Решение по дело №10425/2018 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№

гр. София, 21.06.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

          ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

        АНЕТА ИЛЧЕВА

 

при участието на секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от мл. съдия Илчева в. гр. д. № 10425 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 385001 от 16.04.2018 г., постановено по гр. д. № 242/2017 г. по описа на СРС, 79 състав, е признато за установено по предявените кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „Т.С.“ ЕАД дължи на Е.К.Г. сумата от 116,88 лева, представляваща платена на отпаднало основание сума в рамките на изпълнително дело № 20118560400551 по описа на ЧСИ Б.Б., сумата от 13,22 лева, представляваща обезщетение за претърпени от противоправното поведение на ответника, изразяващи се в събрани такси по принудително изпълнение на недължимо вземане, както и сумата от 3,32 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 03.04.2014 г. – 15.09.2016 г. Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 29,31 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 03.04.2014 г. – 15.09.2016 г. върху заплатена по изпълнително дело № 20118560400551 по описа на ЧСИ Б.Б. сума на отпаднало основание е отхвърлен.

Недоволен от постановеното решение е останал ищецът Е.К.Г., който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваната му част и постановяването му при неправилно тълкуване и прилагане на приложимите правни норми. Поддържа се, че се касае за частен случай на неоснователно обогатяване, изразяващо се в правото на получаване на принудително събрани в полза на ответника суми, за които впоследствие с влязло в сила съдебно решение е установено, че не се дължат като погасени по давност. Посочва практика на ВКС от 2011 г., в която е прието, че не се установява зависимост на дължимостта на вземането от отправянето на изрична покана, с оглед началния момент на неговата дължимост. Сочи, че лихвата за забава се дължи от момента на получаване на недължимо платените суми. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба.

Решение № 385001 от 16.04.2018 г., постановено по гр. д. № 242/2017 г. по описа на СРС, 79 състав, в частта, в която са уважени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.

Съдът, като съобрази доводите във въззивната жалба и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна в процеса, поради което е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. 

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

Предмет на разглеждане в настоящото производство е искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

За уважаване на иска за дължимост на обезщетение за забава в размер на законната лихва е необходимо в обективната действителност да бъдат реализирани следните материални предпоставки, които следва да бъдат установени от ищеца при условията на пълно и главно доказване: 1) основанието, от което произтича вземането му; 2) забавата, т. е. момента на изискуемост на главното вземане 3) отправянето на покана до длъжника, когато вземането произтича от неоснователно обогатяване на отпаднало основание.

Спорът по делото е относно обстоятелството трябва ли да се отправя покана до длъжника за поставянето му в забава, когато главното вземане е признато с влязло в сила решение, отричащо наличието на основание за принудителното му събиране. По иска за заплащане на обезщетение за забава трябва да се определи момента, от който длъжникът е изпаднал в забава по отношение на задължението си за връщане на недължимо полученото плащане вследствие на проведено принудително изпълнение върху вземане, погасено по давност.

За да е налице забава в изпълнението на реституционно парично задължение по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, основанието за дължимост на претендираното вземане следва да е отпаднало, в случая това е признато с влязло в сила съдебно решение, че сумите, предмет на проведено принудително изпълнение, са били погасени по давност и кредиторът да е отправил покана за изпълнение към длъжника. Изискуемостта на вземането възниква от отпадане на основанието, но длъжникът изпада в забава и дължи обезщетение по чл. 86 ал. 1 ЗЗД от деня на поканата за изпълнение, тъй като за това няма отнапред определен ден. Преди този момент няма основание да се счита, че длъжникът е в забава, тъй като нормата на чл. 84 ал. 2 ЗЗД разпорежда, че когато няма определен ден за изпълнение, поканата на кредитора поставя длъжника в забава и от този момент той дължи обезщетение за вредите от забавеното изпълнение (в този смисъл решение № 270 от 06.07.2015 г. по гр. д. № 5923/2014 на ВКС, IV г. о., решение № 47 от 31.03.2011 г. по т. д. № 706/2010г. на ВКС, І т. о.).

В този смисъл въззивният съд намира изводът на първата инстанция за правилен. Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част, а въззивната жалба – оставена без уважение.

С оглед неоснователността на въззивната жалба разноски биха се дължали на въззиваемата страна, която е поискала присъждане на юрисконсултско възнаграждение с молба от 21.03.2019 г. Отчитайки обстоятелството, че въззиваемата страна не е подала отговор на въззивната жалба, неин процесуален представител не се е явил в съдебното заседание пред въззивната инстанция и участието на такъв се е свело единствено до подаване на молба, с която се претендират разноски, настоящият състав намира, че няма основание такива да бъдат присъждани в настоящото производство.

По арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените искове настоящото решение е окончателно.

Така мотивиран, Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен състав

 

 

 

 

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 385001 от 16.04.2018 г., постановено по гр. д. № 242/2017 г. по описа на СРС, 79 състав, в обжалваната част.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                                                                                        2.