на ищеца за присъждане на допълнително обезщетение за
неимуществени вреди от 5 000.00 лева. Обезщетението няма за цел да служи като
средство за обогатяване – то има за цел да служи като средство за засегнатото
лице да си набави определени имуществени и/или неимуществени блага, с които да
неутрализира последиците от претърпените неимуществени вреди. Същото няма за
цел да служи и като начин за постигане на висок икономически стандарт, а да
спомага за снижаване интензитета на тези вреди и да води до възможност за
възстановяването на предишното състояние на пострадалото лице.
В заключение по
отношение на възраженията на ищеца У. от исковата му молба, че е налице
упорство на П. спрямо него с цел неговото осъждане, както и че П. лесно повдига
обвинения на гражданите, поради липсата на регресна отговорност на служителите
на обвинителния орган, следва да се вземе предвид, че тези възражания не са
относими в настоящото производство, а касаят наказателното такова, в което се
установява да са били взети предвид при оправдаването на У. с влязъл в сила на
13.09.2018 г. за престъплението по чл.338, ал.1, пр.1 от НК, за което е бил
обвинен.
По изложените
съображения, обжалваното решение на СРС следва да бъде потвърдено в частта на
уважената искова претенция от 2 000.00 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от обвинение за извършено престъпление по чл.338, ал.1, пр.
1 от НК, за което Е.У. е оправдан с влязла в сила присъда, постановена на
13.02.2014 г. по НОХД № 15306/2013 г. на СРС, НО, 102 състав, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 30.01.2019 г. до
окончателното й изплащане.
По исковата
претенция за обезщетението за имуществени вреди, въззивната инстанция намира
следното:
Въззивната
инстанция счита, че следва да съобрази изцяло релевантността на липсата на
попълнен реквизит в приложения в оригинал на л.59 от ДП по договор за правна
помощ № серия А 0716108 от 23.04.2013г., договорената сума да е била платена и
по какъв начин се е осъществило плащането. Такъв реквизит в договора за правна
помощ № от серия А 0716108 от 23.04.2013г. не е попълнен и не е отразен. Това
обстоятелство не води до категорично обосноваване на извода, че ищецът е
претърпял имуществени вреди в посочения размер за претендираната сума от 500.00
лева. В тази насока и в съотвествие с мотивите от т.1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г.
по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК, ВКС, съдебни разноски за
адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила
възнаграждението. В договора следва да е вписан начинът на плащане - ако е по
банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой,
то тогава вписването за направеното плащане в договора е достатъчно и има характера
на разписка, каквото отбелязване в настоящия случай липсва. Поради това
въззивната инстанция намира, че копието на договора за правна помощ
серия А 0716108 от 23.04.2013 г., приложен към исковата молба на л.18 от първоинстанционното
производство, с отбелязване, че договорената сума от 500.00 лева за адвокатско
възнаграждение е „платена“, без да е посочен начинът на заплащане, не доказва в
светлината на т.1 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 6/2012 г., по
какъв начин и дали е платено договореното адвокатско възнаграждение в размер на
500.00 лева – дали е платено по банков път или в брой.
Доказателствената
съвкупност за претенцията на У. за имуществените вреди за сумата от 500.00 лева
е противоречива и неясна, което обуславя на извод за неоснователност на иска по
чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ за претендираната сума за обезвреда в размер на
500.00 лева.
Поради
несъвпадение на волята на СРС и СГС за исковата претенция за сумата от 500.00
лева, решението на първоинстанционния следва да бъде отменено в тази му част, а
предявеният иск от ищеца У. за претендираните имуществени вреди – отхвърлен
изцяло като неоснователен.
По
разноските:
Поради
частичната основателност на въззивната жалба на П. на Р.България, право на
разноски има тя, но тъй като такива не са претендирани в настоящото производството,
разноски не следва да ѝ се присъждат.
Първоинстанционното
решение следва да бъде ревизирано в частта на разноските, присъдени в тежест на
П. на Р.Б., отчитайки уважения и отхвърления пред СГС материален интерес и с
оглед принципите на съразмерност на разноските, първоинстанционното решение в
частта на разноските за разликата над сумата от 128.00 лева до присъдения
размер от 160.00 лева, присъдени в полза на ищеца У., следва да бъде отменено.
Настоящото
решение подлежи на обжалване пред ВКС на основанията, заложени в чл.280, ал.1
от ГПК.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 20196798 от 11.09.2020 г. на
СРС, I ГО, 171 състав, постановено по гр.д. № 6316 по описа
за 2019 г., в частта, с която П. на Р.Б., с адрес гр.София, бул. „*******е
осъдена да заплати на Е. С.У., ЕГН: ********** с адрес *** по предявения осъдителен иск с правно основание по чл.2,
ал.1, т.3 от Закона за отговорността на държавата за обезщетение за вреди за сумата
от 500.00 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, свързани с
разходи за адвокатска защита, ведно със законната лихва от датата на подаването
на исковата молба – 30.01.2019г. до окончателното изплащане на сумата, както и
в частта за разноските за разликата над дължимата сума на разноските в
първоинстанционното производство от 128.00 лева до присъдения размер от 160.00
лева, която П. на Р.Б.с адрес гр.София, бул. „*******е осъдена да заплати на Е.
С.У., ЕГН: ********** с адрес *** на основание чл.78, ал.1 от ГПК, като ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Е. С.У., ЕГН: **********
с адрес *** срещу П. на Р.Б.с адрес гр.София, бул. „*******осъдителен иск с
правно основание по чл.2, ал.1, т.3 от Закона за отговорността на държавата за
обезщетение за вреди за сумата от 500.00 лева, представляваща обезщетение за
имуществени вреди, свързани с извършени разходи за адвокатска защита, ведно със
законната лихва от датата на подаването на исковата молба – 30.01.2019 г. до
окончателното изплащане на сумата, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20196798 от 11.09.2020 г. на
СРС, I ГО, 171 състав, постановено по гр.д. № 6316 по описа
за 2019 г., в останалите обжалвани части.
Решението
може да бъде обжалвано пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.