РЕШЕНИЕ
№ 96
гр. К., 18.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – К., II. СЪСТАВ, в публично заседание на трети юли
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Пламен Ал. Александров
Членове:Кирил М. Димов
Невена К. Калинова
при участието на секретаря Петя Хр. Михайлова
като разгледа докладваното от Кирил М. Димов Въззивно гражданско дело №
20245100500124 по описа за 2024 година
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 567/15.12.2023 г., постановено по гр.д. № 566/2023 г. по на
РС – К., е отхвърлен предявеният от В. П. Ч., с ЕГН ********** от с. П.,
общ.К. против „И. а. м.“ АД, с ЕИК **********, гр.С., бул.“Д. Н.“ №28, ет.2,
ап.40-46, иск за признаване на установено, че клаузата на чл.4 от договор за
паричен заем № 4613333/12.10.2022 г. е нищожна, като неоснователен и
недоказан. Със същото решение е отхвърлен и предявеният от В. П. Ч. с ЕГН
********** от с. П., общ.К. против „Ф. Б.“ ЕООД, с ЕИК *********, гр.С.,
бул.“Д. Н.“ №28, ет.2, ап.40-46, иск за признаване на установено, че
сключеният между страните договор за предоставяне на поръчителство №
4613333/12.10.2022г. е нищожен, като неоснователен и недоказан. В полза на
ответниците са присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в
размер на по 150 лв. за всеки.
Недоволна от така постановеното решение е останала въззивницата В.
П. Ч., представлявана от адв. Д. М., която го обжалва като неправилно поради
1
нарушение на материалния закон и необоснованост. В жалбата се сочи, че
„И.а.м." АД било едноличен собственик на капитала на „Ф. Б." ЕООД, поради
което тези дружества билиа свързани лица по смисъла на §1, т.5 от ДР на ТЗ.
Това давало основание да се приеме, че търговската им дейност се контролира
пряко от едно и също лице като двете дружества упражнявали дейността си
при общи икономически интереси и ползи и се презумирало наличието на
знание у лицата, участващи в управлението им, респ. представителство,
досежно търговските дела на другото дружество. Тази свързаност обуславяла
извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта бил известен на
заемодателя. Договорът за заем и договорът за предоставяне на гаранция се
считали за сключени от потребителя с един и същ търговец, от една страна, а
от друга - договорът за предоставяне на гаранция представлявал допълнителна
уговорка между потребителя и заемодателя, сключена в противоречие с чл.16
от ЗПК. Сочи се, че договорът за предоставяне на гаранция нямал
самостоятелен характер, неговият предмет и уговорените престации можели
да бъдат изпълнени само във връзка с усвояване и управление на договора за
кредит, като условията и сумата по гаранцията зависели изцяло от главното
задължение по заема. Договорът за потребителски кредит се явявал
правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключвал договора за
предоставяне на гаранция. Обвързаността между двете съглашения се
установявала от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение
без всякаква друга възможна алтернатива, чрез сключване на договор за
гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице
- гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен
самият договор за кредит, с изричната уговорка за изплащане на
възнаграждението за предоставяне на гаранция с основното задължение по
кредита, както и ,че самостоятелен отказ от договора за предоставяне на
гаранция не бил предвиден. Не можело да се приеме, че чл.4 от договора за
заем касаел доброволен и информиран избор на потребителя за обезпечение.
От начина на уговаряне на задължението на потребителя следвало да се счита,
че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да
предостави обезпечение, при условия обективно неизпълними за посочения
срок. Клаузата на чл.4 от договора била уговорена изцяло в противоречие с
чл.16 от ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърлял своята отговорност за
дължимата професионална грижа по чл.16 от ЗПК на потребителя.
2
Възнаграждението на гаранта обезпечавало не изпълнението на длъжника, а
преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка за
кредитиране. Тъй като двете дружества били свързани лица и сключването на
договора за предоставяне на гаранция се явявал единственото изпълнимо
условие по чл.4 от договора за заем, следвало да се приеме, че разходите,
които потребителя трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция
били пряко свързани с основната му престация по договора за заем и
отговаряли на дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК. Този разход имал характер на допълнително възнаграждение за
ползване на заемните средства и следвало да бъде включен изначално при
формирането на ГПР, като разход, пряко свързан с договора за потребителски
кредит и, който потребителят трябвало да заплати. В конкретния случай
договорът за паричен заем бил сключен в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, тъй като не бил посочен действителния размер на разходите по кредита,
който включвал всички лихви и такси, съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК.
Договорът само формално покривал изискването за посочване на ГПР, но
реалната му стойност не съответствала на заявеното от кредитора. Това
поведение кореспондирало и с търговска практика, от страна на търговеца към
потребителя, която била заблуждаваща, тъй като противоречала на
изискването за добросъвестност и професионална компетентност и съдържала
невярна информация, която можела да промени съществено икономическото
поведение на средния потребител да вземе информирано решение за
стойността на кредита и дали да договаря с този кредитор. Обстоятелството,
че в договора не бил посочен действителния размер на ГПР било равнозначно
на неизпълнение на задължението по чл.11, ал.1. т.10 от ЗПК и водело до
нищожност на целия договор за паричен заем, а оттам и на целия договор за
предоставяне на парична гаранция. Моли съда да отмени обжалваното
решение да и уважи предявените искове. Претендира разноски. В съдебно
заседание представя писмена молба, с която поддържа въззивната жалба.
Представя списък на разноските.
Въззиваемият „И. а. м.“ АД - гр.С., представляван от ю.к. М. К., е
представил отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК, с който оспорва
въззивната жалба. В отговора се сочи, че договорите за паричен заем, които
сключва дружеството, били в съответствие с изискванията на чл.10, ал.1,
чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 от ЗПК. При отпускане на кредити дружеството
3
действало добросъвестно и в съответствие с изискванията на закона, като на
потребителите се предоставяла преддоговорна информация под формата на
стандартен европейски формуляр. В този формуляр били описани параметрите
и условията на кредита (общ размер на кредита, общата сума, която трябва да
се заплати, лихвен процент, годишен процент на разходите, изискваните
обезпечения и пр.). Както сключването на договора за паричен заем при
посочените условия, така и избора на обезпечение зависели изцяло от волята
на потребителите. Потребителите имали цялата необходима информация, за да
вземат решение дали да сключат договор за кредит при тези условия или не,
съответно дали разполагат с възможност да осигурят необходимото
обезпечение, както и кое обезпечение да предоставят. Съответно, имали
достатъчно време още със сключването на договора да предоставят
обезпечение, а ако преценят, че не могат да осигурят такова, изобщо да не
пристъпват към подписване на договор или да се откажат от него в
законоустановения 14-дневен срок. Изискването да се предостави обезпечение
на потребителски кредит било напълно допустимо и законно. Липсата на
предоставена банкова гаранция или поръчителство по заемното
правоотношение, водело до висока степен на риск от непогасяване на
задълженията по процесния договор за заем. От изискването за представяне
на обезпечение нито пряко, нито косвено можело да се направи извод, че
кредиторът не е извършил предварителна оценка на кредитоспособността.
Представянето на обезпечение не замествало оценката на
кредитоспособността и не противоречало на чл.16 от ЗПК. При положителна
оценка на кредитоспособността се отпускал кредит, по който следвало да се
представи обезпечение. Кредитополучателят можел да избира между три вида
обезпечения, които да представи - банкова гаранция, двама поръчители или
гаранция от дружество-гарант. Заемополучателят не бил ограничен при
представяне на гаранция от дружество-гарант „Ф. Б.“ ЕООД и е можел да
посочи и представи гаранция и от друго дружество-гарант. Изискванията към
поръчителите били заложени, както с оглед размера на кредита, така и с оглед
ограниченията на чл.446 от ГПК. Обезпеченията, предвидени в чл.4 от
договора за паричен заем, не пораждали разноски по кредита, които да следва
да бъдат включени в ГПР. Съгласно легалната дефиниция на понятието „общ
разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК, евентуални
разходи, свързани с представянето на банкова гаранция, намиране на
4
поръчители или дружество-гарант не можели да бъдат разглеждани като
елемент от общия разход по кредита за потребителя. Правоотношенията
между заемополучателя и поръчителите не били част от заемното
правоотношение и евентуалните разходи, които могат да възникнат във връзка
с тези отношения не представлявали пряк разход, свързан с кредита. С оглед
на цитираната разпоредба, евентуални разходи, свързани с представянето на
банкова гаранция, намиране на поръчители или дружество-гарант не
представлявали и разход за допълнителна услуга, който трябва да се включи в
ГПР, тъй като не били задължително условие за получаване на кредита. В
процесния случай поетото от потребителя облигационно задължение по негов
избор да осигури едно от възможни три вида обезпечения не било обвързано с
последици от неизпълнение. Сключването на договор за поръчителство било
възможност, а не задължение, и можело да се замени от други форми на
обезпечение. Възнаграждението на дружеството-гарант не било част от
заемното правоотношение по договора за заем и не представлявало пряк
разход, свързан с кредита. То представлявало насрещна престация срещу
поетото задължение за обезпечаване на кредит. Наведените оплаквания за
подвеждаща информация, заблуждаваща търговска практика, заблуждаващо
разписване на ГПР били неоснователни и неаргументирани. Клауза 4 от
договора за паричен заем, отговаряла на изискванията за прозрачност на
договорните клаузи, предвидени в директива 93/13. За физическите лица-
поръчители били посочени ясно критериите, на които следва да отговарят, а за
поръчител-юридическо лице било посочено единствено, че следва да бъде
одобрен от кредитора. Потребителят имал възможност да предложи
неограничен кръг юридически лица-поръчители и само при негово
възражение, че те са неправилно отхвърлени от кредитора, би могло да се
претендира недобросъвестно поведение. По настоящото производство нямало
посочени факти, които да доказват недобросъвестно поведение на кредитора,
а абстрактната преценка за яснота и прозрачност на формулираните към
поръчителите изисквания не разкривала каквато и да било неяснота за същите
относно средния потребител. Моли съда да потвърди обжалваното решение.
Претендира разноски в това число и юрисконсултско възнаграждение в размер
на 360.00 лева. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна.
Въззиваемият Въззиваемият „Ф. Б.“ ЕООД – гр.С., представляван от ю.к.
5
М. К., е представил отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК, с който оспорва
въззивната жалба. В отговора се сочи, че процесният договор за
поръчителство бил действителен, тъй като отговарял на приложимите
изисквания на закона и не страдал от пороците, посочени в исковата молба.
„Ф. Б.“ ЕООД било вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за
финансовите институции с основен предмет на дейност предоставяне на
гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество на търговец
дружеството сключвало гаранционни сделки (поръчителство) обезпечавало
изпълнението по договори за кредит срещу възнаграждение (по занятие).
Дружеството отговаряло на изискванията на закона по отношение на лицата,
които могат да предоставят гаранционни сделки по занятие. Договорът за
поръчителство, сключен между ищеца и „Ф. Б.“ ЕООД, уреждал техните
отношения по повод задължението на „Ф. Б.“ ЕООД да обезпечи кредита на
ищеца. По силата на договора за поръчителство, едната страна - „Ф. Б.“ ЕООД
се задължавала да обезпечи изпълнението на задълженията на
заемополучателя по договор за паричен заем - да отговаря солидарно със
заемополучателя пред кредитната институция за изпълнение на задълженията
му по договора за паричен заем, както и да търпи последиците от
неизпълнението на тези задължения. Другата страна се задължавала да
заплати на „Ф. Б.“ ЕООД уговореното за тази услуга възнаграждение.
Възнаграждението по договора за поръчителство, като насрещна престация
срещу задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по
договор за кредит, не противоречало и не нарушавало законови разпоредби
или добрите нрави. В ЗЗД и договорите липсвала изрична регламентация на
възмездното поръчителство, но и в теорията и в практиката никога не
съществувало схващане, че възмездното поръчителство е недопустимо или
пък нарушава законова разпоредба. Договорът за поръчителство бил сключен
по инициатива на въззивницата, при наличието на няколко различни
възможности за обезпечение на задълженията си, като е решила да представи
като обезпечение поръчителство от дружество-гарант. Въззивницата
кандидатствала за кредит, който е следвало да бъде обезпечен или с
поръчителство, или с банкова гаранция, или чрез дружество-гарант. Тя можела
да избере както банката, която би издала банкова гаранция, така и
дружеството, което да гарантира изпълнението на задълженията му.
Въззивницата била уведомена предварително, както за изискуемите
6
обезпечения, така и за възможността да предостави избраното от нея
обезпечение най-късно в тридневен срок след подписване на договора за
кредит и е имала цялата необходима информация, за да вземе решение дали да
сключи договора при тези условия или не. Имала достатъчно време още със
сключването на договора да предостави обезпечение, а ако прецени, че не
може да осигури такова, изобщо да не пристъпва към подписване на договора
или да се откаже от него в законоустановения 14-дневен срок. Твърденията на
въззивницата във връзка с обстоятелството, че „И.а.м.“ АД и „Ф. Б.“ ЕООД са
свързани лица, не следвало да бъдат кредитирани. „Ф. Б.“ ЕООД бил
самостоятелен правен субект, както според материалното, така и според
процесуалното право, като сключвал договори за поръчителство в рамките на
дейността, за която е регистрирано. Обстоятелството, че „И.а.м.“ АД и „Ф. Б.“
ЕООД са свързани лица, не променяло приложното поле на ЗПК. Поемането в
договор за потребителски заем на акцесорното задължение от заемателя да
осигури поръчител юридическо лице не лишавало договора за поръчителство
от основен предмет със страни поръчителя и длъжника. Основният предмет на
договора за поръчителство не ставал част от съдържанието на договора за
потребителски кредит. Част от съдържанието на договора за потребителски
кредит било единствено акцесорното задължение на заемателя да осигури
поръчител. Липсвало основание възнаграждението по договора за
поръчителство да се включва при изчисляване на годишния процент на
разходите по договора за паричен кредит. Определящо за това кои разходи се
приемат за общ разход по кредита била връзката с предмета, а не връзката
между субектите съгласно легалната дефиниция на понятието „общ разход по
кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК. Моли съда да остави без
уважение въззивната жалба като неоснователна. Претендира разноски на
основание чл.78, ал.3 от ГПК и възнаграждение за процесуално
представителство в размер на 360 лева.
Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото
доказателства, по повод и във връзка с оплакванията, изложени от
въззивницата, констатира:
Въззивната жалба е допустима, подадена е в срок от лице, имащо правен
интерес, а по съществото разгледана е основателна.
Решението на РС - К. е валидно и допустимо, като не са налице
7
основания за обезсилването му като недопустимо или обявяването му за
нищожно.
Първоинстанционното производство е било образувано по предявени
искове против „И.а.м.“ АД – гр.С. за признаване на установено, че клаузата на
чл.4 от договор за паричен заем № 4613333 с дата 12.10.2022 г. е нищожна,
както и против „Ф. Б.“ ЕООД, - гр. С., за признаване на установено, че
сключеният между страните договор за предоставяне на гаранция № 4613333
с дата12.10.2022. е нищожен.
Ищцата твърди, че клаузата на чл.4 от договор за паричен заем №
4613333/12.10.2022г. е нищожна на основание чл.22 от ЗПК, като твърди, че
възнаграждението по договора за поръчителство не е включено в ГПР. По
отношение на договора за предосавяне на поръчителство се сочи, че същият е
лишен от основание, тъй като не предоставя услуга, сключен е между
длъжника и поръчителя, а не между кредитора и поръчителя, заобикаля
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, както и противоречи на добрите нрави,
тъй като уговореното възнаграждение е повече от половината от сумата по
отпуснатия заем.
Ответникът „И.а.м.“ АД – гр.С. оспорва предявения иск в представен
отговор на основание чл.131 от ГПК. В отговора се сочи, че договорът за
паричен заем бил действителен и в съответствие с изискванията на ЗПК. При
отпускане на кредита дружеството действало добросъвестно като
предоставило на ищцата информация относно кредита и обезпеченията.
Оспорва твърденията на ищцата, че в договора не е посочен действителния
размер на ГПК, както и за заобикаляне на чл.19, ал.4 от ЗПК. Сочи, че ГПР се
изчислявал към момента на сключване на договора като не било известно дали
заемателят ще предостави обезпечение. Възнаграждението било уговорено
като дължимо само ако потребителят предостави обезпечение. Твърди, че
надвишаването на ГПР не води до недействителност на договора за
потребителски кредит, а до нищожност на клаузите, надвишаващи
определените по чл.19, ал.4 от ЗПК. Изискването да се предостави
обезпечение на кредит било допустимо и законно.
Ответникът „Ф. Б.“ ЕООД, - гр. С. оспорва предявения иск в представен
отговор на основание чл.131 от ГПК. В отговора се сочи, че дружеството не
предоставя потребителски кредити, а дейността му се регламентира от ТЗ, а не
8
от ЗПК. В случая не следвало да се смесват възникналите правоотношения и
дори договорът за заем да е нищожен, на „Ф. Б.“ ЕООД, - гр. С. се дължало
обезщетение. Твърди, че доколкото има главен дълг, то договорът за
поръчителство не може да бъде нищожен. Възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство не било разход по кредита, а насрещна
престация срещу задължение за обезпечаване на кредит. Разпоредбите на
чл.138-148 от ЗЗД били приложими към отношенията между „Ф. Б.“ ЕООД, -
гр. С. и „И.а.м.“ АД – гр.С.. Договорът не бил сключен в противоречие с
добрите нрави, предвид еквивалентността на насрещните престации, като при
сключването на договора дружеството е действало добросъвестно.
С договор за паричен заем № 4613333, с дата 12.10.2022 г. „И.а.м.“ АД –
гр.С. предоставило на В. П. Ч. паричен заем в размер на 400 лв., със срок на
заема 16 седмици, с изплащане на 16 бр. седмични погасителни вноски по
26.67 лв. съгласно посочени дати, с ГЛП 40.00 %, с обща дължима сума по
кредита 426.72 лв. и ГПР 49.26 %. В чл.4 от договора е предвидено, че
заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на
договора, да представи ва заемодателя едно от следните обезпечения:
1.Две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на
следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за
трудово възнаграждение с нетен размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен
трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен
заем, сключен с „И.а.м.“ АД – гр.С.; да няма неплатени осигуровки за
последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции, или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ една година
назад да е със статус не по-лош от „Редовен“. Поръчителят подписва договор
за поръчителство.
2.Банкова гаранция с бнефициер – Заемодателя, за сумата по чл.2, т.7,
със срок на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията
по договора.
3.Одобрено от Заемодателя дружество – гарант, което предоставя
гаранционни сделки.
От представения договор за предоставяне на гаранция № 4613333, с дата
12.10.2022 г., сключен между „Ф. Б.“ ЕООД, - гр. С., като Гарант и В. П. Ч.,
като Потребител, се установява, че „Ф. Б.“ ЕООД, - гр. С. се е задължило да
9
издаде гаранция за плащане (за изпълнение на задължения) в полза на „И.а.м.“
АД – гр.С., с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на
Потребителя, възникнали съгласно договор за паричен заем № 4613333, както
следва:
1.Задължение за връщане на заемната сума в размер на 400 лв.;
2. Задължение за заплащане на възнаградителна лихва;
3.Задължение за заплащане на законна лихва за забава в случай на забава
на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и
адвокатски хонорари.
При така установените данни следва извода, че договорът за паричен
заем, както и клаузата на чл.4 от същия, са нищожни, тъй като не е спазено
изискването на чл.19, ал.4 и чл.11, ал.1, т.10 от ГПК, а именно неправилно
определяне на ГПР по договора за паричен заем. При определяне на ГПР не е
взето предвид дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на
гаранция в размер на 165.28 лв. Стойността на това възнаграждение на
практика представлява разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК.
Това е така, защото заплащането на това възнаграждение е условие за
сключването на договора за заем и получаването на заемната сума. В случая е
без значение, че сумата от 165.28 лв. е заплатена на трето лице – гарант, тъй
като същата представлява реален разход за заемателя, пряко свързан с
договора за паричен заем. Така, ако при изчисление на ГПР се включи
възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция в размер на 165.28
лв. размерът на ГПР надвишава максимално предвиденият размер в
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК и договорът е недействителен на това
основание.
На следващо място, клаузата на чл.4 от договорът за паричен заем е
нищожна и поради противоречие с добрите нрави. Тази клауза императивно
поставя условие за предоставяне на обезпечение, като абсолютна
предпоставка за сключването на потребителски кредит. Очевидно е, че
първите две от условията за предоставяне на обезпечение са неизпълними в
предвидения тридневен срок от подписване на договора. Това от своя страна
поставя заемополучателя в ситуация, при която е принуден да приеме третото
условие за предоставяне на обезпечение, въпреки явно неизгодните условия, а
именно увеличаване на разходите за получаване на потребителски кредит с
10
възнаграждението за гаранта в размер на 165.28 лв. В този случай
договореният годишен лихвен процент от 40.00 % не отразява действителното
съотношение на главницата по договора за потребителски кредит и
договореното възнаграждение за дадената в заем парична сума. Така, при
отпуснат кредит в размер на 400 лв. и общо дължима сума по кредита 192 лв.
(26.72 лв. дог. лихва + 165.28 лв. възн. За гар. = 192 лв.), съотношението
между дължимата договорна лихва и главницата по кредита е 48.00 %, т.е.
близо 50 % (192 лв. общо лв. дог. лихва и възн. / 400 лв. главница = 0.48 Х
100% = 48.00 %). Такъв размер на договорната лихва без съмнение
противоречи на добрите нрави, тъй като води до несъразмерност на
насрещните престации по договора и като краен резултат е налице
неоснователно обогатяване на едната от страните по договора.
Нищожността да договора за паричен заем, респ. на клаузата на чл.4 от
същия, като правна последица води и до нищожност на договора за
предоставяне на гаранция № 4613333, с дата 12.10.2022 г., тъй като лишава
същия от основание. Освен това този договор също е нищожен поради
противоречие с добрите нрави. Това е така, защото с двата договора на
практика се цели заобикаляне на императивни разпоредби на ЗПК, а именно
чл.19, ал.4 и чл.22, във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Както бе посочено по-
горе, стойността възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция
представлява разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК и следва да
бъде включено при определянето на ГПР, с което същият надвишава
максимално предвиденият размер в разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. В
същност, двата договора са тясно свързани помежду си и на практика
очертават елементите на един договор, сключени са на една и съща дата от две
свързани дружества, представлявани от едно и също лице, имат едни и същи
дати на погасяване на задълженията и дори имат едни и същи номера. Ето
защо и този договор е нищожен и следва да бъде обявен за такъв.
Приемайки различни от изложените съображения,
първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да
бъде отменено, като се постанови друго решение, с което да бъде признато за
установено, че клаузата на чл.4 от договор за паричен заем № 4613333, с дата
12.10.2022 г., е нищожна, както и договор за предоставяне на гаранция №
4613333, с дата 12.10.2022 г., е нищожен.
11
При този изход на делото в полза на въззивницата следва да бъдат
присъдени разноски за двете инстанции в размер на 1 920 лв., от които 960 лв.
искс ДДС по иска за нищожност на чл.4 от договора за паричен заем и 960 лв.
с ДДС по иска за нищожност на договора за предоставяне на гаранция,
представляващи адвокатско възнаграждение. Държавни такси не се
присъждат, тъй като въззивницата е освободена от заплащането им.
Направеното възражение за прекомерност на адвокатсокто възнаграждение е
неоснователно, тъй като същото е определено в минимален размер съгласно
НМРАВ.
Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният
съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 567/15.12.2023 г. по гр.д. № 566/2023 г. по описа
на РС – К., вместо което постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че клаузата на чл.4 от договор за
паричен заем № 4613333, с дата 12.10.2022 г., сключен между „И. а. м.“ АД
-гр.С., бул.“Д. Н.“ № 28, ет.2, ап.40-46, с ЕИК **********, и В. П. Ч., от с. П.,
общ.К., с ЕГН **********, е нищожна.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че договор за предоставяне на
гаранция № 4613333, с дата 12.10.2022 г., сключен между „Ф. Б.“ ЕООД -
гр.С., бул.“Д. Н.“ № 28, ет.2, ап.40-46, с ЕИК *********, и В. П. Ч., от с. П.,
общ.К., с ЕГН **********, е нищожен.
ОСЪЖДА „И. а. м.“ АД -гр.С., бул.“Д. Н.“ № 28, ет.2, ап.40-46, с ЕИК
**********, да заплати на В. П. Ч., от с. П., общ.К., с ЕГН **********,
разноски за двете инстанции в размер на 960 лв. с ДДС, представляващи
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД - гр.С., бул.“Д. Н.“ № 28, ет.2, ап.40-46, с ЕИК
*********, да заплати на В. П. Ч., от с. П., общ.К., с ЕГН **********,
разноски за двете инстанции в размер на 960 лв. с ДДС, представляващи
адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280,
ал.3, т.1 от ГПК.
12
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13