№ 5569
гр. София, 11.01.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в закрито заседание на
единадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ
като разгледа докладваното от ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ Частно гражданско
дело № 20231110164063 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.
Подадено е заявление от т за издаване на заповед за незабавно изпълнение
по чл. 417 ГПК срещу В. Г. А. за следните суми:
1127,75 лева – неизплатен остатък от главница, ведно със законната
лихва от 22.11.2023 г. до изплащане на вземането;
158,93 лева – възнаградителна лихва за периода от 25.04.2023 г. до
25.10.2023 г., и
170,86 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 25.04.2023 г. до 07.11.2023 г. – задължения по договор за
потребителски кредит № **********/18.04.2022 г., сключен между
страните по делото.
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение
във всеки един момент да преценява евентуалната неравноправност на
договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава
неравноправност, въведено както в чл. 7, ал. 3 ГПК, така и от практиката Съда
на Европейския съюз, включително и в случаи, когато съдът не е натоварен
служебно да следи някои обстоятелства – § 32 от Решение по дело C-243/08
Pannon GSM, както и чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, намира, че от представените по
дело документи може да се направи извод за евентуална неравноправност на
някои от клаузите по договора за кредит.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправни са клаузите в договор с
потребител, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя.
Отделно от това чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП предвижда, че е неравноправна
клауза в потребителски договор, която натоварва потребителя с прекомерни
по размер неустойка или парично обезщетение. При договорите за
потребителски кредит това правило намира и специална уредба в
разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПКр, която забранява при забава за плащане
1
потребителят да дължи нещо повече от законната лихва за забава.
Съгласно установените значения в правната доктрина лихвата бива или
възнаграждение за предоставяне на парична сума на разположение на едно
лице (възнаградителна лихва) или предвидено отнапред в закона обезщетение
за вредите, които кредиторът търпи от ненавременно плащане на парична
сума от длъжника си (санкционна лихва, мораторна лихва, лихва за забава).
По договорите за кредит лихва се дължи върху предоставената на
потребителя сума за ползване от него (главница по договора).
Поради това ще се явява неравноправна клауза, която налага на
потребителя да заплаща лихва върху парична сума, която същият не може да
ползва свободно по свое усмотрение.
Това важи особено ако в случаите, когато олихвяваното плащане се явява
премия по застраховка – вземане, което обезпечава гаранционната функция на
застрахователя, и при чието неплащане законът предвижда като последица не
начисляване на лихви, а прекратяване на застрахователното покритие (вж. чл.
367 – 368 КЗ).
В настоящия случай заявителят представя по реда на чл. 410, ал. 3 ГПК
текст на договор с потребителя, в който е предвидено, че длъжникът –
потребител получава като чиста стойност на кредита 2000 лева (чл. 7 от
договора), а към това плаща още общо 442,62 лева застрахователни премии.
Тази сума обаче не е отделена като допълнително плащане към кредита
или плащане за услуга, а е капитализирана към главницата и е получена обща
такава в размер на 2442,62 лева, като възнаградителната лихва по кредита се
начислява върху целия сбор от главница (получена от длъжника сума) и
застрахователни премии.
Подобен начин на начисляване на лихвите създава съмнение, че става
въпрос за клаузи, които като общ ефект значително завишават тежестта на
потребителя при разсрочено плащане на застрахователната премия, като в
противоречие с правилото на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПКр превръщат
застрахователната премия във вземане, олихвяемо с 40,93 % годишна лихва
(вж. чл. 9 от договора за кредит).
Оттук за съда възниква основателно съмнение за това, че начинът на
формиране на лихвата по кредита може да е резултат от приложение на
евентуално неравноправна клауза.
Към настоящия момент и с оглед формалния характер на едностранното
заповедно производство за настоящия съдебен състав е невъзможно да
определи каква част от претендираната възнаградителна лихва в размер на
158,93 лева се дължи върху отпусната главница, и каква – въз основа на
евентуално неравноправния механизъм за капитализиране на
застрахователната премия и начисляване на лихва върху нея.
Поради това и доколкото преценката на настоящия съд е единствената
бариера в производството за издаване на заповед за незабавно изпълнение,
която се изпълнява без други специални процедури, съдът не следва да издава
заповед за целия размер на лихвите, тъй като може да допусне изпълнение на
2
парично вземане, основано на евентуално неравноправна клауза, като така
наруши задължението си по чл. 6 от Директива 93/13/ЕИО.
В същия смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз – т. 1 от
Определение от 17.01.2023 г. по дело C-379/21 Ти Би Ай банк България (вж. и
точки 30 – 32 от мотивите), която не позволява при невъзможност да се
разграничат последиците на евентуално неравноправна клауза от договора от
другите му части, да се допуска от съда изпълнение на цялото задължение по
принудителен ред.
За пълнота следва да се добави, че настоящият състав намира клаузата
от договора, с която е договорена възнаградителна лихва в размер на 40,93 %
за нищожна поради противоречие с добрите нрави, като споделя доводите,
застъпени в практиката на въззивната инстанция - Определение №
13537/09.11.2023 г. СГС, ЧЖ-III-Б, по Въззивно частно гражданско дело №
12451/2023 година, Определение № 14333/27.11.2023 г. СГС, ЧЖ-II-Д, по
Въззивно частно гражданско дело № 12374/2023 година, Определение №
14454/29.11.2023 г. СГС, ЧЖ-IV-A, по Въззивно частно гражданско дело №
12950/2023 година, Определение № 9248/31.07.2023 г. СГС, ЧЖ-V I-В, по
Въззивно частно гражданско дело № 8045/2023 година, Определение №
6981/07.06.2023 г. СГС, ЧЖ-I-И, по Въззивно частно гражданско дело №
6208/2023 година, Определение № 10716/13.09.2023 г. СГС, ЧЖ-II-Г, по
Въззивно частно гражданско дело № 9907/2023 година.
Съдът дължи служебно проверка за невалидност на уговорката за
размера на годишната възнаградителна лихва.
Аргумент за това следва от мотивите на ТР №1/2009 г., на ОСТК на
ВКС, в които е възприета, в контекста на въпроса за нищожност на
неустойката поради нейната прекомерност, принципната позиция, че съдът
следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната
престация, която опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите
нрави и води до нищожност на договора или отделни негови клаузи.
При тази проверка съдът не дава указания на страните да правят такива
твърдения, нито да сочат доказателства за това, но съдебната инстанция
дължи при констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в
договора да зачете правните последици на този правоизключващ факт (така и
решение № 125, от 10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г., I l l г.о. на ВКС).
В горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на
договора което не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в
равна степен и на добрите нрави.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на
годишния процент на разходите по потребителски кредити и
възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите разходи,
3
посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля петкратния
размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че
договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва до
петкратната стойност на законната лихва, е всякога валидна и при липса на
изрична законодателна уредба не лишава съда от правомощието му служебно
да провери съответствието й с добрите нрави.
Този извод следва от обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4
ЗПК законодателят е поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а
за всички разходи, като по този начин се цели да се предотврати
прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи
преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който
е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от
нейната същност и функции.
Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за
използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя
овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да
ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна
престация по договора.
В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води
до несправедливо обогатяване на кредитора.
В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва
може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват
вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание.
За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с
които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка
относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която
превишава двукратния размер на законната лихва.
В случая приетият в договора лихвен процент от 40,93 % е над
четирикратния размер на законната лихва.
С така уговореното възнаграждение се създава значително неравновесие
между престациите, които си дължат страните.
Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на
един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не
бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото
4
възнаграждение да бъде по-високо.
От друга страна, кредиторът като търговец, извършващ по занятие
дейност по отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от
неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху
последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира
евентуалните загуби от пълно иличастично неиздължаване.
Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за
дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително
извършената при отпускане на заемната сума оценка за финансовото
състояние на потребителя.
В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат
кредиторът да извърши преценка за имуществото състояние на потребителя
въз основа на достатъчно информация, в т.ч. информация, получена от
потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в Централния
кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България.
Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен процент от 40,93 %, съдът
намира за противоречащ на добрите нрави и водещ до несправедливо високо
възнаграждение за кредитора, поради което клаузата от договора, в която е
посочен годишен лихвен процент от 40,93 %, се явява нищожна на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
По отношение на лихвата за забава за периода 25.04.2023 г. - 07.11.2023
г. върху главницата от 1127,75 лв., съдът определи чрез използването на
лихвен калкулатор на НАП, че възлиза на 77,41 лв., поради което заявлението
следва да се отхвърли за разликата над 77,41 лв. до 170,86 лв.
Пропорционално на отхвърлената част следва да бъдат намалени и
присъдените разноски.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК заявление за издаване на
заповед за изпълнение с вх. № 334420/22.11.2023 г., подадено от т, В
ЧАСТТА, с която се иска В. Г. А., ЕГН ********** да заплати сумите, както
следва:
сумата от 158,93 лева – възнаградителна лихва за периода от 25.04.2023
г. до 25.10.2023 г. по договор за потребителски кредит
№ **********/18.04.2022 г., сключен между страните по делото, и
сумата над 77,41 лв. до 170,86 лева – обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 25.04.2023 г. до 07.11.2023 г.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Препис да се връчи на заявителя.
5
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6