№ 5139
гр. София, 15.12.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-26 СЪСТАВ, в закрито заседание
на петнадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Вергиния Мичева
като разгледа докладваното от Вергиния Мичева Гражданско дело №
20211100114513 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявена е искова молба от Д. Н. Д., лично и като ЕТ „Д.-**“ Д.Д. срещу Върховен
касационен съд и срещу Софийски апелативен съд. В исковата молба се твърди, че се
претендира обезщетение за вреди от държавата, настъпили за ЕТ в резултат на
правораздавателната дейност на ответниците, които са постановили съдебни решения при
очевидна грешка в преценката. В исковата молба ищцата посочва, че е водила съдебни дела
в защита правото си на собственост върху имот на ул.“******* в гр.София. С решение №
850/12.04.2019г. по гр.д.№ 71/2018г. на САС е уважен установителен иск за собственост на
този имот срещу ищцата, действаща тогава като ЕТ „Д.-**“ Д.Д.. С решение по гр.д.№
3693/19г. на ВКС, ІІ г.о. решението на САС е потвърдено. Ищцата твърди, че както САС,
така и ВКС са направили изводи, противоречащи на установените по делото факти,
неправилно са приложили приложимото право и са стигнали до неправилен резултат. Т.е.
ищцата твърди, че по двете посочените дела съдебни състави при ответниците са
постановили неправилни съдебни решения. Излага подробни съображения в подкрепа на
твърденията си. Счита, че с решенията, постановени от съдебни състави на ответниците са
нарушени правото й на мирно ползване на собствеността по чл.1 от Протокол 1 към КЗПЧ ,
както и и легитимните й очаквания за придобиване на собственически права върху имота,
след упражнено владение. Претендира от ответниците обезщетение за невъзможността да
придобие собствеността върху имота, вследствие решението на САС и ВКС по посочените
дела, в размер на пазарната стойност на имота от 90 000 евро. Претендира и обезщетение за
ползите от които е лишена за неполучен наем от имота за 257 месеца, като претендира от
ответниците и сумата 64 250 евро.
В производството по проверка редовността и допустимостта на предявените искове,
съдът установи, че ищцата е предявила искове, които изначално, с оглед на възможната
правна квалификация, са недопустими. Претендират се вреди от неправилни, според
ищцата, съдебни актове на САС и на ВКС по гражданско правен спор, които са окончателни
1
и не могат да бъдат отменени като незаконосъобразни. Ищцата посочва като правно
основание на предявените искове чл.2 от ЗОДОВ вр чл.6 от ЕКПЧ и чл.4 пар.3 от ДЕС.
На първо място следва да се посочи, че е допустимо да се търсят вреди, причинени от
правораздавателната дейност на съда. Отговорността на държавата по чл.7 от Конституцията
на РБългария е развита в Закона за отговорността на държавата за вреди /ЗОДОВ/ за
обезщетяване на вреди, причинени от незаконни актове на органите на съдебната власт. В
тези случаи съдът отговаря като процесуален субституент на държавата. Случаите, при
които съдът, като представител на държавата, отговаря по искове за обезщетяване за вреди
по ЗОДОВ са ограничени до няколко хипотези, посочени в чл.2 т.4 и 5 - отговорност се
носи за вреди, причинени от съда при прилагане на задължително настаняване за лечение
или принудителни медицински мерки /така и ТР №5/15г., ОСГТК, ВКС/. Отговорност от
съдебен орган може да се търси за нарушение на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок по чл.2б от ЗОДОВ, както и за вреди от нарушение на правото на
Европейския съюз по чл.2в от ЗОДОВ. Т.е. държавата е ограничила отговорността си за
вреди от незаконосъобразни действия на своите органи само до изчерпателно посочените в
нея хипотези в ЗОДОВ, към които обстоятелствата, изложени в исковата молба, не могат да
бъдат подведени. Решенията на САС и ВКС, посочени в исковата молба, не касаят налагане
на задължително лечение или принудителни медицински мерки. Липсват оплаквания от
ищцата делата по гр.д.№ 71/2018г. на САС и по гр.д.№ 3693/19г. на ВКС да са разгледани в
неразумен срок, т.е. съдебното производство да е продължило твърде дълго. Липсват и
твърдения решенията на САС и ВКС по посочените две дела да нарушават правото на
Европейския съюз. Правилата, уреждащи режима на право на собственост върху недвижими
имоти и придобиването им, са от компетентността на всяка държава членка, и правото на
Европейския съюз не засяга тази компетентност. Правилата за придобиване на имот по
давност не са уредени в правото на Съюза и в този смисъл постановените от САС и ВКС
решения не биха могли да се разглеждат като възможност за нарушаване на правото на ЕС.
Поради това позоваването на чл.4 пар.3 от Договора на ЕС е неподходящо /текстът на чл.4
пар.3 гласи: „Държавите членки вземат всички възможни общи или специални мерки,
необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите,
или от актовете на институциите на Съюза. Държавите членки са длъжни също така да
съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи, както и да се въздържат от
всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза“/. От тук
следва, че търсената от ищцата отговорност от двете съдилища не може да бъде
осъществена по реда на ЗОДОВ.
На следващо място, отговорност на съд за вреди може да се търси и по реда на чл.49 от
ЗЗД. Това е общия правен ред, когато вреди не могат да се търсят по реда на специалния
ЗОДОВ. Отговорността за вреди по чл.49 от ЗЗД е отговорност за чужди действия. По този
ред отговаря възложителя, когато този, на когото е възложил извършването на определена
работа, е причинил вреди при и по повод изпълнението на тази работа. Непротиворечива е
съдебната практика, че при търсене на гаранционно обезпечителната отговорност по чл.49
2
от ЗЗД следва да са налице предпоставките на чл.45 от ЗЗД - противоправно поведение на
лице /работник или служител/, изразяващо се в действие и/или бездействие при или по
повод възложената му работа; причинени имуществени и/или неимуществени вреди;
причинна връзка между поведението и вредите; вина на работника или служителя, която се
предполага до доказване на противното. От това следва, че за да носи съда отговорност за
вреди, причинени от неправомерните действия на съдии, необходимо условие е
неправомерността на тези действия да бъде установена по съответния ред. Постановяването
на неправилен акт от съда не е неправомерно действие по см. на чл.45 от ЗЗД, тъй като е
предвиден специален инстанционен контрол за поправка на този неправилен съдебен акт по
реда на обжалването. Чл.132 ал.1 от Конституцията е категоричен, че при осъществяване на
съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска
отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако
извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Т.е. неправомерно действие е
налице, когато съдия умишлено постановява неправилен съдебен акт, за което той или тя
носят наказателна отговорност. Това умишлено неправомерно действие следва да бъде
установено по наказателно правен ред. В случая съдиите, постановили съдебните актове по
гр.д.№ 71/2018г. на САС и по гр.д.№ 3693/19г. на ВКС, не са признати за виновни в
извършването на умишлено престъпление при осъществяване на съдебната власт с влязла в
сила присъда /ищцата не сочи това и на съда не му е служебно известно/. При положение, че
не е изрично установено противоправно поведение у съдиите решили посочените две дела,
то отговорност за вреди от съдилищата ответници по реда на чл.49 от ЗЗД не може да се
търси. Предявените искове при посочените обстоятелства са изначално недопустими, тъй
като няма деликвент.
Касае се за два съдебни акта, които са влезли в сила при преминал три инстанционен
контрол. Съдебните актове във връзка с тяхната правилност и съобразеност със закона се
преценяват единствено и само от по-горестояща съдебна инстанция по пътя на строго
регламентирания в процесуалните закони инстанционен контрол. Недопустимо е да се
извършва проверка на тези актове в друго съдебно производство, каквото по същността си е
искането на ищцата с предявената искова молба /иска се от настоящия съд да установи
грешка в преценката на съдебните състави на САС и на ВКС на фактическата обстановка и
на приложимото право в решенията по гр.д.№ 71/2018г. на САС и по гр.д.№ 3693/19г. на
ВКС /. Страните са обвързани със силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебното
решение и са длъжни да се съобразяват с него, независимо дали са съгласни с това решение.
В това се състои и принципа за върховенството на закона и на правото. Настоящият съд,
като национален съд, няма юрисдикция да разглежда нарушения на разпоредбите на
Европейската конвенция за правата на човека /ЕКПЧ/ и протоколите към нея и да присъжда
обезщетения при констатирани нарушения. Такова правомощие има само Европейският съд
по правата на човека /ЕСПЧ/ по силата на самата Конвенция /чл.32 от Конвенцията/. За
постановени от национален съд актове по пътя на индивидуалната жалба държавата може да
отговаря само въз основа на решение на ЕСПЧ за нарушение на правата провъзгласени в
ЕКПЧ /чл.34 от Конвенцията/. Тук за яснота следва да се отбележи, че и ЕСПЧ не действа
3
като четвърта инстанция по отношение на решенията на националните съдилища, т.е. Съдът
не разглежда фактически или правни грешки, за които се твърди че са извършени от
националните съдилища, освен ако и доколкото те нарушават гарантирани от Конвенцията
права и свободи /така по делото Garcia Ruiz v Spain, решение от 21.01.1999, пар.28/.
Разбирането на Съда е, че чл.6 от ЕКПЧ предвижда единствено процесуална гаранция, но
той не гарантира, че изходът на делото е справедлив.
Прекратяването на настоящото производство по предявения от ищцата иск срещу САС и
ВКС не следва да се разглежда като отказ от правосъдие или ограничаване достъпа до съд.
Правото на достъп до съд не е абсолютно. Ищцата е имала възможност в едно
триинстанционно състезателно производство да защити аргументите си, че е придобила
собствеността върху имота и да ангажира доказателства в подкрепа на тезата си, имала е
осигурено право на жалба срещу решението на САС, което тя е реализирала. Имала е
възможност да поиска отмяна на решението на ВКС по реда на чл.303 от ГПК, но няма
твърдения това да е сторено. Правото на справедлив съдебен процес изисква решението на
последната инстанция по делото да е res judicata, т.е. да е неотменимо в съответствие с
принципа за правна сигурност. Т.е. когато съдилищата са решили даден въпрос окончателно,
решението им не трябва да се поставя под съмнение.
Тъй като предявените искове са изначално недопустими и не могат да се разгледат от
съда, образуваното производство пред него следва да се прекрати.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№ 14513/2021г. по описа на СГС, ГО, 26 с-в
поради недопустимост на предявените от Д. Н. Д., лично и като ЕТ „Д.-**“ Д.Д., срещу
Върховен касационен съд и срещу Софийски апелативен съд искове за заплащане на
обезщетение за вреди.
Определението подлежи на обжалване пред САС в едноседмичен срок от съобщаването
му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
4