№……/…...03.2020
г., гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
открито съдебно заседание, проведено на дванадесети февруари през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА
КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА
ХЕКИМОВА
при
секретар Нели Катрикова,
като разгледа докладваното от съдията Хекимова
въззивно търговско дело № 2074 по
описа за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Образувано е по въззивна жалба
вх. №80022/31.10.2019г. от Н.С.Н., ЕГН ********** срещу Решение
№3957/30.09.2019г. по гр.д. №1981/2019г. на ВРС, с което са уважени предявените
от „Банка ДСК“ ЕАД срещу въззивника искове с правно основание чл.422, вр.
чл.415, ал.1 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца следните суми: 5189.03 лв. – неплатена главница по
договор за потребителски банков кредит от 08.07.2016г. и договор за поръчителство
от същата дата; 771.25 лв. – възнаградителна лихва по договор за потребителски
банков кредит от 08.07.2016г. и договор за поръчителство от същата дата,
начислена за периода 07.06.2017г. – 05.11.2018г.; 30.80 лв. – мораторна лихва
върху главницата по потребителски банков кредит от 08.07.2016г. и договор за
поръчителство, която е начислена за периода 04.10.2017г. – 05.11.2018г.; 120.00
лв. – такса предсрочна изискуемост по договор за потребителски банков кредит от
08.07.2016г. и договор за поръчителство; законна лихва върху главницата от деня
на подаване на заявление – 05.11.2018г. до окончателното й изплащане, за които
суми е издадена по чл.417 ГПК заповед за изпълнение по ч.гр.д. №16769/2018г. на
ВРС, на осн. чл.422 ГПК.
В жалбата се твърди, че решението
е неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че съдът неправилно е формирал
извод за редовно уведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост, както и
че предсрочната изискуемост произвежда действие спрямо поръчителя с уведомяване
на кредитополучателя. Оспорва се също извода, че срокът по чл.147, ал.1 от ГПК
тече от момента на настъпване на предсрочната изискуемост. Твърди се нищожност
на клаузи от договора за кредит, даващи възможност на банката за едностранно
увеличение размера на БЛП. В жалбата не са направени доказателствени искания.
Отправената към съда молба е за
отмяна на решението и за отхвърляне на предявените искове с присъждане на
направените разноски.
В срока по чл. 263 ГПК,
въззиваемата страна „Банка ДСК“ ЕАД, е депозирала писмен отговор, в който
оспорва жалбата като неоснователна въз основа на аргументи за законосъобразност
и правилност на постановеното решение.
За да се
произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с установителен иск с правнo основание чл. 422 ГПК, предявен oт „БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК *********, гр.
София, срещу Н.С.Н. *** за установяване
съществуването на вземанията на ищеца по издадената в негова полза по ч.гр.д. №16769/2018г. на ВРС заповед за изпълнение за
следните суми: 5189.03лв. – неплатена главница
по договор за потребителски банков кредит от 08.07.2016г. и договор за
поръчителство от същата дата; 771.25лв. – възнаградителна лихва по договор за
потребителски банков кредит от 08.07.2016г. и договор за поръчителство от
същата дата, начислена за периода 07.06.2017г. – 05.11.2018г.; 30.80 лв. –
мораторна лихва върху главницата по потребителски банков кредит от 08.07.2016г.
и договор за поръчителство, която е начислена за периода 04.10.2017г. – 05.11.2018г.;
120.00 лв. – такса предсрочна изискуемост по договор за потребителски банков
кредит от 08.07.2016г. и договор за поръчителство; законна лихва върху
главницата от деня на подаване на заявление – 05.11.2018г. до окончателното й
изплащане.
Твърди се в исковата молба, че между страните е налице
валидно възникнало заемно правоотношение по договор за кредит, по силата на
който банката е предоставила на ответника сумата от 5500 лева за срок от 120
месеца, краен срок на издължаване 08.07.2026г. С договор от същата дата 08.07.2016г.,
обективиран върху договора за кредит, ответникът Н.С.Н. се задължил да отговаря
лично за задълженията на кредитополучателя, като поръчител по смисъла на ЗЗД.
Сочи се в
исковата молба, че длъжникът изпълнявал задълженията си до вноската с падеж 07.06.2017г.,
която останала неплатена в цялост, поради което кредиторът е упражнил правото си да
направи цялото задължение предсрочно изискуемо. Волеизявлението на кредитора в
този смисъл било обективирано в отправено до длъжника К.Ш. писмо, връчено при
отказ на основание чл.44, ал.1, изр.5 от ГПК. В евентуалност се твърди
обявяване на предсрочна изискуемост с исковата молба.
С оглед на изложеното и липсата на
последващи плащания се твърди, че ответникът в качеството на поръчител дължи на
кредитора стойността на всички месечни анюитетни вноски, формирани от
останалата невърната главница и възнаградителната лихва върху нея за заявения
период; законна лихва за забава върху главницата в заявения размер и период,
както и еднократна такса за предсрочна изискуемост.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Н.С.Н. е депозирал писмен отговор, с който изразява
становище за недопустимост и неоснователност на предявените искове. Твърди се в
отговора, че предсрочната изискуемост не е надлежно обявена поради липсата на
удостоверено надлежно връчване на съобщението за нея, както и че предсрочната
изискуемост не е надлежно обявена на поръчителя, на когото изобщо не е
изпратено съобщение. Сочи се също, че спрямо ответника, като поръчител, е
приложима разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗЗД, като 6-месечният преклузивен срок
следва да се отчита от падежа на всяка отделна падежирала вноска, въз основа на
което се сочи, че срокът за падежиралите преди заявлението вноски е изтекъл към
датата на подаване на заявлението. Сочи се, че механизмът и размерът на
начисляването на възнаградителна лихва за ползване на кредита са неясни,
прекомерни и като цяло неравноправни по начина им на оформяне (в това число т.8
от договора, а също и клаузите на т.7.1., т.7.2.1., т.7.2.3., т.7.2.4., т.7.3.,
т.7.6., т.7.7., т.7.8., т.7.9., т.7.10., т.8., т.9.1., т.9.2., т.9.3. от ОУ)
поради противоречие с чл.143 и чл.144 от ЗЗП и неяснота на начина на формиране
на сумите. Твърди се също, че исковата молба не може да служи за покана и съобщение
за предсрочна изискуемост, както и че е недопустимо при солидарно осъждане да
се събират вноски само от поръчителя, без да има иск срещу главния длъжник. По
същество моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.
Настоящият състав на
Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа и
правна страна, следното:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното решение е валидно
постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки.
Настоящият състав намира за
неоснователни изложените във въззивната жалба твърдения за недопустимост поради
липса на предявен иск срещу двамата длъжници по издадената заповед, доколкото
такова изискване за едновременно предявяване на претенцията срещу солидарни
длъжници е лишено от основание. Процесуална предпоставка за предявяване на иск
срещу длъжника е упражнено от него право на възражение, каквото в случая е
отправил един от длъжниците, а именно настоящият жалбоподател, което е
обусловило и дадените от съда указания по смисъла на чл.415 от ГПК само по
отношение на него.
По отношение неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилно формиран от съда извод за редовно
уведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост, както и че предсрочната
изискуемост произвежда действие спрямо поръчителя с уведомяване на
кредитополучателя. Оспорва се също извода, че срокът по чл.147, ал.1 от ГПК
тече от момента на настъпване на предсрочната изискуемост. Твърди се нищожност
на клаузи от договора за кредит, даващи възможност на банката за едностранно
увеличение размера на БЛП.
Установява
се от представените по делото писмени доказателства наличието на облигационно
правоотношение между страните по договор за потребителски кредит, въз основа на
който на кредитополучателя е отпусната сума в размер на 5500 лева, при ГПР в
размер на 11,44 %, като връщането на сумата е договорено в рамките на 120-месечен
период на вноски съгласно погасителен план.
Твърди се от ищцовата
страна настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане по кредита, като от
представените по делото общи условия към договора е видно, че съгласно т.19.2 е
договорено при просрочване на месечна вноска с повече от 90 календарни дни автоматично
да настъпи предсрочна изискуемост, а ако законът го изисква - след уведомление
на клиента.
В т.18 на ТР №4 /18.06.2014г. по т.дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е
прието, че вземането, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че
целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой
вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си,
без да уведоми длъжника, става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, но след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Така
изложените разрешения съдът намира за безспорно относими и към настоящата хипотеза.
Следва да се има предвид, че вземането, предмет на заявлението по чл.410 ГПК,
също както това по чл.417 ГПК следва да бъде изискуемо към момента на
депозиране на заявлението в съда, като началният момент на изискуемостта на
вземане по договор за потребителски кредит, съдържащ договореност за
настъпването на предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, не
настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване
предсрочната изискуемост на кредита, което обстоятелство подлежи на доказване в
хода на исковото производство, образувано по реда на чл.422 ГПК /Решение № 123/
09.11.15г. по т.д.№2561/14г. на ВКС/.
Предсрочната
изискуемост на вземането има действие от получаване от длъжника на изявлението
за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, ако към този момент са
настъпили уговорените в договора за кредит предпоставки, обуславящи
настъпването й. В случая са налице данни за
непогасяване от длъжника на вноски по кредита в продължение на посочения в договора
90-дневен период. Съгласно заключението на вещото лице неплатени са вноските с
падеж на 07.07.2017г. и следващите, като с оглед разрешението на ТР №4/2014 по
тълк.дело №4/2013г. не следва да се съобразяват постъпилите в рамките на изп.
производство суми. Ангажирани са доказателства и за отправена към длъжника
покана-уведомление чрез ЧСИ Н.Г.,
рег.№716, връчена на адресата при условията на чл.44, ал.1, изр.последно от ГПК.
Оспорва се от ответната страна редовността на извършеното връчване. На първо
място, неоснователно е възражението, че уведомяването на кредитополучателя не
произвежда действие спрямо поръчителя. Вземането по кредита следва да се счита за
изискуемо и спрямо поръчителя, дори и последният да не е уведомен, с оглед
акцесорния характер на отговорността на поръчителя. Липсва изискване за
уведомяване и на поръчителя, по отношение на който задължението е станало
предсрочно изискуемо с извършеното уведомяване на кредитополучателя. В подкрепа
на това разбиране е и трайната практика на ВКС относно въпроса за началния момент на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, съгласно
която отговорността на поръчителя по договор за кредит се погасява, ако към
момента на предявяване на иска е изтекъл 6-месечния срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД,
чийто начален момент се определя от датата, на която волеизявлението на банката
за обявяване на предсрочна изискуемост е достигнало до длъжника -
кредитополучател и ако към този момент са били налице обективните предпоставки
за изгубване на преимуществото на срока. Следователно релевантно за
отговорността на поръчителя е достигането на изявлението на кредитора за
упражненото от него потестативно право до кредитополучателя.
В случая
уведомлението е връчено на кредитополучателя чрез нотариална покана при условията на чл.44, ал.1, изр.последно
от ГПК. Неоснователно е възражението, че липсва изявление на служителя,
констатирал отказа на адресата да получи съобщението, доколкото такова
изявление е обективирано в представената по делото разписка от 17.10.2018г.,
видно от която сътрудник по призоваването при ЧСИ е открил по месторабота
адресата, която след запознаване с текста на поканата е отказала да я получи.
Липсва основание да се възприеме изложеното във въззивната жалба разбиране за
несвоевременно представяне на разписката и съответно за извършено от съда
проц.нарушение при приемането й, доколкото същата е представена в първото по
делото съдебно заседание с оглед указанията на съда в проекта за доклад относно
носената от страните доказателствена тежест в съответствие с разпоредбата на
чл.146, ал.3 от ГПК. С оглед на така удостоверените от служителя по призоваване
действия, осъществени в рамките на делегираните му съгласно ЗЧСИ права, се
констатира редовно изпълнена процедура по връчване при отказ на адресата. С
оглед на цитираната по-горе практика от този момент се счита за осъществен
фактическия състав на предсрочната изискуемост и съответно започва да тече
преклузивният срок по чл.147 от ЗЗД. В случая заявлението по чл.417
от ГПК е подадено на 05.11.2018г., от което следва извода, че са налице предприети
действия за съдебно предявени права на кредитора срещу поръчителя в 6-месечния
срок, с начален момент датата на настъпване на предсрочна изискуемост, поради
което и не е изтекъл преклузивния срок по чл.147 ЗЗД
за ангажиране на неговата отговорност.
Относно
възраженията за нищожност на клаузи от договора, релевирани в отговора на ИМ и
поддържани във въззивната жалба, настоящият състав намира, че процесният
договор попада в приложното поле на потребителската защита, тъй като
кредитополучателят е физическо лице, по кредит, който не е предназначен за
търговска или професионална дейност и е потребител на финансова услуга по см.
на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и във връзка с т. нар."тълкувателна
приложимост" на Директива 93/13/Е /в случая чл. 2, т. „б”/, според която националният
съдия трябва да тълкува вътрешното право в съответствие с директивите дори те
да нямат директен ефект / в този смисъл CJCE, 10 avril 1984, Von Colson, aff.
14/83, Rec. p. 1891/. Договорите за кредит, в това число потребителски или
кредити, обезпечени с ипотека, съставляват финансови услуга и клаузите в
договорите подлежат на проверка за валидност при твърдения за наличие на
специален фактически състав по чл. 143 ЗЗП. Спецификата на кредитирането като
потребителски продукт е отчетена от законодателя, чрез специалните разпоредби
на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 3 ЗЗП, поради което при тълкуване
нищожността на процесната клауза съдът следва да приложи обхватното поле на
ЗЗП. В настоящия случай липсва конкретизация на приложима хипотеза от чл.143 от
ЗЗП.
С разпоредбата на чл.143 от ЗЗП е обявена за
неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя. За да се прецени дали конкретните
клаузи по договор отговарят на критериите на закона, те трябва да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да
е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги
може едностранно да промени цената. Съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са
уговорени индивидуално предварително изготвените от търговеца клаузи, върху
чието съдържание потребителят не е имал възможност да влияе, както и в случаите
на договор при общи условия.
В случая оспорените договорни клаузи касаят
предвидените варианти за увеличение на лихвения процент по кредита, в
зависимост от стойността на лихвения индекс СОФИБОР и при отпадане на
преференциалния лихвен процент. В
настоящия случай не са ангажирани твърдения, както и доказателства кредиторът
да се е възползвал от правото си едностранно да увеличи лихвения процент при
приложение на първия вариант, а именно в зависимост от стойността на лихвения
индекс СОФИБОР.
Не се
установява от заключението по СЧЕ размерът на възнаградителната лихва да е
увеличаван от банката при условията на чл. 7.1 и следващите от ОУ. Освен това,
видно от текста на договора, общите условия и погасителния план, изрично са
посочени размерите на ГПР и ГЛП, съобразени със законовите изисквания,
обективиран е и механизма на изменението им в зависимост от обективни фактори,
като липсва основание оспорените разпоредби да се счетат за неотговарящи на
изискването за добросъвестност и водещи до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, съобразно
формулировката на чл.143 от ЗЗП.
Видно от клаузата на чл.8 от договора, както и чл.7.6
и следв. от ОУ, изменение на лихвения процент се предвижда при нарушаване
условията на кредита, при което отпада правото за ползване на преференциален
процент. При така установената зависимост между нарушаване условията на
договора и отпадане на преференциалните условия, което от своя страна води до
увеличаване на лихвения процент, се налага извода, че клаузата не може да бъде
определена като позволяваща на търговеца да извърши едностранна промяна.
Промяната е обусловена именно от действията на кредитополучателя, което
опровергава тезата за неравноправния характер на клаузата. Освен
изложеното, както е упоменато по-горе,
не са изложени твърдения за конкретно увеличение на лихвения процент при
приложение на цитираната клауза и не са ангажирани доказателства в този смисъл.
Въз основа на изложеното съдът намира за неоснователно възраженията за
нищожност на оспорените договорни клаузи.
При определяне дължимия размер на договорна /възнаградителна/ лихва
следва да се съобрази, че възнаградителната лихва представлява цената, която
заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични средства, и
тя е дължима за периода на ползването им. В случаите на отнемане преимуществото
на срока, напр. при обявена предсрочна
изискуемост, възниква задължение за заплащане на лихви със санкционен характер,
но възнаградителна лихва след този момент не се дължи. Задължението за
възнаградителна лихва е ограничено до датата на обявяване на предсрочната
изискуемост на длъжника, посочена в извлечението от счетоводни книги и следваща
момента на обявяване, в случая 17.07.2018г. Доколкото в случая заповедното
производство е инициирано през същия месец, възраженията за частична
недължимост на възнаградителна лихва са неоснователни.
На
следващо място подлежи на разглеждане възражението за изтекъл преклузивен срок
спрямо поръчителя по отношение на вноските с настъпил падеж преди обявяване на
предсрочната изискуемост. Съгласно разпоредбата на чл.147, ал.1 от ЗЗД
поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако
кредиторът е предявил иск срещу длъжника в течение нашест месеца. Основният
въпрос при преценка на това възражение е при уговорено
погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни
падежи, откога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на
падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в
хипотеза на предсрочна изискуемост, е включен в предмета на делото и е обусловил
изхода му.
По този въпрос е образувано тълк.дело №5/2019г.
на ОСГТК, но доколкото към момента не е постановено решение, настоящият състав
възприема разрешението по една част от постановените по реда на чл. 290 от ГПК
съдебни актове - решение №
345 от 12.11.2012 г. по гр. д. № 481/2012 г. на III г.о. на ВКС, в което по
въпроса, от кой момент тече 6-месечният срок по чл. 147, ал.1 ЗЗД, е прието, че
с разпоредбата на чл. 147, ал.1 ЗЗД „законът регламентира прекратяване на
поръчителството, поради бездействие на кредитора по договора след падежа на
главното задължение, но не с падежа на отделни анюитетни вноски”. В решение №
58 от 15.04.2009г. по т. д. № 584/2008г. на II т. о., решение № 130 от
27.10.2009г. по т. д. №139/2009г. на I т. о., решение № 23 от 24.03.2015г. по
т. д. № 1717/2013г. на Iт. о. и решение № 40 от 17.06.2015г. по т. д. №
601/2014г. на I т. о., ВКС приема, че шестмесечният срок по 147, ал. 1 ЗЗД тече
от момента на настъпване на предсрочната изискуемост на дълга като за разлика
от първата група решения не се прави разграничение относно вноските с настъпил
и ненастъпил падеж към момента на обявяване на предсрочната изискуемост, при
наличие на вече падежирани вноски към настъпване на предсрочната изискуемост,
явяващи се основание за обявяването й.
Съобразно
изложените мотиви и предвид съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на
първоинстанционния, съдът намира, че решението следва да се потвърди изцяло.
С
оглед изхода от спора пред въззивния съд, разноски за въззивното производство
се следват само на въззиваемата страна съобразно отправеното в отговора на въззивната
жалба искане в размер на 150 лв. юрисконсултско възнаграждение, определен от
съда на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното и на осн.чл.272 от ГПК,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №3957/30.09.2019г. по гр.д. №1981/2019г. на
ВРС, 9 състав.
ОСЪЖДА Н.С.Н., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище гр. София сумата 150 лв. /сто и петдесет лева/ юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: