Р Е Ш
Е Н И Е
Гр.София,
17.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на двадесет и четвърти февруари
през
две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Кристина Първанова
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното
от съдия МАРКОВА въззивно гражданско дело
№ 3180 по описа за 2020 г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв ГПК.
С решение № 290064 от 01.12.2019 г. по гр.д.№ 65679 по
описа за 2018 г. СРС, Трето ГО, 87-ми състав : ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 286, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 141, ал. 7 ТЗ и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че „А.О.“ ЕАД,
дължи на Х.М.К., сумата в размер на 2 963,13 лв., представляваща дължимо
възнаграждение по Договор за възлагане на управлението от 17.03.2016 г. за
месеците април, май и юни 2016 г., ведно със законната лихва от 26.10.2017 г.
до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 423,36 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 01.05.2016 г. до 25.10.2017 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
76505/2017 г. по описа на СРС, 87 състав. В тежест на ответника, в полза на
ищеца са били присъдени разноски. В тежест на ответника на основание чл.78,ал.6 ГПК е присъдено задължение за държавна такса.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника пред СРС -„А.О.“
ЕАД.
Излагат се доводи за неправилност на решението и
постановяването му при необсъждане на
събраните по делото доказателства.
Сочи, че първоинстанционният съд не бил взел предвид,
че след издаването на заповедта за изпълнение въззивникът бил изплатил на ищеца
сумата в размер на 3921,51 лв. Останалата сума в размер на 2 963,13 лв.
била недължима, тъй като ищецът не бил освободен от отговорност като член на
Съвета на директорите от едноличния собственик на капитала. Сумата в размер на
2 963,13 лв. била дължима, но при представяне от страна на ищеца на
решение от едноличния собственик на капитала на дружеството за освобождаването
му отговорност. СРС не бил взел предвид уговореното в раздел VII от договора между страните озаглавен „Гаранция за
управление в съответствие с чл.240, ал.1 от ТЗ, ПРУПДТДДУК и устава на
дружеството, където било посочено, че гаранцията се възстановявала в 10-дневен
срок, считано от прекратяване на договора и след решение едноличния собственик
на капитала на дружеството за освобождаването му отговорност. При това
положение не били налице всички предпоставки за възстановяване на гаранцията,
за което ищецът бил известен. С оглед мотивите на СРС и по-конкретно
позоваването му на чл.21 от договора за възлагане на управление, сочи, че
сумата се намирала в касата на дружеството под формата на гаранция за добро
управление.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното
решение и да постанови друго, с което претенциите да бъдат отхвърлени като
неоснователни и недоказани. Претендират се разноски.
По въззивната жалба не е постъпил отговор от ищеца /пред СРС/. В течение на процеса се излага
становище за неоснователност на същата и правилност на така постановеното
съдебно решение. Счита, че правилно СРС бил приел, че ответника следва да
докаже неизпълнение на договора за управление, тъй като претендираното
възнаграждение произтича от договор за възлагане на управление. Правилно СРС
бил указал начините по които ответника следва да защити правата си. В случая
ответникът необосновано задържал претендираните от ищеца суми за главница и
лихва с оглед на това, че техният произход е различен от твърдяното основание
въз основа на което те биват задържани. Освен това по делото не били
представени доказателства от които да е видно, че ищецът е депозирал така претендираните
суми като гаранция. Това, че не бил възразил относно задържането на първите три
възнаграждения като гаранция, не означавало, че се е съгласил тези суми да
бъдат приети като гаранция. Сочи, че тезата на въззивника се опровергава от
уговореното между страните в договора за управление. Въззивникът не ангажирал
доказателства за нанесени вреди с оглед не освобождаването на ищеца от
отговорност. Претендират се разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За първоинстанционното
решение въззивникът е уведомен на 10.12.2019 година.
Въззивната жалба е
подадена на 19.12.2019 година /по пощата/, следователно възивната жалба е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Тъй като въззивникът е ответник в производството пред СРС и предявените искове по чл.422 ГПК вр. с чл.286, ал.1 ЗЗД вр. с чл.141, ал.7 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД са уважени изцяло, то
следователно въззивната жалба се явява
допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция
приема, че обжалваното решение е
постановено във валиден и допустим процес:
За издадената на 26.12.2017 г. по реда на чл.410 ГПК
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 76505 по описа за 2017 г., длъжникът е бил
уведомен на 30.01.2018 г.
Възражението по чл.414 ГПК е подадено на 08.02.2018
г., т.е. в предвидения срок. Видно от същото относно сумата в размер на 3412,09
лв. е налице признание, че същата представлява възнаграждение за м.03.2016 г.,
м.07.2016 г., м.08.2016 г. и м.09.2016 г.; призната е и лихва за забава върху
тези суми в размер на 509,42 лв. Тези суми били платени на 08.02.2018 г., за
което е представено авизо за местен превод.
По отношение
на сумата в размер на 2 963,13 лв. е налице оспорване като е посочено, че същата се намира в касата на
дружеството като обезпечение на добросъвестното изпълнение на задължението от
страна на заявителя съгласно чл.240, ал.1 ТЗ и чл.20 от договора за управление
от 17.03.2016 г. Съгласно чл.22 от този договор, сумата се възстановявала при
наличие на две условия: прекратяване на договора за управление и решение на
едноличния собственик на капитала за освобождаване от отговорност. Тъй като
липсвало решение за освобождаване на заявителя от отговорност, то не били
налице предпоставки гаранцията да бъде върната.
С разпореждане от 28.05.2018 г. СРС е дал указания да
бъде връчен препис от възражението на заявителя за становище в 1-седмичен срок
от съобщението. Това разпореждане е съобщено на заявителя на 04.06.2018 г. На
същата дата заявителят е изразил становище за неоснователност на възражението.
С разпореждане от 10.09.2018 г. СРС е дал указания по
чл.415, ал.1 ГПК до заявителя.
Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на
заявителя на 01.10.2018 г. Исковата молба е предявена на 10.10. 2018 г.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че страните са били обвързани от договор за управление по който ищецът
бил изпълнявал възложеното му управление за периода от 18.03.2016 г., когато
договорът бил влязъл в сила, до 30.09.2016 г. Ищецът претендирал възнаграждение
за периода м.04.2016 г.- м.06.2016 г. По делото била представена справка за
неизплатени заплати на ищеца, издадена от ответника, която представлявала
извънсъдебно признание за неизгодни за ответника факти; това снабдявало
документа „справка“ с доказателствена сила. Според СРС спорно по делото било
дали възнаграждението за управление е изискуемо с оглед обстоятелството, че
ищецът не бил предоставил гаранция за добро управление в размер на тримесечното
брутно трудово възнаграждение. За да отговори на този въпрос, СРС се е позовал
на разпоредбата на чл.240, ал.1 от ТЗ, която изисквала внасяне на гаранция като
обезпечение на евентуалните вреди, които били възможно да възникнат от
управлението. Тази гаранция имала действие за времето на мандата. След
прекратяване на правоотношението гаранцията се връщала на вносителя при освобождаване от отговорност. Ако в
резултат на управлението на дружеството били констатирани настъпили вреди за
дружеството, освен възможността за отказ от освобождаване от отговорност и
оттук и за използване на гаранцията, съществувал и исков път за защита на
съответните права чрез предявяване на иск за обезщетение за причинени вреди.
Ако такава гаранция не била предоставена, това ставало чрез предявяване на
осъдителен иск за вреди като по този начин дружеството щяло да охрани
интересите си посредством механизма на гражданския процес. Възнаграждението по
договора за управление било дължимо в пълен размер при осъществяване на
договорената работа. В случая страните спорели,
че ищецът като член на СД е изпълнявал своите задължения по договора за
управление за съответния период от време поради което основанието за получаване
на възнаграждение в пълен размер по договора за управление се било осъществило.
Ако гаранцията не била внесена своевременно, т.е. до момента на заличаване на
вписването на лицето като член на ръководния орган на дружеството, за
последното към този момент били съществували множество законови допустими
възможности – за отправяне на покана за изпълнение или дори като краен вариант
освобождаване на лицето като член на СД. Ако дружеството имало претенции за
вреди спрямо някои от членовете на СД за определен период от време, през който
последният не бил освободен от отговорност, то редът за защита на съответното право
бил свързан с предявяване на осъдителен иск по чл.240 ТЗ, който не бил
обусловен от обстоятелството за внасяне на гаранцията за управление или за
нейно отсъствие. С оглед тези си мотиви СРС е достигнал до решаващия си извод,
че възнаграждение за управление, за което не се оспорвало, че е извършено през
процесния период се дължало независимо
от факта на неосвобождаване от отговорност и невнасяне на гаранция, при
които обстоятелства редът за защита на ответника при евентуални вреди бил друг.
Затова и искът е бил уважен за сумата от 2 963,13 лв. С оглед изхода по
отношение на спора за главницата, приет е за основателен и иска относно лихвата
за забава в размер на 423,36 лв. като последният е бил определен по реда на
чл.162 ГПК. В тежест на ответника/в полза на ищеца/ са били присъдени разноски
за заповедното и по исковото производство в размер на по 650 лв. В тежест на
ответника е присъдена и държавната такса за заповедното и исковото производство
като СРС се е позовал на чл.78, ал.6 ГПК.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция, приема следното:
Видно от представените пред СРС писмени доказателства
между едноличния собственик на капитала на дружеството/въззивник/ – Министъра
на културата и ищеца /пред СРС/ е бил сключен договор за управление на
17.03.2016 г. По силата на този договор на ищеца е било възложено управлението
на „А.О.“ ЕАД със 100 % държавно участие в капитала като член на Съвета на
директорите /СД/.
Съгласно чл.20 от договора за управление, намиращ се в
раздел VI „Гаранция за управление“ за обезпечение на
добросъвестно изпълнение на задълженията по този договор, в съответствие с
чл.240, ал.1 ТЗ, ПРУПДТДДУК и устава на дружеството, членът на СД /ищеца/ се
задължава да внесе в полза на дружеството парична гаранция в размер на
3-месечното си възнаграждение по този договор. В чл.21 е посочено, че
гаранцията се внася за времето на действие на договора на условен депозит на
името на дружеството в банка или като депозит в касата на дружеството.
В чл.22 е уговорено, че дадената сума като гаранция
ведно със законната лихва върху нея от датата на плащането й, се възстановява
на члена на СД в 10-дневен срок, считано от прекратяване на договора при
условията по т.15.1 и след решението на едноличния собственик на капитала за
освобождаване от отговорност.
С допълнително споразумение от 13.10.2016 г. на
основание чл.15.1, б.“г“ от договора-взаимно съгласие, считано от 01.10.2016 г.
договорът за управление е бил прекратен.
От ищеца е представено писмо от министъра на културата
от 16.04.2019 г. /л.40 по делото пред СРС/, в което се сочи, ищецът не е
освободен от отговорност с твърдение, че годишния финансов отчет /ГФО/ на
дружеството за 2016 г. не е бил приет от едноличния собственик на капитала,
както и поради прокурорска преписка № 44492/2017 г. по описа на СРП, образувана
след подаден сигнал въз основа на одитен доклад на Звеното за вътрешен одит от
Инспектората след извършена проверка по сигнал за нарушения в управлението на „А.О.“
ЕАД. Принципалът се позовава на писмо на изпълнителния директор на дружеството.
Действително, мотивите на първоинстанционния съд са неясни
и противоречиви и в основната си част съдържат предписания за начина по който
ответника би защитил правата си, ако в резултат на действията по управление на
дружеството от страна на ищеца са били нанесени вреди.
Като краен
резултат, обаче, са правилни.
Действително, ищецът е представил справка от
02.10.2017 г., изходяща от ответника /л.22/ по делото пред СРС, в която като
дължима „заплата“ е посочена сумата в размер на 3412,09 лв. за периода
м.03.2016 г., м.07.2016 г., м.08.2016 г. и м.09.2016 г., за заплащането на
която сума длъжникът е представил доказателства за плащането й с възражението
по чл.414 ГПК като основанието за това изрично е посочено в платежния документ,
намиращ се на л.39 от заповедното производство. За тази сума не сме сезирани с
иск по чл.422 ГПК и не е предмет на обсъждане.
Относно
сумата в размер на 2 963,13 лв.,
която е предмет на ищцовата претенция за установяване като дължима по реда на
чл.422 ГПК, в справката, която СРС е приел като извънсъдебно признание на иска,
е посочено, че представлява „депозит ДУК“ за м.04,05 и 06.2016 г. , т.е.
възнаграждението за 3 месеца по 987,71 лв., което ответникът с възражението по
чл.414 ГПК твърди да е задържал с оглед уговорено в чл.20 и чл.21 от договора
за управление за внасяне на гаранция за добро управление.
Следва да добавим, че спорът за това дали гаранцията е
внесена или не, се повдига след постановяване на съдебното решение, което е
предмет на контрол от въззивната инстанция, във връзка с мотивите на СРС.
Това, което е съществено за изхода на спора е, че
липсва корелативна връзка между внасяне на гаранция по чл.240, ал.1 ТЗ и
получаване на възнаграждението по договор за управление. Задължението по чл.240,
ал.1 ТЗ е за всеки член на Съвета на директорите и изобщо не е обусловено от
получаване на възнаграждение, тъй като е възможно договорът за управление да
бъде и възмезден, така и в решение № 345 от 08.05.2006 г. по т.д.№ 661/2005 г.
на ВКС, Първо ТО. Действително, двете имат своя произход от избора на
определено лице за член на СД, но възнаграждение по договора за управление е
дължимо от дружеството в пълен размер при осъществяване на договорената работа.
„Осъществяване на договорената работа“ не е спорно по делото. Затова е и налице
основание за получаване на възнаграждение в пълен размер по договора за
управление.
Дали са налице предпоставките за обезвреда може да се
обсъжда при предявен иск от дружеството в хипотезата на чл.240, ал.3 ТЗ. В
случая не се твърди, а и не са ангажирани доказателства за наличие на решение
на ОС на дружеството за завеждане на иск срещу ищеца за нанесени конкретни
вреди на дружеството.
Следва да отбележим и, че от пълномощника на ищеца е
представено извлечение от електронната страница на прокуратурата, че процесната
преписка е прекратена с постановление за отказ да се образува досъдебно
производство.
Освен това твърденията в писмото на МК се базират на
писмо от 27.03.2019 г. на изпълнителния директор на дружеството-ответник. Съгласно
константната съдебна практика основана на систематическото и логическо
тълкуване на нормата на чл.244, ал.7, изр.2 ТЗ и чл.221,т.5 ТЗ, както и
обстоятелството, че ОС на дружеството взема решение и определя размера на
възнаграждението, се достига до извода, че единствено в правомощията на ОС на
дружеството е да спре изплащането на същото. Решение на ОС в този смисъл не се
твърди от ответника /въззивник/ да е било взето.
При това положение предявеното за установяване по реда
на чл.422 ГПК вземане за сумата в размер на 2 963,13 лв. е изискуемо.
С оглед гореприетото въззивната инстанция не излага
мотиви по довода в хода по същество пред настоящата инстанция, направен от пълномощника на въззиваемия /ищец пред СРС/,
че К. не се бил съгласил гаранцията да бъде задържана. Освен това доводът е и
несвоевременно направен.
След като главния иск е основателен, то и акцесорния
за установяване вземане за лихва за забава също е основателен.
Налага се извод, че обжалваното решение е правилно и
като такова ще следва да бъде потвърдено.
Пред
въззивната инстанция:
На
въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски в размер на 1000 лв.- адв.
възнаграждение.
По
възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Съдът приема, че възражението е основателно.
Минималният размер на
адв.възнаграждение определен по реда на чл.7, ал.2,т.2 от Наредба № 1/2004 г.
за минималните размери на адв.възнаграждение възлиза на 467,05 лв.
Като се има предвид, че пред настоящата
инстанция не са събирани доказателства, то следва да бъдат присъдени разноски в размер на 468 лв.
за
процесуално представителство.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 290064 от 01.12.2019 г. по гр.д.№ 65679 по
описа за 2018 г., с което СРС, Трето ГО, 87-ми състав : ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
на основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 286, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 141, ал. 7 ТЗ
и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че „А.О.“ ЕАД,
дължи на Х.М.К., сумата в размер на 2 963,13 лв., представляваща дължимо
възнаграждение по Договор за възлагане на управлението от 17.03.2016 г. за
месеците април, май и юни 2016 г., ведно със законната лихва от 26.10.2017 г.
до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 423,36 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 01.05.2016 г. до 25.10.2017 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
76505/2017 г. по описа на СРС, 87 състав, както и в частта, в която в тежест на
ответника, в полза на ищеца са били присъдени разноски.
ОСЪЖДА „А.О.“ ЕАД, ЕИК ********** със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на Х.М.К., ЕГН **********,***, съдебен
адрес:*** – адв.К., сумата в размер на в размер на 468 лв. – разноски за процесуално представителство
пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва, арг. от
чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: