О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер 584 Година,
2018 Град Бургас
Бургаският окръжен
съд…..……....……… граждански състав …………………………..
на двадесет и седми юни
………..….…….…….. Година две хиляди и осемнадесета
в закрито заседание в
следния състав:
Председател: Радостина Калиманова
Членове: …………………………………
Съдебни заседатели: ……………………..…………
Секретар
………………………………………………………………………………….………
Прокурор
…………………………………………………………………………….……………
като разгледа
докладваното от …….....…… Р. Калиманова …………………………….
търговско дело № ………..
465 ....…. по описа за ………. 2017 …………. година.
Производството
по делото е образувано по повод исковете на „ОББ“ АД, ЕИК *********, със
седалище град София и адрес на управление район „Триадица“, бул.„Витоша“№89Б,
представлявано от всеки двама от изпълнителните директори, действащи заедно или
от всеки изпълнителен директор, действащ заедно с прокуриста Христина Атанасова
Филипова против Д.А.А., ЕГН **********,***, п.к. 8284, ул. „Здравец“ №2 за
приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 109173.52 евро,
представляваща главница по договор за предоставяне на ипотечен кредит от
08.07.2008 година, изменен и допълнен с допълнителни споразумения №№
1/21.12.2009 година, 2/18.08.2011 година, 3/15.03.2012 година, 4/19.05.2012 година
и 5/21.10.2013 година; сумата от 19410.14 евро - договорна лихва за периода от
20.07.2015 година до 26.03.2017 година по чл.5 от същия договор за кредит; сумата
от 4172.57 евро - наказателна лихва за периода от 20.07.2015 година до
27.06.2017 година по чл.6 от договора за кредит, ведно със законна лихва от
03.07.2017 година до изплащане на претендираните суми, за които в полза на
ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ чл.417 от ГПК от 04.07.2017 година по гражданско дело № 318/2017 година
по описа на Районен съд-Царево. Претендира се от ищцовата страна и присъждането
в нейна полза на сторените в заповедното, както и в настоящото исково
производство съдебно-деловодни разноски. В подкрепа на отправените искания
представя и ангажира доказателства.
Твърди
се в исковата молба, по повод на която е образувано настоящото производство, че
на 08.07.2008 година между страните по същото бил сключен договор за
предоставяне на ипотечен кредит, по силата на който банката предоставила на
кредитополучателя банков кредит в размер на 125000 евро за закупуване и ремонт
на недвижим имот, представляващ 1/2 идеална част от дворно място, находящ се в
град Китен, община Приморско, ул. „Акация” №2, съставляващо по нотариален акт
УПИ Х-118 в кв.8 по плана на град Китен, а по скица ПИ с идентификатор
№37023.501.358, ведно с правото на строеж за изграждане в северозападната част
на жилищна сграда със стаи за настаняване и ЗОХ с РЗП 740.25 кв.м. Сумата по
кредита била изцяло усвоена на 10.07.2008 година по IBAN ***.
Кредитът
бил предоставен при годишна лихва за редовна главница в размер на 6.7%, като
било уговорено, че олихвяването се извършва ежемесечно /чл.5 ал.1 и ал.2 от
договора за кредит/. При забава на плащането на главницата от
кредитополучателя, включително при предсрочна изискуемост на целия дълг,
банката олихвявала просрочените суми по главницата с наказателна лихва,
включваща договорен лихвен процент за редовна главница и наказателна надбавка в
размер на 5 пункта /чл.6 ал.1 от договора/.
Уговорено
било, също така, заплащането на първоначална такса в размер на 1.25% върху
размера на разрешения кредит, платима при неговото усвояване, както и годишна
такса за управление в размер на 0.5% върху остатъка от главницата по кредита,
платима ежемесечно и включена в размера на месечната анюитетна вноска /чл.7
ал.1 и ал.2 от договора за кредит/.
Погасяването
на кредита следвало да се извърши на 324 месечни анюитетни вноски в размер на
894.36 евро всяка една, с падеж на 2-ро число на всеки месец, считано от 20.08.2008
година, съгласно чл.12 от процесния договор. Крайния срок за връщане на
средствата по кредита бил определен до 20.07.2035 година в случай, че
погасяването му се извършвало на уговорени в договора месечни погасителни
вноски, без да се допускат просрочия в плащането им.
На
21.12.2009 година страните подписали допълнително споразумение № 1 към договора
за кредит, с което констатирали и признали за установен в отношенията между тях
размера на непогасеното задължение към 20.12.2009 година - 123833.44 евро; уговорили
погасяването на кредита да се извърши при нов погасителен план, на месечни
вноски, както следва: 18 месечни погасителни вноски в размер на 673.89 евро
всяка една, дължими на всяко 20-то число на месеца, считано от 20.01.2010 година
и месечни вноски в размер на 913.89 евро всяка една, дължими на всяко 20-то
число на месеца, считано от 20.07.2011 година.
На
18.08.2011 година било подписано допълнително споразумение № 2, с което след
констатация и признаване на дълга към 20.07.2011 година, а именно в размер на 120637.91
евро, страните уговорили погасяването му да се извърши при нов погасителен
план, на месечни вноски, както следва: 18 месечни погасителни вноски в размер
на 674.38 евро всяка една, дължими на всяко 20-то число на месеца, считано от
20.08.2011 година и 278 месечни вноски в размер на 50.19 евро всяка една,
дължими на всяко 20-то число на месеца, считано от 20.02.2013 година.
На
21.10.2013 година било подписано допълнително споразумение № 5 към процесния договор,
в което отново била залегнала констатация на страните за размера на
непогасеното задължение към 21.10.2013 година, а именно сумата от 112955.14
евро. С него те удължили уговорения краен срок за връщане на кредита до
20.07.2039 година, при нов погасителен план, на месечни вноски, както следва:
18 месечни погасителни вноски в размер на 61 евро всяка една, дължими на всяко
20-то число на месеца, считано от 20.11.2013 година и 291 месечни вноски в
размер на 93 евро всяка една, дължими на всяко 20-то число на месеца, считано
от 20.05.2015 година. Съгласно чл.8 от същото, при пълно или частично неплащане
на две погасителни вноски, кредитът ставал автоматично предсрочно изискуем, без
да е необходимо кредитополучателят да бъде уведомяван.
Считано
от 20.07.2015 година, ответникът изпаднал в просрочие на задълженията си за
заплащане на месечните погасителни вноски по договора за кредит, като
погасителната вноска с падеж 20.07.2015 година, както и всички следващи вноски
не били платени. Поради това, на 20.08.2015 година, с просрочието на втора поред
погасителна вноска, настъпили обективните предпоставки за обявяване на
предсрочната изискуемост кредита при условията на чл.8 от допълнително
споразумение № 5/21.10.2013 година. На 27.03.2017 година, предвид неплащане към
този момент на общо 21 броя погасителни вноски с общ размер на просрочията от
19609.17 евро, дължими за периода от 20.07.2015 година до 26.03.2017 година
включително, на основание чл.8 от допълнително споразумение №5/21.10.2013 година
банката обявила кредита за предсрочно изискуем, като уведомила за това
кредитополучателя с уведомление изх. № 107683_19/27.03.2017 година. Уведомлението
за предсрочна изискуемост било връчено на ответника на 19.06.2016 година чрез
нотариална покана №122, том I, рег. № 2153/09.06.2017 година на нотариус с район
на действия Районен съд-Царево, с рег. № 370 на НК.
На
04.07.2017 година, позовавайки се на настъпилата предсрочна изискуемост, банката
се снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по частно гражданско дело № 318/2017
година по описа на Районен съд-Царево, с които длъжникът Д.А.А. бил осъден да и
заплати посочените по-горе суми, предмет на установяване в настоящия процес. Въз
основа на издадения изпълнителен лист за събиране на сумите било образувано
изпълнително дело № 20178020401035/2017 година по описа на ЧСИ с рег. № 802, с
район на действие Бургаския окръжен съд. В срока за доброволно изпълнение
длъжникът подал възражение по чл.414 от ГПК срещу издадената заповед за
изпълнение, което именно обуславяло правния интерес на ищеца от предявяване на
настоящите искове.
Ответникът,
на когото съдът е изпратил препис от исковата молба и доказателствата към нея,
в указания от закона и съда срок е депозирал писмен отговор. В същия е изразено
на първо място становище, че предявените искове са недопустими, тъй като са
предявени извън преклузивния срок по чл.415 ал.1 от ГПК. Тази недопустимост е
обоснована с предявяването им пред съда от лице, което нямало представителна
власт. Сочи се в тази връзка, че пълномощното за същото лице, издадено въз
основа на друго пълномощно с рег.№6224 от 25.08.2017 година, нотариално
заверено, било подписано от Франк Тео Джи Ем Янсен в качеството му на
изпълнителен директор на „ОББ“АД, който бил поданик на Кралство Белгия без
участие на преводач. Пълномощното било нищожно поради нарушение на чл.582 ГПК,
чл.574 ГПК и чл.576 ГПК, тъй като нотариалното действие изисквало, когато едно
лице не владее български език писмено и говоримо, пълномощното да бъде
подписано от него в присъствие на преводач. Поради това именно пълномощникът
бил лишен от представителна власт за предявяване на исковете в преклузивния
срок по чл.415 ал.1 от ГПК и подписване на исковата молба. Последващо одобрение
на неговите действия не можело да санира това процесуално нарушение, тъй като това
отново щяло да е извън рамките на преклузивния срок по чл.415 ал.1 от ГПК,
който срок не подлежал на възстановяване.
Твърдението
за недопустимост е обосновано и с това, че в преклузивния срок ищецът не бил
представил справка по чл.366 от ГПК, която да съдържа необходимите изчисления
за определяне на дълга, което от своя страна съставлявало съществена пречка да
изложи възражения по размера на исковете.
При
условията на евентуалност е въведено твърдение за неоснователност на исковете,
като същите са оспорени по основание и размер. Сочи се в тази връзка на първо
място, че не била настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит - липсвало
валидно обявяване на кредита за предсрочно изискуем. В уведомлението за
обявяване на предсрочна изискуемост по договори за кредит изх.
№107683-19/27.03.2017 година не бил посочен размера на конкретните дължими
погасителни вноски /суми/, претендирани от кредитора и кои месеци и години
конкретно обхващат те като период на плащане. В случая не бил осъществен
фактическия състав на чл.60 ал.2 от ЗКИ, която норма била императивна и изисквала
„кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една
или повече вноски по кредита” на договорените дати за плащане. Липсвало
волеизявление на кредитора в този смисъл по отношение на конкретните вноски и
периода на неплащането им. Непосочването в нотариалните покани на конкретните
дължими вноски, които не били внесени в срока за плащане създавало неяснота от кой
момент е изискуемо вземането и е съществено нарушение на закона /ЗКИ/.
Въведено
е на следващо място възражение за нищожност и изначална неравноправност по
смисъла на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ на клаузата на чл.5 ал.3 от
договора за предоставяне на ипотечен кредит от 08.07.2008 година, изменен с
допълнителни споразумения. Същата давала право на банката едностранно да
променя размера на лихвения процент в зависимост от размера на инфлацията,
основния лихвен процент на БНБ и пазарните условия, без тези фактори да са
конкретизирани в договора за кредит. Поради нищожността на клаузата, банката
нямала право да повишава едностранно размера на лихвения процент повече от 6.7%
годишно за целия период на кредита. Въпреки това, кредиторът поискал ответникът
да заплаща увеличен годишен лихвен процент и цената на услугата /лихвата/ била
увеличена от него многократно без основание за това. От вноска в размер на
618.19 евро през 2014 година банката увеличила неправомерно този размер до
933.77 евро месечно, което било недобросъвестно поведение от нейна страна по
смисъла на чл.143 от ЗЗП. Кредиторът увеличил годишния лихвен процент
едностранно без съгласие от ответника до 10.3% над първоначално уговореният
размер и при липса на основание за това. В случая липсвала основателна причина
за едностранното изменение на лихвения процент само в посока неговото
увеличение по преценка единствено на банката. Съгласно практиката на Съда на ЕС
по прилагането на Директива 93/1З/ЕИО относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, съдът бил длъжен служебно да разгледа въпроса за
нищожността и ако е налице, да я установи.
Изложени
са и аргументи за нищожност на процесната клауза, като в тази връзка на първо
място се поддържа, че тя не била индивидуално уговорена от ответника, както и че
била част от стандартните, изготвени предварително и типови условия на банката,
върху съдържанието на които ответникът нямал възможност да оказва влияние и
прилагани по отношение на неограничен брой потребители. Въз основа на същата той
бил заплатил по-висок размер възнаградителна лихва в сравнение с дължимата
такава, а от там и на главницата.
Изложени
са на следващо място доводи за нищожност по чл.146, ал.1 във връзка с общата
разпоредба на чл.143 от ЗЗП - процесната клауза на чл. 5 ал.3 от договора за
кредит била уговорка в негова вреда като потребител, тъй като ищецът си запазвал
правото да вдига лихвения процент по кредита до размери, които не можели да
бъдат контролирани по никакъв начин, без да е посочена горна граница. Това било
недобросъвестно поведение от негова страна, защото водело до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, и то във
вреда на последния. Тя позволявала на ищеца да накърнява договорното
равноправие и едностранно да променя лихвения процент по кредита, а оттам и
значително да завишава погасителните вноски и размера на неговата главница. По
този начин се осуетявала възможността за промяна на лихвения процент по
кредита, в случая когато тази промяна го ползвала като кредитополучател, което
създавало неоправдана привилегия за банката.
Сочи се
и нищожност по чл.146, ал.1 във връзка с чл.144, ал.2, т.1 във връзка с чл.143,
т.10 от ЗЗП - процесната клауза позволявала на търговеца да променя едностранно
условията на договора за банков кредит въз основа на непредвидено в него
основание. Пазарните условия били най-общо посочени и без конкретизация в
договора. Не ставало ясно при какво точно състояние на същите и при какъв
размер на инфлацията банката имала право едностранно да увеличи ГЛП в неговата
цялост, поради което процесната клаузи водела до значително неравновесие между
правата и задълженията на банката и кредитополучателя и не отговаряла на
изискването за добросъвестност. Липсвала възможност за намаляване на лихвата
при аналогична обратна промяна на състоянието на пазарните условия, тъй като те
не били конкретизирани, а от друга страна никъде в допълнителните споразумения
не било посочено конкретно основание за увеличение размера на погасителната
вноска по кредита и на възнаградителната лихва. След като страните се били
съгласили, че размера на възнаградителната лихва ще се определя при
съобразяване с тази промяна съгласно чл.5 ал.3 от кредитния договор, за да е
налице равнопоставеност, рискът от промяната следвало да се носи от двете
страни по търговската сделка, а не само от ответника. Ето защо, липсата на
възможност да бъде изменен годишният лихвен процент, когато състоянието на
пазарните условия сочи към намаление на годишната лихва, поставяло ответника
като кредитополучател в неравнопоставено положение спрямо търговеца, за който
била договорена обратната възможност - да увеличава размера на погасителната
вноска при увеличен размер на годишната лихва повече от уговорения по договора
за кредит. Това обстоятелство давало възможност на банката да променя
едностранно размера на договореното възнаграждение въз основа на непредвидено в
договора основание.
Според
ответника, посочена от него клауза е нищожна и на основание чл.146, ал.1 във
връзка с чл.143, т.12, предл. 2-ро от ЗЗП - същата давала възможност на
търговеца да увеличава цената, респективно годишната лихва без ответника като
потребител да има право в този случай да се откаже от кредитния договор, ако
окончателната цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването
на договора. Така формулирана процесната клауза не позволявала на ответника
като потребител да преценя икономическите последици от сключването на договора.
В случая цената на услугата /цената на стоката пари/ била лихвата, която той
заплащал и за срока до края на договора тя се завишавала многократно. За
ответника като потребител на финансова услуга не бил уговорена в договора
нарочна възможност при такава хипотеза да се откаже от него. В случая банката
не се съобразявала с договорената цена и използвайки значителната
неравнопоставеност между субектите и това, че е икономически по силната страна,
му налагала едностранно промяна на цената на стоката чрез увеличаване на
годишната лихва и повишаване размера на погасителните вноски. В процесния договор
не бил посочен ГПР /годишния процент на разходите/ по кредита, което било
задължение на кредитора по ЗПК. Това обстоятелство също не позволявало на
ответника като потребител да прецени икономическите последици от сключването на
договора.
Налице
е нищожност по и чл.146, ал.1 във връзка с чл.143, т.13 от ЗЗП – търговецът
имал изключителното право да тълкува клаузите на договора и да преценя
промяната на размера на лихвения процент към неговото увеличение и размера на
погасителните вноски към увеличение, но не и към неговото цялостно намаление
при промяна на нивото на инфлацията и на състоянието на пазарните условия и
всички други обстоятелства, посочени в ОУ.
Във
връзка с възражението за нищожност на процесната клауза ответникът е възразил
срещу размера на дълга и този на погасителните вноски, посочени в разпоредбите
на чл.1 и чл.2 от допълнително споразумение №1/21.12.2009 година, №2/18.08.2011
година и №5 от 21.10.2013 година. Същият не отговарял на действителния размер,
като не били посочени основанията за увеличаването му от кредитора. Той е
възразил и против размера на договорната възнаградителна лихва по чл.5 от
договора за кредит, както и на наказателната лихва, като счита, че не дължи последната.
Изтъква
се на следващо място, че поради плащането от негова страна на неправомерно
завишени погасителни вноски, на основание процесната нищожна клауза на чл.5
ал.3 от договора за кредит той не бил изпадал в забава на плащането /просрочие/
от дати 20.07.2015 година и на 20.08.2015 година, посочени в исковата молба. Освен
това, исковите претенции били формирани като размер не само на основание договора
за кредит, а били неоснователна комбинация от задължения по трите допълнителни
споразумения №1/2009 година, №2/2011 година и №5/2013 година към него заради
вписване на нови суми по главницата и увеличен размер на погасителните вноски,
записан в тях, без ответникът да е бил информиран от кредитора как са били
изчислени тези суми към момента на подписването на допълнителните споразумения.
Неоснователно се търсели и лихви, начислени по така посочените по-горе три
допълнителни споразумения към договора за кредит.
Ищцовата
по делото страна, на която съдът е изпратил препис от отговора и
доказателствата към него, в указания и срок е депозирала допълнителна искова
молба, с която е изразила становище по изложените от ответника твърдения. Сочи се на първо място, че възражението за
процесуална недопустимост на предявения иск по чл.422 ГПК поради пропускане на
установения в чл.415 ал.1 ГПК едномесечен срок за предявяване на исковете е
неоснователно. Изтъква се от ищеца в тази насока, че разпореждането на
заповедния съд с указания за предявяване на иск за установяване на вземането било
получено от представител на банката на 04.09.2017 година. Исковата молба с
приложенията била предадена на куриер на 03.10.2017 година и постъпила в
Бургаски окръжен съд на 04.10.2017 година, т.е. в рамките на едномесечния срок
по чл.415 ал.1 ГПК.
Също
неоснователно е счетено твърдението за нищожност на упълномощаването на
процесуалния представител на банката от единия от изпълнителните директори
поради неучастие при извършване на нотариалната заверка на подписа на преводач.
Изпълнителният директор на ищеца Франк Тео Джи Ем Янсен, при подписването на
пълномощно рег.№ 6224/25.8.2017 година на нотариус с рег.№ 269 в НК с район на действие Районен съд- София,
въз основа на което е бил упълномощен процесуалния пълномощник по делото, бил удостоверил
самоличността си с удостоверение за постоянно пребиваване на гражданин на
Европейския съюз в Република България с № *********, издадено на 11.07.2013 година
от МВР, т.е. най-късно от 11.07.2013 година същият бил постоянно пребиваващ в
страната. След като при тези две заверки нотариусите се били убедили, че Франк
Тео Джи Ем Янсен, ползващ се със статут на постоянно пребиваващ в страната
повече от 4 години разбира изявлението, под което се подписва, те са извършили
надлежно и валидно нотариално удостоверяване.
Сочи
се, че нямало изискване лицето, участващо в нотариалното производство, да
владее български език „писмено и говоримо“, за да може да участва без преводач,
нито такова то да може да прочете материализираното в подписвания документ
изявление. Достатъчно било нотариусът да се убеди, че явилото се лице разбира
смисъла на изявлението и го изразява по своя свободна воля, включително като
при необходимост нотариусът преразкаже или сам преведе изявлението. Именно
затова процесуалният закон поставял изискване за назначаване на преводач при наличието
на две кумулативни предпоставки - участващото в нотариалното производство лице
да не знае български език и езикът, с който то си служи, да е непознат за
нотариуса /чл.582 ГПК/. Освен това, същият не поставял изискване за форма
по-тежка от писмената по отношение на пълномощното за процесуално
представителство, поради което въпросът за действителността на нотариалното
удостоверяване на подписа на изпълнителния директор Франк Тео Джи Ем Янсен,
според ищеца, е и неотносим към валидността на упълномощителната сделка в полза
на неговия процесуален представител.
Наред с
това се изтъква, че дори и да е налице налице някакъв порок в упълномощаването
на процесуалния представител, то това следвало да се квалифицира не като
недопустимост на иска, а като нередовност на исковата молба.
С допълнителната
искова молба всички твърдения и доводи на ответника, изложени в депозирания от
него отговор са оспорени. Изложени са в тази насока следните аргументи, а
именно:
Уведомлението
от 27.03.2017 година на банката за обявяване
вземанията по договора за кредит за предсрочно изискуеми било връчено на
длъжника на 19.06.2017 година чрез нотариална покана. Със свое становище от
28.06.2017 година той отговорил на изявлението във връзка с предсрочната
изискуемост на кредита. В т.1 от същото ищецът надлежно бил уведомил ответника,
че към 26.03.2017 година от него не са били платени 21 броя месечни погасителни
вноски за периода от 20.07.2015 година до 26.03.2017 година, включително
конкретните падежи на първите две просрочени вноски, което именно обстоятелство
го мотивирало да упражни правото си да обяви за предсрочно изискуем целия
кредит при условията на чл.18 от договора. Пак в него бил посочен размера на
задълженията, включително предсрочно изискуемата главница към датата на
съставянето му - 26.03.2017 година.
Освен
това, цитираната от ответника разпоредба на чл.60 ал.2 от ЗКИ нямала отношение
към съдържанието на уведомлението за обявяване на банковите кредити за
предсрочно изискуеми, а поставяла определени изисквания за минимално дължима
информация в извлечението от счетоводните книги, представяно в заповедното
производство на основание чл.417, т.2 от
ГПК.
За неоснователни
са счетени и възраженията срещу размера на претендираните вземания, които
според ответната страна били неправилно формирани на база сключените
допълнителни споразумения към договора за кредит. Доколкото последните били частни
документи, като такива те имали формална доказателствена сила и съставлявали
доказателство, че изявленията, съдържащи се в тях са направени от подписалите
ги лица, включително от ответника Д.А.А.. Същите съдържали насрещни
волеизявления на страните досежно размера на задълженията и начина на
издължаването им на погасителни вноски, които за 18-месечен период от
действието на всяко от споразуменията били в намален размер в сравнение с
първоначалния. Направено е и пояснение, че разликата в размера на наказателната
лихва се дължала на разликата в периода - в исковата молба била включена и
наказателна лихва, дължима за периода между обявяването на кредита за
предсрочно изискуем /27.03.2017 година/ и подаването на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение /03.07.2017 година/, от който момент се считал за
предявен и иска за установяване съществуването на вземането.
Всички
твърдения и доводи, изложени в исковата молба за допуснато от ответника неизпълнение
на задълженията му договора за кредит, дало основание за обявяването на
вземанията на банката за предсрочно изискуеми се поддържат изцяло. В тази
връзка се изтъква, че в тежест на ответника било да докаже изпълнението на
задълженията си за заплащане на вноските по кредита, така както били договорени
от страните, включително с допълнителни споразумения. Наред с това, той дори не
твърдял да е заплатил дължимите към 27.03.2017 година 21 погасителни вноски в
размера, в който според посоченото в становището му от 28.06.2017 година същите
са били дължими, тъй като в периода между 20.07.2015 година и 27.03.2017
година, а и до момента не били извършвани никакви плащания.
Оспорва твърденията на ответника, че въз
основа на чл.5 ал.3 от договора бил заплатил по-висок размер възнаградителната
лихва в сравнение с дължимата такава, а оттам и главница, както и че размера на
претендираните вземания бил неоснователно и едностранно завишен от него.
Съгласно
чл.5 ал.1 от договора за кредит, главницата по кредита се олихвявала с лихвен
процент в размер на 6.7 % годишно, на 324 месечни анюитетни вноски в размер на
894.36 евро всяка. Лихвеният процент, респективно размера на дължимите за
погасяване на кредита анюитетни вноски, включващи съответната част от главница
и лихви бил изменян /както намаляван, така
и увеличаван/ за различни периоди от действието на договора, винаги на база на
постигнато между страните съгласие въз основа на допълнителните споразумения
към договора за кредит №№ 1от 21.12.2009 година, 2 от 18.08.2011 година и 5 от
21.10.2013 година. Със тях били предоставени облекчаващи условия при
издължаването на задълженията по кредита за срок от 18 месеца за всяко от споразуменията,
след което страните договорили лихвени нива, компенсиращи временното намаление
на лихвения процент, за да е налице еднакъв резултат към края на действието на
договора в размера на събраните лихви, съответстващ на първоначално
договорените лихвени нива.
Намаляването
на размера на погасителните вноски за периода от 20.01.2010 година до
20.06.2011 година на 673.88 евро било резултат от намаляване на лихвения
процент за този период, последвано от увеличаване на лихвения процент за
останалия срок на договора и размера на анюитетната вноска от 913.89 евро. Намаляването
на размера на погасителните вноски за периода от 20.08.2011 година до
20.01.2013 година на 674.38 евро било резултат от намаляване на лихвения
процент за този период, последвано от увеличаване на лихвения процент за останалия
срок на договора и размер на анюитетната вноска от 950.19 евро. Намаляването на
размера на погасителните вноски за периода от 20.11.2013 година до 20.04.2015 година
на 618.19 евро било резултат от намаляване на лихвения процент за този период,
последвано от увеличаване на лихвения процент за останалия срок на договора и
размер на анюитетната вноска от 933.77 евро, която не била по-висока от
уговорената с допълнително споразумение №2 вноска от 216.03 евро поради
удължения до 20.10.2039 година краен срок на договора.
Промените
в условията за издължаване на кредита на месечни вноски било извършвано по общо
съгласие на страните въз основа на подписани към договора за кредит
допълнителни споразумения. Банката не била упражнила нито веднъж при действието
на договора за кредит едностранното си право по чл.5 ал.3 от него, което
правело всички твърдения на ответника за едностранна промяна на лихвения
процент по кредита от страна на банката неверни.
Поддържа
се неоснователност на всички оплаквания на ответника за неравноправност,
респективно нищожност на клаузата на чл.5 ал.3 от процесния договор за банков
кредит.
Поначало
всички клаузи на процесния договор за кредит били уговорени индивидуално, а не
при общи условия. Договорните клаузи били препотвърдени от ответника чрез
последващото подписване на допълнителните споразумения, удостоверяващи
остатъчните суми и определящи начина на издължавана на кредита, поради което по
аргумент от чл.146, ал.1 от ЗЗП нямало как да е налице нищожност на отделни
клаузи на договора поради неравнопоставеност по смисъла на ЗЗП и европейското
законодателство.
Изтъква
се, че в случая не била налице нито една от специалните хипотези по чл.143 ЗЗП
по отношение чл.5 ал.3 от договора за кредит по следните доводи:
Не била
налице общата хипотеза на чл. 143 от ЗЗП. Съгласно уговорката по чл.5 ал.3 от
договора, банката имала право едностранно да променя размера на лихвения
процент в зависимост от размера на инфлацията и пазарните условия. Видно от възприетата
формулировка, измененията можели да са в зависимост от размера на инфлацията и
пазарните условия, т.е. ограничени са от обективни пазарни величини, които са
извън контрола на банката.
Липсвал
осъществен фактически състав на чл.143, т.10 от ЗЗП. Ако в случая се разглеждало
правото на банката да изменя лихвения процент по кредита, то това не било предвидено
да става въз основа на непредвидено в договора основание, а при ясно посочени
условия - в зависимост от размера на инфлацията и пазарните условия, които били
извън контрола на банката. Нещо повече, на основание чл.144, ал.2 и ал. 3 от ЗЗП
правната норма на чл.143, т.10 от ЗЗП била неприложима в конкретния случай.
Неприложима
била и посочената от ответника хипотеза на чл.143, т.12 от ЗЗП също на
основание въведеното с чл.144 ал.3 от ЗЗП изключение за сделките с ценни книжа,
финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика
на финансови услуги.
Не била
налице и хипотеза по чл.143 т.13 от ЗЗП - изключително право на банката да
тълкува клаузите на договора, като явно ответникът имал предвид понятията
„инфлация“ и „пазарни условия“, от които зависело приложението на клаузата по
чл.5 ал.3. Съгласно чл.20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите трябвало да се
търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябвало да се
тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който
произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и
добросъвестността. Общоизвестно било, че размерът на инфлацията бил свързан с
официалния инфлационен индекс на потребителските цени, който ежегодно се
оповестява от Националния статистически институт. Що се отнася до понятието
„пазарни условия“, с оглед предмета на сключения между страните договор, то
следвало да включва условията на финансовия пазар при сделките с ценни книжа,
финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които били извън контрола на банката.
Вън от
изложеното, банката не била упражнила нито веднъж при действието на договора
едностранното си право по чл.5 ал.3, а промяната в погасителните вноски по
кредита и промяната на лихвения процент както в посока намаляването му, така и
в посока на увеличаването му винаги била договаряна с допълнителни споразумения
между страните. Това правело всички твърдения за едностранна промяна на
лихвения процент по кредита от страна на банката неверни, а оттам и
възраженията за неравноправност на тази договорна клауза неотносими към
предмета на делото. Тоест, дори да се приемело, че тази клауза е неравноправна,
то тя не била послужила като основание за формиране на претенцията на банката
за заплащане на лихви и съответно нямало как извода за дължимост на същата да
бъде променен на база твърденията за неравноправност на тази клауза. Съгласно
чл.146, ал.5 от ЗЗП, наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, не водело до неговата нищожност, ако договорът можел да се прилага
и без тези клаузи, в случая при нивата на лихвения процент към датата на
сключване на договора и след подписване на допълнителните споразумения към
него.
На
ответната страна е бил изпратен препис от допълнителната искова молба и
приложенията към нея, като същевременно и е било указано, че в срока по чл.373
ал.1 от ГПК може да предприеме действията, посочени в разпореждането на съда и
приложимата правна норма. Същата е депозирала допълнителен отговор, в който е заявено
във връзка с валидното упълномощаване от изпълнителния директор на ищеца, че и
към този момент не се установявало същият да знае български език по смисъла на
чл.582 от ГПК.
Сочи,
че правото за представяне на справката по чл.366 от ГПК било преклудирано и
само това било достатъчно да бъдат отхвърлени предявените искове.
Несвоевременното и представяне противоречало на чл.372 от ГПК, като било
недопустимо представянето и с допълнителна искова молба.
Оспорено
е като несъстоятелно твърдението на ищеца, че бил увеличавал размера на
лихвения процент, но не бил упражнил нито веднъж при действието на договора за
кредит едностранното си право по чл.5 ал.3 от него. В договора нямало друга
клауза, която да позволява на кредитора да изменя лихвения процент като
основание за неговото увеличаване, поради което като бил увеличавал едностранно
този лихвен процент, той направил така, че да прикрие това едностранно
увеличение чрез подписването на допълнителни споразумения, поради което този
факт оставал скрит за ответника. Поради това неговата неинформираност не можела
да се счита за съгласие за приемане на по-високи размери на погасителни вноски
от действително уговорените по първоначалния погасителен план. Освен това, при
неплащане на две поредни вноски банката разполагала с възможност да се снабди с
изпълнителен лист, а тя предпочела да увеличава дълга до степен, която не
позволявала повече на длъжника да го изплаща с оглед сключване на много
допълнителни споразумения в резултат на едностранното увеличение на лихвения
процент от нейна страна, което не било добросъвестно поведение по смисъла на
ЗЗП.
Оспорени
са и твърденията на ищеца, че разпоредбата на чл.60 ал.2 от ЗКИ нямала
отношение към съдържанието на уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем. Тази разпоредба била императивна и задължителна за изпълнение от
всяка банка. Тя била ясна и недвусмислена и не позволявала разширително
тълкуване в смисъл, че касае извлечението от счетоводни книги. Последното се
изготвяло въз основа на ЗС и не можело да бъде приравнено на обявление за
предсрочна изискуемост на кредита по смисъла на същата. То било документа, въз
основа на който се образувало заповедното производство по чл.418 от ГПК като
последица от предварителното обявяване на кредита за предсрочно изискуем с
уведомлението от 27.03.2017 година, което било предхождащо отделно действие,
свързано с указване на определен срок, в който кредитополучателят да извърши
доброволно плащане на конкретните просрочени вноски.
От
друга страна посочването само на две погасителни вноски с техните падежи в
уведомлението от 27.03.2017 година не било изпълнение на разпоредбата на чл.60
ал.1 от ЗКИ, защото не бил посочен размера на останалите 19 погасителни вноски,
датите на техните падежи и въобще липсвал конкретен размер на отделните вноски.
Общото посочване на размера на задължението и неговия период не можело да се
приравни на изпълнение на разпоредбата на чл.60 ал.1 от ЗКИ.
Изчисленията
на остатъка от дълга и размера на погасителните вноски в допълнителните
споразумения се извършвали едностранно от банката, като ответникът не бил
запознат с тях и формирането на дълга при тяхното подписване. Той не разполагал
със специализирани знания, за да може да прецени дали записаните суми в тях
отговарят на действителния дължим остатък по кредита.
Недоказано
било обстоятелството, че клаузите на договора за кредит били индивидуално
уговорени по смисъла на ЗЗП. С оглед твърдяната по делото неравноправност и по
аргумент от чл.146, ал.1 от ЗЗП, за да изключи нищожността на чл.5 ал.3 от договора,
ищецът следвало да докаже, че тази клауза е индивидуално уговорена. По делото
нямало твърдения, че оспорената клауза била резултат на проведени преговори
между страните и процесния договор като вид и последващите допълнителни
споразумения представлявали типов договор. Характерно за този вид договори било,
че отнапред са предвидени отделните клаузи от една от страните по него /в
случая банката/, а индивидуално се уговаряло единствено същественото съдържание
на договора, за да може той да породи правно действие. Останалите типови клаузи
влизали в сила за страните и регулирали отношения между тях като общи условия.
Всичко това сочело, че клаузите, предвиждащи измененията в лихвения процент,
каквато е чл.5 ал.3 от кредитния договор не били индивидуално уговорени.
Въведено
е и възражение, че не били налице условията по чл.144, ал.2 и ал.3 от ЗЗП. Процесният
договор за кредит не бил сделка, сключена с потребител, имаща за предмет финансови
инструменти, чиято цена е свързана с измененията на лихвения процент на
финансовия пазар. Съгласно съдебната практика, договорът за банков кредит,
дефинитивно определен в чл.430, ал.1 от ТЗ бил основен вид банкова сделка,
разновидност на договора за заем за потребление по основен вид банкова сделка,
разновидност на договора за заем за потребление по чл.240 от ЗЗД, с предмет
предаване на парични суми и акцептни кредити с точно определена в договора цел
- предпоставка за самото му съществуване, условия и срок. Съпоставени
характерните белези на договора за банков кредит и правната му характеристика
на двустранен каузален, възмезден, консенсуален и формален договор с легално
определените в чл.3 от Закона за пазарите на финансови инструменти, финансовите
инструменти, възприети по същия начин и в & 1 ,т.2 от ДР на Закона за
публично предлагане на ценни книжа и в т.50, б”а”-”д” на чл.3 от Регламент /ЕС/
№575/2013 година на ЕП и на Съвета, давали основание да се приеме, че договорът
за жилищен ипотечен кредит не бил сделка, имаща за предмет финансови
инструменти. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното били както
отделните видове банкова дейност, осъществявана от кредитна институция - банка,
според разграничението им в чл.2, ал.1 и ал.2 от Закона за кредитните
институции, така и предметния обхват на Закона за пазарите на финансови
инструменти, в който изчерпателно били регламентирани финансовите инструменти и
техния пазар.
Съдът
намира, че така предявените искови претенции, по повод на които е образувано
настоящото производство с правно основание чл.415 ал.1 във връзка с чл.422 от ГПК са допустими, поради което и не съществува пречка да бъдат разгледани по
същество. В тази връзка следва да се посочи, че са налице изискуемите от закона процесуални предпоставки
и в частност издадена е била по искане на ищеца заповед за изпълнение по чл.417
от ГПК. В срока, указан от закона ответникът е направил възражения против така
издадената заповед, във връзка с което на ищеца е било указано от районния съд,
че може да предяви иск в посочения в разпореждането срок, както и последиците
от евентуално неизпълнение. В този едномесечен срок ищецът е предявил
установителните претенции, предмет на настоящото търговско дело.
Направените
от ответната страна възражения за недопустимост на същите, обосновани с липса
на валидна представителна власт и липса на приложена към исковата молба справка
по чл.366 от ГПК са неоснователни и не могат да бъдат споделени. Неоснователно
е поради това и корелативно свързаното с тях искане за прекратяване на това
основание на производството по делото. В тази връзка на първо място следва да
се отбележи, че към настоящия момент измежду кориците на делото липсват
доказателства, представени от ответника за това, че е изпълнен фактическия
състав на чл.582 от ГПК при извършване нотариалната заверка на подписа на
изпълнителния директор на ищеца, който е чужд поданик. Както е посочено от
ищеца в допълнителната искова молба, нормата изисква както лицето да не знае
български език, така и езикът, с който то си служи да е непознат на нотариуса.
Доказателства за което и да от двете липсват, а да се съди, при това само за едното
от тях и по-точно, че изпълнителният директор на банката не разбира български
език само от факта на неговото гражданство е недопустимо от гледна точка
установяване нищожност на нотариалното действие в сочения от ответника аспект и
с оглед приложение на последиците, които се свързват с това. Необходимо е да се
отбележи, че дори и горното да не бъде споделено, то е представено пълномощно
за процесуалния пълномощник, депозирал исковата молба от други две лица, които
имат право да представляват ищеца съвместно, което е с нотариална заверка на
техните подписи от 25.08.2017 година, т.е. преди завеждане на делото. Това
пълномощно е редовно и дава право на лицето за извършване на конкретното
съдопроизводствено действие, освен, че същото не е оспорено. Не може да бъде
споделено и твърдението, че евентуалната му липса към момента на подаване на
исковата молба представлява действие, което не може да бъде валидирано. Такава
липса би съставлявала нередовност на исковата молба, за която съдът е длъжен да
следи и даде указания за нейното отстраняване на ищеца по делото или чрез
представяне на пълномощно, или чрез подписване на исковата молба от законния представител
на дружеството. Същото следва да се отнесе и до справката по чл.366 от ГПК.
Нейната липса като приложение към исковата молба нито може да обуслови извод за
недопустимост на предявения с нея иск, нито препятства възможността такава да
бъде представена от ищеца по делото в по-късен момент, включително след даване
на нарочни указания от страна на съда в тази насока. Освен това, фигуриращите в
нея суми, са предмет и на заявлението, и на настоящата искова молба и
установяването им именно е предмета на образуваното дело.
Следва
да се посочи и това, че предявените от ищеца
и поддържани от него претенции са ясни, както и ясно е формулирано отправеното
към съда искане и са изложени ясни и конкретни факти, с които същото е
обосновано. Това именно е мотивирало съда да квалифицира същите като такива с
посоченото по-горе правно основание и посочи на страните, че е сезиран с иск с
това правно основание. Ясното изложение на фактите, както бе посочено по-горе,
дадената от съда правна квалификация очертават спорните по делото факти. Всичко
така казано мотивира съда да приеме, че исковете са допустими.
Искането
за спиране на настоящото производство поради наличието на преюдициален спор, за
какъвто се сочи спора по частно гражданско дело №318/2017 година по описа на
Царевския районен съд, т.е. на заповедното производство е неоснователно и като
такова следва да бъде отхвърлено. Това е така, тъй като образуваното по подадената
частна жалба по чл.419 от ГПК против разпореждането за незабавно изпълнение на
издадената заповед за изпълнение по посоченото по-горе дело на районния съд
въззивно производство не се намира в отношение на преюдициалност по смисъла на
приложимата правна норма с настоящия спор. От уважаването или отхвърлянето на
частната жалба по чл.419 от ГПК не зависи изходът по настоящото производство по
предявения иск по чл.422 от ГПК за установяване съществуването на вземането по
издадената заповед за изпълнение. Ако частната жалба бъде отхвърлена, с това ще
се запази допуснатото незабавно изпълнение на заповедта и изпълнителната и
сила, но определението на въззивната инстанция няма да формира сила на
пресъдено нещо по отношение съществуването на вземането, което е било оспорено
с възражение по чл.414 от ГПК. Ако частната жалба бъде уважена, с това ще бъде
отнето незабавното изпълнение на заповедта, изпълнителният лист ще подлежи на
обезсилване, а образуваното изпълнително производство - на прекратяване. С
уважаването на частната жалба по чл.419 от ГПК, обаче заповедта за изпълнение
няма да бъде отменена, нито ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо
материализираното в нея вземане. Неговото съществуване е предмет на
установяване в настоящия процес, който се развива независимо от частното
производство по чл.419 от ГПК.
С
исковата молба и допълнителната искова са представени от ищеца писмени
доказателства, които са допустими и относими към правния спор, поради което и
като такива същите следва да бъдат приети от съда с настоящия му съдебен акт.
Последният е родово и местно подсъден на настоящия съд в съответствие с чл.365
от ГПК. Като доказателство следва да бъде прието и изисканото и постъпило по
делото като заверено копие частно гражданско дело №318/2017 година по описа на Царевския
районен съд. С исковата молба е направено от ищцовата страна искане за допускане
на съдебно-икономическа експертиза, вещото лице по която да даде отговор на
поставените със същата въпроси, което искане с оглед въведените от нея факти и
твърдения съдът намира основателно, поради което и като такова същото следва да
бъде уважено. С отговора на исковата молба ответникът също е направил искане за
поставяне на въпроси към вещо лице - икономист, които също следва да бъдат допуснати.
Експертът следва да отговори и на въпроса, поставен от ищеца с допълнителната
му искова молба като вариант във връзка с четвъртия поставен от ответника
въпрос /лист 77 от кориците на делото/. Също като относими към правния спор
следва да бъдат приети и депозираните от ответника с отговора на исковата молба
писмени доказателства. Искането да бъде изискан служебно от ЧСИ с рег. №802 с
район на действие Бургаския окръжен съд препис от образуваното пред него
изпълнително дело №20178020401035 е неоснователно и като такова следва да бъде
оставено без уважение. Липсва направено пояснение от направилата това
доказателствено искане страна кои точно правнорелевантни факти се иска да бъдат
установени с находящите се измежду кориците на същото книжа, но с оглед
правното основание на предявените искове, както и предмета на доказване съдът
намира, че такива на практика не съществуват. Изразеното от ищеца становище с
допълнителната искова молба по искането на ответника да бъде задължен да
представи общите условия, приложими към процесните договор за кредит и всички
допълнителни споразумения към него прави това искане неоснователно. Също за неоснователно
съдът намира искането по точка 1-ва от отговора на исковата молба. В тази
връзка следва да бъде споделено изложеното от ищеца чрез пълномощник в
допълнителната искова молба становище за абсолютна неопределеност на същото.
Нормата, на която се позовава тази страна по делото безспорно изисква точно,
ясно и конкретно посочване на документа, който се иска да бъде представен от
другата страна чрез задължаването и от страна на съда. Липсата на конкретизация
в тази насока прави на практика невъзможно изпълнението на задължението, ако
такова бъде вменено на другата страна, а и очевидно поради това не позволява
прилагането на установената в ал.2 на същата санкция при неговото неизпълнение.
Съдът
намира, че следва да укаже на страните, че на основание чл.154 от ГПК всяка от
тях носи доказателствена тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за
себе си правни последици. Разпределението на доказателствената тежест следва
непосредствено от приложимата правна норма, както и от изразените от страните
защитни тези в настоящото производство. При предявени искове с посочените
по-горе правни основания ищцовата страна е тази, която следва да установи
наличието на действителен договор за кредит, сключен между нея и
кредитополучателя, сочените от нея условия на същия - размер на дължимата сума,
падеж на вноските по кредита, твърдяното неизпълнение на поетите задължения от
страна на кредитополучателя, уговорената санкция при наличието на сочения вид неизпълнение
и съответно нейния размер, настъпване на предпоставките на твърдяната
предсрочна изискуемост, както и уведомление от нея до кредитополучателя за
направеното обявяване на сочената предсрочна изискуемост, което установяване
следва да бъде направено от нея при условията на пълно и главно доказване.
Ответникът по делото - физическо лице е този, който също при условията на пълно
главно доказване следва да установи въведените от него в процеса с отговора на
исковата молба и допълнителния отговор на допълнителната искова молба твърдения
по съществото на спора, включително тези за недействителност на посочената
клауза в договора за кредит.
Ето
защо и по изложените съображения и на основание чл.374 от ГПК, Бургаският
окръжен съд
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПРИЕМА
за разглеждане предявените от „ОББ“ АД, ЕИК *********, със седалище град София
и адрес на управление район „Триадица“, бул. „Витоша“№ 89Б, представлявано от
всеки двама от изпълнителните директори, действащи заедно или от всеки
изпълнителен директор, действащ заедно с прокуриста Христина Атанасова Филипова
против Д.А.А., ЕГН **********,***, п.к. 8284, ул. „Здравец“ №2 искови претенции
за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 109173.52
евро, представляваща главница по договор за предоставяне на ипотечен кредит от
08.07.2008 година, изменен и допълнен с допълнителни споразумения №№
1/21.12.2009 година, 2/18.08.2011 година, 3/15.03.2012 година, 4/19.05.2012
година и 5/21.10.2013 година; сумата от 19410.14 евро - договорна лихва за
периода от 20.07.2015 година до 26.03.2017 година по чл.5 от същия договор за
кредит; сумата от 4172.57 евро - наказателна лихва за периода от 20.07.2015
година до 27.06.2017 година по чл.6 от договора за кредит, ведно със законна
лихва от 03.07.2017 година до изплащане на претендираните суми, за които в
полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ чл.417 от ГПК от 04.07.2017 година по гражданско дело №
318/2017 година по описа на Районен съд-Царево.
ОСТАВЯ
без уважение искането на ответника Д.А.А., ЕГН ********** чрез процесуалния му
пълномощник да бъде прекратено производството по настоящото дело поради
недопустимост на исковите претенции, по повод на които същото е образувано.
ОСТАВЯ
без уважение искането на ответника Д.А.А., ЕГН ********** чрез процесуалния му
пълномощник да бъде спряно настоящото дело до приключване обжалването на
постановения по частно гражданско дело №318/2017 година по описа на Царевския
районен съд съдебен акт.
ПРИЕМА
приложените към исковата молба, по повод на която е образувано настоящото
производство, както към допълнителната искова молба и към отговора на ответника
писмени доказателства.
ПРИЕМА
като доказателство завереното копие на частно гражданско дело №318/2017 година
по описа на Царевския районен съд.
ДОПУСКА
извършването на съдебно-икономическа експертиза, вещото лице по която да даде
отговор на въпросите, поставени с исковата молба от ищеца, с отговора на
исковата молба от ответника, както и от ищеца с допълнителната му искова молба
като вариант във връзка с четвъртия поставен от ответника въпрос /лист 77 от
кориците на делото/ след депозит от 600 лева, вносим от страните по равно по
сметка на Бургаския окръжен съд в едноседмичен срок от получаване на
съобщението за това чрез препис от настоящия съдебен акт и представяне на
документа за това по делото.
НАЗНАЧАВА
за вещо лице по допуснатата съдебно-икономическа експертиза Ели Пенчева Вълчева,
на която да бъде съобщено за възложената и задача, както и за датата и часа на
съдебното заседание.
ОСТАВЯ
без уважение направеното от ответната страна с отговора и на исковата молба
искане да бъде изискан служебно от ЧСИ с рег. №802 с район на действие
Бургаския окръжен съд и приложен препис от образуваното пред него изпълнително
дело №20178020401035, както и тези да бъде задължен ищеца да представи общите
условия, приложими към процесните договор за кредит и всички допълнителни
споразумения към него, а също и всички документи от счетоводната му система,
касаещи отпускането, усвояването, олихвяването, погасяването и осчетоводяването
на договора за предоставяне на ипотечен кредит от 08.07.2008 година и всички
допълнителни споразумения към него.
НАСРОЧВА
делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 25.07.2018 година - 13.30 часа, за която дата и час да
се призоват страните.
Настоящото
определение е окончателно и не подлежи на обжалване.
Препис
от настоящото определение да се връчи на страните по делото по седалището и
адреса му на управление за ищеца, съответно чрез процесуалния му пълномощник на
посочения от него съдебен адрес за ответника, а препис от допълнителния отговор
на допълнителната искова молба да се връчи на ищеца по посочения по-горе начин.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: