Р Е Ш Е Н И Е
№.......................
гр. С., 10.09.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I-4
с-в в
публичното заседание на двадесет и девети юни две хиляди и шестнадесета година в
състав:
СЪДИЯ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
При участието на
секретаря С.Б., като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 16220 по описа
за 2013 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът
е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ.
Ищецът твърди, че през
1995 г. в хода на разследването по образуваното предварително следствие №
36/1995 г. по описа на ОСлС В.Т. бил привлечен като обвиняем за извършено
престъпление по чл.199, ал.2, т.3 вр. чл.198, ал.1 вр. чл.20, ал.2 НК. Било
образувано НОХД № 107/2000 г. по описа на ОС В.Т.. На 06.10.2006 г.
наказателното производство срещу другите подсъдими за извършените грабежи
приключило със сключено споразумение, а с постановление от 16.01.2012 г. на
Окръжна прокуратура С. образуваното наказателно производство срещу ищеца било
прекратено, поради недоказаност на обвинението.
По същото време срещу
ищеца било образувано сл.д.№ Х-45/1995 г. по описа на военна окръжна
прокуратура Плевен, по което бил задържан по стража в гр.Лом на 08.12.1995 г.
за извършено престъпление по чл.214 НК. По него на 19.12.1995 г. ищецът бил
преведен в ареста в гр.В., а на 28.02.1996 г. бил върнат обратно в ареста в
гр.Лом, където престоял до 19.03.1996 г. На тази дата бил преместен в ареста в
гр.Г.О., а на 08.05.1996 г. – в затвора в гр.Б.Д., откъдето бил освободен на
21.04.1998 г. поради изменение на мярката за неотклонение в „парична гаранция”.
С постановление на Окръжна прокуратура С. от 30.04.1998 г. наказателното
производство срещу ищеца било прекратено на основание чл.237, ал.1, т.2 НПК
/отм./ /поради недоказаност на обвинението/, а мярката за неотклонение „парична
гаранция” – отменена.
Твърди, че в резултат
на повдигнатите и поддържани обвинения и неоснователното му задържане и
пребиваване в арести и затвори за период по-дълъг от две години /общо 880
денонощия/ бил в продължителен и непрекъснат силен стрес; неоснователните
обвинения уронили доброто му име в обществото на съвестен и отговорен
гражданин. Преди повдигането на обвиненията работел като монтьор в автосервиз
„Дружба”, където бил и съдружник. Незаконните обвинения повлияли силно и
негативно на психическото му състояние и довели до промени в характера и
поведението му- странял от хората години след освобождаването му от затвора,
защото усещал техния укор към него от страна на близки и познати. Чуствал се
безкрайно унизен; влошило се здравословното му състояние- зрението му
прогресивно намаляло и претърпял за година и половина две операции поради
катаракта на очите. Причина за неговото състояние била и подадената молба за
развод от страна на съпругата му и майка на първото му дете Р.К.К., като бракът
им бил разтрогнат през 1997 г. Детето му – М.К. К. израстнал без бащина грижа и
издръжка и се отчуждил от него. В периода на задържането му се влошило и
здравословното състояние на неговата майка. Запознал се в П.Д.Б., с която
заживял фактически през 2004 г., като се родила и дъщеря им С.К. К.а.
Невъзможността ищеца да си намери работа по независещи от него причини /бивш
затворник/ поставила в затруднение и второто му дете.
Претендира от П. на Р.Б.
заплащане на сумата 150000.00 лв., като обезщетение за претърпените от него
неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение и задържането му за
посочените периоди, ведно със законната лихва от 16.01.2012 г. /датата на
прекратяване на наказателното производство/ до окончателно погасяване на
задълженията. Претендира сторените по делото разноски.
В срока за писмен отговор по чл.131 от ГПК
ответникът П. на Р.Б. изразява следното становище: Оспорва претенциите по
основание и размер. Прави възражение за изтекла погасителна давност за
претенцията касаеща обезщетяване на неимуществени вреди в резултат на
незаконното задържане за времето от 1995-1998 г. При условията на евентуалност
оспорва претенцията, като неоснователна с излагане на правни и фактически
доводи, че мярката за неотклонение „задържане под стража” не е била отменена в
нарочно контролно производство, като незаконосъобразна. През по-голямата част
от наказателното производство срещу ищеца не са били извършвани
процесуалноследствени действия с негово участие.
Оспорва изложените фактически твърдения от ищеца за
причинените му неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение.
Оспорва, като завишени по размер претенциите. Поддържа твърдения, че
наказателното производство е приключило в разумен срок. Оспорва твърденията на
ищеца, че незаконните обвинения са довели до разтрогване на брака и
невъзможност за полагане на труд.
Съдът като
обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и доводите на страните съобразно
изискванията на чл. 235 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Не е спорно и се
установи от приложените писмени доказателства по приложеното сл.д.№ 15/1998 г.
на ОСС при СОП се установява, че на 10.01.1995 г. било образувано предварително
следствие № 36/1995 г. по описа на ОСС-гр.В.Т. за престъпление по чл.199, ал.2,
т.2 НК срещу неизвестни извършители, които извършили грабеж на гражданин от
Република Украйна, като употребили сила и заплашване, като от грабежа е
последвала смъртта на украинския гражданин С.-В.И.. На 19.01.1995 г. било
образувано предварително следствие № 7/1995 г. по описа на РСС Е.П. срещу
неизвестни извършители за престъпление по чл.199, ал.1, т.2 вр. чл.198, ал.1 НК
за извършен грабеж на 12.12.1994 г. на пътя гр.С.-с.Н.С., област С..
Впоследствие това дело е разследвано от НСлС и изпратено за присъединяване към
сл.д.№ 36/1995 г. по описа на РСС В.Т.. В хода на разследването по сл.д.№
36/1995 г. били привлечени в различни форми на съучастие различни обвиняеми
между които и ищецът К.М.К. за извършен грабеж на 12.12.1994 г. на пътя гр.И.-гр.С.
в съучастие с друга част от обвиняемите.
С постановление от
05.10.1995 г. на ОП гр.В.Т. от материалите на сл.д.№ 36/1995 г. по описа на ОСС
В.Т. били отделени материалите относно престъпната дейност на К.М.К. и Х.Й.П. в
новообразувано сл.д.№ 225/1996 г. на ОСС В.Т., спряно поради невъзможност за
установяване местонахождението на всеки един от тях. Впоследствие с
постановление от 19.03.1996 г. сл.д.№ 225/1996 г. било възобновено поради
установяване и задържане на К. и с Постановление от 17.02.1997 г. на ОП В.Т.
сл.д.№ 225/1996 г. било изпратено по компетентност на ОП С. за разследване от
СОСлС, където било заведено под № 15/1998 г. по описа на СОСлС. По това дело
срещу обвиняемия К. било проведено разследване за извършено престъпление по
чл.199, ал.2, т.3 вр. чл.198, ал.1 вр. чл.20, ал.2 НК, за това че на 12.12.1994
г. на пътя гр.И. – гр.С. в района на с.Н.С., област С. в съучастие с обвиняемия
П.М.Б., С.Х.Н., В.М.М., С.Е.Д. и Л.П.К. са отнели от владението на Й.Ж.С. от
гр.Д. 698 бр. кутии за компютри с единична стойност 1471.04 лв. или на обща
стойност 1026782.20 лв., както и 515 щатски долара с левова равностойност
33603.75 лв. и 1000.00 лв., като е употребил за това сила и заплашване, като
деянието е в особено големи размери и деецът е бил въоръжен. Не е спорно, че с
Постановление на ОП С. от 30.04.1998 г. наказателното производство по делото е
било прекратено на основание чл.237, ал.1, т.2 от НПК /отм./ поради
недоказаност на обвинението и взетата по отношение на К. мярка за неотклонение
„парична гаранция” в размер на 5 млн.неденоминирани лева била отменена.
Установява се, че
междувременно в ОС В.Т. било образувано НОХД № 245/1995 г. по сл.д.№ 36/1995 г.
по описа на ОСС В.Т., изпратено впоследствие в ОС Ловеч и заведено там като
НОХД № 107/2000 г. по описа на ОС Ловеч. По него било одобрено споразумение и
производството било прекратено на 06.10.2006 г., с което подсъдимите /без К./
били признати за виновни в извършване на различни грабежи по различно време в
различни населени места, в т.ч. и за извършения на 12.12.1994 г. грабеж на пътя
гр.И.-гр.С., за който в хода на разследването било посочено, че съизвършител е
и К.. След прекратяване на наказателното производство по НОХД № 107/2000 г. по
описа на ОС Ловеч, материалите по сл.д.№ 15/1998 г. по описа на СОСлС С. били
изискани от ОП В.Т., като с Постановление от 07.07.2010 г. материалите били
изпратени на АП С.. С постановление от 28.07.2010 г. на АП С. било отменено
Постановление на ОП С. за прекратяване на сл.д.№ 15/1998 г. по описа на СОСлС
/преписка № 211/1997 г. по описа на СОП/ и материалите по делото били изпратени
на СОП за продължаване на разследването с указания. При анализ на мателиалите
било установено в хода на разследването, че същите не съдържат каквито и да
било доказателства за осъществена престъпна дейност от обвиняемия Х.Й.П., нито
за връзка между деянието на К.К. и деянията, които са били извършени от Х.П. в
съучастие с осъдените по НОХД № 107/2000 г. по описа на ОС Ловеч лица. Поради
това с Постановление от 10.03.2011 г. на ОП С. били отделени материалите
касаещи престъпната дейност на Х.П. в отделно досъдебно производство срещу Пенчев
за извършено престъпление по чл.199, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.198, ал.1 НК,
изпратено по компетентност на ОП В.Т..
Не е спорно, че с
Постановление от 16.01.2012 г. на ОП С. е било прекратено наказателното
производство по сл.д.№ 15/1998 г. по описа на ОСлС при ОСлС при ОП С., преписка
№ 211/1997 г. по описа на ОП С., е било прекратено на основание чл.199 и
чл.243, ал.1, т.2 НПК поради недоказаност на обвинението срещу К.М.К..
Не е спорно и се
установява, чрез удостоверение рег.№ 11901, екз.1 от 15.10.2013 г. на
Министерство на правосъдието, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, че К.К.
е пребивавал в затвора в гр.Б.Д. и арестите в гр.Лом, гр.В. и гр.Г.О., както
следва:
В
затвора в гр.Б.Д.- от 09.05.1996 г. до 21.04.1998 г., като обвиняем по
сл.д.№ 225/1996 г. на ОСлС В.Т.. На 21.04.1998 г. е била изменена мярката му за
неотклонение „задържане под стража” в „парична гаранция;
В
арест в гр.Лом- от 08.12.1995 г. до 19.12.1995 г., когато е бил преведен в
ареста в гр.В. и от 28.02.1996 г. до 15.03.1996 г., когато бил преведен в
ареста в гр.Г.О.;
В
ареста в гр.В. – от 19.12.1995 г. до 28.02.1996 г., когато е преведен в
ареста в гр.Лом
В
ареста в гр.Г.О.- от 19.03.1996 г. до 08.05.1996 г., когато е бил преведен
в затвора в гр.Б.Д..
Не
е спорно и се установява от приложената служебна бележка от НСлС от 10.10.2014
г. /л.53/, че за времето от 1995 г. до 2013 г. няма образувани и неприключили
досъдебни производства срещу ищеца.
Чрез приложеното
съдебно решение от 05.11.1997 г., постановено по гр.д.№ 3309/1994 г. по описа
на СРС, 91 с-в, се установява че бракът между ищеца и неговата съпруга Р.К. К.а
е бил прекратен с развод без да се изследва вината за неговото дълбоко и
непоправимо разстройство, като било одобрено сключеното между страните
споразумение. Не е спорно, че от брака си посочените страни имат родено едно
дете М.К. К. – роден на *** г.
Чрез представеното
удостоверение за раждане от *** г. /л.19/ се установява твърдението на ищеца,
че от съвместното фактическо съжителство на К.К. със свидетеля П.Д.Б. има
родено дете – С.К. К.а, родена на *** г.
Чрез събраните в
производството гласни доказателства се установяват следните релевантни за спора
обстоятелства:
През 2003 г., когато
свидетеля П.Д.Б. се запознала с ищеца, последният бил спокоен и уравновесен
човек. Двамата заживяли заедно и през 2004 г. им се родила дъщеря. Живеели
съвместно около пет години. Свидетеля Б. разбрала, за това че ищеца е бил
задържан и обвинен и К. бил притеснен от това и не желаел да споделя. Казал й
че е бил несправедливо обвинен, както и че му е липсвал сина от първия брак.
Свидетеля Б. установява, че във връзка със задържането на ищеца му било трудно
да си намери работи, не можел да се грижи за семейството си, което довело до
напрежение в отношенията им, като последвала раздялата им. Установява по косвен
път, че проблемите с очите на ищеца били свързани с времето, в което бил
задържан, тъй като К. е бил удрян с нещо по главата. Съдът кредитира
показанията на свидетеля при установяване на описаните обстоятелства, като
съответни на останалите събрани в производството доказателства съобразно
указаното в чл.172 ГПК при съобразяване евентуалната му заинтересованост от
изхода на спора. По отношение на установеното от свидетеля, че причина за
развода на ищеца с неговата съпруга през 1997 г. е задържането му по
образуваното наказателно производство, съдът не дава вяра на показанията на
свидетеля Б. доколкото в посочената част свидетеля не възпроизвежда свои преки
или косвени възприети обстоятелства, а твърдения на ищеца, които съобразно указаното
в чл.154 ГПК подлежат на пълно и главно доказване чрез всички доказателства и
доказателствени средства.
Чрез показанията на
свидетеля В. А. П. се установява, че през 1990 г. ищецът бил автомонтьор в
сервиз в Дружба, по което време свидетеля П. му бил клиент. По-късно през
1995-1996 г., когато разбрал, че ищецът е бил задържан за криминално деяние бил
потресен. След като бил освободен след около 3-4 години, според свидетеля П.
ищецът бил променен и психически и физически. Свидетелят П. установява, че
преди задържането ищецът бил отзивчив и добър човек, контактен, общителен, а
след това – затворен, свит, труден за комуникация. Преди задържането имал добри
доходи и клиенти, а след това никой не искал да ходи при него защото знаели, че
е затворник и престъпник. Свидетелят П. установява, че ищецът се оплаквал от
проблеми с очите, причинена от травма, от удар по време на престоя му в
затвора. Преди задържането имал съпруга Рени, с която се разделил, като
вероятната причина, според свидетеля било задържането му. Опитал по-късно да
създаде отново семейство, което се разпаднало, според свидетеля П. поради
несигурност за него и жена му. От първата си съпруга имал момче – Марио, а от
втората – момиче.
Чрез приетата в
производството СМЕ се установява, че развитие на вторична катаракта е причина
за влошаване на зрението на ищеца – 60% на дясно око и 70% на ляво.
Заболяването е довело, според експерта до две оперативни интервенции през 2010
г. и през 2012 г. Сред посочените многобройни причини довели до заболяването
експерта по СМЕ е посочил и следните такива: непълноценно хранене, недобра
вентилация на помещенията, престой на тъмно, при който зениците са широки и се
затруднява циркулацията на камерната течност.
Исковете са с правно
основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ.
Съгласно разпоредбата
на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани от органите на дознанието, следствието, П., съда и особените
юрисдикции от незаконно обвинение в извършването на престъпление. Цитираният
законов текст урежда няколко самостоятелни хипотези, при които обвинението в
извършване на престъпление е незаконно и съставлява основание за ангажиране на
отговорността на държавата за вреди, причинени на гражданите от това незаконно
действие на правозащитните органи, а именно: ако лицето бъде оправдано; ако
образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието
не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление и ако
наказателното производство бъде прекратено поради това, че е образувано след
като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е
амнистирано.
В случая ищецът твърди,
че наказателното производство, по което му е било повдигнато обвинение за
престъпление от общ характер е било прекратено. Следователно основателността на
предявения иск предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/
спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ
характер; 2/ прекратяване на наказателното производство по повдигнатото му
обвинение, поради това че деянието не е извършено от обвиняемия; 3/ да е
претърпял вреди и 4/ между незаконното действие на правозащитните органи и
неблагоприятните последици /вредите/ да е налице причинно следствена връзка. За
уважаване на исковете сочените елементи от описания фактически състав следваше
да се докажат от ищеца, съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест – чл.154, ал.1 от ГПК. Според постановеното по реда на
чл.290 ГПК, Решение № 1044 от 11.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4500/2007 г., I
г. о., ГК, разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ предвижда обективна
отговорност на държавата в случаите на незаконно повдигане и поддържане на
обвинение в извършване на престъпление, като субекти на тази отговорност могат
да бъдат само правозащитни органи, оправомощени да повдигат и поддържат
обвинения за престъпления от общ характер.
С оглед установените по
делото факти, съдът намира че първите две предпоставки бяха установени. Спрямо
ищеца е било повдигнато обвинение по сл.д.№ 36/1995 г. на ОСС В.Т. и сл.д.№
7/1995 г. по описа на РСС Е.П. в извършване на престъпление от общ характер – по
чл.199, ал.2, т.3 вр. чл.198, ал.1 вр. чл.20, ал.2 НК, за това че на 12.12.1994
г. на пътя гр.И. – гр.С. в района на с.Н.С., област С. в съучастие с обвиняемия
П.М.Б., С.Х.Н., В.М.М., С.Е.Д. и Л.П.К. са отнели от владението на Й.Ж.С. от
гр.Д. 698 бр. кутии за компютри с единична стойност 1471.04 лв. или на обща
стойност 1026782.20 лв., както и 515 щатски долара с левова равностойност
33603.75 лв. и 1000.00 лв., като е употребил за това сила и заплашване, като
деянието е в особено големи размери и деецът е бил въоръжен.
Установи се, че във
връзка с воденото срещу ищеца наказателно производство спрямо последния е била
постановена най-тежката мярка за процесуална принуда „задържане под стража” за
времето от 08.12.1995 г. до 21.04.1998 г., когато същата е била изменена в
„парична гаранция”.
Установи се, че с
Постановление от 16.01.2012 г. наказателното производство срещу ищеца е било
прекратено на основание чл.199 и чл.243, ал.1, т.2 НПК поради недоказаност на
обвинението, като е била отменена и постановената мярка за неотклонение
„парична гаранция”.
От обстоятелствената част и петитума на исковата молба и с оглед на
факта, че е било образувано и прекратено наказателното производство срещу
ищеца, следва да се приеме, че ищецът е предявил един иск и неговата
квалификация е по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съобразно даденото разрешение в т.
13 ТР № 3/2005
г. ОСГК на ВКС, ако образуваното наказателно производство срещу
лицето бъде прекратено /какъвто е конкретния случай/ обезщетението за
неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконно задържане под стража с оглед особеностите на всеки конкретен
случай. Съдът следва да съобрази тежестта на обвинението, вида и характера на процесуалната принуда,
която е упражнявана действително извън рамките на разумния срок, начина, по
който ищецът е понесъл наложените му ограничения. На ищецът следва да се
присъдят и лихви за забава, считано от датата на прекратяване на наказателното преследване.
Според разпоредбата на
чл. 4 ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от
това дали са причинени виновно от длъжностното лице.
Ищецът претендира, че
вследствие незаконното му обвинение е претърпял неимуществени вреди, изразяващи
се в продължителен и непрекъснат силен стрес; уронване на доброто му име в
обществото на съвестен и отговорен гражданин; силно и негативно отразяване на
психическото му състояние; настъпили промени в характера и поведението му-
странял от хората години след освобождаването му от затвора; унизеност; влошаване
на здравословното му състояние- зрението му прогресивно намаляло и претърпял за
година и половина две операции поради катаракта на очите; влошаване на
семейните отношения със съпругата му и майка на първото му дете Р.К. К.а довело
до развод; отчуждаване на първото му дете от него; невъзможност за намиране на
работа поради незаконно поддържаното обвинение. Всички тези нематериални вреди,
които ищецът твърди да са му причинени в резултат на воденото срещу него
наказателно производство същият оценява на сумата 150000.00 лв. и претендира
заплащането й като обезщетение.
В
чл. 52 от ЗЗД законодателят е предвидил съдът по своя преценка и по
справедливост да отсъжда размера на обезщетението, като вземе предвид
обективните специфики на конкретния казус. Според дадените разяснения с ПП
4/1968 г. на ВС на Р.Б. и възприетото в установената практика на Върховния
касационен съд по реда на чл. 290 ГПК, между които и решение № 115/05.04.2012
г. на ВКС по гр. д. № 593/2011 г. IV г.о., решение № 9/07.02.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 733/2011 г. на III г.о.о на ВКС, решение № 299/15.07.2013 г. г. на ВКС
по гр. д. № 1179/2012 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 49/2011 г. на ВКС по гр.
д. № 697/2010 г. на III г.о. на ВКС, решение № 422 от 22.12.2015 г. по гр.д. №
2407/2015 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, „ справедливостта
не е абстрактно понятие и винаги трябва да се свързва с преценката на
конкретни, според случая, обективно настъпили и установени по делото
обстоятелства, при база - икономическия растеж, стандарта на живот и
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в
страната към датата на деликта, при съобразяване на обстоятелството, че
осъждането на деликвента съдържа признание за противоправното му поведение и за
увреждането на пострадалия, като в този смисъл, само по себе си, също има ефект
на репарация за неимуществените вреди.“
Съдът дължи обсъждането
и преценка на всички обстоятелства, които, в конкретния случай, носят обективни
характеристики за реално причинените морални вреди, в каква степен и колко
подължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, което още е от
значение и за извършване на съпоставка с разрешенията на съдебната практика в
аналогични случаи, която е израз за общоприетата оценка за обезвреда на
неимуществените вреди и е ориентир за възприетото в обществото разбиране за
справедливост в сходни хипотези. Анализът на всички обстоятелства, имащи
отношение към справедливото овъзмездяване, е от значение и поради забраната
размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия.
В практиката на ВКС трайно се
приема, че Държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица
от увреждането и когато наказателното производство е прекратено в досъдебния му
стадий по отношение на някои от повдигнатите обвинения. В този случай е изцяло
приложима постановката на т. 11 от ТР № 3/2005
г. - вземат се предвид всички обстоятелства: броят на деянията,
за които е производството е прекратено, като обезщетението за неимуществени
вреди от деликта по чл.2 ЗОДОВ включва и обезщетението за
вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение "задържане под стража" по обвинение,
наказателното производство по което е било прекратено в досъдебния стадий. По
критерия на чл. 52 ЗЗД се отчитат всички конкретни обстоятелства и
когато конкретна вреда има конкретна причина и не може да бъде сведена до пряка
последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи,
неговата законност предпоставя изключване на тази вреда от кръга на подлежащите
на обезщетяване. За отговорността в обема по чл. 2, ЗОДОВ са
от значение незаконните актове, те дават и основание на иска, който е предявен.
В този
смисъл е постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 308 от
14.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2244/2015 г., IV г. о., ГК.
От своя страна с
постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 251 от
21.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 812/2015 г., III г. о., ГК е прието, че от съдилищата се допуска нарушение на
принципа на чл. 52 от ЗЗД, ако при обезщетяване на вреди от незаконно
обвинение в тежко умишлено престъпление по чл.198 НК-
квалифициран състав на грабеж, което обвиняемият не е извършил, макар да е
извършвал и в последствие да е осъден с влязла в сила присъда за кражби,
съдилищата не преценят вредоносните последици от конкретното обвинение и
ограниченията на основни човешки права, съпътстващи задържането под стража,
когато мярката е наложена в пряка връзка с незаконното обвинение. Свързаните с
упражнено задържане под стража негативни изживявания на човека,
когато е лишен от свобода, до определена степен не се нуждаят от конкретни доказателства
по отношение на своето естество и проява и подлежат на обезщетяване в реален, а
не в символичен паричен еквивалент.
В настоящият случай се
установи, че повдигнатото срещу ищеца обвинение касае незаконно обвинение в
тежко умишлено престъпление по чл.198 НК – квалифициран състав на грабеж в
особено големи размери, ако деецът е бил въоръжен- чл.199, ал.2, т.3 НК, за
което престъпление се предвижда налагане на наказание
„лишаване от свобода” от петнадесет до двадесет
години, „доживотен затвор” или „смърт” заедно с
възможност на съда да наложи при преценка и конфискация на имуществото.
За така повдигнатото обвинение на
ищеца е била наложена и най-тежката мярка за процесуална принуда „задържане под
стража” за срок по-дълъг от две години – за времето от 08.12.1995 г. до
21.04.1998 г., когато същата е била изменена в „парична гаранция”.
Както бе посочено, чрез
събраните в производството гласни доказателства се установи, че ищецът е
претърпял във връзка с повдигнатото и поддържано незаконно обвинение неимуществени
вреди, изразяващи се в отрицателни психически изживявяния, довели до негативна
промяна в характера му, социалния живот и професионалната му реализация и
несъмнено в негативна промяна на здравословното му състояние. Съдът намира, че в производството се
установи, че преди повдигането на незаконното обвинение ищецът е разполагал с
постоянна работа и доходи, семейство и социална среда. След противозаконното му
лишаване от свобода за посочения срок – по-дълъг от две години, през което
време ищецът е бил привеждан в арестите в гр.Лом, гр.Г.О., гр.В. и гр.Б.Д.
ищецът е загубил своята работа, семеен уют и среда, което несъмнено е довело и
до отчуждаване в отношенията му с роденото му от брака дете Марио.
Съдът намира, че така
описаните неимуществени вреди са в причинно-следствена връзка с повдигнатото му
обвинение, поради което ответникът следва да обезщети тези вреди. Незаконното
обвинение е довело до промяна в психическото състояние на ищеца, повлияло е
отрицателно върху неговия личен и професионален живот; несъмнено е довело до
злепоставянето му пред близки, приятели, роднини. От своя страна наказателното
производство е продължило седемнадесет години, който срок, според съда не се явява
разумен според правната и фактическа сложност на производството предвид
отделянето на част от материалите касаещи престъпната дейност само на ищеца в
образувано самостоятелно производство. Този така дълъг период, според
настоящата инстанция, несъмнено е довел до задълбочаване на негативното
отражение върху психиката на ищеца, неговия личен и професионален статус.
Същевременно, взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение по воденото
наказателно производство е наложила принудителното му изолиране в определени
помещения /домашен арест, задържане под стража/, което допълнително е дало
трайно отражение върху неговата психика.
С оглед възрастта на ищеца в периода на
неоснователното му наказателно преследване - 34-51 години; продължителността на
наказателното производство; продължителността на наложената спрямо него,
най-тежка мярка за неотклонение; броя, вида и тежестта на повдигнатите срещу
него обвинения, включително факта, че обвинението по чл.199 от НК е
за тежко престъпление, което е било наказуемо с лишаване от свобода от петнадесет до двадесет
години, доживотен затвор или смърт, което е повлияло върху психиката на ищеца, формирайки страхови
изживявания от възможното налагане на това наказание; начинът, по който като
цяло обвиненията и задържането са се отразили върху психиката на ищеца и
доброто му име в обществото, като наказателното преследване е унищожило неговия
авторитет пред познатите му, в резултат на което е имало отдръпване в
контактите с него, с производните от това негативни емоционални изживявания;
обстоятелството, че като краен резултат, от обвинението е постигната незаконна
намеса в личния живот на ищеца, чиято неприкосновеност е прогласена с чл. 32, ал.
1, изр. 1 от Конституцията на Р.Б., както и че в резултат на това
той се е променил - загубил своята увереност, станал затворен, изживял душевна
криза.
По цитираните съображения
при обсъждане на сочените обстоятелства както и всички други факти, които имат
значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съдът счита, че следва
да бъде присъден размер на обезщетение 30000.00 лв., който изцяло кореспондира и е адекватен на
продължителността на наказателното производство, упражнената спрямо него мярка
за процесуална принуда и причинените му неимуществени вреди.
За обосноваване на този
извод, съдът намира че следва да отбележи, че в производството не се установи по
категоричен и несъмнен начин твърдението на ищеца, че единствено в резултат на
воденото наказателно производство се влошило здравословното му състояние, като
са се проявили проблеми с очите. При определянето на обезщетението, съдът
отчете, че непълноценното хранене, недобрата вентилация на помещенията и
престоят на тъмно несъмнено са били една от причините за влошаване зрението на
ищеца.
Искът следва да бъде
уважен за сумата 30000.00 лв. и отхвърлен за разликата до пълния предявен
размер 150000.00 лв., като неоснователен.
Както бе посочено, съгласно
т.5 от ТР № 3/04 г. отговорността на
държавата за вреди от действия на правозащитни органи възниква от момента, в
който те се признават окончателно за незаконни - в хипотезата на чл. 2, ал.1,
т. 3 от ЗОДОВ от прекратяване на наказателното производство респ. от влизане в
сила на оправдателната присъда. Оттогава държавният орган е в забава, дължи
лихва върху обезщетението и тече погасителната давност за това вземане.
С оглед така
формираният извод, възражението на ответника за изтекла погасителна давност за
вземанията се явява неоснователно, доколкото както се установи наказателното
производство е било прекратено на 16.01.2012 г., а исковата молба е подадена в
съда на 27.11.2013 г., поради което не е изтекъл предвидения от закона
петгодишен давностен срок /чл.110 ЗЗД/.
Началният момент на забавата
(съответно началният момент на дължимостта на мораторната лихва) и началният
момент на погасителната давност при
незаконни актове на правозащитни органи, изразили се в незаконно обвинение за
извършено престъпление, възниква от влизане в сила на прокурорския акт за
прекратяване на наказателното производство.
По отношение на
разноските:
Ищецът има право на
разноски съразмерно на уважената част от исковете си, като такива се доказват
по отношение на заплатената държавна такса в размер на сумата от 10 лв.
В полза на процесуалния
представител на ищеца адв.Т.Р. П. се следва на основание чл.38, ал.2 ЗА и
адвокатско възнаграждение в размер на 1006.00 лв. определено по реда на чл.7,
ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, чийто минимален размер възлиза на сумата 5030.00 лв.
Така съразмерно на
уважената част от иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ ответната Прокуратура на Р.Б.
следва да се осъди да заплати на ищеца разноски в размер на сумата от 10.00 лв.
Ответната Прокуратура
на Р.Б. следва да заплати и по сметка на СГС държавна такса съобразено
уважената част от исковете в размер на 1200.00 лв. и сумата 200.00 лв.-разноски
за СМЕ.
Мотивиран от горното
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П. на Р.Б. с адрес гр.С., бул.*******, да заплати на К.М.К.,
ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 30000.00-/тридесет
хиляди/ лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се
в преживян емоционален стрес, отрицателни психически изживявяния, довели до
негативна промяна в характера му, социалния живот и професионалната му
реализация и в негативна промяна на здравословното му състояние – допринасяне
за влошаване на зрението му – двустранна катаракта на двете очи, които
неимуществени вреди са причинени вследствие незаконно обвинение в извършване на
престъпление по сл.д.№ 36/1995 г. на ОСС В.Т. и сл.д.№ 7/1995 г. по описа на
РСС Е.П. в извършване на престъпление от общ характер – по чл.199, ал.2, т.3
вр. чл.198, ал.1 вр. чл.20, ал.2 НК, за това че на 12.12.1994 г. на пътя
гр.И. – гр.С. в района на с.Н.С., област С. в съучастие първоначално с
обвиняемите: П.М.Б., С.Х.Н., В.М.М., С.Е.Д. и Л.П.К., а по-късно в съучастие с
обвиняемия Х.Й.П. са отнели от владението на Й.Ж.С. от гр.Д. 698 бр. кутии за
компютри с единична стойност 1471.04 лв. или на обща стойност 1026782.20 лв.,
както и 515 щатски долара с левова равностойност 33603.75 лв. и 1000.00 лв.,
като е употребил за това сила и заплашване, като деянието е в особено големи
размери и деецът е бил въоръжен, което незаконно обвинение било прекратено с
Постановление от 16.01.2012 г. на СОП, ведно със законната лихва от 16.01.2012
г. до окончателно изплащане на сумата, като искът по чл.чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за
разликата над сумата 30000.00 лв. до сумата 150000.00 лв. отхвърля, като неоснователен.
ОСЪЖДА П. на Р.Б. да
заплати на К.М.К., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК
сумата 10.00 лв.-разноски за тази инстанция.
ОСЪЖДА П. на Р.Б. да заплати
на адвокат Т.Р. П., Софийска адвокатска колегия, с
адрес на кантората в гр. С.; ул.*********, на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, сумата 1006.00 лв. - адвокатско
възнаграждение за тази инстанция.
ОСЪЖДА на основание
чл.77 вр. чл.78, ал.3 ГПК, П. на Р.Б. да заплати по сметка на СГС сумата от 200.00
лева – разноски за съдебна експертиза и сумата 1200.00 лв.-разноски за държавна
такса.
Решението може да бъде обжалвано от страните с въззивна
жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от получаването му.
СЪДИЯ: