№ 56
гр. София, 30.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20221001001003 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 1.11.2022 г. на прокурор от Софийската градска
прокуратура срещу решението от 21.10.2022 г. по т. д. № 232/2022 г. на Софийския градски съд,
VІ-17 състав, с което е отхвърлен предявения иск по чл. 155, т. 2 ТЗ за прекратяване на ответника
„2 С“ ООД.
В жалбата се твърди, че неправилно СГС е приел, че не е налице прекратителното основание по
чл. 155, т. 2 ТЗ. Поддържа се, че дружеството е заобиколило закона, тъй като в хода на висящо
производство по несъстоятелност по т.д. № 31/1995 г. на СГС е променило наименованието си
преди неговото приключване и по този начин е продължило да развива дейност, без да има
основания за това, дори и след обявяване на неплатежоспособността и обявяването в
несъстоятелност.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
уважи предявения иск.
Въззиваемият „2 С“ ООД – ответник по иска – чрез процесуалния си представител оспорва
жалбата. Претендира разноски.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на въззиваемия намира за установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото
1
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е
и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на
осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи
повтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати в исковата молба и в устните
състезания, на които в обжалваното решение е даден отговор. Независимо от това следва да се
добави и следното:
1. Не е спорно, а и от данните по делото и по партидата на ответното дружество в електронния
Търговски регистър е видно, че: 1) с решение от 28.05.1990 г. по ф.д. № 3741/1990 г. на СГС е била
регистрирана дружествена фирма на граждани „С. и син“ на осн. чл. 57 и чл. 58 от Указ № 56 за
стопанската дейност /отм./, с учредители – С. Г. С. и П. С. С., представляващи фирмата; 2) с
решение от 29.11.1991 г. по същото ф.д. е вписано преобразуване на посочената дружествена
фирма в „С. и син“ ООД със същите съдружници и управители; 3) с решение от 21.03.1996 г. по
заявление от 12.03.1996 г. е вписано заличаване на съдружника С. С. поради прехвърляне на
дяловете му на съдружника П. С., вследствие на което дружеството е продължило дейността си
като ЕООД, като е вписана и промяна на фурмата му – на „2 С“ ЕООД; 4) с решение от 4.04.1996 г.
по т.д. № 31/1995 г. на СГС, обявено в ДВ, бр. 56/2.07.1996 г., на осн. чл. 632, ал. 1 ТЗ е обявена
неплатежоспособността на дружеството под старото му наименование „С. и син“ ООД с начална
дата 7.06.1995 г., дружеството е обявено в несъстоятелност и производството по несъстоятелност е
прекратено, по молба по чл. 625 ТЗ на кредитора „Параходство Български морски флот“ АД; 5)
дружеството е пререгистрирано без промяна по реда на ЗТР на 15.03.2011 г.; 6) на 22.11.2013 г. е
вписано приемане за нов съдружник на С. П. С. поради прехвърляне на част от принадлежащите на
П. С. дялове, а дейността на дружеството е продължила като ООД; и 7) с решение от 9.08.2012 г.
по т.д. № 31/1995 г. на СГС, обявено в ТР на 6.12.2013 г., съдът след като е констатирал, че
производството е било прекратено с решението от 4.04.1996 г., отново е прекратил същото.
2. При горните факти ищецът поддържа /уточнителната молба от 24.02.2022 г./, че дружеството
„с дейността си е заобиколило закона, като е променило наименованието и формата си в текущо
производство по несъстоятелност, преди да приключи същото, като по този начин е продължило
своята дейност, без да има законови основания за това, тъй като реално е било неплатежоспособно
и е подлежало на прекратяване“. Твърди, че по този начин съдът по несъстоятелността е бил
въведен в заблуждение и не е могъл да отчете „новосформираното“ дружество „2 С“ ЕООД, което
е довело до противозаконно продължаване на дейността му, въпреки констатираната по съдебен
ред неплатежоспособност и обявената несъстоятелност. Поддържа се, че „подобно некоректно
търговско и юридическо поведение противоречи както на специфичните разпоредби относно
несъстоятелността при различните видове търговски дружества, така и на общите правила на
несъстоятелността, съдържащи се в чл. 607 и сл. от ТЗ“.
Следователно, макар и непрецизно формулирана, основната теза на ищеца всъщност е, че след
решението от 4.04.1996 г. за обявяване в несъстоятелност дружеството е следвало да прекрати
търговската си дейност, а не да продължава същата, и доколкото тя е продължила, макар под друго
наименование на дружеството, то тази дейност противоречи на закона по смисъла на чл. 155, т. 2
ТЗ.
3. Въззивният съд счита, че горните факти нито поотделно, нито в съвкупност обуславят извод
за наличие на прекратителното основание по чл. 155, т. 2 ТЗ, според която разпоредба дружеството
2
с ограничена отговорност се прекратява със съдебно решение по иск на прокурора, ако дейността
му противоречи на закона.
На първо място, тезата на ищеца е вътрешнопротиворечива. От една страна, се претендира
съдът да постанови прекратяване на дружеството на осн. чл. 155, т. 2 ТЗ, а от друга страна се
твърди, че това прекратяване вече било настъпило поради обявяването на същото в
несъстоятелност през 1996 г. Това е така, защото под „ прекратяване на дружеството“ по
принцип се разбира прекратяване на неговата дейност, а не заличаване на същото като правен
субект. След прекратяване на дружеството по правило се провежда процедура по ликвидация, след
приключването на която то се заличава, освен ако прекратяването е поради преобразуване в друго
дружество или поради обявяване в несъстоятелност – чл. 156, ал. 1 ТЗ. Следователно, ако
дружеството вече е прекратено през 1996 г., то е правноневъзможно повторното му прекратяване
понастоящем, а просто последиците от предходното му прекратяване следва да се приложат на
практика, за което не е нужен конститутивен иск по чл. 155, т. 2 ТЗ.
На второ място, действително в чл. 154, ал. 1, т. 4 ТЗ е предвидено, че дружеството се
прекратява при обявяване в несъстоятелност, т.е. прекратява се дейността му. Тази обща
разпоредба обаче следва да се тълкува съобразно специалната уредба на производството по
несъстоятелност по част ІV от ТЗ. Тази уредба е претърпяла многобройни изменения от
приемането си през 1994 г. до днес, вкл. и радикални промени в режима. По тази причина
правните последици на постановеното решение от 4.04.1996 г. по т.д. № 31/1995 г. на СГС следва
да се преценяват според действащия към онзи момент режим.
Решението от 4.04.1996 г. е постановено на осн. чл. 632 ТЗ, когато е действала първоначалната
редакция на разпоредбата от ДВ, бр. 63/1994 г. Същата е предвиждала, че когато наличното
имущество е недостатъчно за покриване на разноските по производството по несъстоятелност,
съдът обявява неплатежоспособността, определя началната й дата, обявява длъжника в
несъстоятелност и прекратява производството, освен ако заинтересовано лице предплати
необходимата сума. Видно е, че в тази хипотеза законът не е предвиждал постановяване на
прекратяване на предприятието на дружеството, а такова правомощие за съда се появява едва 10
години по-късно с изменението но чл. 632 ТЗ от ДВ, бр. 38/2006 г. До това изменение съдът е
постановявал прекратяване на предприятието на длъжника само в хипотезите на чл. 630, ал. 2 ТЗ и
чл. 710 – чл. 711 ТЗ. По тази причина предвиденото в чл. 154, ал. 1, т. 4 ТЗ прекратяване на
дружеството при обявяване в несъстоятелност настъпва само, ако съдът по несъстоятелност е
постановил такова изрично прекратяване на предприятието, което към 1996 г. е можело да стане
или по реда на чл. 630, ал. 2 или реда на чл. 710 ТЗ, но не и по реда на чл. 632 ТЗ.
Ето защо постановеното решение от 4.04.1996 г. по чл. 632 ТЗ не е довело нито до прекратяване
на дружеството, нито до забрана то да продължи да осъществява своята дейност. Със същото
решение е прекратено единствено производството по несъстоятелност, с което пък всички
евентуални ограничения на длъжника, вследствие на това производство, се считат за отпаднали.
Следователно, продължавайки да извършва дейност след влизане в сила на решението от
4.04.1996 г. ответното дружество не е нарушило законова забрана, тъй като такава не е била
нормативно предвидена към онзи момент.
На трето място, напълно ирелевантно към основанието по чл. 155, т. 2 ТЗ е обстоятелството, че
в хода на висящото т.д. № 31/1995 г. на СГС и преди постановяване на решението от 4.04.1996 г.
дружеството е променило наименованието си на сегашното, което е било вписано на 21.03.1996 г.
3
Подобна промяна не е била забранена от закона – нито преди, нито след решението от 4.04.1996 г.
Същевременно, заявената промяна не е резултат от дейността на дружеството по смисъла на чл.
155, т. 2 ТЗ, а е резултат от дейността на неговите съдружници. Отделен е въпросът, че дори и при
общия режим на откриване на производството по несъстоятелност, ограничителните последици
спрямо дейността на органите на длъжника настъпват едва след това откриване, а не преди, дори
да е била висяща фазата по разглеждане на искането за откриване по чл. 625 ТЗ.
Следва да се посочи, че вписаната на 21.03.1996 г. промяна не представлява преобразуване на
дружеството в нов вид, поради което не е довела до преустановяване съществуването на
юридическото лице и възникването на ново такова. Промяната от ООД в ЕООД не е преобразуване
на дружеството, тъй като то остава от същия вид – ООД с един съдружник. Променено е само
наименованието му. По тази причина напълно несподелими са разсъжденията в мотивите на
представеното решение от 9.08.2012 г. на СГС в обратен смисъл, още повече, че то постановява
правен резултат, който вече е настъпил – прекратява производството по несъстоятелност, което
вече е било прекратено с решението от 4.04.1996 г. За въззивния съд е необяснимо самото
съществуване на решението от 9.08.2012 г., което е постановено извън правомощията на съда при
липса на висящо съдебно производство.
Ето защо искът по чл. 155, т. 2 ТЗ е изцяло неоснователен.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение на СГС – потвърдено, като правилно.
При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят своевременно
поисканите от ответника разноски за въззивното производство в размер на 1 200 лв. – за
заплатеното адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Срещу същото не е направено възражение за прекомерност, а и неговият размер е под минимума от
1 250 лв. по чл. 7, ал. 1, т. 10 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Разноските следва да се заплатят от Прокуратурата на РБ, доколкото СГП не е
юридическо лице.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 21.10.2022 г. по т. д. № 232/2022 г. на Софийския градски съд,
VІ-17 състав.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на „2 С“ ООД с ЕИК –
*********, със седалище и адрес на управление – гр. София, ул. „21-ви век“ № 17, ет. 4, ап. 6, на
осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата 1 200 лв. – разноски за производството пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
4
1._______________________
2._______________________
5