МОТИВИ: Срещу
подсъдимия А.Г.П. *** е предявено обвинение за това, че
на 14.09.207 година на път № 484 между село Бряст и гр.Димитровград, област
Хасково, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил марка „Мазда“ с рег.№ *******, в пияно състояние /с концентрация
на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда, а именно 0,54 на хиляда, установено със
Съдебно-медицинска експертиза № 48/2019 г./, нарушил правилата за движение:
чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП /“На пътно платно с двупосочно движение на водача на пътно превозно средство е
забранено: когато платното за движение има две пътни ленти – да навлиза и да се
движи в лентата за насрещно движение, освен при изпреварване или заобикаляне“/;
чл.20 ал.1 от ЗДвП /“Водачите са длъжни да контролират непрекъснато превозните
средства, които управляват“/ и чл.20 ал.2 от ЗДвП /“Водачите на пътни превозни средства са длъжни при
избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с
релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с
превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните
условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо
препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост
да спрат, когато възникне опасност за движението.“/ и по непредпазливост
причинил настъпилата на 15.09.2017 година смърт на едно лице – Б.П.В.,*** и
средна телесна повреда /изразяваща се в трайно затруднение на движението на левия крак, вследствие
счупване на костите на лявата подбедрица/ на друго
лице – М.В.М. *** – престъпление по чл.343 ал.3 б.“б“ предл.1-во
вр. ал.4 вр. ал.1 вр. чл.342 ал.1 от НК.
Подсъдимият
разбира в какво е обвинен. Той изцяло признава фактите, изложени в
обстоятелствената част на обвинителния акт и след информиране за последиците от
това изявление, включително тези, свързани с ползване на самопризнанието и
съответните доказателства от досъдебното производство, дава съгласие за тези
факти да не бъдат събирани доказателства в съдебната фаза на процеса. Тези
изявления, направени в хода на допуснатото от съда предварително изслушване по
въпросите в чл.371 от НПК, съдът прие за съответни на направеното искане за
провеждане на съдебното следствие по правилата на глава 27 от НПК и посочената
в чл.371 т.2 от НПК хипотеза, а след преценката, че направеното от подсъдимия
самопризнание, освен информирано е и подкрепено от доказателствата, съдържащи
се в досъдебното досие, допусна разглеждането на делото по горепосочените
диференцирани правила.
Анализът на
доказателствата по делото установява следната фактическа обстановка:
Към месец септември на 2017 година
подсъдимият А.П. ***, като периодично пребивавал при свои роднини в с.*****,
община Димитровград. Същият бил правоспособен водач на МПС от 2009 година –
притежавал свидетелство за управление на моторно превозно средство № ******,
издадено на 24.11.2009 година за категориите А, В и М. На 14.09.2017 година П. ***
около 17,00 часа решил да отседне в питейно заведение за почивка след работния
ден. Поръчал си бира от 500 мл, която изпил, а след това поръчал още една
такава. В този момент в същото заведение пристигнал пострадалият Б. В., който
помолил подсъдимия за услуга – да го откара с автомобила си до гр.Димитровград Подсъдимият
решил да изпълни молбата на В., макар да бил употребил алкохол. След като допил
и втората поръчана бира той се качил в автомобила си – марка „Мазда“ с рег.№ *******, като заел мястото на водача, а до
него на предната дясна седалка в колата седнал В.. Двамата отпътували в посока
гр.Димитровград, като около 17,40 часа се движели по третокласен път № 484,
предназначен за двупосочно движение. В същото време и по същия път в посока от
гр.Димитровград към с.Бряст с управлявания от него лек автомобил марка
„Мерцедес“ с рег.№ ****** се движел свидетелят М.В.М.. Той пътувал сам в
колата. На около един километър от гр.Димитровград М. се движел в дясната лента
спрямо посоката му на движение със скорост от около 88,7 км/ч, с която навлязъл
в десен завой с радиус от 125 метра. В
същия момент през този пътен участък с автомобила си преминавал подсъдимият,
който се пътувал в противоположната на М. посока към гр.Димитровград. П.
управлявал автомобила си в предназначената за него /дясна/ пътна лента със
скорост около 87 км/ч., с каквато се отправил и към горепосочения завой с
радиус от 125 метра. В зоната на завоя пътното покритие било сухо, но със
захабен асфалт и неравности. Между двете пътни ленти, предназначени за движение
по двупосочния път, нямало поставена разделителна маркировка. Релефът на
участъка се отличавал с леко възвишение нагоре спрямо посоката на движение на
подсъдимия, като в същото време липсвала пълна видимост към другата лента за
движение заради крайпътната растителност. Подсъдимият П. навлязъл в завоя с
непроменена спрямо първоначално избраната скорост – 87 км/ч, в момента, в който
в същия завой се намирал управлявания от водача М. лек автомобил. Критичната скорост обаче за безопасно
преодоляване на левия за П. завой била 84,5 км/ч, като тази величина
позволявала преминаване по оста на дъгата без странично плъзгане на автомобила.
И тъй като скоростта на движение на подсъдимия била по-висока от тази
максимално допустима стойност, при преминаването през завоя автомобилът „Мазда“ загубил напречна устойчивост, излязъл извън контрола
на водача и занесъл странично, а непосредствено след това навлязъл в лентата за
насрещно движение в пътен периметър, в който се намирал управлявания от М.
насрещно движещ се автомобил. Последвал челен сблъсък между двата автомобила.
Съприкосновението било косо, между предните леви части на автомобилите.
Непосредствено след удара П. излязъл от купето на колата, в която пътувал, а М.
останал в своя автомобил, който не успял да напусне поради силна болка в левия
крак. В. също останал в автомобила „Мазда“. Преминаващ
през мястото водач /свид. М.И., л.65/ сигнализирал за
инцидента на тел.112 в 17,43 часа. На мястото на пътното произшествие
пристигнали свидетелите И.Х.И.и П.И.С., заемащи длъжността „***** *******“ в **-********.
Те изпробвали двамата водачи за наличие на алкохол в кръвта с техническо
средство „Дрегер 7510“ с № 005. Уредът отчел 0,54
промила алкохол в кръвта на подсъдимия и 0,00 промила в кръвта на свидетеля М..
На двамата водачи били издадени талони за медицинско изследване. В талона,
предназначен за подсъдимия, бил указан срок от 1 час за явяване в болнично
заведение, считано от момента на връчването – 18,20 часа. В 18,55 часа лекар в
ЦСМП-Хасково, филиал Димитровград взел биологичен материал – кръв, от
подсъдимия П.. Междувременно двамата пострадали от пътния инцидент – Б. В. и М.М., последователно били отведени от екипи на ЦСМП в МБАЛ-Димитровград,
където им била оказана специализирана помощ. В същия ден Б. В. ***, където
въпреки предприетите от лекарите спасителни мероприятия той починал на 15.09.2017
година.
Заключението на назначената
по делото съдебно-медицинска експертиза, изследвала нараняванията върху тялото
на Б. В. установява следното: Констатирали се охлузване на носа; разкъсно-контузна рана на челото; гръдна травма – кръвонасядане върху гърдите; счупване на шесто ребро
вдясно; счупване на 2-10 ребро вляво; разкъсвания и контузия на белите дробове;
кръвоизлив в гръдната кухина; колапс на белите дробове; разкъсване на
сърдечната торбичка; разчленяване на симфизата; кръвонасядане на лявата мишница; дълбоки драскотини по
дясната подбедрица. Мнението на съдебния лекар е, че
причината за настъпилата смърт е тежката и несъвместима с живота гръдна травма,
като тя, както и останалите увреждания са причинени от въздействие върху тялото
на твърд тъп предмет. Отбелязва се, че пътният инцидент е възможен механизъм,
който да е обусловил тяхното настъпване.
В същото насока е
заключението на лекаря и относно установените увреждания на свидетеля М.М. – произхода им също се свързва със съприкосновение на
тялото с твърд предмет и се определя като вероятна автомобилна травма,
изразяваща се в счупване на костите на лявата подбедрица.
Счупването довело до обездвижване на крайника за срок по-дълъг от 30 дни и така
причинило трайно затруднение в движението му.
В хода на досъдебното
производство е била назначена съдебно-химическа експертиза, която е изследвала
предоставения от подсъдимия биологичен материал – кръв, с цел установяване
съдържанието на алкохол в него. Специалистът, изготвил заключението по тази
експертиза и приложил метода „Видмарк“, е посочил в
писмения си доклад /л.70/, че установеното съдържание на етилов алкохол в
кръвта е 0,49 на хиляда. Медицинска експертиза, на която е била поставена
задача да отговори на въпроса – при така установената от химика стойност
съобразно взетата в 18,55 часа на 14.09.2017 г. кръвна проба какво е било
количеството на алкохол в кръвта на П. към 17,40 часа на същата дата, след прилагане на съответните научни подходи
/на метода „Видмарк“ съобразно периода на елиминация
и приблизително време на прием на алкохола/, е установила, че към момента на
произшествието алкохолното съдържание в кръвта на подсъдимия се е равнявало на
установеното с техническото средство – 0,54 на хиляда.
Назначената по делото комплексна автотехническа и медицинска експертиза е дала отговор на няколко
съществени за предмета на делото въпроса – скоростта, с която са се движили
двата автомобила непосредствено преди удара и в момента на самия удар; дължината
на спирачния им път /опасна зона/; мястото, в което е настъпило съприкосновението
между автомобилите спрямо елементите на пътното платно; възможността на всеки
един от водачите да предотврати инцидента; вероятния механизъм на
произшествието. Според експертите, използвали за база на своите изследвания
сведенията от съставения протокол за оглед на местопроизшествието и фиксираните в него зони на намерените
вкопавания на пътното покритие, петно от работна течност и разпилени отломки,
както и вида на повредите на двата автомобила /съгласно сведенията от огледа
им/, мястото на удара попадало в лентата за движение на лекия автомобил
„Мерцедес“, като съприкосновението било между предните леви части на колите,
където били концентрирани и деформациите на конструктивните им елементи. Тези деформации сочели, че към
момента на удара надлъжната ос на лекия автомобил „Мерцедес“ била ориентирана
успоредно на оста на платното за движение, докато надлъжната ос на лекия
автомобил „Мазда“ била разположена косо на около 8-10
градуса спрямо оста на пътя с предна част, насочена на югоизток. Направените от
автотехника изчисления при използване на Закона за
съхранение на количеството установявали следните скорости към момента на удара:
88,7 км/ч за управлявания от М. автомобил и 87 км/ч за управлявания от
подсъдимия автомобил. Последната величина е приета и като скоростта, използвана
от П. непосредствено преди удара /с оглед липсата на данни за спирачен път и
други показания, сочещи употребата на спирачен механизъм непосредствено преди
удара/. Отбелязано е на следващо място в заключението, че максималната скорост,
при която лекият автомобил „Мазда“ е можел да запази предварително
зададената траектория в кривата на завоя от 125 градуса, се равнява на 84,5
км/ч – скорост, при която не би настъпила напречна неустойчивост и странично
плъзгане на колата. Относно възможността водачът М. да избегне удара
заключението на експерта е, че от техническа гледна точка това не е било
възможно, защото управляваният от подсъдимия автомобил започнал да навлиза в
лентата на неговото движение на разстояние от 13-14 метра преди мястото на
удара, което разстояние надвишавало опасната зона за спиране на този автомобил, изчислена на 70 метра с оглед
избраната от М. скорост, равняваща се на 88,7 км/ч. Извършеният
от експертите оглед на купето и на двата автомобила и състоянието на обезопасителните колани сочели, че към момента на удара те
не са били ползвани както от двамата водачи, така и от пътуващия в автомобила
на подсъдимия Б. В..
Така описаната
фактическа установка установяват на
първо място преките доказателство по делото – показанията на очевидеца М.М. и обясненията на подсъдимия, чиято доказателствена
стойност не може да бъде безусловно отречена въпреки двояката им процесуална
природа, изцяло валидна и в настоящия случай. Относно съществените за предмета
на делото факти – състоянието на пътната обстановка /наличие на завой,
неравности по пътната настилка и ограничаваща видимостта към съседната лента
растителност/, а също и наличието на удар с насрещно движещия се автомобил, обясненията на подсъдимия не се отклоняват от
показанията на свидетеля М., нито от сведенията, които изготвеният протокол за
оглед на местопроизшествието и приложения към него фотоалбум съдържат. В същия
протокол не се откриват пропуски, които да се отразяват върху доказателствената годност на документа, а той от своя
страна не сочи да са нарушени някои от процесуалните изисквания в чл.156 от НПК
при прилагането на този способ. В този смисъл последният се е явил надлежна
база за изготвянето на комплексната техническа и медицинска експертиза, която
след анализ на фиксираните върху пътния участък следи от автомобилни части,
петна и наранявания на настилката е установила важните за предмета на доказване
обстоятелства, едно от които е мястото на удара. Тук следва да се отбележи, че
макар в огледния протокол да не е записано запазване
на произшествието във вида, който то е
имало непосредствено след конфликтния сблъсък, то по делото не са налице
никакви данни, че някое от присъстващите на мястото лица е предприело
преместване на двете превозни средства, поради което следва да се приеме, че
при оглеждането им последните са били в позицията, която са заели след удара и
следователно последната правилно е послужила като отправна точка при изчисляването
на първоначалния конфликт. Както вече се
посочи, експертното заключение е установило скоростите на движение на двата
автомобила, като са взети предвид описаните в протоколите за огледа им повреди
върху техните конструктивни елементи, а поради липсата на фиксиран спирачен път
е приложен научен подход, стъпващ върху вида и тежестта на увредите, масата на
автомобилите и изминатото разстояние след сблъсъка. Представеният в експертния
доклад анализ на всички данни, които са от значение за отговорите на
поставените въпроси, сочи компетентност и обективност на експертното изследване,
а от друга страна пълнота на заключението в контекста на необходимата за
изясняване на предмета доказателствена дейност. Така
безспорно е установено на първо място, че точката на първоначалното
съприкосновение между двата автомобила попада в лентата за движение на водача М., както и че в
момента на удара последният е управлявал превозното средство със скорост от
88,7 км/ч. Установена е и скоростта, с която П. е управлявал своя автомобил – 87
км/ч, както е установено също, че тази величина е надвишавала максималната
възможна, при която кривата на завоя е следвало да бъде безопасно преодоляна,
т.е. без да се предизвика странично плъзгане на колата и последващо
напускане на пътната лента, а се запази първоначалната траектория, следваща
надлъжната ос на дъгата. Тази безопасна скорост според експертния доклад е
възлизала на 84,5 км/ч съобразно направените изчисления и именно надхвърлянето
на тази гранична стойност според експертите е довело до това автомобилът да
загуби своята напречна устойчивост и чрез странично и косо спрямо пътната лента
отклонение да навлезе в насрещната лента. Без значение в случая е
обстоятелството дали подсъдимият е разполагал с достатъчен зрителен обхват,
който да му позволява наблюдение на насрещно движещите се автомобили, доколкото
те, оставащи правомерно в предназначената за тях част от пътя, не представляват
опасност за движението, а и защото задължението на водача да не напуска
ограниченията на предвидения за него пътен участък не са обусловени нито от
реално съществуващите условия за видимост, нито от субективните му възприятия
за насрещното движение. Независимо от това, съдът прие, че чрез навлизането в лентата на насрещно
движещия се автомобил в случая П. не е нарушил правилото в чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП, забраняващо на водачите, движещи се по двупосочен път, да навлизат и с се
движат в насрещната лента освен при изпреварване или заобикаляне. Както вече се
посочи, съгласно експертния доклад отклонението на автомобила „Мазда“ към съседната лента е било предизвикано от
нарушената напречна устойчивост на превозното средство, което е било обаче
последица от неправилно избраната скорост за преминаване през левия завой, а не
резултат от независимо спрямо тези обстоятелства и осъзнато от водача решение да
предприеме излизане от зоната на ограничение. Следователно попадането на
автомобила в насрещната лента няма това самостоятелно и необусловено от други
събития значение, което да му придаде ролята на независим фактор, който да
обуслови причинно-следствения процес и да предизвика престъпния резултат.
Същите съображения са валидни и относно обвинението за нарушаване на пътното
правило в чл.20 ал.1 от ЗДвП – да се контролират непрекъснато управляваните
пътни превозни средства. Вярно е, че нарушената напречна устойчивост на
управлявания от П. автомобил се е отразила на възможностите да се спази
зададената и съответстваща на кривата на завоя траектория, но това също е било последица
от неправилно избраната скорост, а не ефект от неспазване на забраната за отклонение
от контрола върху уредите или апаратите на превозното средство, в каквато
насока не се откриват и факти в описателната част на обвинителния акт, освен
кратката констатация „автомобилът излязъл извън контрола на водача“, текстът на
която също налага извод, че възприетото от прокурора безконтролно движение не представлява
осъзнат от водача акт, а представлява част от фактическа верига, чиято
първопричина се корени в неспазения регламент на чл.20 ал.2 изр.1-во от ЗДвП –
скоростта на движение да се съобрази с всички условия на пътя. Именно
нарушаването на това правило съдът прие, че е поставило началото на
причинно-следствения процес, предизвикал резултата, защото подсъдимият П.,
пренебрегвайки особеностите на пътния участък – пътно платно с двупосочно
движение и навлизане в ляв завой с радиус от 125 метра при критична скорост за
безопасно преодоляване, равняваща се на 84,5 км/ч, е управлявал автомобила със
скорост, надвишаваща тази величина, което е довело до загуба на напречната
устойчивост на колата и отклонението й към насрещната пътна лента, последвано
от навлизане в нея и удар с правомерно движещия се там автомобил „Мерцедес“.
Движението на подсъдимия с несъобразена спрямо пътните условия скорост не може
да бъде отнесено и към нарушаването на визирания в изр.2-ро на чл.20 ал.2 от ЗДвП норматив, който третира задълженията на водачите при възникването на
т.нар.“непредвидима опасност“ за движението. Безспорно наличието на автомобил,
правомерно движещ се в своята пътна лента, не може да се квалифицира като такъв
вид пътно препятствие, с възникването на което водачът да е бил длъжен да се
съобрази, като намали своята скорост или преустанови движението си. Тук следва
да се обсъди въпроса дали за водача М. навлизането на автомобила „Мазда“ в собствената му пътна лента е представлявало
опасност, която той да е бил длъжен да предвиди или макар тя да е била непредвидима,
да е бил длъжен и могъл да избегне чрез екстремно намаляване на скоростта или
спиране. Несъмнено за М. навлизането на управлявания от П. автомобил следва да
се категоризира като непредвидима опасност. Съгласно експертното мнение П. е
управлявал своя автомобил със скорост от 88,7 км/ч, която е била в рамките на
разрешената за пътния участък /липсват данни за ограничение на скоростта под 90
км/ч/, като в същото време той не е допуснал отклонение от кривата на завоя
/десен за него/ чрез навлизане в насрещната пътна лента. От друга страна, в
момента, в който автомобилът „Мазда“ е започнал
навлизане в неговата лента, колата на М. се е намирала на 13-14 метра от
мястото на удара, а това разстояние значително е надвишавало производния на
скоростта му /в рамките на разрешената/ спирачен път. Следователно ударът е
попаднал в опасната зона за спиране и то така че водачът не е бил в състояние
да пристъпи към намаляване на скоростта или да преустанови движението си, но не
заради несъблюдаване на някое от пътните правила, а защото моментът на
възникване на опасността не е позволил вземане на решение за нейното избягване.
Ето защо, съдът прие, че пострадалият М. не е допринесъл за настъпването на противоправния резултат, т.е. съпричиняване
не е налице.
Следва да се приеме, че към
момента на произшествието подсъдимият е управлявал превозното средство с
концентрация на алкохол в кръвта, надвишаваща 0,5 на хиляда. В тази връзка
съдът отчете показанията на свидетелите И.Х.И.и
П.И.С. – ****** *****, извършили
пробата с техническо средство „Алкотекст Дрегер 75104“ с инв.№ 0057. Съгласно
казаното от тези свидетели отчетеният резултат при пробата на подсъдимия, се е равнявал на 0,54 промила и именно той е
бил записан в съставения АУАН № 137011/14.09.2017. Приложените по делото
писмени доказателства - /л.72 от ДП/
сочат, че за подсъдимия е бил издаден талон за медицинско изследване, който е
бил връчен в 18,20 часа, както и че в указания от полицейските органи срок П. е
посетил болнично заведение /ЦСМП-Димитровград/, където в 18,55 часа е била
взета кръвна проба, химическият анализ на която е установил концентрация от
0,49 на хиляда. По експертен път е установено, че към момента на предоставяне
на кръвната проба приетият от П. алкохол
е бил редуциран в кръвта, като е започнал процес на неговата елиминация, на
което според експерта се дължал и
по-ниският отчетен резултат при лабораторния анализ в сравнение с показанията
на техническото средство, за което писмените данни по делото сочат техническа
изправност, а гласните – спазване на приложимата технология. Заключението на
медицинската експертиза е, че към момента на произшествието – 17,40 часа, алкохолното
съдържание в кръвта на подсъдимия е било не по-ниско от 0,54 на хиляда – извод,
основан както на сведенията от заключението на химика, така и на всички
останали физиологични и други обективни фактори, позволили ретроактивния
анализ на алкохолната концентрация. Последният, като научно обоснован, а също и
съответен на съобщения от самия подсъдим факт - консумация на бира
непосредствено преди предприетото управление на моторното превозно средство,
съдът възприе като достоверно сведение за действителното количество на алкохол
в кръвта на П. към 17,40 часа – момента на произшествието. Тази концентрация
/0,54 промила/ надвишава, макар и минимално, граничната стойност от 0,5 единици
на хиляда и изпълнява критерия „пияно състояние“, възприет в ППВС № 1/83 г., а
това от своя страна обосновава един от квалифициращите признаци в ал.3 на
чл.343 от НК. Налице е и втори съставомерен белег по
същия законов текст, свързан с препращащата към него разпоредба на ал.4 от
чл.343 на НК, доколкото освен смъртта на пътника Б. В., от деянието е била
причинена и телесна повреда на друго лице – на пострадалия М.В.М., получил
счупване на костите на лявата подбедрица, което
довело до трайно обездвижване на левия крак – увреждане, което по смисъла на
чл.129 ал.2 от НК представлява средна телесна повреда.
Субективната параметри на
извършеното, изводими от неговите обективни признаци, сочат небрежността като
форма на непредпазливостта. Подсъдимият е могъл и е бил длъжен да предвиди, че
управлявайки автомобила със скорост от 87 км/ч не е бил в състояние да
преодолее безопасно левия завой без да предизвика странично плъзгане на
автомобила вляво и навлизане в лентата за насрещно движение, а също е бил в
състояние да предвижда, че е възможно движението на друго превозно средство в
същата лента. Така макар да не е целял, нито предполагал общественоопасните
последици, той е предизвикал тяхното настъпване при осъзнато допуснато
нарушение на императивните пътни правила, към които бланкетната
по характера си наказателна норма препраща.
Имайки предвид
изложеното, съдът призна подсъдимия за виновен за това, че на 14.09.2017 година
на път № 484 между село Бряст и гр.Димитровград при управление на моторно
превозно средство, в пияно състояние /с концентрация на алкохол в кръвта над
0,5 на хиляда/, нарушил правилата за движение – чл.20 ал.2 изр.1- от ЗДвП и по
непредпазливост причинил смъртта на едно лице – Б.П.В., както и средна телесна
повреда на друго лице- М.В.М. – престъпление по чл.343 ал.3 б.“б“ предл.1-во вр. ал.4 вр. ал.1 вр. чл.342 ал.1 от НК.
По първоначално предявеното му обвинение, а именно за това, че са били нарушени
и специалните норми на чл.16 ал.1 т.1, чл.20 ал.1 и изр.2-ро на чл.20 ал.2 от ЗДвП съдът призна
подсъдимият за невиновен и го оправда, като прие липса на необходимата за съставомерността причинно-следствена връзка между
настъпилото накърняване на тези правила и настъпилите общественоопасни
последици.
При определяне на
наказанието беше съобразено следното: Подсъдимият А.П. е роден на *** ***. Има ****
образование, ***** „***** *****“, но понастоящем е ******, като в обясненията
си представя причина за това –
ненамиране на подходяща работа, съобразена с ******* ** ***** ****, което не му
позволявало полагане на тежък физически труд. Подсъдимият е ****, полага грижи
в отглеждането на **** ****, а съгласно приложената по делото декларация нито
той, нито член на неговото семейство получава собствени доходи. Според същата
декларация П. не притежава имущество. Към момента на извършеното подсъдимият е
имал чисто съдебно минало, заради настъпилата по право реабилитация за
осъжданията му по НОХД № 37/2007 г. и НОХД № 131/2007 г. по описа на Районен
съд-Димитровград. Изготвената от полицейския
служител от РУ-Димитровград характеристика е в положителна насока, доколкото в
нея се сочи липса на противоправни прояви и
несъвместими с морала контакти, а цитираните преписки по заявителски
материали касаят деяния, тъждествени с тези, за които П. е бил осъден по
горепосочените наказателни дела. Всички дотук изброени факти, свързани с
личността на подсъдимия, следва да бъдат оценени като позитивни и затова
смекчаващи наказателната отговорност в
аспекта на субективната обществена опасност и изводимата от нея необходимост от
превъзпитателни мероприятия. Към тази група факти следва да бъде отнесено и
процесуалното поведение на подсъдимия, което въпреки възраженията на частното
обвинение може да бъде оценено единствено като положително. Дадените от П.
обяснения в хода на досъдебното производство несъмнено са допринесли за изясняването
на обективната истина по делото, а от друга страна те в никакъв случай не сочат
отсъствие на критичност към извършеното
или пренебрежителност към тежестта на настъпилите последици. Направените от
подсъдимия доказателствени искания от друга страна
нито са довели до неоправдана забава на наказателния процес, нито са
надхвърляли рамката на гарантираните от закона процесуални права, за да бъдат
оценени в исканата от повереника негативна насока.
Тези искания са били израз на избраната защитна линия, поддържането на която не
е преминало в недопустима злоупотреба било с правото на защита, било с правата
на пострадалите или жертвата на престъплението. Що касае изразената от подсъдимия в хода на
съдебното следствие критичност към стореното, то тя следва да се приеме като
израз на действителното му отношение към деянието, а не единствено като
обслужваща наказателните процедури позиция, както заради синхрона й с
първоначално дадените обяснения, така и заради кореспонденцията й с цялостното
процесуално поведение. Наред с така изложените моменти, смекчаващи вината факти
се откриват и сред обективните елементи на самото деяние. В тази връзка не може
да не бъде отчетено, че въпросното пътуване към гр.Димитровград е било
инициирано от загиналия Б. В., а мотивът на подсъдимия е бил да му предостави
услуга, като го откара до гр.Димитровград. Не може да не бъде взета предвид и
наличната към момента на деянието алкохолна концентрация в кръвта на П., която
само с четири стотни надхвърля допустимата стойност и заради това изпълнява
критерия „пияно състояние“. Естеството на допуснатото нарушение на пътните
правила също не сочи на арогантно или безапелационно пренебрегване на пътната
обстановка, а по-скоро на прекомерна увереност в познаването на пътния терен и
възможността за преодоляване на неговите особености.
Безспорно в случая са
налице и отекчаващи вината на П. обстоятелства.
Приложената на л.213 т.2 от ДП справка сочи, че настоящото нарушение на ЗДвП не
е първо по ред за него, а той вече е бил наказван и то за управление на моторно
превозно средство без да се притежава съответната правоспособност. Макар и
извършено през 2007 година, това нарушение в съвкупност с тези, за които през
2011 и 2013 година подсъдимият е бил наказан с глоба в размер на 20 лева,
следва да се прецени като белег, характеризиращ го като водач, склонен към
пренебрегване на пътните правила. На следващо място, въпреки настъпилата
съдебна реабилитация по двете осъждания, тези две противоправни
деяния е наложително да се оценят като отрицателен момент в социалното минало
на П. в контекста на отношението му към регламентираните порядки и
изградените задръжки към тяхното
накърняване.
Съвкупният анализ на двете групи факти, съществени за индивидуализацията
на наказанието, сочи превес и то значителен на смекчаващите обстоятелства и
сравнително с по-малък брой и с по-слаба значимост на тези, които отегчават
вината. Затова съдът определи основното наказание в размер, близък до
минималния предвиден в закона „лишаване от свобода за срок от три години“, а
именно „лишаване от свобода за срок от четири години“, като прецени, че това
наказание е адекватно на разглежданото престъпление, на неговите обективни
характеристики и субективни белези, на личната обществена опасност и степента,
в която е бил засегнат защитения обект. Затова то е в състояние да постигне тези
резултати, които законът предвижда – да превъзпита извършителя, да въздейства
превантивно спрямо него и спрямо останалите. В комплекс с кумулативното по-леко
наказание „лишаване от правото да се управлява моторно превозно средство“,
чийто срок съдът определи на три години, санкцията изпълнява визираните в чл.54
и чл.57 ал.2 от НК изисквания за съответност,
специалност и съобразеност със записаните в чл.36 от НК цели. На основание чл.58 ал.1 от НК срокът на определеното наказание
„лишаване от свобода“ беше редуциран с 1/3 и така беше наложено наказание „лишаване
от свобода за срок от две години и осем месеца“, а на основание чл.59 ал.4 от НК от срока на наказанието „лишаване от права“ беше приспадното
времето, през което подсъдимият е бил лишен от упражняването на това право по
административен ред.
Съдът намери, че за
постигането на горепосочените цели и
най-вече за поправянето на подсъдимия
наказанието „лишаване от свобода“ не се налага да бъде изтърпяно. Положителните
сведения за личността на П., за неговия обществен облик, изводим от семейния и
имуществен статут, и не на последно място откритата и последователна критичност
към стореното, а от друга страна тежестта на извършеното, която въпреки
сериозните вредни последици не може да се счита за надвишаваща обичайните
случаи на ПТП, обосновават извода, че изолирането на подсъдимия от обществото
не би било адекватно на стремежа за
позитивно въздействие на наказанието, а напротив - определянето на изпитателен
срок с по-голяма продължителност би изпълнил необходимата поправителна функция
без да се надхвърлят границите на реципрочния санкционен механизъм и без
прогноза за ефект, обратен на целения. Ето защо, съдът отложи изтърпяването на
наложеното наказание „лишаване от свобода за срок от две години и осем месеца“
с изпитателен срок от „четири години“.
На основание чл.189 ал.3 от НПК съдът осъди подсъдимия да заплати в полза на бюджета на МВР сумата, съответстваща на направените
деловодни разходи, свързани със съответната за предмета на доказване дейност.
Тази сума се равнява на 1042,64 лева след изключването на възнаграждението за
ненужната за делото оценителна експертиза /140,76 лева/.
Така мотивиран, съдът
постанови присъдата си.
Председател: