№ 2109
гр. София, 07.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Анна Кофинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100507840 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищцата В. Х. К. срещу решение № 6233 от 08.04.2024 г. (в което е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка с решение № 7723/26.04.2024 г.), постановено по
гр. д. № 23725/2022 г. по описа на СРС, 90 състав, с което е отхвърлен предявеният срещу
Прокуратурата на Република България осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за
сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита на
пълнолетната й дъщеря Н.С. К., ЕГН **********, причинени от ответника вследствие на
незаконно обвинение срещу последната по н.о.х.д. № 22804/2016 г. по описа на Софийски
районен съд, 22 състав, приключило с влязла в сила оправдателна присъда от 11.02.2021 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на влизане в сила на
оправдателната присъда – 04.12.2021 г., до окончателното изплащане на претендираната
сума.
Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение
поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и
необоснованост, като се поддържа, че първоинстанционният съд е определил погрешна
1
правна квалификация и неправилно е разпределил доказателствената тежест между
страните, доколкото претенцията била предявена по реда на ЗОДОВ. Въззивницата счита, че
е налице причинна връзка между неоснователно поддържаното от ответника обвинение
срещу дъщеря й и направените от нея разходи за адвокат, тъй като последният е
осъществявал основната процесуална защита на подсъдимата, а назначеният служебен
защитник не я е представлявал реално в наказателното производство. Намира, че е налице
противоправно поведение на ответника, изразяващо се в повдигане и поддържане на
незаконно обвинение, в причинна връзка с което ищцата е претърпяла имуществена вреда
под формата на платеното в полза на дъщеря й адвокатско възнаграждение. Ето защо моли
за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявения иск в цялост.
Въззиваемият Прокуратурата на Република България е подал отговор на въззивната жалба, с
който изразява становище за нейната неоснователност. Счита, че обжалваното решение е
правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи
следното:
Предявена е искова претенция за обезщетяване на претърпени от В. Х. К. имуществени
вреди под формата на заплатен адвокатски хонорар от 500 лв. при твърдения, че
възнаграждението е било заплатено по сключен от ищцата договор за правна защита и
съдействие с предмет процесуалното представителство на дъщеря й Н.С. К. по н.о.х.д. №
22804/2016 г. по описа на СРС, 22 състав, приключило с влязла в сила оправдателна присъда.
При така изложените фактически твърдения първоинстанционният съд правилно е
квалифицирал иска по чл. 49 ЗЗД, доколкото ищцовата претенция не попада в никоя от
специално уредените в ЗОДОВ хипотези. ЗОДОВ определя специален ред и условия за
обезщетяване на определен кръг от пострадали лица в резултат на изрично изброените
2
хипотези на противоправно поведение на държавата чрез нейни органи. В частност,
съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата отговаря за причинените вреди на гражданите,
настъпили в причинна връзка с повдигнато незаконно обвинение, приключило с влязла в
сила оправдателна присъда, като от текста на разпоредбата несъмнено следва извод, че
вреди по този ред може да претендира само лицето, спрямо което е било повдигнато
обвинението и което е било оправдано – единствено спрямо това лице е осъществено
противоправното поведение и само то може пряко и непосредствено да търпи вреди от този
деликт, тъй като негативните последици от незаконното наказателно преследване настъпват
в неговата правна сфера. В този смисъл са и мотивите на Тълкувателно решение №
1/11.12.2018 г. по тълк. дело № 1/2017 г. по описа на ВКС, ОСГК, както и трайно
установената съдебна практика (Решение № 126 от 10.05.2010 г. на ВКС по гр.д. № 55/2009
г., ІV г.о., Решение № 355 от 03.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1651/2009 г., ІІІ г.о., и Решение
№ 433 от 23.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 563/2009 г., ІV г.о.), съобразно която в Наказателно
- процесуалния кодекс не е уредена отговорността за разноски, представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение от лицето, признато за невиновно, поради което тези претърпени
от подсъдимия разноски могат да се претендират като имуществена вреда в производството
за обезщетение на вреди от незаконосъобразно обвинение на основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ.
В настоящия случай имуществената вреда не е настъпила за подсъдимата, която е била
оправдана, а за нейната майка, която е сключила договор за правна защита и съдействие от
свое име в полза на трето лице и е платила адвокатско възнаграждение по него. Доколкото
вредата е настъпила в патримониума на трето лице, което не е било страна в наказателното
производство, респ. не се явява оправдано лице по незаконно обвинение, то ищцата в случая
не може да се ползва от специалния ред за обезщетяване на вредите по ЗОДОВ, а следва да
претендира направените разноски по общия ред на ЗЗД – чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
За основателността на предявения иск в тежест на ищцата е да докаже, че служител на
ответника е извършил виновно противоправно поведение, в причинна връзка с което ищцата
е претърпяла имуществени вреди в претендирания размер, при или по повод изпълнението
на възложена работа от ответника. В тежест на ответника и при доказване на горните факти
е да установи погасяване на паричното си задължение.
В настоящия случай несъмнено се установява, че В. Х. К. е претърпяла имуществена вреда,
като е заплатила в брой сумата от 500 лв., адвокатско възнаграждение в полза на адв. С.Г. по
сключен договор за правна защита и съдействие от 06.10.2017 г. в полза на трето лице – Н.
К., с оглед осъществяване на защитата на подсъдимата по н.о.х.д. № 22804/2016 г. по описа
на Софийски районен съд. Наказателното производство е приключило с оправдателна
присъда от 11.02.2021 г., влязла в сила на 04.12.2021 г. (с влизане в сила на определението за
прекратяване на въззивното производство поради оттегляне на протеста срещу
първоинстанционната присъда), но според настоящия въззивен състав ищцата не би могла
да претендира обезщетение за претърпени вреди от това незаконно обвинение поради липса
на пряка причинно-следствена връзка между вредата и деянието.
Причинно-следствената връзка на противоправното поведение с вредите, които
3
делинквентът виновно е причинил при или по повод изпълнението на работата, е
материално-правна предпоставка за пораждане на гаранционно-обезпечителната
отговорност на възложителя по чл. 49 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 1, изр. 1
ЗЗД, обезщетението се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица
от увреждането. Съдебната практика и съдебната теория приемат, че „непосредствени“ са
онези вреди, които по време и място следват противоправния резултат, като точно такива са
и „преките вреди“. Наслагването на двата термина „преки“ и „непосредствени“, които са
синоними, и в чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, и в чл. 82 ЗЗД, означава, че законодателят предвижда,
когато се ангажира гражданската отговорност на длъжника, той да отговаря само за онези
вреди, които са по причина на неговото противоправно поведение (непозволено увреждане
или неизпълнено договорно задължение), за които вреди причинната връзка не се прекъсва.
Неоснователното повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление е
противоправно поведение, което е пряко насочено срещу обвиненото лице – в неговата
правна сфера настъпват пряко и непосредствено всички вреди от наказателното преследване
и само това лице се явява прекият пострадал от деликтното поведение на прокуратурата.
Ищцата като трето лице, което е сключило договор в полза на подсъдимата, не е адресат на
незаконното обвинение и не би могла да претърпи преки и непосредствени вреди от това
наказателно преследване. Направените от В. К. разноски за процесуалната защита на дъщеря
й произтичат само косвено от наказателното производство, тъй като са опосредени от
собствената й воля да сключи договора за правна защита в полза на трето лице и да плати
възнаграждение по него. Следователно, този разход не може да се вмени в отговорност на
ответника, тъй като не произтича пряко и непосредствено за увредения от незаконното
обвинение.
В допълнение следва да се посочи, че от приетите писмени доказателства се установява
наличие на трима различни защитници по процесното наказателно дело. На първо място, на
подсъдимата Н. К. е бил определен служебен защитник по реда на ЗПП – адв. Д.В.К., която е
преупълномощила мл. адв. Н.Х.К. да представлява подсъдимата в открито съдебно
заседание на 14.03.2017 г., в което същият се е явил, но поради неявяване на редовно
призованата подсъдима не е даден ход на делото. Адв. С.Г., с когото ищцата е сключила
договор на 06.10.2017 г., се е явил в открито съдебно заседание на 19.10.2017 г., на което не е
даден ход на делото, като същият е депозирал и молба за изменение на мярката за
неотклонение на подсъдимата. В производството по чл. 270 НПК Н.С. К. е представлявана
от друг защитник – адв. Б.М., с когото на 24.10.2017 г. лично е сключила договор за правна
защита и съдействие в производството по изменение на мярката за неотклонение и на когото
е заплатила възнаграждение в размер на 1000 лв. Същият се е явил в открито съдебно
заседание от 24.10.2017 г. и е заявил, че поема защитата на подсъдимата.
От изложеното е видно, че сключването на процесния договор за правна защита и
съдействие с адв. Г. не е било наложително за защита правата на подсъдимата, която към
този момент вече е имала назначен служебен защитник, като същевременно същата
впоследствие лично е упълномощила трети процесуален представител и следователно е била
4
в състояние сама да организира защитата си в наказателното производство. Тези
обстоятелства потвърждават изложения по-горе извод за липса на причинна връзка между
претърпяната от ищцата имуществена вреда и незаконното обвинение – защитата на Н. К.
към датата на сключване на договора с адв. Г. се е осъществявала от служебен защитник и
плащането на претендирания хонорар от 500 лв. е резултат на собствения избор на В. К. да
осигури допълнителен защитник на дъщеря си, което е допустимо, но не следва да се
вменява в отговорност на ответника, тъй като не представлява пряка и непосредствена
последица за увредения от незаконното наказателно преследване срещу трето лице.
С оглед на гореизложеното, при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен
материал въззивният съд намира, че претендираната от ищцата имуществена вреда не е
настъпила в пряка причинно-следствена връзка с повдигнатото и поддържано срещу трето
лице незаконно обвинение в извършването на престъпление, поради което не е налице
основание за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника за
обезщетяване на тази вреда. Ето защо предявеният осъдителен иск е неоснователен и следва
да се отхвърли изцяло. Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивната
инстанция, първоинстанционното решение се явява правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият-ответник има право на
направените във въззивното производство разноски в размер на 100 лв., юрисконсултско
възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК въззивното решение не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 6233 от 08.04.2024 г. (в което е допусната поправка на
очевидна фактическа грешка с решение № 7723/26.04.2024 г.), постановено по гр. д. №
23725/2022 г. по описа на СРС, 90 състав.
ОСЪЖДА В. Х. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Дружба 1“, бл. ****, да
заплати на ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: гр. София, бул.
„Витоша“ № 2, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
5
2._______________________
6