РЕШЕНИЕ
№ 64
гр. В. 25.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В. в закрито заседание на двадесет и пети октомври
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Г. П. Й.
като разгледа докладваното от Г. П. Й. Гражданско дело № 20211300100205
по описа за 2021 година
Делото е образувано по исковата молба на М. Й. М., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: гр. В., чрез младши адвокат Б.В. Б., АК - В и чрез
адвокат Д К Д, АК - В със съдебен адрес за съобщения и призовки: гр. В
срещу „Б ДСК“ ЕАД,ЕИК със седалище и адрес на управление: гр.
С.представлявано от Д Д М., Ю Б Г, С Л С А Р.Ж Л., Б. Ф. С, Д Н Н - И и Т Х
- К начин на представляване - всеки двама измежду: Главния изпълнителен
директор, Изпълнителните директори и Прокуристи с правно основание:
чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди ,че на 12.08.2008 г. ищцата в качеството си
на кредитополучател била сключила Договор за ипотечен кредит с кредитора
„Б ДСК“ ЕАД за сумата от 102 000.00 лева /сто и две хиляди лева/. Срокът на
издължаване на кредита бил 360 месеца, считано от датата на неговото
усвояване.
Съгласно чл.7, изр.1 от процесния договор кредитополучателят
заплащал лихва ,формирана от базов лихвен процент за този вид кредит,
определян периодично от кредитора, и надбавка, която може да бъде
намалена с отстъпка съгласно Условията за ползване на преференциален
лихвен процент по програма ДСК УЮТ - Приложение №2 към договора.
1
Съгласно изр. 2 на чл.7 към датата на сключване на договора базовият лихвен
процент бил 4.69%, стандартната надбавка била в размер на 3.60% или
лихвения процент по кредита е общо 8.29%.
На 29.01.2019 г. ищцата била предявила искове за установяване на
нищожност на редица клаузи от посочения договор за ипотечен кредит и
общите условия към него поради тяхната неравноправност и за осъждане на
банката да заплати на основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД дадени без
правно основание суми за лихви, вследствие на едностранно увеличаване на
лихвата от страна на банката.
С Решение №393 от 28.10.2019г. постановено по гр.д.№260/2019 г. по
описа на Районен съд - Видин банката била осъдена да заплати на ищцата
сумата от 5 000.00 лева /пет хиляди лева/ - платена без правно основание
сума по Договор за ипотечен кредит, сключен между страните на 12.08.2008
г., представляваща разликата, формирана в периода от 29.01.2014 г. до датата
на предявяване на иска - 29.01.2019 г., между размера на договорената между
страните погасителна вноска в частта за договорената лихва и реално
заплатената договорена лихва в частта над първоначално договорената лихва,
съставляваща част от месечната анюитетна вноска, поради нищожност на
клаузите на чл.7, изр. първо и чл.14 от договора и на т.9.1, т.9.4 и т.25.3 от ОУ
към договора за банков кредит, сключен с ищцата на 12.08.2008 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска -
29.01.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.
Тъй като първоинстанционният съд бил пропуснал да се произнесе с
Решението си относно нищожността на неравноправните клаузи в процесния
договор и общите условия към него, същият бил сезиран с молба
постановеното Решение да бъде допълнено.
С Допълнително решение от 07.07.2020 г., постановено по гр.д.
№260/2019 г. по описа на Районен съд - В били обявени за недействителни
поради неравноправност клаузите на чл.7, изр.1 и чл.14 от Договор за
ипотечен кредит от 12.08.2008 г. и клаузите на чл.9.1, т.9.4 и т.25.3 от Общите
условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити към договора за
ипотечен кредит.
С Решение №295 от 11.01.2021 г. постановено по в.гр.д. №468/2020 г. по
2
описа на Окръжен съд - В двете първоинстанционни решения били
потвърдени изцяло. Решението на въззивната инстанция било окончателно.
С настоящия иск се претендира нищожност на Договор за ипотечен
кредит от 12.08.2008 г.Поддържа се ,че в случая нищожността на чл.7, изр.1
от процесния договор относно начина на формиране на възнаградителната
лихва влече нищожността на целия договор.
Поддържа се ,че 7, изр.1 от процесния договор за банков ипотечен
кредит страните били постигнали съгласие за начина на формиране на
възнаградителната лихва /редовната лихва/. Същевременно тази клауза
,бидейки предмет на проверка за неравноправност по гореописаните
дела,била прогласена за нищожна с окончателно решение.
Съгласно чл. 430, ал. 1 от ТЗ, с договора за банков кредит банката се
задължавала да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при
уговорени условия и срок, а заемателят се задължавал да ползва сумата
съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока.
Съгласно чл.430, ал.2 от ТЗ и по арг. от чл.240, ал.2 от ЗЗД договорът за
банков кредит се определял винаги като възмезден, тоест за предоставената
сума от страна на банката, за да е налице договор за кредит, следвало да
съществува валидно възникнало задължение за заплащане на възнаградителна
лихва.
Поддържа се ,че договорът имал ясно дефинирани насрещни
престации, едната от които била прогласена окончателно за нищожна
/кредитодателят да получи възнаграждение за предоставената сума/,
следователно сключването на договора било опорочено. Съгласно чл.26, ал.4
от ЗЗД, нищожността на отделни части от договора не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона
или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. Идентична била и разпоредбата на чл.146, ал.5 от
ЗЗП, според която наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се
прилага и без тези клаузи.
От една страна не съществувало правомощие на съда да интервенира в
3
отношенията между страните като замества една нищожна клауза с друга
нормативна разпоредба на закона. С оглед характера на нищожната клауза,
засягаща възнаградителната лихва, заместване и прилагане по аналогия не би
могло да бъде допуснато, тъй като спрямо възнаграждението на кредитора не
било приложимо ограничението относно законната лихва в чл.10, ал.2 ЗЗД и
определения лимит от МС.
