№ 104
гр. Варна, 05.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
шестнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Галина Чавдарова
Членове:Ралица Ц. Райкова
мл.с. Марина К. Семова
при участието на секретаря Мая Т. И.
като разгледа докладваното от мл.с. Марина К. Семова Въззивно гражданско
дело № 20233100502136 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 60319/14.08.2023 г., подадена от
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, чрез юрк. Г.
А., срещу Решение № 2720/20.07.2023 г., постановено по гр.д. № 13894/2022
г. на РС – Варна, 17-ти съдебен състав, в частите, с които са отхвърлени
исковите претенции на последния за приемане за установено, че Т. В. И. му
дължи сумата от 1131.75 лева, разликата над присъдените 254.49 лева до
претендираните 1386.24 лева, представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № 40002582723 от 30.12.2020 г., сключен между
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, в качеството му на кредитор, и Т. В. И.,
в качеството му на кредитополучател, ведно със законна лихва, считано от
депозиране на заявлението в съда – 28.06.2022 г., до окончателното
изплащане на задължението, както и за сумата от 501.06 лева,
представляваща възнаградителна (договорна) лихва, дължима за периода от
15.03.2021 г. до 05.04.2022 г., за които суми е издадена Заповед №
1
5229/09.08.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 8363/2022 г. по описа на РС – Варна, 8-ми съдебен състав.
Въззивикът излага доводи за неправилност на обжалваното решение.
По-конкретно, намира за неправилен изводът на съда за недействителност на
процесния договор за кредит на осн. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Посочва, че договорът е сключен в размер, идентичен със заявените от
ответника параметри, посочени в искане за отпускане на кредит, като към
момента на сключването му длъжникът е бил наясно с това каква е общата
сума, която следва да върне и не е обективирал желаниe да се откаже от
договора, каквато възможност му е дадена с чл. 7.1 от ОУ. Намира, че в
договора ясно е посочена методиката на формирания годишен процент на
разходите (ГПР), каквото изискване има само за годишния лихвен процент
(ГЛП), като е спазено и изискването, че ГПР не може да е по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на МС на РБ. Подчертава, че в случая
страните са уговорили глобален годишен лихвен процент в размер на 41.00%,
като в договора ясно са посочени както точните размери на ГПР и ГЛП, така
и точният размер на дължимите суми от длъжника. Позовава се на принципа
за свобода на договарянето, предвиден в чл. 9 от ЗЗД, като счита, че същият
намира приложение между страните, като именно в светлината на този
принцип те са договорили ГЛП от 41.00 % и ГРП от 49.09%. Сочи, че
кредитополучателят се е съгласил с тази цена на кредита още на
преддоговорния етап с получаването на стандартен европейски формуляр,
както и при сключването на самия договор, като индикации за това са и
неупражненото право на отказ от кредита и фактът на погасяване на
месечните вноски. Намира, че доколкото преценката за нарушение на добрите
нрави се прави за всеки конкретен случай и не може да се извежда по
тълкувателен път, ответникът е следвало да наведе конкретни твърдения в
тази връзка. Счита, че доколкото ищцовото дружество е небанкова
институция меродавна следва да е пазарната цена на кредитите в сектора, а не
законната лихва, като съгласно критериите за поведение, установени в
обществото по отношение на лихвените проценти за небанкови финансови
институции, ГЛП и ГПР не противоречат на добрите нрави.
Изразява несъгласие с възприетото от първостепенния съд, че
2
длъжникът не дължи договорното възнаграждение, тъй като в ГПР не е
включено възнаграждението за пакет от допълнителни услуги. Посочва, че
сключването на споразумение за предоставяне на допълнителен пакет услуги
е само една възможност за потребителя, която възможност е легално уредена
в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, поради което и тези разходи не са част от общите
разходи по кредита и не следва да се включват в ГПР. В тази връзка и сочи, че
възнаграждението за допълнителните услуги се дължи отделно и независимо
от цената на самия кредит и не е налице противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Отправя искане за отмяна на решението в обжалваните части.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна Т. В. И., в който излага съображения за
неоснователност на жалбата и оспорва наведените от въззивника твърдения.
Подчертава, че ГЛП и ГПР са посочени като абсолютни стойности без да е
ясно как се формират и без да е ясно какви точно разходи по кредита се
добавят към фиксирания годишен лихвен процент, за да нарасне ГПР до
49.05%. Намира, че невключването в ГПР на възнагражденията за
допълнителните услуги нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК и
води до оскъпяване на кредита с повече от 100%. Поради това и договорът е
недействителен и дължима е само чистата стойност на кредита. Посочва, че
договорената между страните годишна лихва в размер на 41.00% надхвърля
значително размера на законната такава, поради което уговорката
противоречи на добрите нрави и е нищожна. При тези критерии клаузата,
определяща ГПР също е нищожна. Подчертава, че тези клаузи нарушават
принципа за справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване
на ищеца, тъй като налагат връщане на повече от няколко пъти по-голяма
сума от отпуснатия кредит. Отбелязва, че възнаграждението за договорените
допълнителни услуги, без да е ясно дали изобщо са ползвани, води до
завишаване на кредита почти два пъти, поради което и следва да се приеме, че
уговорката е във вреда на потребителя. Отправя искане за потвърждаване на
първоинстанционното решение и присъждане на съдебно деловодни разноски.
В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно
призован, не се явява и не се представлява.
Въззиваемата страна, също редовно призована, не се явява и не изпраща
представител. Депозира молба с която, поддържа отговора на въззивната
3
жалба и отправя искане за присъждане на съдебно-деловодни разноски.
За да се произнесе по подадената жалба, настоящият състав
съобрази следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно
съединени установителни искове, предявени по реда на чл. 422 от ГПК,
депозирани от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД срещу Т. В. И., за
приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи
на ищеца сумата от 1386.24 лева, представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № 40002582723 от 30.12.2020 г., сключен между
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, в качеството му на кредитор, и Т. В. И.,
в качеството му на кредитополучател, ведно със законна лихва, считано от
депозиране на заявлението в съда – 28.06.2022 г., до окончателното
изплащане на задължението, както и сумата от 501.06 лева, представляваща
възнаградителна (договорна) лихва, дължима за периода от 15.03.2021 г. до
05.04.2022 г., за които суми е издадена Заповед № 5229/09.08.2022 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 8363/2022
г. по описа на РС – Варна, както и обективно кумулативно съединени
осъдителни искове, депозирани от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД срещу
Т. В. И., за осъждане на ответника да заплати на ищеца вземания за
предоставени допълнителни услуги, произтичащи от сключения между тях
Договор за потребителски кредит № 40002582723 от 30.12.2020 г., а именно:
сумата от 328.11 лева, представляваща възнаграждение за услуга „Фаст“,
както и сумата от 792.33 лева, представляваща възнаграждение за услуга
„Флекси“, ведно със законна лихва, считано от депозиране на исковата молба
в съда – 19.10.2022 г., до окончателното изплащане на задължението.
В исковата молба ищецът навежда твърдения за наличието на Договор
за потребителски кредит (ДПК) № 40002582723 от 30.01.2020 г., сключен с
ответната страна – Т. В. И., по силата на който на последния е предоставена
сумата от 1500 лева, със срок на кредита 24 месеца, размер на вноската 90.67
лева, ГПР от 49.09 %, ГЛП от 41.00 %, лихвен процент на ден от 0.11 % и
общо задължение по кредита в размер на 2175.52 лева. С част от отпуснатия
кредит е рефинансирано друго задължение на Т. И. към „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД в размер на 1082.75 лева, при което последният превежда на
длъжника остатъчната сума в размер на 417.25 лева по посочената от него
4
банкова сметка. Относно договорното възнаграждение сочи чл. 4 от ОУ към
ДПК и заявява, че последното се разсрочва във времето и се погасява в
рамките на погасителния план, като е в размер на 501.06 лева и се дължи за
период, считано от падежа на първата неизплатена вноска – 15.03.2021 г., до
датата на предсрочната изискуемост на кредита – 05.04.2022 г., настъпила
след просрочване на две погасителни вноски по кредита и надлежно обявена
на длъжника.
Посочва, че съгласно сключеното споразумение за предоставяне на
пакет допълнителни услуги и чл. 15 от ОУ към ДПК длъжникът е закупил по
собствено желание допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, като
възнаграждението за услугата „Фаст“ е в общ размер от 375.00 лева, а това за
„Флекси“ – 900 лева. Задължението за заплащане на възнаграждението за
допълнителни услуги възниква за клиента към деня на отпускане на заема, но
се разсрочва за срока на погасителния план, като размера на месечната вноска
по него е 53.13 лева. С включването на пакета допълнителни услуги общото
задължение по кредита възлиза на 3450.52 лева, а общия размер на месечната
вноска на 143.80 лева, с падежна дата всяко 15-то число на месеца. Отбелязва,
че услугата „Фаст“ – приоритетно разглеждане на искането на длъжника за
отпускане на кредит, е ползвана от клиента, а услугата „Флекси“ –
възможност за отлагане и намаляване на определен брой погасителни вноски
и смяна на падежната им дата, не е ползвана от длъжника.
Излага, че длъжникът е погасил задължения по договора в общ размер
от 491.40 лева, които плащания кредиторът е отнесъл както следва: 335.90
лева за задължения по договора, 125 лева за лихви за забава, както и 30 лева
за погасяване на такси по Тарифата за извънсъдебно събиране на вземането.
След входиране на заявлението длъжникът е направил плащания, които
кредиторът е отнесъл за погасяване на вземанията за обезщетения за забава,
за които е издадена процесната заповед за изпълнение, а именно лихвата за
забава в размер на 70.26 лева и лихвата за забава в размер на 117.94 лева,
поради което и не претендира последните в настоящото производство.
По изложените съображения намира, че Т. В. И. остава да дължи на
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД вземанията по заявените установителни
и осъдителни искове, като отправя искане до съда за уважаването им, както и
за присъждането на съдебно-деловодни разноски.
5
В срока по чл. 131 от ГПК насрещната страна Т. В. И. депозира отговор
на исковата молба, като счита исковите претенции за допустими, но
неоснователни, като излага подробни съображения в тази връзка.
Посочва, че е подписал единствено документ, в който е написано, че е
предварително одобрен, с прикрепен към него погасителен план за сумата,
както и че дължимите суми са заплатени и няма просрочена вноска. Сочи, че
между страните не е постигнато съгласие по съществените елементи на
договора. Излага съображения за нищожност на процесния договор за кредит
поради противоречието му със закона и добрите нрави. Счита, че договорът и
ОУ към него съдържат неравноправни клаузи и отправя искане за
преюдициално произнасяне на съда в тази връзка. Посочва, че не са
представени доказателства за настъпване на предсрочната изискуемост на
кредита. Подчертава, че от съдържанието на договора не става ясно какви
конкретни разходи, освен дължимата договорна лихва, са включени в ГПР и
водят до нарастването му до 49.09 %, а така също, че договорената годишна
лихва от 41.00 % надхвърля значително размера на законната такава. В тази
връзка намира, че посочените клаузи създават условия за неоснователно
обогатяване на ищеца, тъй като налагат връщане на повече от няколко пъти
по-голяма сума от отпуснатия кредит. Посочва, че ДПК е изцяло
недействителен, като се позовава на чл. 22, вр. чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК,
поради което потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита.
Излага подробни съображения за недължимост на възнаграждението за
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, с оглед предвидената в чл. 10а, ал. 2
от ЗПК забрана, както и поради това, че същите са уговорени във вреда на
потребителя.
Отправя искане за оставяне без уважение на исковите претенции и
присъждане на съдебно-деловодни разноски.
Първоинстанционният съд е постановил решение, с което е приел, че
процесния договор е изцяло недействителен, поради което дължима остава
само чистата стойност на кредита, към която е отнесъл всички плащания,
постъпили по договора. В тази връзка е уважил частично претенцията за
главница за сумата от 254.49 лева, като отхвърлил иска за остатъка, а
останалите искове (установителни и осъдителни) отхвърлил изцяло.
Въззивната инстанция е сезирана с въззивна жалба, насочена към частта
6
от решението, с която са отхвърлени претенцията за главница и претенцията
за договорно възнаграждение. В останалата част, досежно присъдената част
от главницата и отхвърлените претенции по осъдителните искове за
възнаграждение за услугите „Фаст“ и „Флекси“, решението не е обжалвано и
е влязло в законна сила.
Във връзка с дадените с постановеното по настоящото дело
Определение № 4390/21.11.2023 г. указания досежно петитума на въззивната
жалба, настоящият състав намира, че въпреки липсата на нарочна молба от
въззивника в дадения срок, въпросът е изяснен предвид факта че в самата
искова молба е заявено искане за установяване дължимостта на вземанията –
предмет на въззивното производство.
Поради това и доколкото въззивната жалба е процесуално допустима и
отговаря на останалите съдържателни изисквания редовност по чл. 260 и чл.
261 от ГПК, същата следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в
жалбата.
При така очертания предмет на делото и при осъществяване на
проверката по чл. 269 от ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваното
решение е валидно, постановено в пределите на правораздавателната власт на
съда и допустимо, тъй като е постановено при наличието на положителните и
липсата на отрицателните процесуални предпоставки, поради което
настоящият състав следва да се произнесе по неговата правилност, при
съобразяване принципа за ограничен въззив.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, намира жалбата за неоснователна, като приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Пред настоящата инстанция не се повдига спор, а и е видно от
представените по делото доказателства, че между страните е сключен договор
за потребителски кредит (ДПК) № 40002582723 от 30.12.2020 г., по силата на
който „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, в качеството му на кредитодател,
е отпуснал на Т. В. И., като кредитополучател, сумата от 1500 лева, като
страните са уговорили с част от отпуснатата сума да се рефинансира друго
7
задължение на длъжника към кредитора в размер на 1082 лева, при което на
Т. И. е преведена остатъчната сума в размер на 417.25 лева, за което е
представено платежно нареждане от 30.12.2020 г. Предвидено е кредитната
сума да се върне в срок от 24 месеца, на 24 погасителни вноски по 90.67 лева,
при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) от 41.00 % и при годишен
процент на разходите (ГПР) 49.09 %, като общото задължение по кредита е
2175.52 лева.
Страните са договорили и закупуването на допълнителни услуги, като в
договора за потребителски кредит е предвидено, че клиентът закупува
услугите „Фаст“ и „Флекси“, като за услугата „Фаст“ е предвидено
възнаграждение в размер на 375 лева, а за услугата „Флекси“ –
възнаграждение в размер на 900 лева. Предмет на тези допълнителни услуги
са приоритетното разглеждане и изплащане на кредита (по услугата „Фаст“) и
правото на промяна на погасителния план, включващо възможност за
отлагане на определен брой вноски, възможност за намаляване на определен
брой вноски и смяна на датата на падеж (по услугата „Флекси“), като същите
са подробно описани в чл. 15 от ОУ, неразделна част от ДПК. Предвидено е
че задължението за заплащане на възнаграждението по тях става изискуемо с
подписването на настоящия ДПК, но се разсрочва за срока на договора на
равни месечни вноски по 53.13 лева всяка и се добавя към месечните вноски
за погасяване на кредита.
При това положение и видно от данните по договора и приложения към
него погасителен план по ДПК със закупена допълнителна услуга, подписан
от длъжника, общото задължение по кредита възлиза на 3450 лева, при
месечна вноска в размер на 143.80 лева, чийто размер се формира от вноските
по главница и договорната лихва, която е в общ размер 90.67 лева и вноската
за допълнителните услуги, включени в погасителния план, в размер на 53.13
лева.
Спорен пред въззивния съд се явява въпросът досежно извода на ВРС за
недействителност на процесния договор за потребителски кредит на осн. чл.
22 от ЗПК поради несъответствие с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл.
19, ал. 4 от ЗПК, при което дължима остава само чистата стойност на кредита,
към която следва да се отнесат всички направени от длъжника вноски по
кредита и по-конкретно следва ли дължимото по допълнителните услуги
8
възнаграждения да се включва в ГПР или то се дължи отделно и независимо
от цента на кредита.
Предвид факта, че кредитът е предоставен на физическо лице, за което
не са налице данни да е действало като професионалист, то
кредитополучателят се явява потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП и чл.
9, ал. 3 от ЗПК, при което процесният договор за кредит попада в приложното
поле на Закона за потребителския кредит и общата императивна
потребителска закрила. Наред с това договорът е сключен от търговско
дружество, което предоставя кредити на потребители в рамките на своята
професионална и търговска дейност, като приложението на ЗПК е признато и
от кредитора с представянето на длъжника на преддоговорна информация.
Съгласно нормата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
В настоящия случай договорът е сключен в предвидената от закона
форма, всички елементи са представени с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт, който видимо не е по-малък от 12, съдържа дата и място на
сключването, вид на предоставения кредит, индивидуализация на страните,
срок на договора, общия размер на кредита и начин на усвояването му, размер
на лихвен процент, информация относно размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски. Изготвен и подписан е
погасителен план, който съдържа детайлна разбивка на всяка погасителна
вноска какви суми по размер и основание включва, както и падеж на всяка
вноска.
В договора е посочен и годишен процент на разходите (ГПР) от 49.09
%, който формално не нарушава императивната забрана на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, според която ГПР не може да е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно
нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
9
кредит, а § 1, т. 1 от същия закон дава дефиниция за „общ разход по кредита“,
като предвижда, че това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
В процесния договор не е отразено какви са разходите и допусканията,
които водят до нарастване на ГПР до 49.09 %, като в договора фигурират
данни единствено за ГЛП, като разход по кредита, който е в размер на 41.00
%, при което остават 8.09 %, за които не е ясно как се формират и какви
разходи включват, в тяхното процентово изражение, при което и за
потребителя не е ясно към момента на сключване на договора какви са
общите разходи, които дължи по кредита. Въпреки тази неяснота,
категоричен е изводът, че в ГПР не са включени възнагражденията за
допълнителните услуги, което следва от систематичното място на ГПР в
самия договор за кредит, посочен в т. VII, където са отразени параметрите на
кредита и въпросните допълнителни услуги не са посочени и не са отчетени
при формиране на общата сума по кредита, а са добавени едва в края на
договора, където при окончателно формирания размер не е посочен ГПР.
Впрочем фактът, че възнаграждението за допълнителни услуги не е включено
в ГПР се подкрепя и от твърденията на самия кредитор-въззивник, който
изразява становище именно в насока, че те не следва да се включват в ГПР,
тъй като не са част от обхвата на общите разходи по кредита.
Мнозинството от настоящия състав обаче намира, че в ГПР следва да се
включи и възнаграждението за допълнителните услуги, които несъмнено
имат качеството на разходи, пряко свързани с договора за кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, като не би
могло да се сподели виждането на въззивника, че това възнаграждение се
дължи отделно и независимо от цената на кредита. Задълженията за
заплащане на допълнителните услуги безсъмнено имат връзка с кредита и на
практика представляват разход по него, поради което и следва да се
10
разглеждат като част от общите разходи, които формират ГПР.
В ДПК е посочен ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията
между страните, като след прибавянето и на възнаграждението за
допълнителния пакет услуги ГПР със сигурност би надвишил прага от 50 %.
Това е така, тъй като дължимото възнаграждение за тези услуги е в общ
размер на 1275 лева, който размер доближава този на главницата и води до
значително фактическо оскъпяване на кредита. По този начин кредиторът с
формално законни средства постига една противозаконна цел, като с
включването на тези допълнителни услуги към месечните вноски по
погасителния план, без същите да се отразят в ГПР, на практика заобикаля
забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща максимален размер на ГПР.
След като оскъпяването на кредита чрез добавянето на възнаграждение
за допълнителни услуги не е надлежно обявено на потребителя в
съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то на осн. чл. 22 от
ЗПК процесният договор за потребителски кредит е недействителен. При тази
хипотеза чл. 23 от ЗПК предвижда, че потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по него.
При извод за цялостна недействителност на договора за кредит съдът не
следва да разглежда останалите оплаквания на страните относно
неравноправност на отделни договорни клаузи.
Видно от данните по делото е че Т. В. И. е заплатил по кредита преди
завеждане на делото сумата от 491.40 лева, като в хода на процеса е
представил доказателства за заплатени още 754.11 лева. Така общата
заплатена сума възлиза на 1245.51 лева и следва да се приспадне от чистата
стойност на кредита в размер на 1500 лева, като дължимият остатък възлиза
на 254.49 лева.
Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции, въззивният
съд намира въззивната жалба за неоснователна, поради което и
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК въззиваемата
страната има право на разноски, като в настоящия случай се претендира
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на осн.
11
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, за което е представен и договор за правна помощ.
Поради това въззивникът следва да заплати на адв. Ю. Д.-ВАК сумата от
813.16 лева.
Мотивиран от изложеното, съдебният състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2720/20.07.2023 г., постановено по гр. д.
№ 13894/2022 г. на РС-Варна, 17-ти съдебен състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх.
В, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Ю. Д., ***, сумата от 813.16 лева, адвокатско
възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска помощ в
производството пред ВОС, на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Решението не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал. 3, т. 1 от
ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12