Р Е Ш Е Н И Е
№ 260097 / 21.3.2022г.
гр. П., 21.03.2022 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XI състав, в
открито съдебно заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет
и втора година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Лили Добрева, като разгледа докладваното от съдия К.
Костадинова гр.д. № 1573 по описа на
съда за 2021 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 415 от ГПК.
Образувано е
по искова молба на З.Б.Н., с ЕГН: ********** и Б.Д.Н., с ЕГН: **********,
доуточнена с молба от 02.06.2021 г. и молба от 20.09.2021 г., в качеството им
на наследници на починалия Б.З.Н., с ЕГН: ********** /заявител по ч.гр.д. №
4686/2020 г. по описа на Пернишкия РС/, чрез упълномощения им процесуален
представител – адв. Д.С., против С.Л.Т., с ЕГН: **********,
с която се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи разделно на
всеки от ищците по ½ част /съобразно участието им в наследството
имущество на починалия им наследодател/ от следните суми: 20 000 лева – главница по договор за паричен заем, с
нотариално заверени подписи, сключен на 28.02.2017 г. между покойния Б.З.Н.
/заемодател/ и ответника /заемополучател/ и сумата от
3000 лева – неустойка по договора за
заем за периода от 01.07.2017 г. до 01.08.2017 г., както и законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
ЗИПЗ – 01.04.2021 г. до окончателното плащане. Претендират се и направените по
делото разноски.
В исковата
молба и постъпилите към нея уточнения се твърди, че процесните
вземания произтичат от договор за паричен заем с нотариално удостоверени
подписи, сключен на 28.02.2017 г. между наследодателя на ишците
Б.З.Н. /починал на 15.03.2021 г. т.е. след образуване на заповедното
производство по ч.гр.д. № 4686/2020 г. по описа на Пернишкия РС/ като заемодател
и ответника като заемополучател. В тази връзка и
съгласно същия договор заемодателят предоставил по банков път на заемополучателя сумата от 20 000 лева. Същата следвало
да бъде върната съгласно уговореното в договора – в срок до 4 месеца от
подписване на договора на вноски от поне 5000 лева всяка или най-късно до
01.07.2017 г. В договора било уговорено и че при забава на плащането от страна
на заемополучателя същият ще дължи неустойка в размер
на 0.5% върху стойността на невъзстановената сума за всеки просрочен ден.
На следващо
място се твърди, че ответникът действително заплащал суми по договора – като
заплатил общо 8 000 лева /с три платежни нареждания/. Всяко едно от тези
плащания обаче било извършено след крайната падежна дата, т.е. след като заемополучателят бил изпаднал в забава. Заемодателят обаче
решил да намали размера на неустойката по договора и да претендира такава от
0.05 % или вместо по 100 лева на ден забава по 10 лева. Така при забава от 1095
дни общият размер на дължимата от ответника неустойка бил 10 950 лева.
По тези съображения и ищците считат, че сумата
от 8 000 лева следвало да бъде отнесена изцяло за погасяването на
неустойката по договора. С тези аргументи ищците считат, че им се дължи пълния
размер на главницата от 20 000 лева и още 3000 лева неустойка. По тези
съображения се иска претенциите да бъдат уважени в пълен размер.
С исковата
молба са представени писмени доказателства: удостоверение за наследници на Б. Н.,
препис извлечение от акт за смърт на Б. Н., договор за паричен заем от
28.02.2017 г., три броя извлечение от сметка и преводно нареждане.
В законоустановения
срок по чл. 131 от ГПК от страна на ответника по делото чрез упълномощения му
процесуален представител – адв. Б.В., е постъпил писмен
отговор, с който исковите претенции се оспорват изцяло евентуално частично.
В тази връзка на първо място се
твърди, че ответникът и Б. Н. действително били в облигационни отношения по
повод сключен договор за паричен заем от 2017 г. Оспорват се обаче твърденията,
че сумата от 10 000 лева /първоначално заявеното от ищците плащане –
впоследствие с допълнително уточнение намалено на 8000 лева/, платена от
ответника, била платена след падежа и следвало да се дължи за неустойки. В тази
връзка се поддържа, че в платежните нареждания ответникът изрично посочвал, че
сумата се заплаща в изпълнение на главницата. Дори това да не било посочено
изрично в платежните обаче ответникът счита, че следвало да намери приложение
правилото на чл. 76, ал 1 от ЗЗД, съгласно което следвало да се погаси първо
най-обременителното задължение – в случай главницата. Обръща се внимание, че в
случая задължението за неустойка не попадало под разпоредбата на чл. 76, ал. 2
от ЗЗД, доколкото същата регламентирала единствено ред за погасяване на
разноски и лихви, а не на неустойки.
