№ 20673
гр. София, 15.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 162 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА
при участието на секретаря АНЕЛИЯ Н. Г.ЕВА
като разгледа докладваното от РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА Гражданско дело №
20221110170893 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Г. Ю. А.,
ЕГН **********, с постоянен адрес в ..., чрез пълномощника си адв. Б. З., със съдебен адрес
г..., против „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6Б, представлявано от А.Л.Й.
и Р.Й.Д., с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД вр. чл.
19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП евентуално- чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, вр. чл. 33
ЗПК, чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата по чл. 12, ал. 4 от
Договор за паричен заем № 10164746/09.09.2022 г., предвиждаща заплащането на неустойка
в размер на 114,30 лв.
В исковата молба ищецът излага твърдения, че на 09.09.2022 г. между ищеца и „Мъни
Плюс Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № 10164746, съгласно който
„Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, в качеството си на кредитодател, е отпуснал заемна сума в
размер на 153,39 евро с левова равностойност от 300 лв. срещу задължението на ищеца да
върне същата на 6 месечни вноски, при ГЛП в размер на 39,72 % и ГПР- 43,24 %. Съгласно
клаузата на чл. 12 от Договора, заемателят се задължава обезпечи задължението си в
седемдневен срок с гарант- трето физическо лице, което да поеме солидарно задължението
на кредитополучателя. В случай на неизпълнение на това задължение, заемателят дължи
неустойка в размер на 114,30 лв., платима разсрочено с погасителните вноски. Ищецът
претендира, че процесният договор е недействителен, тъй като не била спазена
предвидената от закона форма. На ищеца не били предоставени копие от преддоговорна
информация, общи условия и СЕФ. Не бил налице съществен елемент от съдържанието на
договора, а именно- ГПР. Последният бил посочен единствено като размер, но липсвала ясно
разписана методика на формирането му и кои компоненти са включени в него. Твърди, че
посоченият размер на ГПР не бил реално прилаганият, като последният надхвърлял
законоустановения максимален праг. Счита, че налице била изначална невъзможност да
осигури изискуемото съгласно договора обезпечение под формата на поръчител, отговарящ
на всички условия, посочени в договора. Твърди, че се касе до еднотипни договори за
паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. По този начин
опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Поддържа, че клаузата за неустойка
1
накърнява добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите си обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция. Счита, че налице било заобикаляне на закона, тъй
като с процесната клауза за неустойка се договаряло едно допълнително обезщетение за
неизпълнение на акцесорно задължение, от което обаче не произтичат никакви вреди.
Поддържа, че оспорената клауза е неравноправна, тъй като задължавала потребителя да
заплати необосновано висока неустойка. Оспорва последната да е индивидуално уговорена.
Сочи, че в нарушение с правилото на чл. 19, ал. 1 ЗПК разходът за неустойката не е бил
включен при изчисляване размера на ГПР. Неправилното посочване на размера на ГПР
водело до недействителност на целия договор за паричен заем, като същото представлявало
заблуждаваща търговска практика. Процесният договор бил недействителен и тъй като
клаузара за възнаградителна лихва е в противоречие с добрите нрави. Сочи, че съгласно чл.
23 ЗПК при обявена недействителност на договора потребителят връща само чистата
стойност на кредита. Моли за уважаване на предявения иск. Претендира присъждане на
разноски.
С исковата молба ищцата представя писмени документи, които моли да бъдат
приобщени към доказателствения материал по делото. Прави искане по чл. 190 ГПК за
задължаване на ответника да представи всички документи по процесния договор. Моли за
издаването на съдебно удостоверение, което да му послужи за получаване на информация от
БНБ за всички договори сключени между ищеца и ответното дружество.
С молба с вх. № 157830/15.05.2024 г. ответникът по НИМ- Г. Ю. А., чрез
процесуалния си представител, признава насрещната исковата претенция по размер.
Представя списък по чл. 80 ГПК.
В открито съдебно заседание от 16.05.2024 г. ищецът не се явява и не се
представлява.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество депозира писмен отговор, чрез
процесуалния си представител, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Не
оспорва сключването на процесния договор при клаузите, посочени в исковата молба, но
излага доводи за неоснователност на съображенията, на които ищецът претендира
нищожност на договора и в частност на неустоечната клауза. Моли за отхвърляне на иска.
Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът предявява насрещна искова молба / НИМ/. В
същата се сочи, че на 09.09.2022 г. между ищеца и „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД е
сключен Договор за паричен заем № 10164746, съгласно който „Мъни Плюс Мениджмънт“
АД, в качеството си на кредитодател, е отпуснал заемна сума в размер на 153,39 евро с
левова равностойност от 300 лв. срещу задължението на ищеца да върне същата на 6
месечни вноски, при ГЛП в размер на 39,72 % и ГПР- 43,24 %. Ищецът не погасил цялото
задължение, макар да е настъпил падежът и на последната вноска. С тези обстоятелства
ищецът по насрещния иск обуславя правния си интерес от предявяването на осъдителна
претенция против Г. А. за заплащането на сумата от 263,93 лв., представляваща непогасена
главница по Договор за паричен заем № 10164746 от 09.09.2022 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на НИМ- 27.06.2023 г., до окончателното й изплащане.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът по НИМ- Г. Ю. А., депозира отговор, чрез адв. Д.
М., с който оспорва насрещната искова претенция като частично неоснователна. Релевира
възражение за недействителност на процесния договор. Твърди, че на основание чл. 23 ЗПК
се дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а именно- отпусната главница в
размер на 300 лв.
С молба с вх. № 158309/15.05.2024 г. ответникът, чрез процесуалния си представител,
поддържа отговора на исковата молба и насрещната искова претенция. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендиран от ищеца по първоначалния
иск.
В открито съдебно заседание от 16.05.2024 г. ответникът не изпраща законен или
договорен представител.
2
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа и правна страна страна следното:
Предявен е иск по чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 143, ал.
1 ЗЗП, евентуално- чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, вр. чл. 33 ЗПК, чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест за уважаване на
исковата претенция в тежест на ищцовата страна е указано да установи при условията на
пълно и главно доказване следните обстоятелства- сключването на 09.09.2022 г. между
страните по делото на Договор за паричен заем № 10164746, съгласно който „Мъни Плюс
Мениджмънт“ АД, в качеството си на кредитодател, е отпуснал заемна сума в размер на
153,39 евро с левова равностойност от 300 лв. срещу задължението на ищеца да върне
същата на 6 месечни вноски, при ГЛП в размер на 39,72 % и ГПР- 43,24 %; съгласно
клаузата на чл. 12 от Договора; заемателят се задължава обезпечи задължението си в
седемдневен срок с гарант- трето физическо лице, което да поеме солидарно задължението
на кредитополучателя; наличието на неустоечно съглашени при непредоставено
обезпечение за плащане на неустойка в размер на 114,30 лв., платима разсрочено с
погасителните вноски.
По предявения от който „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД срещу Г. Ю. А. насрещен
осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр.
чл. 9 ЗПК, съдът е указал на ищеца „СИТИ КЕШ“ ООД да установи наличие на валидно
сключен между страните по делото договор за потребителски кредит; усвояване на сумата от
страна на кредитополучателя; изискуемост на вземането и размер на същото. В тежест на
ответника по НИМ е да установи погасяване на исковата сума.
Между страните по делото не се спори, че на 09.09.2022 г. са сключили Договор за
паричен заем № 10164746, съгласно който „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, в качеството си
на кредитодател, следвало да отпусне заемна сума в размер на 153,39 евро с левова
равностойност от 300 лв. срещу задължението на ищеца да върне същата на 6 месечни
вноски, при ГЛП в размер на 39,72 % и ГПР- 43,24 %. Съгласно представена и приета по
делото като писмено доказателство Разписка за получени суми в брой от 09.09.2022 г. се
установява, че ищецът е получил в брой заемната сума в размер на 300 лв.
В чл. 12, ал. 1 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в 7-дневен срок от
датата на сключване на договора да предостави обезпечение под формата на физическо
лице, което да поеме солидарно задължение в полза на кредитодателя за връщане на всички
дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки. В ал. 3 на същата клауза са
описани условията, на които следва поръчителят да отговаря.
Съгласно чл. 12, ал. 4 от договора, в случай че заемателят не изпълни задължението
си да осигури поръчител, който да отговаря на условията по чл. 12, ал. 3 от договора,
същият дължи неустойка в размер на 58,44 евро или 114,30 лв. Начислената неустойка се
заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.
Сключеният между ищцата и „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД договор е
потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за
потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на
чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне.
В частност преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 12, ал. 4
от договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията
3
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в
частност на претендираните от заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки- съдържанието на договора не може
да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което
ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288
ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 43,24 %, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно- неустойката в размер на 114,30 лв.,
която се начислява автоматично от заемодателя и която следва да се включи в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда
на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване,
отправено от Софийски районен съд).
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор „неустойка“ е
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите- ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита)- чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който
съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни- чл.
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че
получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените
„обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на
114,30 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.
В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 12, ал. 4 от
договора за заем неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума- т.нар „скрита възнаградителна
лихва“. Този извод, на първо място, следва от специфичността и краткия срок за изпълнение
задължението, по отношение на което е уговорена неустойката- осигуряването на поемане
на поръчителство за връщане на заема. По този начин кредиторът не е очаквал или желал
изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение
да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за
4
заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има
съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и
уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще
бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно
уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие
между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а
това за неустойка ще възникне.
Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл.
19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно
допустимия. В случая само размера на неустойката представлява над 50 % от заетата сума и
заедно с нея се формира годишен процент на разходите в размер, който е значително по-
висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед гореизложеното задължението по чл. 11, ал. 1 не е свързано с неизпълнението
на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в противоречие на
правилото чл. 11, т. 10 ЗПК не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата
сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в
договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без
включването в тях на обсъжданата сума по чл. 11, ал. 1, те не могат да изпълнят отредената
им функция- да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае
с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д.
№ 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
Ето защо съдът счита, че неустоечната клауза на чл. 11, ал. 1 от договора е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, с
оглед което се явява основателен предявеният иск.
По предявения от „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД против Г. Ю. А.насрещен
осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр.
чл. 9 ЗПК съдът приема следното:
Както се изясни, въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
настоящият състав приема, че макар формално процесният договор за потребителски кредит
да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10- годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето- чл. 22 ЗПК. В
този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК,
поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 ЗПК, поради което предявеният иск
с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен. В тази хипотеза потребителят следва да върне
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита,
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (в този смисъл са Решение № 2428 от 25.04.2024 г. на
СГС по в. гр. д. № 3706/2023 г., Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г.
по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021
г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
5
Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се
приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния
ПК- в този смисъл е и постановената трайна съдебна практика ( Решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по
т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело №
3620/2021 г. на ВКС, III г. о., Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на
ВКС, II т. о., Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.).
По делото беше установено, че ответникът е отпуснал сумата от 300 лв. в полза на
ищеца, като я е предал в брой в деня на сключване на процесния договор, видно от
приложената по делото разписка. Доколкото по делото не бяха ангажирани доказателства за
погасяване на процесното вземане, а напротив- ответникът по НИМ е направил признание
на иска относно предявения размер от 263,93 лв., съдът счита, че насрещната искова
претенция следва да бъде уважена до претендирания размер.
С оглед изложеното осъдителният иск по насрещната искова молба за сумата от
263,93 лв. следва да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на присъждане на сторените
разноски за първоначалния иск, като същият е доказал такива в размер на 50 лв. за платена
държавна такса.
В производството ищецът е бил представляван безплатно от Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“ съгласно Договор за правна защита и съдействие, намиращ се на л. 53 от
делото. Поради което и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“ следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер на 400
лева, към което следва да се прибави ДДС в размер 80 лева, доколкото по делото са
представени доказателства за регистрация по ДДС.
По насрещния иск право на разноски имат ответната страна съгласно чл. 78, ал. 1
ГПК. Ответникът е сторил разноски за сумата от 50 лв. държавна такса и 480 лв. за
адвокатско възнаграждение, платено в брой съгласно Договор за правна защита и съдействие
от 27.06.2023 г. Следователно на ищеца по НИМ-„Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, следва да
му се присъдят разноски общо в размер на 530 лв.
Въпреки че ответникът по НИМ има правото на разноски на основание чл. 78, ал. 3
ГПК съгласно отхвърлената част от насрещната искова претенция, съдът не следва да
присъжда такива, доколкото не са представени доказателства да са сторени такива.
Така мотивиран, настоящият състав на Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата от клаузата по чл. 12, ал. 4 от Договор за
паричен заем № 10164746/09.09.2022 г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на
114,30 лв., по предявения от Г. Ю. А., ЕГН **********, с постоянен адрес в ..., против
„МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление
гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6Б, представлявано от А.Л.Й. и Р.Й.Д.,
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 143, ал. 1
6
ЗЗП.
ОСЪЖДА Г. Ю. А., ЕГН **********, с постоянен адрес в ..., на основание чл. 23
ЗПК да заплати на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6Б, представлявано
от А.Л.Й. и Р.Й.Д., сумата от 263,93 лв., представляваща непогасена главница по Договор за
паричен заем № 10164746 от 09.09.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на НИМ- 27.06.2023 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6Б, представлявано
от А.Л.Й. и Р.Й.Д., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК заплати на Г. Ю. А., ЕГН **********, с
постоянен адрес в ..., сумата от 50 лв., представляваща направените по настоящото дело
разноски за държавна такса по първоначалния иск.
ОСЪЖДА „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6Б, представлявано
от А.Л.Й. и Р.Й.Д., да заплати на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. М.“,
вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, фирмено дело № 24/2021г. по описа на 24-
ти състав, СГС, сумата от 480 лв., представляваща адвокатско възнаграждение с включено
ДДС за осъществено безплатно процесуално представителство по делото на Г. Ю. А. на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
ОСЪЖДА Г. Ю. А., ЕГН **********, с постоянен адрес в ..., на основание чл. 78, ал.
1 ГПК да заплати на МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6Б, представлявано
от А.Л.Й. и Р.Й.Д., сумата от 530 лв., представляваща разноски за държавна такса и
адвокатско възнаграждение по насрещния иск.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7