РЕШЕНИЕ
№ 463
гр. Пловдив, 14.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330103481 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 342 ал. 2 от ТЗ и чл. 92 и
чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „Мого България“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Г. М. Димитров“ № 16А, представлявано от ********** И.Х.Г., чрез
пълномощник юрисконсулт К. И. Кр., е предявил против А. Д. М., ЕГН: **********, с
настоящ адрес: ************************, иск за признаване на установено, че ответникът
му дължи присъдените със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 260768/ 13.10.2020 г.
по частно гр. дело № 13146/ 2020 г. на ПРС, XVI гр. с-в, парични суми, както следва: сумата
в общ размер на 4 042, 85 лева, формирана от: сумата от 1 379, 76 лева- падежирали и
непогасени лизингови вноски за главница по договор за финансов лизинг със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив № **********, дължими за периода
10.04.2020 г.- 16.07.2020 г.; сумата от 150, 20 лева- падежирали и непогасени лизингови
вноски за възнаградителна лихва по договор за финансов лизинг, дължими за периода
10.05.2020 г.- 16.07.2020 г.; сумата от 1 196, 37 лева- неустойка за прекратяване на договора
по вина на лизингополучателя, начислена еднократно към датата на прекратяване на
договора за лизинг, на основание чл. 15.5 от ОУ; сумата от 76, 52 лева- заплатени от
лизингодателя застрахователни премии, на основание чл. 14.4., вр. чл. 8.7.10 от ОУ; сумата
от 1 240 лева- разходи за възстановяване на лизингов актив, на основание чл. 8.6. от ОУ,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда-
1
12.10.2020 г. до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за финансов лизинг
със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив № **********,
като на ответника с протокол от 20.06.2018 г. било предоставено ползването на лек
автомобил „Хонда Сивик“, рег. № **********. Ответникът заплатил първа авансова вноска
и разходите, като финансирането било в размер на 7 055 лева. Клиентът приел условията на
договора и поел задължението да заплаща месечните вноски за ползването на вещта.
Договорът бил със срок от 27 месеца и изтичал на 10.09.2020 г., съгласно погасителния
план, при фиксиран лихвен процент от 39, 60 % и размер на всяка вноска от по 398, 79 лева.
Лизингополучателят преустановил плащанията на 04.03.2020 г., като последното било в
размер на 1 345 лева. Така неплатена останала част от вноска 22 до вноска 25. В тази връзка
ищецът направил до ответника изявление за разваляне на договора, но лизингополучателят
продължил да ползва вещта до 06.07.2020 г., когато я върнал с протокол. Неплатените
месечни вноски възлизали на сумата от общо 1 529, 96 лева, включващи главница от 1 379,
76 лева и възнаградителна лихва от 150, 20 лева. Съгласно чл. 15.5 от ОУ към договора
ответникът дължал и неустойка за прекратяване на договора по негова вина в размер на три
месечни вноски, или на сумата от общо 1 196, 37 лева. На основание чл. 8.6, вр. чл. 8.7.5. от
ОУ лизингополучателят трябвало да възстанови и разходите по задължителната застраховка
„ГО“, платена от ищеца на застрахователния брокер в полза на „Лев Инс“ АД. Отделно от
това, на основание чл. 14.4., вр. чл. 8.7.10 от ОУ, ответникът дължал и направените разходи
за възстановяване владението на автомобила, съгласно фактура № 348/ 03.08.2020 г. За
събиране на дължимите суми било подадено заявление по чл. 410 от ГПК, като по
образуваното частно гр. дело № 13146/ 2020 г. на ПРС, XVI гр. с-в, била издадена заповед за
изпълнение, връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, поради което се
предявявал настоящият установителен иск. Претендират се разноските по делото. В съдебно
заседание страната не се явява, но депозира писмени становища. Представя и писмена
защита.
В срока по чл. 131 от ГПК назначеният особен представител на ответника е подал писмен
отговор, с който оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че липсвали
доказателства за дължимите суми, за тези, които били заплатени, а и не ставало ясно как
били формирани размерите на претенциите за лихви и разходи за застраховка. Същото се
отнасяло и до разходите за възстановяване на лизингов актив, доколкото тук пък липсвал
договор с трето лице за изземване на актива. Претенцията се явявала неоснователна, защото
нито договора бил прекратен, нито пък ответникът упражнявал фактическа власт върху
вещта. С протокол от 16.06.2020 г. ответникът доброволно върнал лизинговия актив на
ищеца, макар и месец по- късно договорът за лизинг да бил прекратен. Неустойката в
размер на три лизингови вноски била нищожна поради накърняване на добрите нрави и
надхвърляла функциите на неустойката. Моли за отхвърляне на исковете. В съдебно
заседание особеният представител поддържа отговора.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът установява следното:
2
Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 260768/
13.10.2020 г., по частно гр. дело № 13146/ 2020 г. на ПРС, XVI гр. с-в, е разпоредено
ответникът да заплати на ищеца следните парични суми: сумата от 1 379, 76 лева-
падежирали и непогасени лизингови вноски за главница по договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив № **********,
дължими за периода 10.04.2020 г.- 16.07.2020 г.; сумата от 150, 20 лева- падежирали и
непогасени лизингови вноски за възнаградителна лихва по договор за финансов лизинг,
дължими за периода 10.05.2020 г.- 16.07.2020 г.; сумата от 1 196, 37 лева- неустойка за
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, начислена еднократно към датата
на прекратяване на договора за лизинг, на основание чл. 15.5 от ОУ; сумата от 76, 52 лева-
заплатени от лизингодателя застрахователни премии, на основание чл. 8.6. от ОУ; сумата от
1 240 лева- разходи за възстановяване на лизингов актив, на основание чл. 8.6. от ОУ, ведно
със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда-
12.10.2020 г. до окончателното й изплащане, както и разноските по делото в общ размер на
180, 86 лева.
Страните са сключили договор за финансов лизинг със задължително придобиване на
собствеността върху лизинговия актов № **********/ 19.06.2018 г. за срок от 27 месеца,
относно лек автомобил „Хонда Сивик“, рег. № **********, при финансиране в размер на 7
055 лева, с фиксиран ГЛП- 39, 60 % и ГПР- 48, 32 %, лихва по кредита в размер на 3 642, 48
лева и такса- 100 лева.
Като писмени доказателства във връзка с горното са представени договора за лизинг,
погасителен план на вноските, приемо- предавателен протокол и пълномощно за
застраховка, стандартен европейски формуляр за преддоговорна информация, Тарифа и
общите условия за лизинга, декларации, сметка за застраховки. МПС- то е предадено на
лизингодателя с протокол от 20.06.2018 г.
До ответника е изпратено и съответно получено от лицето уведомление за прекратяване
на договора във връзка с неизпълнение на задълженията му по договора, както и е приложен
протокол за връщане на автомобила от 16.06.2020 г.
Представени са още договори на ответника за поръчка с трети лица във връзка с действия
по изземване на лизингови активи от длъжници, анекс към него и фактура.
Прието е и заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице след
проверка на писмените доказателства по делото и в счетоводството на ищеца е изчислила
размерът на платените по договора суми от ответника- 10 079, 57 лева, размерът на
неплатените вноски за главница- 1 379, 76 лева и лихва- 150, 20 лева за периода 10.04.2020
г.- 16.07.2020 г., размерът на неустойката- 1 196, 37 лева (последните три лизингови вноски
с настъпил падеж), размерът на неплатената застраховка „ГО“- 76, 52 лева и неплатените
разноски за възстановяване- 1 240 лева с ДДС по фактури, като сумите изцяло съвпадат с
претенциите по исковата молба.
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Няма спор, че между страните е сключен договор за лизинг на лек автомобил, който
3
договор обвързва всяка от страните със съответните й права и задължения. С подписване на
съглашението страните са се съгласили както със съдържанието на договора, така и с
общите условия, като са ги приели без резерви и същите дължат съответното изпълнение.
Ищецът е изпълнил своите задължения, свързани с предаване на лизинговата вещ, която е
била получена от ответника и приета без възражение относно качество, т.е. в състояние,
годно за използването й по предназначение. В тежест на ответника е да докаже
изпълнението на неговите задължения по лизинга- за заплащане на месечните вноски и
всички съпътстващи суми като разходи по договора.
По смисъла на чл. 345 ал. 1 и 2 от ТЗ, във връзка с чл. 233 ал. 2 от ЗЗД и чл. 8.1. от ОУ към
договора за лизинг, лизингополучателят дължи заплащане на месечните лизингови вноски
за ползването на вещта, ведно с всички разноски във връзка с ползването. По делото се
установява от ССчЕ, че ответникът е плащал вноските си до 04.03.2020 г. или до 22- ра
вноска от погасителния план, след което е преустановил изпълнение на задълженията си. По
смисъла на чл. 13.5. от ОУ, лизингодателят има право да го прекрати в случай на забава на
лизингова вноска с повече от 5 дни от падежа по погасителния план. В този смисъл е
направено и изрично изявление до ответника с писмо от 14.07.2020 г., с което ищецът го е
уведомил, че именно поради неплащането разваля сключения между страните договор.
Уведомлението е получено от лизингополучателя, поставил свой подпис и вписал имената
си в него, като документът не е оспорен откъм автентичност или съдържание. В същия е
посочено и какви са дължимите суми по договора във връзка с прекратяването му по вина на
лицето.
Във връзка с оспорването на ответника за датата на прекратяване, следва да се отбележи,
че действително в протокола за връщане на автомобила е посочено, че предаването на
владението е станало на 16.06.2020 г. Ищецът твърди, че е налице техническа грешка при
изписване на датата, която реално била един месец по- късно, а особеният представител на
ответника поддържа тезата, че именно на посочената дата бил върнат автомобила, поради
вноски след това не се дължали. Като частен писмен документ, този протокол няма
достоверна дата, поради което той следва да се обсъжда в контекста на останалите събрани
по делото доказателства. От една страна няма никаква житейска логика, ако действително
МПС- то е било върнато на 16.06.2020 г., то един месец по- късно до ответника да се
отправя (и да му се връчва) изрично писмо, в което да се посочва, че той следва да върне
лизинговия актив поради прекратяване на договора. Ако лицето вече е било предало
автомобила, то не е следвало да подписва уведомлението, с което поема това задължение,
след като вече го е било изпълнило. В този смисъл по- достоверно е да се приеме, че
действително в протокола за връщане е била допусната грешка в изписване на месеца. От
втора страна, което е и правното основание за възможността за прекратяване на договора,
следва да се имал предвид, че според специалната норма на чл. 6 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, до два месеца след отмяната му (или до
14.07.2020 г.) договор за финансиране не може да бъде развален поради неизпълнение.
Оттук следва, че най- ранната възможна дата, на която въобще е можел да бъде прекратен
поради неплащане процесният договор, е точно 14.07.2020 г., когато е изпратено
4
уведомлението на длъжника за това. Затова съдът намира, че автомобилът е бил върнат на
собственика на 16.07.2020 г., когато вече договорът е бил едностранно развален от
лизингодателя.
Няма спор, че от момента на последното плащане до този на връщане на МПС- то
ответникът дължи лизинговите вноски, доколкото през този период договорът е действащ и
изисква изпълнението му от длъжника, още повече, че същият е ползвал през това време и
автомобилът и противното би означавало той да се обогати неоснователно за чужда сметка.
Така първата претенция за главница за времето 10.04.2020 г.- 16.07.2020 г., която според
вещото лице възлиза на сумата от 1 379, 76 лева, се явява основателна и следва да се уважи.
Пряко свързана с тази претенция е и втората- за възнаградителна лихва, която би се
дължала дори и при действащ договор и редовно изпълнение от длъжника, доколкото е
свързана с възнаграждението на кредитора, предоставил парични средства на кредит за
съответния период от време. Пак според заключението на ССчЕ тази сума е в търсения с
исковата молба размер от 150, 20 лева за неплатените лизингови вноски до прекратяване на
договора, като тя също следва да се уважи.
Третата претенция е свързана с неустойка за предсрочното прекратяване на договора по
вина на лизингополучателя. Според чл. 15.5 от ОУ към договора се дължи неустойка в
трикратния размер на последните три вноски с настъпил падеж преди прекратяване на
договора. Вещото лице е изчислило тази сума на общо 1 196, 37 лева (3 х 398, 79 лева).
Както вече се посочи, развалянето на договора е станало по вина на ответника, предвид
неизпълнение на задълженията му по договора- неизвършено плащане на месечни вноски.
Неустойката тук има компенсаторен характер, като размерът й е ограничен до три месечни
вноски, като тя следва да обезщети лизингодателя за вредите от предсрочното прекратяване
на договора по вина на другата страна. В този смисъл тя не е в противоречие с добрите
нрави, а е израз на свободата на договаряне, като отделно от това не подлежи и на
намаляване поради прекомерност, доколкото случаят касае търговска сделка.
Следващата претенция е свързана с направени от ищеца разходи за застраховка, които
подлежат на възстановяване на лизингодателя по чл. 8.6. от ОУ. Ищецът в качеството си на
собственик на автомобила го застрахова в своя полза, но всички разходи по застраховката и
свързаните с това плащания са за сметка на лизингополучателя и така заплатените
застрахователни премии по застраховка „Гражданска отговорност“ следва да се поемат от
ответника, който е длъжен да възстанови тези разходи. Размерът на това задължение се
доказва както от представените писмени доказателства (сметка за начислени
застрахователни премии и преводно нареждане), така и от заключението на ССчЕ, като
сумата тук е в размер на 76, 52 лева.
Последната претенция е свързана с направени разходи по възстановяване държането на
лизинговия актив при прекратяване на договора поради неизпълнение и тяхното
възстановяване, като основанието за това е чл. 14.4., вр. чл. 8.7.10 от ОУ. Още в
уведомителното писмо до ответника за прекратяване на договора е посочено, че той дължи
разходи за издирване и изземване на автомобила, като лицето се е съгласило с това
обстоятелство, подписвайки документа. Отделно от това, по делото са представени договор
5
за поръчка с трето лице, което срещу възнаграждение е поело задължението да извършва
въпросната услуга, като в тази връзка е приложена и фактура. Вещото лице също е
установило, че счетоводно съответната сума от 1 240 лева за възстановяване на лизинговия
актив е начислена при ищеца, поради което тя следва да се възложи в тежест на ответника.
Така всички разходи, които следва да плати лизингополучателя, се дължат на виновното
неизпълнение на неговото основно задължение по договора, свързано с изплащане в срок на
дължимите суми за месечни вноски във връзка с ползването на автомобила. Именно това
неизпълнение е довело до развалянето на договора и до начисляване на допълнителни
разноски. В хода на процеса ответникът не установява, че е погасил търсените суми,
респективно- че те не се дължат на основание, изключващо основанията, на които са
начислени от ищеца, поради което са налице всички предпоставки за уважаване на
предявените искове.
В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува съответното парично
вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение. Вземането за
разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на т. 12 от ТР № 4/ 2013 г.
на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се произнесе с изричен
осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение.
Предвид изхода на делото- уважаването на исковите претенции изцяло, на основание чл.
78 ал. 1 от ГПК ответникът дължи разноски на ищеца. Ищецът е направил следните
разноски в процеса, за които е представил списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за
действителното им заплащане: държавна такса в размер на 124, 33 лева, депозит за особен
представител на ответника в размер на 513 лева, депозит за вещо лице по ССчЕ в общ
размер на 250 лева и юрисконсултско възнаграждение, претендирано в размер на 300 лева,
по отношение на което обаче съдът намира, че същото следва да бъде определено в
минималния размер от 100 лева, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната
помощ, вр. чл. 78 ал. 8 от ГПК, с оглед фактическата и правна сложност на делото.
Ответникът е представляван от особен представител в процеса, на когото принципно се
дължи възнаграждение, внесено от ищеца, без значение от изхода на делото, като същото
вече му е изплатено след поискване, чрез издаване на РКО.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК №
260768/ 13.10.2020 г., издадена по частно гр. дело № 13146/ 2020 г. на ПРС, XVI гр. с-в, А.
Д. М., ЕГН: **********, с настоящ адрес: ************************, ДЪЛЖИ на „Мого
България“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Г.
М. Димитров“ № 16А, представлявано от ********** И.Х.Г., сумата в общ размер на 4 042,
85 (четири хиляди и четиридесет и два лева и осемдесет и пет стотинки) лева, формирана,
както следва: сумата от 1 379, 76 лева- падежирали и непогасени лизингови вноски за
главница по договор № **********/ 19.06.2018 г. за финансов лизинг със задължително
6
придобиване на собствеността върху лизинговия актив „Хонда Сивик“, рег. № **********,
дължими за периода 10.04.2020 г.- 16.07.2020 г.; сумата от 150, 20 лева- падежирали и
непогасени лизингови вноски за възнаградителна лихва по договор за финансов лизинг,
дължими за периода 10.05.2020 г.- 16.07.2020 г.; сумата от 1 196, 37 лева- неустойка за
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, начислена еднократно към датата
на прекратяване на договора за лизинг, на основание чл. 15.5 от ОУ; сумата от 76, 52 лева-
заплатени от лизингодателя застрахователни премии по застраховка „Гражданска
отговорност“, на основание чл. 8.6. от ОУ; сумата от 1 240 лева- разходи за възстановяване
на лизингов актив, на основание чл. 14.4., вр. чл. 8.7.10 от ОУ, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда- 12.10.2020 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА А. Д. М., ЕГН: **********, с настоящ адрес: ************************, да
заплати на „Мого България“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Г. М. Димитров“ № 16А, представлявано от ********** И.Х.Г., разноските в
заповедното производство в размер на 80, 86 (осемдесет лева и осемдесет и шест стотинки)
лева- за държавна такса и в размер на 100 (сто) лева- за юрисконсултско възнаграждение,
както и разноските по настоящото дело, както следва: държавна такса в размер на 124, 33
(сто двадесет и четири лева и тридесет и три стотинки) лева, депозит за особен представител
на ответника в размер на 513 (петстотин и тринадесет) лева, депозит за вещо лице по ССчЕ
в размер на 250 (двеста и петдесет) лева и юрисконсултско възнаграждение, определено от
съда в размер на 100 (сто) лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ___________/п/____________
7