С § 13а от Допълнителните разпоредби на ЗЗП били въведени
разпоредби на директиви, вкл. на Директива 93/13/ЕИО на съвета от 5 април
1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври
2011 г. относно правата на потребителите и за изменение на предходната
директива, Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009 г. относно
исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите. Решенията на Съда на Европейските общности /СЕС/ с
предмет тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или
тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз било
задължително за всички съдилища в страната.
С Решение С-618/10 от 14.06.2012 г. по дело Вanco Espanol de credito
срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване
относно тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори
и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009 г. относно
исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите, състав на СЕС постановил, че не се допуска правна уредба на
държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач
или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието
на тази клауза.
В мотивите на Решение С-421/14 от 26.01.2017 г. по дело Ваnсо Рrimus
SА срещу Jesus Gutieres Garcia /т. 71/ състав на СЕС приемал, че видно от
текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г., националните съдилища били длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не били овластени да изменят съдържанието им. Договорът
4
трябвало по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото
съгласно нормите на вътрешното право съществувала правна възможност
така да се запази договорът.
При положение, че целта на сключения договор за ипотечен кредит била
банката да получи от кредитополучателя възнаграждение в замяна на
предоставената сума, липсата на действителна насрещна престация,
съобразно приетата нищожност на клаузата за формиране на договорна лихва
,влечала недействителността на целия договор за кредит.
Условието по чл.26, ал.4, предл.второ от ЗЗД било въпрос на конкретна
преценка на решаващия съд с оглед значението на съответната нищожна част
за страните по сделката и възможността останалата валидна част от
фактическия и състав да е самостоятелна и да породи правно действие. В този
смисъл, задължение на съда било да определи предполагаемата воля на
страните, като определи съотношението на нищожната към действителната
част на сделката.
В конкретната хипотеза, като се изхождало от целта и предмета на
договора за ипотечен кредит,се твърди , че търговецът, който по занятие
упражнява дейност по предоставяне на финансови услуги, не би сключил
договора без уговорката за насрещно възнаграждение. Обратното би
противоречало на характера на сделката на търговска сделка - кредит. С оглед
на изложеното, се налага изводът, че липсата на насрещна престация за
кредитодателя обезсмисляла целта на договора, което влечало нищожност на
цялото правоотношение съгласно чл.26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
В допълнение на изложеното, предметът на дейност на банките бил
строго очертан в чл.2, ал.1 и ал.2 от ЗКИ. Съобразно чл.2, ал.4, изр.1 от ЗКИ
банката не можела да извършва по занятие други дейности извън посочените
в ал. 1 и 2, освен когато това било необходимо във връзка с осъществяването
на дейността й или в процеса на събиране на вземанията си по предоставени
кредити. Така посочената уредба изключвала възможността банката да
сключва други подобни на кредита договори, които са лишени от
възнаградителна лихва.
Следвало да бъде отбелязано, че няма как по процесния договор за
5
кредит да се прилага посочения в чл.7, изр.2 лихвен процент в размер на
8,29%. Това следвало от факта, че страните са постигнали съгласие за начина
на формиране на възнаградителната лихва, която е променлива и се формира
от няколко компонента. Посоченият размер на възнаградителната лихва в
изр.2 на чл.7 имал декларативен характер и посочвал какви са размерите на
съответните компоненти само и единствено към момента на сключване на
договора и нямал отношение към методологията на формиране на лихвата по
договора и промените, които били настъпили в хода на обслужване на
кредита.
Относно нищожността на процесния договор можело да се черпят
аргументи и от по-новата уредба на ипотечните кредити, предоставяни на
потребителите, както и от уредбата относно потребителските кредити.
През 2016 г. бил приет Закона за кредитите на недвижими имоти на
потребителите - ЗКНИП. Съгласно чл.24, ал.1, т.8 от ЗКНИП договорът за
кредит се изготвял на разбираем език и съдържал лихвения процент по
кредита, с изрично посочване дали е фиксиран, или променлив, или
комбинация от двата, условията за прилагането му и индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, а при
договор за кредит с променлив лихвен процент, при който се използва
бенчмарк за лихвен процент - наименованието на бенчмарка и на неговия
администратор, включително информация за свързаните е бенчмарка
последици за потребителя, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти.
Съгласно чл.38 от ЗКНИП, когато не били спазени изискванията на
чл.24, ал.1, т.5- 9 и 11 договорът за кредит е нищожен.
Разпоредбата на чл.39 от ЗКНИП от своя страна уреждала последицата
от тази нищожност, а именно - когато договорът за кредит е обявен за
нищожен от съда, потребителят дължал връщане на сума, равняваща се на
общия размер на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита.
Идентични разпоредби съществували и относно потребителските
6
кредити в Закона за потребителския кредит - ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11,
ал.1, т.7-12 и т.20 договорът за потребителски кредит бил недействителен. От
своя страна чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК предвиждал, че задължително част от
съдържанието на договора за потребителски кредит са лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставяла за всички приложими лихвени проценти
Санкцията също била идентична - съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връщал само
чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по
кредита.
Изложената по-нова уредба досежно ипотечните кредити на
потребителите и тази относно потребителските кредити, била в подкрепа на
извода, че нищожността на клаузата за възнаградителна лихва по договор за
кредит води до нищожност и на целия договор, тъй като характерът на тези
договори, които били възмездни и включването на клаузи за договаряне на
лихвен процент по кредита и годишния процент за разходите било въведено
като изрично изискване съобразно чл.24, ал.1, т.8 от ЗКНИП и чл.11, ал.1, т.9
от ЗПК.
Макар и неприложими към настоящия казус, разпоредбите на ЗКНИП и
ЗПК били израз на европейското законодателство за защита на потребителите
и практиката на СЕС и били ясно насочени към даване на засилена защита на
икономически по-слабата страна - потребителя. Същите нееднозначно
показвали, че част от задължителното съдържание на договора за кредит било
наличието на действителна клауза, която да определя възнаграждението на
кредитора, респективно липсата на същата водела до порок ,обуславящ
нищожността на съответния договор за кредит. Предвидената санкция -
потребителят да върне само и единствено предоставената сума за главница
имала и своята дисциплинираща функция, която била насочена кредиторите
да се въздържат от включването на неравноправни клаузи относно начина на
7
определяне на възнаградителната лихва.
В настоящия случай, тъй като липсвала специална уредба ,били
приложими общите разпоредби на ЗЗД и по-конкретно чл.26, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД и по аргумент за противното от чл.26, ал.4 от ЗЗД и чл.146, ал.5 от ЗЗП.
По отношение на процесният договор щяла да следва предвидената в чл.34 от
ЗЗД последица - когато договорът бъде признат за нищожен или бъде
унищожен, всяка от страните трябвало да върне на другата страна всичко,
което е получила от нея.
Освен общите разпоредби на ЗЗД следвало да се имат предвид и
разпоредбите на Закона за защита на потребителя ,който давал засилена
защита на потребителя. В тази насока, следвало да се има предвид
разпоредбата на чл.147, ал.2 от ЗЗП, според която при съмнение относно
смисъла на определено условие ,то се тълкувало по благоприятен за
потребителя начин.
Прави се извод,че въпросът дали нищожността на клаузата за
възнаградителната лихва влече нищожността на целият договор следвало да
бъде тълкувана именно през призмата на засилената защита на потребителя
предоставена му в Закона за защита на потребителя и практиката на
СЕС,като съгласно §1 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП при
противоречие на разпоредби на два закона се прилагат тези, които осигуряват
по-висока степен на защита на потребителите.
Предвид засилената защита на потребителите съдът при вземането си на
решение за прогласяване на договора за нищожен или не следвало да вземе
предвид и фактите дали подобно решение не би довело до последица
потребителят да не може да заплати предоставената му сума като кредит
/сумата за главница/, тъй като съгласно чл.34 от ЗЗД, когато договорът бъде
признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне
на другата страна всичко, което е получила от нея.
В тази насока процесният кредит бил сключен през 2008 г. и до
момента задължението на кредитополучателя - потребител да заплаща
месечната погасителна вноска се изпълнявало добросъвестно и изцяло.
Вследствие на изпълнението до момента потребителят бил заплатил повече
от реално дължимото предвид нищожността на процесния договор. Предвид
8
изложеното, прогласяването на договора за нищожен по никакъв начин не би
довело до негативни последици за потребителя, напротив би осигурило
необходимата защита за потребителя, която била вследствие на
недобросъвестното поведение на кредитора ,изразяващо се в предоставяне на
банков кредит, чийто основен предмет - клаузата за възнаградителната
лихва,бил неравноправен, респективно нищожен.
С оглед на гореизложеното се иска на основание чл. 26, ал.1, предл.1 от
ЗЗД да се прогласи за нищожен Договор за ипотечен кредит от 12.08.2008 г.,
сключен между М. Й. М., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.
В, в качеството си на кредитополучател и „Б ДСК“ ЕАД, ЕИК със седалище и
адрес на управление: гр. С представлявано от Д Д М Ю Б Г С Л С А Р Ж Л Б
Ф С Д Н Н- И и Т Х - К, начин на представляване - всеки двама измежду:
Главния изпълнителен директор, Изпълнителните директори и Прокуристи, в
качеството си на кредитодател.
Към молбата са приложени :
1. Заверен препис от Договор за ипотечен кредит от 12.08.2008 г.;
2. Заверен препис от Общи условия за предоставяне на жилищни и
ипотечни кредити;
3. Заверен препис от Условия за ползване на преференциален лихвен
процент по жилищен или ипотечен кредит по програма „ДСК Уют“;
4. Заверен препис от Погасителен план към Договор за ипотечен кредит от
12.08.2008 г.;
5. Заверен препис от Тарифата на „Б ДСК“ ЕАД към Договор за ипотечен
кредит от 12.08.2008 г.;
6. Заверен препис от Решение №393 от 28.10.2019г. постановено по гр.д.
№260/2019 г. по описа на Районен съд - В
7. Заверен препис от Допълнително решение от 07.07.2020 г. постановено
по гр.д.№260/2019 г. по описа на Районен съд - В
8. Заверен препис от Решение №295 от 11.01.2021 г. постановено по в.гр.д.
№468/2020 г. по описа на Окръжен съд - В
9
9. Заверен препис от Извлечение от Търговския регистър по партидата на
„Б ДСК“ ЕАД.
Ответникът “Б. ДСК” АД, седалище и адрес на управление
гр.С.регистрирано с решение № 1 от 26.01.1999г. в търговския регистър при
СГС, ф.д.№ 756/1999г., парт.16, рег.И, стр.22, пререгистрирано в Търговския
Регистър при Агенцията по Вписвания с ЕИК представлявана от В М. С и Д Н
Н законни представители на "Б ДСК" АД чрез пълномощника си Л Л- главен
юрисконсулт, упълномощена с пълномощно № 12495/02.11.2011г. и
нотариална заверка на съдържание № 12496/02.11.2011 г. том 3, акт 75 на
помощник-нотариус по заместване И С при нотариус М. Ш. вписана в
Нотариалната камара под № 042 с район на действие РС- С,е депозирал
писмен отговор в законния срок ,в който оспорва основателността на жалбата.
Твърди се ,че на 19.02.2021 г в изпълнение на решение №
393/28.10.2019г постановено по гр.д. № 260/2019г по описа на РС В. БДСК АД
е изплатила на М.М. сумата от 7534,09 лв, представляваща разликата между
размера на договорената и реално заплатена договорена лихва вкл. и
законната лихва считано от 29.01.2019г до датата на плащане. С исковата
молба се признава, че ищецът заплаща месечната погасителна вноска по
кредита изцяло и редовно.
Относно основателността на иска се поддържа ,че в настоящият случай
договорът, както и всички приложения към него са предоставени на
кредитополучателя, същият се е запознал с тях и не е направил никакви
бележки, възражения или искане да бъдат предоговорени определени клаузи,
т.е. изцяло се е съгласил с всяка една от конкретните клаузи на така
предложения му вариант, били са му известни всички права и задължения
преди неговото подписване. Подписването на договора и всички приложения
към него от двете страни на дата 12.08.2008г по ясен и категоричен начин
показвало, че по всички клаузи е постигнато съгласие. Постигната била
договореност и за размера на възнаградителната лихва. Страните се
съгласили, че по кредита се дължи лихва в размер на 8,29 %.
Поддържа се ,че прогласената нищожност на изречение първо на чл.7 от
процесния договор не водела до нищожност на целия договор, нито пък се
установявала недължимост на лихвата. В настоящият случай страните са
10
постигнали съгласие, че за предоставения кредит на кредитора се дължи
лихва в размер на 8,29%, която се формира от базов лихвен процент в размер
4,69 % към 12.08.2008г и стандартна надбавка .
Сочи се ,че ищцата изпадала в противоречие-пред РС В.признавала, че
за предоставения кредит е договорена възнаградителна лихва, а в настоящето
производство пред ОС подържала твърдение, че няма валидна договорка за
лихвата. С исковата молба по делото пред РС Видин тя претендирала
прогласяване нищожност на клауза, с която банката има право да увеличава
едностранно договорената лихвата, а не иска обявяване нищожност на
клаузата, с която е уговорено задължението за плащане на лихва. На стр. 2 от
отговора на въззивната жалба и на стр.1 от отговора на допълнителната
въззивна жалба било посочено, че „Клаузата (чл.7, изр.1) е нищожна на
основание чл.146, ал.1 във вр.чл.143, т.10, т.12 и т.13 от ЗЗП, тъй като
предвижда възможност за кредитора да променя договорения базов лихвен
процент по договора едностранно, без мое съгласие и при липсата на каквито
и да било обективни критерии и методология....“.
Поддържа се ,че ищцата е заплащала редовно погасителните вноски
през целия процесен период,поради което е приложима разпоредбата на Чл.
293, ал. 3 от ТЗ .
Твърди се ,че търсенето от ищцата на аргументи в ЗКНИП и ЗПК било
несъстоятелно ,тъй като нищожност на клауза от договор респ. целия
договор, сключен с потребител следвало да се преценява към момента на
сключване на договора.
Сочи се ,че твърдението на ищцата ,че е заплатила повече от реално
дължимото не отговоря на действителното положение,тъй като съгласно чл.2
от договора за кредит страните били уговорили гратисен период 84 месеца,в
който период кредитополучателят дължи само и единствено лихва и че след
изтичането му започва погасяване на главницата т.е. към момента
кредитополучателката оставала задължена за остатъка по главницата и
лихвата .
Видинският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по
11
делото доказателства и доводите на страните ,прие за установено от
фактическа страна следното :
Между страните е налице валидно облигационно правоотношение от
12.08.2008г., съгласно което, ответното дружество „БДСК" ЕАД в качеството
му на кредитор, е предоставило на ищцата М. Й. М., в качеството й на
кредитополучател, парична сума в размер на 102 000 лева, със срок на
издължаване 360 месеца, считано от неговото усвояване.
Лихвеният процент по кредита е изменен едностранно от банката, както
следва: считано от 21.10.2008г. - от 8.29% на 9.29% - с решение на вътрешен
орган на Б ДСК - Комитет за управление на активите и пасивите на БДСК с
протокол № 46.1 от 1б.10.2008г., като е увеличен базовия лихвен
процент/БЛП/ от 4.69% на 5.69%.
Клаузите на договора и ОУ към него не са индивидуално уговорени с
кредитополучателя, съгласно чл.146, ал.1 от Закона за защита на
потребителите.
Видно от съдържанието на договора за ипотечен кредит, страните са
договорили дължимата се по отпуснатия кредит лихва да се формира от
базов лихвен процент, определян периодично от кредитора - чл.7 от договора;
че неразделна част от договора са ОУ за предоставяне на жилищни и
ипотечни кредити на физически лица, които кредитополучателят е получил и
приема с подписването на договора - чл.11 от договора; че
кредитополучателят заплаща такси, съгласно Тарифа за лихвите, таксите и
комисионните, които БДСК прилага по извършени услуги на клиента, която е
в сила към деня на съответното плащане - чл.12 от договора; че
кредитополучателят е запознат с тази тарифа - чл.13 от договора и че
кредиторът има право да извършва изменения и допълнения на ОУ, които
стават задължителни за кредитополучателя, като за всяка промяна кредиторът
уведомява кредитополучателя чрез съобщения, поставени на видно място в
салоните на Банката - чл.14 от договора.
В Раздел III, т.9.1 от ОУ за предоставяне на жилищни и ипотечни
кредити /лист 9 от делото/ се предвижда, че кредитът се олихвява с
фиксирана и /или плаваща лихва, състояща се от базов лихвен процент и
надбавка, посочени в договора, както и че кредиторът има право да променя
12
базовия лихвен процент, за което уведомява кредитополучателите по
подходящ начин, а също - че при промяна на базовия лихвен процент,
кредиторът определя нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница
и предоставя на кредитополучателя нов погасителен план - т.9.4 от ОУ.
В Раздел VIII, т.25.3 от ОУ за предоставяне на жилищни и ипотечни
кредити, е предвидено право на кредитора едностранно да променя базовия
лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя по
подходящ начин, като промяната може да бъде извършена при наличие на
някое от следните условия:
а/при изменение от поне 1% на месец на стойностите на
LEONIA,EURIBOR и LIBOR;
б/при изменение от поне 1% на месец на валутен курс евро/лев или
евро/щатски долар;
в/при изменение поне 0.5% на месец , на индекса на потребителските
цени за Б /СРI/;
г/въвеждане на рестрикции от страна на Централната банка върху
банковата система и/или върху Б ДСК;
д/промени в нормативните актове, както и регулациите на Централната
банка, засягащи функционирането и изискванията към банките;
е/при изменение от поне 10% на месец на стойностите на средите
годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови
институции, обявени в статистиката на Централната банка;
ж/съществена промяна в паричната политика на Централната банка,
като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева,
смяна на парите.
По договора са уговорени и Условия за ползване на преференциален
лихвен процент по жилищен или ипотечен кредит по програма „ДСК Уют"
/лист 11 от делото/, по който страните не спорят.
Договорът се изпълнява съгласно погасителен план за изплащане на
кредита, включващ 360 месечни вноски, стойността на всяка от които
13
съдържа конкретно определен размер на месечна главница и лихва, при
постоянна лихва в размер на 8.29% както и еднократна такса на всеки 12
месеца.
С протокол № 46.1 от 16.10.2008г. Комитетът за управление на
активите и пасивите на „Б ДСК" ЕАД взел решение, с което, считано от
21.10.2008г. се увеличава базовия лихвен процент /БЛП/ по жилищните и
ипотечни кредити в лева, какъвто е договорът, сключен между страните, с
1.00 %, а именно - от 4.69% на 5.69%. като основание за решението е
посочено изменение с над 1% за месец на лихвените проценти за
LEONIA,EURIBOR и LIBOR за щатски долари и изменение с над 0.5% на
месец на. индекса на потребителските цени за Б /СР1/ през последното
шестмесечие.
От заключението на вещото лице по назначената, изслушана и, приета
по гр.д.№260/2019 г. по описа на Видинския районен съд съдебно -
икономическа експертиза, неоспорена от страните, се установява,че :
- кредитът е сключен на 12.08.2008г. и е усвоен на 19.08.2008Г.;
-че към датата на сключване на договора - 12.08.2008г. годишният
лихвен процент по кредита е 8.29%, считано от 21.10.2008г. същият е
увеличен на 9.29% и от тази дата е олихвяван с 9.29%, като увеличението е
следствие на увеличение на базовия лихвен процент от 4.69% на 5.69%, а
размерът на надбавката е запазен за целия исков период от 3.60%;
- от представените по делото доказателства и данни от страните за
изготвяне на експертизата, не се установява ищцата да е ползвала
преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют", както и дали
същата е изпълнявала условията на програмата;
- при увеличението на БЛП са ползвани индексите LEONIA,EURIBOR
и LIBOR ,както и на индекса на потребителските цени за Б /СРI/, както следва
- поради изменение с над 1% за месец на лихвените проценти за
LEONIA,EURIBOR и LIBOR за щатски долари и изменение с над 0.5% на
месец на индекса на потребителските цени за Б/ СРI / през последното
шестмесечие;
- при определяне на БЛП кредиторът е взел под внимание няколко
14
лихвени индекса, но не може да се установи теглото на всеки от тях, както и
точна математическа формула, по която да е получавана стойността на БЛП;
- от датата на усвояване на кредита - 19.08.2008г. до датата на
предявяване на иска 29.01.2019г. кредиторът не е намалявал БЛП, а от там - и
лихвеният процент по договорения между страните кредит, независимо от
намалението на някои от стойностите на някои от лихвените индекси през
отделни периоди, и не са намалявани погасителни вноски по кредита;
- за периода от датата на усвояване на кредита - 19.08.2008г. до датата
на предявяване на иска 29.01.2019г., ищцата е заплатила на ответника сумата
в размер на 102 773.28 лева, от която: 5172.88 лева - главница, 97 301.05 лева -
договорна лихва и 8.18 лева - лихва за просрочена главница;
- дължимите суми по договора за ипотечен кредит от 12.08.2008г., като
се вземе предвид само неговото действие, без да се взема предвид
едностранното увеличение от страна на Банката на лихвения процент за
периода от датата на сключване на договора 12.08.2008г., до датата на
предявяване на иска 29.01.2019г. са както следва: 6014.57 лева - дължима
главница с настъпил падеж и 87 194.99 лева - дължима договорна лихва с
настъпил падеж;
-от датата на усвояване на -кредита - 19.08.2008г. до датата на
предявяване на иска 29.01.2019г. разликата между дължимите се по договора
суми, като се вземе предвид само неговото действие, без да се взема предвид
едностранното увеличение от страна на Банката на Лихвения процент и
реално изплатените от ищцата са както следва: 6014.57 лева - дължима по
договора, 5172.88 лева - платена главница, или 941.69 лева - неплатена
главница и 87 194.99 лева - дължима договорна лихва по договора, 97 301.05
лева - платена лихва, или 10 106.06 лева - надплатена лихва.
-за периода от 29.01.2014г. /5 години преди датата на завеждане на
исковата молба/ до 29.01.2019г., дължимите се по договора суми, като се
вземе предвид само неговото действие, без да се взема предвид
едностранното увеличение от страна на Банката на лихвения процент и
реално изплатените от ищцата са както следва: 6014.57 лева - дължима по
договора, 5172.88 лева - платена главница, или 941.69 лева - неплатена
главница и 41 369.25 лева - дължима договорна лихва по договора, 47 234.45
15
лева - платена лихва, или 5 865.20 лева - надплатена лихва за този период.
Въз основа на гореизложеното Съдът по гр.д.№260/2019 г. по описа на
Видинския районен съд е направил следния извод :“ Доколкото в настоящия
договор за ипотечен кредит не се съдържат условия, регламентиращи
методът, по който банката може едностранно да променя лихвата до пълното
погасяване на задължението, т.е. не са инкорпорирани условията -
вътрешните правила на банката, изисквани от разпоредбата на чл. 58, ал. 1, т.
2 от ЗКИ /приложимият за спора закон, тъй като Законът за потребителския
кредит в редакцията му преди изменението бр. 59/2016 г. и Закона за
кредитите за недвижими имоти на потребители, които дават специална
закрила на потребителите на кредитни услуги и уреждат правила за
прозрачност и яснота при предоставяне на кредити на потребители и
задължение за предоставяне на преддоговорна информация, са приети след
сключване на процесния договор от август 2008г./, следва, че клаузите на
чл.7, изр. първо и чл.14 от договора във вр. с т.25.3 от ОУ към Договора,
които въвеждат право на кредитора едностранно да променя базовия лихвен
процент, са неравноправни.
Действително, в ОУ към договора за ипотечен кредит е предвидено, че
банката има право да променя базовия лихвен процент при наличие на
предварително определени условия, и в настоящия случай, за изменение на
базовия лихвен процент с 1 пункт - от 4.69% на 5.69%, са послужили
предварително посочените в чл.25, т.З, б."а" и б."в" обстоятелства: поради
изменение от поне 1% на месец на стойностите на LEONIA,EURIBOR и
LIBOR и при изменение поне 0.5% на месец на индекса на потребителските
цени за Б /СР1/, които са били налице, видно от заключението на вещото
лице, и които обстоятелства съдът преценява като независещи от волята и
извън контрола на банката - кредитор, тъй като първите съставляват
международни индекси на междубанковия пазар, а вторият - индекс,
измерващ темповете на инфлацията за стоките, определян от Националният
статистически институт на Р.Б.
Клаузите на общите условия обаче, съдържат единствено изброяване на
обективните фактори като условия, при които банката може да извърши
промяната, като не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които базовият
лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъства и правило за
16
обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с изменението
на стойностите на факторите, които принципно биха били основание за
промяната. Банката не твърди, съответно по делото няма доказателства, че на
кредитополучателя са били оповестени и предоставени "правила", по които
ще се определи, или е определен конкретният размер на увеличението.
Вещото лице е посочило, че при определяне на БЛП кредиторът е взел под
внимание няколко лихвени индекса, но не може да се установи теглото на
всеки от тях, както и точна математическа формула, по която да е получавана
стойността на БЛП. Затова за ищцата, в качеството й на кредитополучател не
съществува никаква възможност да направи каквато и да е самостоятелна
прогноза или самостоятелни изчисления, въз основа на които да установи
стойността на евентуално дължимата лихва след нейната промяна, което само
по себе си е в противоречие с изискването за добросъвестна търговска
практика. Неясно, непрозрачно и без установен метод и стандарт банката,
променяйки базовия лихвен процент, е увеличила годишния процент на
лихвата по конкретния кредит. Освен това, установява се от заключението на
приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, че банката не е
предприела действия по реципрочно намаляване на базовия лихвен процент
след увеличението, независимо от намалението на лихвените индекси през
определени периоди /отговорна въпрос № 3, лист 82 от делото/. Предвид
изложеното, така формулираната клауза е изцяло в полза на банката и в
ущърб на кредитополучателя -промяната съставлява едностранно увеличение
на размера на възнаградителната лихва - цената на кредита, която е съществен
елемент от договора за кредит. Тя е упражнена на основание на клауза от ОУ
към договора - чл.25, т.З, която е неравноправна, поради това и нищожна на
основание разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП. Оспорената клауза на чл.7,
изр. първо от договора за ипотечен кредит страда от същите пороци, дори в
по - голяма степен, тъй като в нея въобще не е посочен начин на формулиране
на правото за едностранно изменение на лихвата, без всякаква конкретика и
дава почти неограничена субективна власт за изменение на договора в полза
на кредитора. Същото се следва и по отношение на клаузите на т.9.1 и т.9.4 от
ОУ, които също регламентират едностранното право на кредитора да променя
базовия лихвен процент по договора и да определя нов размер на месечната
вноска за лихва и/или главница и по този начин да актуализира погасителния
план.
17
В този смисъл е и константната съдебна практика и по- конкретно
Решение № 205 от 07.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т. о., ТК,
Решение № 95 от 13.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 240/2015 г., II т. о., ТК,
Определение № 561 от 09.08.1918 г. на ВКС по т. д. № 735/2018 г., II т. о. и
др.“
Тези т.н.“решителни мотиви“ са мотивирали съда да постанови решение
,с което осъдил „Б ДСК" ЕАД, ЕИК със седалище и адрес на управление: гр.
С, представлявано от законните си представители В С и Д Н. на основание чл.
55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, да заплати на М. Й. М., ЕГН **********, с
адрес: гр.В сумата в размер на 5 000 /пет хиляди/ лева, представляваща
платена без правно основание сума по Договор за ипотечен кредит, сключен
между страните 12.08.2008г., представляваща разликата, формирана в
периода от 29.01.2014г. до датата на предявяване на иска - 29.01.2019г.,
между размера на договорената между страните погасителна вноска в частта
за договорената лихва и реално заплатената договорена лихва в частта над
първоначално договорената лихва, съставляваща част от месечната
анюитетна вноска, поради нищожност на клаузите на чл.7, изр. първо и чл.14
от договора и на т.9.1, т.9.4 и т.25.3 от ОУ към договора за банков кредит,
сключен с ищцата на 12.08.2008г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от предявяване на иска - 29.01.2019 г. до окончателното
изплащане на сумата, като отхвърлил иска за претендирания период от датата
на сключване на договора 12.08.2008г. до 29.01.2014г. - 5 години преди датата
на предявяване на иска, като погасен по давност.
С допълнително решение №1407-РЗ от 07.07.2020 г. по гр.д.260/2019
г.на Видинския районен съд е допълнено Решение № 393/28.10.2019г.,
постановено по гр.Дело № 260/2019г. по описа на РС - В, със следния
диспозитив:
„Обявява за недействителни поради нищожност клаузите на чл.7, изр.
първо и чл.14 от договора и на т.9.1, т.9.4 и т.25.3 от ОУ за предоставяне на
жилищни и ипотечни кредити към договор за банков ипотечен кредит,
сключен на 12.08.2008г. между М. Й. М., ЕГН **********, с адрес: гр.В. и
„Б.ДСК" ЕАД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. С.,
представлявано от законните си представители В. С. и Д. Н..
18
Двете решения са потвърдени с влязло в сила решение №295/11.01.2021
г. по гр.д.№468 от 2020 г.на Окръжен съд-В .
Така установената фактическа обстановка се доказва по несъмнен начин
от събраните по делото доказателства и по същество не се оспорва от
страните,които спорят само относно приложимия закон.
При така установената фактическа обстановка Съдът намира са
установено от правна страна следното :
Ищецът по същество иска да бъде прогласена нищожността на договор
за банков кредит поради нищожност на някои от клаузите в договора.Това
искане е неоснователно ,тъй като съгласно Чл.26 ал.4 от ЗЗД нищожността на
отделни части на договора не влече нищожност на договора ,когато те са
заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се
предположи ,че сделката би била сключена и без недействителните и
части.Нормата на Чл.26 ал.4 от ЗЗД е конкретизирана по отношение на
договорите с потребители ,като в Чл.146 ал.5 от Закона за защита на
потребителите е предвидено ,че наличието на неравноправни клаузи в
договор с потребител не води до неговата нищожност ,ако договорът може да
се сключи и без тези клаузи.
С посочените по-горе съдебни решения са признати за неравноправни
клаузи в договора за банков кредит и в общите условия ,които дават право на
банката едностранно да увеличава лихвения процент без да излага ясни
методологични правила за формулата ,по която следва да бъде извършено
това . Банката се е възползвала един-единствен път от това си право
,увеличавайки един-единствен път размера на лихвата с 1%.Сочените в
съдебните решения текстове на договора и общите условия не са
неравноправни и оттам нищожни сами по себе си ,а само
дотолкова,доколкото позволяват на банката едностраннно да променя
лихвения процент без да излага ясни методологични правила за формулата
,по която следва да бъде извършено това –това ясно е посочено в
решителните мотиви на първоинстанционния съд и на въззивната инстанция
и формират т.н.обективни предели на силата на пресъдено нещо.
Очевидно е ,че договорът за банков кредит може да се прилага и без
съдържащите се в него неравноправни клаузи ,поради което наличието на
19
неравноправни клаузи не се отразява върху действителността на договора за
банков кредит .Договорената възможност банката едностранно да увеличава
лихвения процент без да излага ясни методологични правила за формулата
,по която следва да бъде извършено това ,не е сред главните клаузи в
договора (essentia negotie) и недействителността на тази клауза не води до
недействителност на целия договор (Чл.26 ал.4 от ЗЗД във връзка с Чл.146
ал.5 от Закона за защита на потребителите ).
Договорът за банков кредит съгласно чл. 430, ал. 1 във вр. ал. 2 от ТЗ е
възмезден договор ,като заплащането на лихвата представлява насрещна
престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични
средства.Размерът на дължимата лихва е ясно и точно определен в договора
за банков кредит,поради което наличието на неравноправна клауза ,която е
приложима само в някои допълнителни и странични хипотези ,не води до
там,че да се приеме ,че в договора изобщо липсва клауза относно размера на
дължимата лихва .С оглед на горното са напълно неоснователни развитите в
исковата молба доводи относно това ,че сделката не би могла да бъде
сключена без недействителните и части . В решение № 92/9.09.19 г. по т. д. №
2481/17 г. на ВКС, II ТО се сочи,че клауза в договор за банков кредит, с
която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по
възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента -
базов лихвен процент (БЛП) с точно определен към датата на подписване на
договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна
на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП(както е в настоящия
случай ), но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до
знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10
и т. 12 от ЗЗП и нищожна съгласно чл. 146 от ЗЗП, но само в частта, даваща
право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на
БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на
договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен
размер.Според ВКС „ частичната нищожност на чл. 7 не освобождава
кредитополучателите от задължението за заплащане на лихва по кредита в
първоначално уговорения при сключване на договора размер , респ.
кредитополучателите не са обвързани от последвалите сключването на
договора промени (увеличения) в размера на лихвата, които са резултат от
20
едностранна промяна на базовия лихвен процент, извършена на основание
признатите за неравноправни и нищожни договорни клаузи.“
Неоснователни са доводите за нищожност на договора ,изведени от
Закона за потребителските кредити и Закона за кредитите за недвижими
имоти на потребители .ЗПК / отм., обн. ДВ бр. 53/30.06.2006г./ не намира
приложение по отношение на договори за кредит, обезпечени с ипотека (чл.3,
ал.5, т.1) и по отношение на договори за кредит за предоставяне на кредит
предназначен за придобиване право на собственост върху недвижим имот
(чл.З, ал.5, т.2)-това разбиране е възприето и от новия действащ ЗПК /обн.
ДВ бр. 18/05.03.2010 г, в сила от 12.05.2010 г./. §5 от ПЗР ЗПК /нов/изрично
предвижда ,че разпоредбите на ЗПК не се прилагат за договорите за кредит,
сключени преди датата на влизането му в сила,т.е.че те нямат ретроактивно
действие.Законът за кредитите за недвижими имоти на потребители влиза в
сила на 01.01.2017г. ,като в § 4 от ПЗР на закона е предвидено,че законът не
се прилага по отношение на договори сключени преди влизането му в сила.
В исковата молба са изложени подробни доводи за нищожност на
договора на основание чл.38 ЗКНИП във вр. чл.24, ал.1, т.5-9 и т.11.Както се
посочи по-горе,разпоредбите на този закон нямат ретроактивно действие ,но
въпреки това сключеният между страните договор,погасителен план и и
общи условия имат всички изискуеми и от ЗКНИП реквизити - срок на
договора, общ размер на кредита и условията за усвояване- чл. 1,3 и 4 от
договора за кредит, глава II от ОУ; обща сума дължима от потребителя
съгласно изготвения погасителен план,съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми. В плана има разбивка на всяка погасителна вноска,
показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на
лихвения процент.
Окръжен съд-Видин намира за необходимо да отбележи и следното :
От неоспорените изявления на страните е видно ,че ищцата е заплащала
редовно погасителните вноски през целия период на действие на договора и
че продължава да изпълнява редовно задълженията си по договора и към
настоящия момент . С това тя еднозначно дава да се разбере, че не оспорва
21
изявленията си по повод обвързаността си с договора и сега не може тепърва
да се позовава на нищожност на целия договор. По силата на Чл. 293, ал. 3 от
ТЗ страната по търговска сделка не може да се позовава на нищожността, ако
от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на
изявлението си .Ищцата като страна по договор за банков кредит в
продължение на цели 13 години е изпълнявала задължението си да заплаща
дължимите главница и възнаградителна лихва ,като до предявяването на иска
по настоящото дело с цялото си поведение не е оспорила дължимостта на
възнаградителната лихва,чийто размер е посочен в Чл.7 от договора.След
като в продължение на такъв продължителен период от време страната с
поведението си е демонстрирала зачитане действието на изявленията по
сделката,по силата на Чл.293 ал.3 ТЗ е недопустимо тя да се позовава на
нищожността ,вкл. и да иска нейното прогласяване .Разпоредбите за
търговските сделки са задължителни и за двете страни /Чл.287 ТЗ/. В горния
смисъл е и константната практика на ВКС /напр. Решение № 115 от
23.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 348/2012 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Е.
Ч., решение № 50 от 25.04.2012 г. на ВКС, по т. д. № 95/11 г. на ВКС, II т. о.,
решение № 71 от 22.06.2009 г. по т. д. № 11/09 г. на ВКС, I т. о. и др./.
Неоснователно е позоваването от страна на ищцата на решението на
СЕС по делото Вanco Espanol de credito срещу Joaquin Calderon Camino,
постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на член 6,
параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2 от Директива
2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009 г.,тъй като решението е
постановено по съвсем друг конкретен въпрос (касаещ първоначално
установения размер на наказателната лихва,а не последваща промяна в
размера на възнаградителната лихва)и тъй като ,както се сочи в самото
решение „нищо в акта за преюдициално запитване не сочи, че в спора в
главното производство стои проблем във връзка със задължението на
кредитора да информира предварително потребителя за всяка промяна на
годишния лихвен процент или пък във връзка с връщане на вещ на кредитора,
което би могло да доведе до неоснователното му обогатяване. “
В цитираното Решение С-421/14 от 26.01.2017 г. по дело Ваnсо Рrimus
SА срещу Jesus Gutieres Garcia /т. 71/ състав на СЕС изрично се посочва ,че
22
Член 6, параграф 1 от Директивата предвижда:
„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни
клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са
обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че
договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато
може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.Оттук следва ,че
договорената възможност по настоящото дело възможност банката
едностранно да увеличава лихвения процент без да излага ясни
методологични правила за формулата ,по която следва да бъде извършено
това (неравноправна клауза ),не води до нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва ,която има ясно съдържание ,нито пък на целия
договор.
Т.71 от мотивите към горното решение е цитирана фрагментарно извън
общия смисъл на текста ,който всъщност е в обратен смисъл и гласи :“ Що
се отнася до последиците, които трябва да бъдат изведени от твърдeния
неравноправен характер на подобна клауза, е важно да се припомни, че видно
от текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13, националните съдилища
са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те
да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Всъщност договорът трябва по принцип да продължи да
действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на
неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право
съществува правна възможност така да се запази договорът (вж. по-специално
решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10,
EU:C:2012:349, т. 65, от 30 май 2013 г., Asbeek Brusse и de Man Garabito,
C‑488/11, EU:C:2013:341, т. 57 и от 21 януари 2015 г., Unicaja Banco и
Caixabank, C‑482/13, C‑484/13, C‑485/13 и C‑487/13, EU:C:2015:21, т. 28)“.
С оглед на гореизложеното предявеният иск следва изцяло да бъде
отхвърлен.
ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ
С оглед изхода на делото и на основание Чл.78 ал.3 ГПК ищцата Й. М.,
ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. В. чрез младши адвокат
Б.В. Б., АК - Видин и чрез адвокат Д К Д, АК - В със съдебен адрес за
23
съобщения и призовки: гр. В следва да бъде осъдена да заплати на „Б.К“
ЕАД,ЕИК със седалище и адрес на управление: гр. С. направените по делото
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Водим от горното Съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на М. Й. М., ЕГН **********, с постоянен и настоящ
адрес: гр. В. чрез младши адвокат Б.В. Б., АК - В и чрез адвокат Д К Д., АК -
В, със съдебен адрес за съобщения и призовки: гр. В. срещу „Б.К“ ЕАД,ЕИК
със седалище и адрес на управление: гр. С. за прогласяване на основание чл.
26, ал.1, предл.1 от ЗЗД да на Договор за ипотечен кредит от 12.08.2008 г.,
сключен между М. Й. М., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.
В., в качеството си на кредитополучател и „Б.К“ ЕАД, ЕИК . със седалище и
адрес на управление: гр. С.
ОСЪЖДА М. Й. М., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес:
гр.В чрез младши адвокат Б.В. Б., АК - Видин и чрез адвокат Д. К. Д. АК - В,
със съдебен адрес за съобщения и призовки: гр. В. ДА ЗАПЛАТИ на „Б.К“
ЕАД,ЕИК , със седалище и адрес на управление: гр. С. направените по делото
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд-С. в
двуседмичен срок от връчване на препис.
Съдия при Окръжен съд – Видин: _______________________
24