№ 89
гр. Разград, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на тринадесети
февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:НЕЛИ ГЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАНКА АНГ. АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от НЕЛИ ГЕНЧЕВА Гражданско дело №
20223330102109 по описа за 2022 година
Производството е по иск с правно основание чл.26, ал.1 пр.3 ЗЗД във вр. с чл.22, вр. с
чл.10А, чл.11 и чл.19 ЗПК, както и по чл.143 ал.1 от ЗЗП.
Депозирана е искова молба от Н. Д. И., действащ чрез адв. Д. В. М., с която е предявен иск
срещу „Микро Кредит“АД за установяване нищожността на Договор за допълнителни
услуги към Договор за заем Mikrocredit Online№8052-00142641/27.08.2022 г., сключен
между страните по делото на основание чл.26, ал.1 пр.3 ЗЗД във вр. с чл.22, вр. с чл.10А,
чл.11 и чл.19 ЗПК, както и по чл.143 ал.1 от ЗЗП. Твърди, че договорът за заем е сключен за
сумата 900 лв. при ГПР от 40,47% при срок на кредита 12 погасителни вноски; че по
договора за допълнителни услуги е уговорена сумата 955,20 лв., разпределени на 12 вноски
по 79,60 лв. Сочи, че законът не допуска кредиторът да събира такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а пакета „Разгреждане до минути“
представлява такава такса; че при сключването на договора е нарушен принципа на
добросъвестността; че е установена значителна нееквивалентност на насрещните престации,
което накърнява принципа на добрите нрави, като същевременно тези клаузи са и
неравноправни, т.к. са на стойност 110% от размера на отпуснатия кредит. Освен това сочи,
че уговорените такси са необосновано високи и водят до неоснователно обогатяване на
кредитора, че тези такси е следвало да бъдат включени в ГПР, т.к. по своята същност са
разходи за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по този начин се нарушава
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Иска присъждане на направените по делото разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са връчени на ответника и в срока по чл.131 от
ГПК същият е депозирал писмен отговор. В него сочи, че искът е недопустим, т.к. исковата
молба е подписана от лице без представителна власт, като в тази връзка твърди, че
пълномощното и договора за правна помощ са неавтентични. Счита, че искът е и
неоснователен. Сочи, че Договорът за допълнителни услуги има напълно самостоятелно
действие и няма характер на договор за потребителски кредит, поради което по отношение
на него не се прилагат разпоредбите на ЗПК, че при договора за услуги се дължи само
извършване на определена дейност, но не и постигане на определен резултат; счита, че
услугите, уговорени в този договор не са свързани с усвояване и управление на кредита.
Счита ,че видът, размерът и действието, за което се събират такси са ясно посочени в
Приложение №1 и в Тарифа за допълнителни услуги. Твърди, че сключването на този
договор не е било изискване на кредитора и същите не са били задължително условие за
сключване на договора за кредит. Обръща внимание на разликата между „действия,
свързани с усвояване и управление на кредита по см. на чл.10А, ал.2 от ЗПК и допълнителни
услуги свързани с договора за потребителски кредит по см. на чл.10А, ал.1 от ЗПК. Счита, че
ответникът не е длъжен да извършва действията, визирани в Договора за допълнителни
1
услуги, че същите се предлагат за удобство на клиентите и само по изрично тяхно искане и
същите носят реална полза. Твърди, че лихвите по заемите, отпускани от небанковите
финансови институции са в пъти по-високи от тези на банковите, т.к. средствата им не са
набрани чрез публично привличане на влогове, че размера на таксите е ясно посочен в
Тарифа за допълнителни услуги. Също така сочи, че ответникът не само е поискал, но и
реално се е възползвал от тези услуги, което е довело до допълнителни разходи за
дружеството, както и че други клиенти, които не са сключили такъв договор са заплащали
цената на всяка отделна услуга. Счита, че противоречие с добрите нрави има само при
такава нееквивалентност на престациите, при която едната от тях е практически нулева.
Иска присъждане на направените по делото разноски, а в условията на евентуалност прави
възражение за прекомерност на направените и претендирани от ищеца разноски.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, като прецени събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и съобрази приложимия закон, прие за установено от
фактическа страна следното:
На 27.08.2022 г. между ищеца Н. Д. И. и „Микро Кредит“АД е сключен Договор за заем
Mikrocredit Online№8052-00142641. С него е уговорено заемодателят да предостави на
заемателя сумата 900 лв. в заем, която сума следва да бъде върната на 12 месечни вноски по
92,44 лв. всяко от тях. Като обща сума за плащане е посочена 1109,28 лв., респ. 209,28 лв.
договорна лихва съответно годишния лихвен процент е 40,47 %. Като чиста сума за
получаване от заемателя е посочена 900 лв.
В договора е записан и погасителния план с размера на всяка от вноските.
По делото е представен и договор за допълнителни услуги, който видимо е със шрифт, по-
малък от 12. Предмет на този договор е пакет допълнителни услуги „Разглеждане до
минути“, в който са включени изрично изброени в т.2.1. допълнителни услуги. Цената на
пакета е 955,20 лв. и е предвидено частично плащане на същото на 12 вноски по 79,60 лв. В
този договор е записано, че услугите се предоставят като допълнение като подписания
договор за заем. Заплащането на цената не е обусловено от ползването на тези услуги.
Не са представени доказателства за ползването на услугите от ищеца.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Видно от текста на договора, предметът на същия е пакет от допълнителни услуги,
следователно това се явява акцесорен договор по отношение на договора за кредит. Ето
защо при преценка на твърдението на ищеца, че съдържанието на договора противоречи на
добрите нрави, Съдът следва да вземе предвид и това обстоятелство и да разглежда
задълженията по двата договора в съвкупност.
Прави впечатление фактът, че договорената сума в Договора за допълнителни услуги следва
да се заплаща за "услуги", които не е уточнено дали ще се предоставят или само e
договорена някаква възможност за предоставяне. На следващо място, в договора липсва
уточняване и конкретизиране размера на сумата, дължима от длъжника за всяка една от
услугите, които има възможност длъжникът да поиска от кредитора. Уговорено е
възнаграждението да е дължимо, независимо от обстоятелството дали ще се предостави
някаква услуга или не. Съдът счита този допълнителен договор за нищожен, поради
накърняване добрите нрави – чл.26, ал.1 предл. 3 от закона за задълженията и договорите,
като при изясняване на смисъла на същите следва да се вземат предвид разпоредбите на
закона за потребителския кредит, както и като неравноправен по смисъла на чл.143 от ЗПП.
Добрите нрави са критерии и норми на поведение, които се установяват в обществото,
поради това, че значителна част от хората, според вътрешното си убеждение, ги приемат и
се съобразяват с тях. Те не са писани, систематизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им, съдът следи служебно
/Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК/. При
възмездните сделки, накърняване на добрите нрави има най-често, когато се нарушават
принципа на справедливост и производният му - еквивалентност на престациите.
Уговореното възнаграждение по процесния договор, само поради размера си, е в
противоречие и с двата принципа, тъй като предвиждайки възнаграждение за някакви
бъдещи, неясно определени "услуги" води до липса на еквивалентност на престациите. По
този начин се позволява на кредитора да реализира приход, без последният да полага
допълнително каквито и да било усилия за изпълнение на някакви насрещни задължения.
Ето защо Съдът стига до извода, че в случая този договор не цели да задоволи
имуществения интерес на кредитора, възмездявайки го за изпълнение на някакви негови
задължения, а да го обогати неоснователно, което не отговаря и на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя и е неравноправен по смисъла на чл.143 от ЗПП. Действително
2
законът предвижда свобода на договаряне съдържанието на договора /чл.9 от Закона за
задължения и договорите/ , но автономията на волята означава предвидена от законодателя
възможност на страните свободно да определят съдържанието на договора, като се
съобразяват с повелителните разпоредби на закона и добрите нрави. На следващо място,
чл.10А от ЗПК , регламентира възможностите на кредитора да събира такси и комисионни
за допълнителни услуги, свързани с потребителски кредит, но нормата изключва свързаните
с усвояване и управление на кредита. При разглеждания казус, се установи, че за услугите
„безплатно усвояване“, "безплатно внасяне на вноските", „безплатно плащане“ се изисква
възнаграждение за изпълнение на задължението на кредитора да отпусне сумата и след това
да приеме изпълнението на длъжника по договора за заем. Отделно от това, както е
посочено и по- горе, пакетът включва общо осем "услуги", като в договора няма яснота
какво е дължимото възнаграждение за всяка "услуга", нито те са ясно и точно определени,
каквото е законовото изискване – ал.4 на чл.10А от ЗПК. Само това е достатъчно на съда да
приеме, че този договор има за цел и резултат заобикаляне изискванията на Закона за
потребителския кредит, поради което и е нищожен.
Сключването на този договор като акцесорен към договора за кредит цели заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, която регламентира, че: "Годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България". Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, а именно потребителя, от
страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното
положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР,
законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне
на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат
кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна
злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който
може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на
кредита. Законната лихва по реда на чл.86, ал.2 от ЗЗД се определя по следния начин: към
основния лихвен процент на БНБ, плюс 10 пункта надбавка. Основният лихвен процент
/ОЛП/ на БНБ се движи между 0% и 1%. С оглед нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК, съобразена
с Постановление №426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на
договора се налага заключение, че договореният с договора за кредит лихвен процент от
40,47% е над средния и към максималния размер на ГПР според горепосочената разпоредба,
а добавянето на допълнително задължение чрез Договора за допълнителни услуги ще
повиши същия над рамките на допустимата граница. Целта на сключването на този
допълнителен договор е именно заобикаляне на тази ограничителна разпоредба.
Само за пълнота следва да се отбележи и че е очевидно /и без да са необходими специални
знания/, че представеният договор за допълнителни услуги и полицата са с изключително
ситен шрифт/под 12/, което налага извод за недействителността му съгласно чл.22 от ЗПК.
Това сочи, че ищецът не се е запознал надлежно със съдържанието на същите.
Всичко това налага извода, че освен, че процесният договор противоречи на добрите нрави,
че същият не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата на ответника- търговец и на ищеца - потребител, което води до
неговата нищожност.
Предвид изхода от спора на осн. чл.78 от ГПК на ищцата следва на да се присъдят
направените по делото разноски, както и платеното възнаграждение за един адвокат. В
случая е платена д.т. от 50 лв. и минималното адвокатско възнаграждение, предвидено в
чл.7, ал.2 т.1 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
размер на 400 лв. С оглед този минимум съдът счита, че възражението на ответната страна
за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение с оглед фактическата и правна
сложност на делото е неоснователно.
По гореизложените съображения, Съдът:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН в отношенията между Н. Д. И., ЕГН
3
********** с постоянен адрес гр.Ц. К.***** и "Микро Кредит" АД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "Цариградско
шосе" № 137, ет. 3, представлявано от В. М. В. и Г. А. А., заедно и поотделно,
сключения между тях Договор за допълнителни услуги към Договор за заем
Mikrocredit Online№8052-00142641/27.08.2022 г., поради накърняване на
добрите нрави – чл.26, ал.1 предл. 3 от Закона за задълженията и договорите и
неравноправност – чл.143, ал.1 от Закона за защита на потребителите.
ОСЪЖДА "Микро Кредит" АД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. "Цариградско шосе" № 137, ет. 3, представлявано
от В. М. В. и Г. А. А., заедно и поотделно ДА ЗАПЛАТИ на Н. Д. И., ЕГН
********** с постоянен адрес гр.Ц. К.***** сумата 450 лв. /четиристотин и
петдесет лева/ за направените по делото разноски, в т.ч. и за адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи, на обжалване с въззивна жалба, в двуседмичен срок от
връчването му на страните, пред Окръжен съд- Разград.
Съдия при Районен съд – Разград: _______________________
4