На следващо място се твърди, че
ответникът всъщност бил изплатил цялата сума от 20 000 лева, но част от
парите били връщани на наследодателя на ищците „на ръка“, за което последният
не издавал на ответника на разписки.
На последно
място се излагат подробни доводи, че уговорената по сделката неустойка била
нищожна като уговорена без краен предел, извън обезщетителната
и обезпечителната й функция. С тези аргументи се иска предявените искове да
бъдат отхвърлени предвид извършените плащания.
По делото е разпитан свидетел Р.Т.Т..
В открито съдебно заседание, проведено на 21.02.2022
г. ищците чрез процесуалния си представител изразяват становище за уважаване на
исковете.
Ответникът,
редовно призован, не се явява в последното съдебно заседание. Не е явява и
процесуалният му представител адв. В., като от
последния липсва допълнително становище извън отговора на исковата молба.
От ищците са
постъпили писмени бележки.
Пернишкият районен съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема
за установено от фактическа страна следното:
От наследодателя на ищците Б.З.Н. /починал след
подаване на възражение от длъжника/ е депозирано заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
от ГПК срещу ответника за вземанията, които са предмет на настоящото
производство. В тази връзка по подаденото заявление районният съд е издал заповед
№ 3053/13.10.2020 г. и изпълнителен лист от 13.10.2020 г. по ч.гр.д. №
4686/2020 г. по описа на РС П.. Последната е връчена на длъжника.
По делото е представен договор за паричен заем от
28.02.2017 г. /оригиналът на същия е наличен по ч.гр.д. № 4686/2020 г. по описа
на РС П./, сключен между Б.З.Н. /заемодател/ и С.Л.Т. /заемополучател/
с нотариално удостоверяване на подписи от 28.02.2017 г. По силата на същия Б.З.Н. е предоставил на
ответника в заем сумата от 20 000 лева, а ответникът се е задължил да
върне същата в срок до 01.07.2017 г. /т.е. до 4 месеца от сключване на
договора/ – на четири месечни вноски, платими до 10 – число на месеца като
всяка вноска следвало да е в размер от минимум 5000 лева. Съобразно клаузите на
договора /чл. 5/ заемът следвало да бъде връщан в брой, в дома на заемодателя –
в ***** срещу издаване на писмена разписка или по изрично посочена в договора
банкова сметка *** „Юробанк България“ АД. В чл. 10 от
договора е установено и че при забава на заемополучателя
при връщане на заема той дължи неустойка в размер на 0.5% върху стойността на
непогасената сума за всеки просрочен ден. В договора не е уговорен изричен ред
за погасяване на задълженията по същия, различен от общото правило на чл. 76 от ЗЗД.
Съгласно твърденията в постъпилото уточнение от
20.09.2021 г. ищците претендират неустойка от 0.05% на ден, като така намаляват
размера на същата.
Между страните липсва спор относно валидността на
договора като от преводно нареждане от 28.02.2017 г. се установява, че сумата
от 20 000 лева действително е преведена от заемодателя на заемополучателя.
По делото са представени три извлечения от
разплащателна сметка, от които се установява, че на 10.04.2018 г. ответникът е
превел на заемодателя Н. сумата от 5000 лева, на 31.12.2018 г. му е превел 2000
лева, а на 08.07.2019 г. сумата от още 1000 лева. В основанието за плащане е
посочено „връщане на заем допълнение“. Плащането на сумата от общо 8000 лева не
се оспорва от ищците.
По делото е изслушан и свидетелят Р.Т.Т. /ангажиран от ответната страна/. В показанията си същият
твърди, че познава ответника като е работил при него като шофьор. Свидетелят
познава и Б. Н. като посочва, че се запознал с него именно поради
обстоятелството, че ответникът давал на свидетеля да носи пари на Б. Н.. В тази връзка свидетелят уточнява, че е носил
на Б. Н. четири пъти сума от по 3000 лева като това било през лятото на 2017 г.
Парите свидетелят твърди, че носел в плик като Б. Н. ги преброявал. Свидетелят
не помни Б. Н. да е имал възражения относно размера на сумата като при броенето
свидетелят възприемал, че става дума за банкноти от 50 лева и 100 лева.
На следващо място свидетелят твърди, че нито
ответникът, нито Б. Н. са му казвали за какво се предават парите. Според
свидетеля обаче двамата нямали търговски отношения. Свидетелят уточнява, че
предавал парите в гр. П., в магазин тип „нон-стоп“ на
ул. ****, където работела майката на ответника и Б. Н. идвал там да си ги
получи лично. Свидетелят твърди и че
след лятото на 2017 г. повече не е виждал Б. Н., датите си спомня, защото
тогава камионът бил развален и свидетелят си бил в гр. П..
При анализ на посочените свидетелски
показания настоящият съдебен състав също намира, че в тях са налице известни
противоречия. Независимо от това съдът счита, че следва да кредитира
показанията в съществената им част, предвид липсата на данни за
заинтересованост на свидетеля от изхода на делото и доколкото няма твърдения
свидетелят да продължава да работи за ответника.
По делото е изслушана и съдебно
икономическа експертиза – с оглед размера на неустойката при плащания в размер
на общо 8000 лева на съответните дати респ. при плащания в размер на 8000 лева
съобразно извлеченията от сметка и на 12 000 лева през четири месеца от
2017 г. /лятото/.
Така установената фактическа обстановка налага
следните изводи от правна страна:
Искът
за сумата от 20 000 лева е с правно основание по чл. 240 от ЗЗД вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с
чл. 124, ал. 1 вр. с чл. 415 от ГПК, а искът за
сумата от 3000 лева е с правно основание по чл. 92 от ЗЗД, вр. с чл. 124, ал. 1 вр. с чл.
415 от ГПК – за установяване вземанията на ищците към ответника по договор за
паричен заем от 28.02.2017 г., за които вземания е
издадена заповед № 3053/13.10.2020 г. по ч.гр.д. № 4686/2020 г. на Пернишкия РС за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417
от ГПК.
Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника, който е депозирал
възражение срещу същата. Това е наложило даване на указания за предявяване на
иск в хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази връзка предявеният установителен иск е допустим като целта му е установяване
съществуването на вземанията по съдебен ред в исково производство.
В доказателствена тежест на ищците е да докаже при условията
на пълно и главно доказване наличието на облигационно отношение между техния
наследодател и ответника по формален договор за паричен заем от 28.02.2017 г.
/сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите/ Ищците
следва да докажат и как е начислена претендираната от
тях неустойка.
Ответникът
следва да докаже, че е извършил плащане на претендираните
от ищците суми в срока по договора респ. след изтичането му, ако твърди такива
плащания, както и настъпване на правоизключващи, правоунищожаващи или правопогасяващи
факти.
В настоящия
случай страните не спорят, че сключеният между Б. Н. /наследодател на ищците/ и
ответника договор за заем е валиден, като е породил правни последици т.е. не се
оспорва, че ответникът е получил в заем сумата от 20 000 лева – преведена
му по банков път на 28.02.2017 г.
На се спори
и че ответникът е превел на Б. Н. в изпълнение на задълженията си по заема сума
в размер на общо 8000 лева. Тази сума обаче е заплатена след изтичане срока за
връщане на заема, уговорен за 01.07.2017 г., а именно: 5000 лева – на
10.04.2018 г., 2000 лева – на 31.12.2018 г. и 1000 лева – на 08.07.2019 г.
Предвид
установената фактическа обстановка и заявените възражения в отговора на
исковата молба съдът намира, че първият спорен по делото въпрос е дали
ответникът е предал на Б. Н. и сумата от още 12 000 лева /извън
преведените по банков път 8000 лева/ - през лятото на 2017 г. Във връзка с това
твърдение е изслушан свидетелят Т.. Последният действително посочва, че през
2017 г. е предал сумата от общо 12 000 лева на лицето Б. Н. – на четири
пъти по 3000 лева. Свидетелят обаче не може да каже дали сумите са предавани
именно в изпълнение на задълженията на ответника по заема. Освен това срещу
предаването на сумите не са издавани разписки – съобразно уговореното в чл. 5
от договора. На последно място съдът съобразява и разпоредбата на чл. 164, ал.
1, т. 4 от ГПК, съгласно която не са допустими свидетелски показания за
погасяване на установени с писмен акт парични задължения. Поради това дори в
случая да се приеме, че свидетелят действително е предавал парите на Б. Н. във
връзка със заема, то след като договорът за заем е сключен в писмена форма и с
нотариално заверени подписи, то установяването на погасяването му със
свидетелски показания е недопустимо. Следва да се отбележи и че в случая нито
ответникът твърди, нито свидетелят установява за получаването на сумите Б. Н.
въобще да е издавал някаква разписка или друг документ, които впоследствие да
са били загубени или унищожени. Освен това самият Б. Н. също не е заявял пред
свидетеля защо получава сумите, като не е споменавал заемен договор, а и самият
свидетел не може да си спомни с конкретика кога точно
е предавал парите. Поради тези обстоятелства, ценени в съвкупност и съдът
намира, че в случая не се установява връщане на сумата от 12 000 лева.
Следващият
спорен по делото въпрос е относно обстоятелството дали с преведените 8000 лева
ответникът е погасил част от главницата или единствено начислената от ищците
неустойка поради забавено плащане. В тази връзка следва да бъдат обсъдени и
възраженията за прекомерност на неустойката респ. за нищожността й поради
противоречие с добрите нрави.
Съгласно задължителните
разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС не
е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок,
до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите
нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи
към момента на сключване на договора. В тази връзка и в случая процесната неустойка не може да се приеме за нищожна,
поради уговарянето й без краен предел и фиксиран срок. Освен това в случая
ищците претендират и неустойка в по-нисък размер спрямо договора, а именно
вместо в размер на 0.5% дневно, в размер на 0.05 % дневно.
Искане
за намаляване на неустойката поради прекомерност не е заявено от ответника по
делото и длъжник по заема, поради което и съдът не може да намалява същата
служебно. Това е така и доколкото при искане за намаляване на неустойката
поради прекомерност, каквото в случая не е направено, именно в доказателствена тежест на длъжника би било да установи
размерът на вредите, които същата обезпечава.
Преведената
сума от 8000 лева обаче съдът намира, че следва да се отнесе за погасяване на
главницата по договора, независимо, че същата е заплатена след крайния падеж. В
тази връзка и при преценка какви задължения погасява плащането от 8000 лева
съдебният състав счита, че приложение следва намери правилото на чл. 76, ал. 1
от ЗЗД, а не на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 76, ал. 1 от ЗЗД този, който има към едно и
също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да
погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това,
погасява се най-обременителното за него задължение.
В настоящия случай, видно от извлеченията от
сметка, ответникът е посочил като основание за плащанията си „връщане на заем“,
а не заплащане на неустойка, поради което и съдът приема, че длъжникът валидно
е упражнил правото си да избере кое задължение погасява – като е избрал да
погасява именно главницата по заема. Дори вписването на посоченото основание да
не може да се приеме за избор на погасявано задължение обаче съдът намира, че
отново съгласно посочения законов текст – изр. 2-ро – при липса на избор от
длъжника следва да се погаси най-обременителното за него задължение – в случая
задължението за главница.
На последно място съдът съобразява и трайната
съдебна практика – напр. Решение № 211/26.01.2017 г. по гр.д. № 958/2017 г. на
ВКС, 3-то Г.О, съгласно която разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД има предвид само
лихвата, но не и задължението за неустойка, което има обезщетителен
характер. При частично плащане, което не покрива задължения за главница и
неустойка, поредността на погасяването е по чл. 76,
ал. 1 ГПК, като се погасява първо най-обременителното задължение (главницата).
В тази връзка и следва да се отбележи изрично, че Тълкувателно решение №
3/27.03.2019 г. по тълк.д. № 3/2017 г. на ОСГТК на
ВКС урежда единствено хипотезата за реда на погасяване на законната лихва за
забава при неизпълнение на парично задължение при извършено плащане в недостатъчен размер – като
предвижда поредността да е при условията та чл. 76,
ал. 2 от ЗЗД. Неустойката обаче представлява различно задължение от лихвата и
не е предмет на посоченото тълкувателно решение, поради което и спрямо
погасяването на същата намира приложение редът по чл. 76, ал. 1 от ЗЗД съгласно
горецитираната трайна съдебна практика, споделяна и
от настоящия състав.
На
последно място съдът съобразява и че доводи за периода, в който са начислили
неустойка, която от своя страна да са погасили с плащането от 8000 лева, ищците
така и не са изложили нито в исковата молба, нито в уточнителните
такива. В тази връзка и доколкото такива твърдения поначало се заявяват едва в
последното съдебно заседание като промяна в петимума
на иска за неустойка не се прави съдът намира, че не може да установи как
ищците са начислявали неустойката, нито в какъв размер или за какъв времеви период.
С
оглед гореизложеното и искът за главница се явява основателен до сумата от
12 000 лева като за сумата от 8000 лева, представляваща разликата до
пълния размер на претенцията от 20 000 лева, искът следва да бъде
отхвърлен.
По отношение на иска за неустойка – същият е
заявен единствено за периода от 01.07.2017 г. до 01.08.3017 г. Към тази дата от
ответника не е било извършено никакво плащане, поради което като основа за
неустойката следва да се приеме пълният размер на главницата от 20 000
лева. При размер на неустойката от 0.05 % дневно или 10 лева на ден, то
дължимата за посочения период неустойка възлиза на 310 лева, а не на 3000 лева.
Поради това и искът за неустойка е основателен за сумата от 310 лева, като за
разликата до 3000 лева или за сумата от 2690 лева следва да бъде
отхвърлен.
По исканията за разноски на страните:
Съгласно т.
12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.
д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска по чл. 422 респ. чл.
415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе по дължимостта
на разноските, направени в заповедното производство като съобразно изхода на
спора разпредели отговорността за разноски, както в исковото, така и в
заповедното производство.
Искане за
разноски са направили и двете страни:
По разноските
в производството по ч.гр.д. № 4686/2020 г. по описа на РС П. /заповедно
производство/:
В това
производство ищецът заявител претендира разноски за държавна такса – 460 лева и
адвокатско възнаграждение – 1300 лева. Предвид изхода на делото от тази сума
следва да му се присъдят 941.98 лева.
Ответникът
длъжник също претендира разноски в това производство – в размер на 1300 лева за
адвокатско възнаграждение. От тази
сума с оглед изхода на делото му се дължат 604.22 лева.
По
разноските в производството по гр.д. № 1573/2021 г. по описа на РС П. /исково
производство/:
В това
производство ищецът отново претендира разноски за адвокатско възнаграждение – 1400 лева, държавна такса – 460
лева и 150 лева – депозит за вещо лице /общо 2010 лева/. С оглед
уважената част от исковите претенции на ищците се дължи сумата от 1075.79 лева.
Ответната
страна претендира разноски в размер на 1800 лева – адвокатски хонорар –
съгласно списък по чл. 80 от ГПК. Посочените разноски са действително
извършени, видно от договор за правна защита и съдействие. В тази връзка и
предвид изхода на делото на ответника следва да бъде присъдена сумата от 836.61
лева.
Възражения
за прекомерност не са заявени от нито едно от страните в производството.
Водим от
горното, Пернишкият районен съд:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че С.Л.Т., с
ЕГН: ********** и настоящ адрес: *** ДЪЛЖИ
НА З.Б.Н., с ЕГН: ********** и Б.Д.Н., с ЕГН: ********** и двамата с адрес:
***, в качеството им на наследници на починалия Б.З.Н., с ЕГН: **********
/заявител по ч.гр.д. № 4686/2020 г. по описа на Пернишкия РС/, разделно на всеки от ищците по ½ част /съобразно участието им в
наследството имущество на починалия им наследодател/ от следните суми: 12 000 лева – главница по договор
за паричен заем, с нотариално заверени подписи, сключен на 28.02.2017 г. между
покойния Б.З.Н. /заемодател/ и ответника /заемополучател/
и сумата от 310 лева – неустойка по
договора за заем за периода от 01.07.2017 г. до 01.08.2017 г., както и
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на ЗИПЗ – 01.04.2021 г. до окончателното плащане, за които вземания
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 4686/2020 г. по описа на Пернишкия РС КАТО
ОТХВЪРЛЯ исковете за сумата от 8000 лева
– представляваща разликата между
уважения размер на главницата от 12 000 лева и пълния претендиран
размер от 20 000 лева и за сумата от 2690
лева – представляваща разликата между уважения размер на неустойката от 310
лева за периода от 01.07.2017 г. до 01.08.2017 г. и пълния претендиран
размер от 3 000 лева, поради неоснователност на претенциите в отхвърлените
части.
ОСЪЖДА С.Л.Т., с
ЕГН: ********** ДА ЗАПЛАТИ разделно
на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК на З.Б.Н., с ЕГН: ********** и Б.Д.Н., с ЕГН: ********** сумата
от общо 941.98 лева
– разноски в производството по ч.гр.д. №
4686/2020 г. по описа на Пернишкия РС и сумата от общо 1075.79 лева,
представляваща разноски в настоящото исково производство – предвид уважената
част от исковете
ОСЪЖДА З.Б.Н., с
ЕГН: ********** и Б.Д.Н., с ЕГН: ********** ДА ЗАПЛАТЯТ на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на С.Л.Т., с ЕГН: **********
сумата от общо 604.22 лева – разноски в производството по ч.гр.д. №
4686/2020 г. по описа на Пернишкия РС и сумата от общо 836.61 лева,
представляваща разноски в настоящото исково производство – предвид отхвърлената
част от исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от
решението да се връчи на страните.
СЛЕД влизане на решението в сила на
решението, изисканото ч. гр. д. № 4686 по
описа за 2020 г. на Пернишки районен съд да бъде върнато на съответния
състав, като към него се приложи и препис от влязлото в сила решение по
настоящето дело.
РАЙОНЕН СЪДИЯ
К. КОСТАДИНОВА
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА:И.Д.