Р Е Ш Е Н И
Е № 1239
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско въззивно отделение –
девети състав, на тридесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета година,
след публично съдебно заседание на трети
октомври 2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при участието на секретар Пенка Георгиева, след като
разгледа докладваното от председателя въззивно гр. дело № 1710 по описа за 2019 година, за да се произнесе, приема следното:
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано по въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство Т. Н. Д., чрез пълномощник адв. К., като се обжалва решение № 1960 от 20.05.2019 г., на Районен съд – Пловдив, ХVІ гр. с., постановено по гр.дело № 16896/2018г., с което в производство, по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл. 79 и чл. 92 от ЗЗД, се отхвърля предявеният от Т. Н. Д. против К.Г.К., иск, да бъде признато за установено, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 7608/ 24.08.2018 г., издадена по частно гр. дело № 13584/ 2018 г. на ПРС, XX гр. с-в, ответникът дължи на ищеца сумата от 800 лева - главница, представляваща незаплатено възнаграждение по договор от 08.01.2015 г. за снабдяване, попълване и депозиране на документи, свързани с отпускане на банков кредит, и сумата в размер на 57, 73 лева, представляваща неустойка върху главницата за периода 30.01.2015 г. до 21.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението - 21.08.2018 г. до окончателното изплащане, както и разноските в заповедното производство, в размер на 25 лв. за държавна такса и 150 лв. - за адвокатско възнаграждение; като решението се обжалва и в частта, с която ищецът е осъден да заплати разноските в производството.
Излагат се съображения във връзка с искането за отмяна на обжалваното решение, като се счита, че същото е незаконосъобразно и неправилно, и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, в т.ч. във връзка с изготвяне на определението по чл. 140, ал. 1 от ГПК за разпределяне доказателствената тежест между страните. В атакуваното решение, се сочи от жалбоподателя, основният аргумент за отхвърляне на предявения иск бил, че по делото липсвали писмени доказателства за обстоятелството, че банка „ОББ“ АД е отпуснала паричен кредит на ответника К.К.. Вторият аргумент за отхвърляне на иска бил, че ищецът участвал в договора за консултантски услуга с ответника като ЕТ, а в представения към исковата молба талон за кандидатстване на ответника пред банката, същият е посочен като трето неучастващо по делото лице като - финансова компания „Финсити България“ АД. В тази насока се сочи, че съдът приел, че този талон не следва да бъде обсъждан в процеса, тъй като талонът удостоверявал действие за сметка на друг. Ведно с това, от разпита на свидетеля в производството, действително, се установява, че ищецът Т. . към този момент бил служител в различно от горното дружество за отпускане на кредит , а именно „Терра Кредит“ ООД.
Заявява се, че страните не спорели, че ответникът не е получил паричен кредит отпуснат от банка „ОББ“ АД с помощ на ищеца. Ответникът твърдял, единствено, че няма сключен договор с ищеца за консултантски услуги. Съдът не е дал указания на ищеца за събиране на доказателства, касаещи сключването на договор за кредит в полза на ответника - К., с помощта на ищеца-Т. Д.; както и че с представения към исковата молба талон за кандидатстване на ответника пред банката той е посочен като трето неучастващо по делото лице като- финансова компания „Финсити България“ АД..
Счита се, че съдът, при постановяване на своето решение е извършил абсолютно нарушаване на процесуалния закон, както и, че липсват мотиви по смисъла на чл. 236, ал.2 от ГПК. Не е извършено представяне на доказателства и произтичащите от тях правни изводи. Сочи се, че съдът, изобщо, не е насочил вниманието си към съобразяване с наведените процесуални действия, да анализира и изследва доказателствата, съобразно приетото по цитирания доклад, посочен в определение №1683 от 12.02.2019г, изготвен по реда на чл. 140 от ГПК. Също се сочи, във въззивната жалба, че ако съдът е изпълнил задълженията си, то е щял да достигне до еднозначния извод, че ищецът е доказал, указано му от съда, обстоятелство. Счита се, че формираните изводи на съда са незаконосъобразни, необосновани и неправилни, тъй като са изведени единствено от факта, че ищецът не е доказал сключването на договор за кредит с банка „ОББ“АД, в полза на ответника, чрез негова помощ. Разсъжденията са по съществото на спора, като се обсъжда представеният в съдебното производство оригинал на процесния договор сключен между страните, тъй като ответникът оспорил авторството на същия. Сочи се, че по силата на последния, е била извършена съдебно-графологична експертиза от експерт на Областна дирекция на МВР Пловдив,, както и, че вещото лице дало експертното си заключение категорично заявява, че подписът в договора бил положен и изпълнен от К.К.. С така изложените факти се налага изводът, че възложителят не изпълнил поетите си задължения по договора по отношение на изпълнителя, който коректно изпълнил поетите си задължения по снабдяване, попълване и депозиране на всички необходими документи пред банка „ОББ“ АД по отпускането на паричен заем на ответника в настоящото производство, К.. Въпреки това, съдът бил отхвърлил исковата претенция на ищеца при съществени нарушения на процесуалните правила и нарушение на материалния закон. Сочи се, че съдът не е изпълнил разпоредбата на чл.140 от ГПК, при съществено нарушение на процесуалните правила, което е свързано с нарушение на материалния закон. В тази насока, се моли да се приемат с въззивната жалба, нови доказателства, а именно - договор между ищеца ЕТ „Люк 82 – Т. Н.“ и „Финсити България“ АД, като ново обстоятелство по делото, по реда на чл. 261, т.З от ГПК. Ведно с него са представени и се моли да бъдат приети извлечение от кредитната система на банка „ООБ“ АД, видно от която, ответникът К.К. има изтеглени три броя кредити за периода 2015 - 2017г. Сочи се, че единият от кредитите е предмет в настоящото производство, а именно: „Потребителски кредит без обезпечение - LD1502410291”, за сумата от 5000 лева и дата на подписване на договора на22.01.2015г. По така изложените съображения се моли, да бъде отменено първоинстанционното решение, като се постанови друго, с което да бъде уважен предявеният иск на жалбоподателя Т. Д., в качеството му на ЕТ „ЛЮК 82 – Т. Н.“ гр. Пловдив. Претендират се и направените по делото разноски.
Постъпил е писмен
отговор на въззивна жалба от ответника
в първоинстанционното производство и настоящ въззиваем, К.Г.К., чрез
адв. Я., с който се оспорва въззивната
жалба като неоснователна и се моли да
бъде потвърдено първоинстанцинното решение като правилно и законосъобразно.
Счита се, че съгласно Определение № 1653 от 12.02.2019 г. на съда в тежест на ищеца по делото е да
докаже сключването на договор за предоставяне на услуга по снабдяване,
попълване и депозиране на документ за
отпускане на паричен заем, по който договор ищецът е престирал точно
изпълнение, т.е. с цитираното определение първоинстанционният съд е указал на
ищеца, че същият следва да докаже, че е
изпълнил задълженията си по договора от 08.01.2015 г. г. В тази насока се
правят доводи, във връзка с оплакванията, изложени в жалбата, като се сочи, че
съдът няма задължения да указва на
страните с какви точно доказателства следва да установят твърдените от тях
факти. Сочи се, че за съда няма и
задължения да указва на страната, че с непредставяне на точно тези
доказателства, претенцията му остава недоказана. Счита се отделно, че представеното доказателство, е неотносимо
към предмета на спора. От представения договор, се сочи, се вижда ясно и
недвусмислено, че ищецът по този договор е извършвал дейност по консултиране на
клиенти на „Финсити България“ АД по силата на договора, за което е получавал
възнаграждение от последното дружество, т.е. съгласно представеният договор
право на комисионна за съдействие спрямо К. би имало „Финсити България“ АД, а
не - ищецът. Сочи се, че в нито един момент в хода на делото, от страна на
ищеца не е заявено, че същият действа като партньор на трето неучастващо в
делото лице, за което се счита, че е това твърдение е преклудирано и като
такова не следва да бъде разглеждано и обсъждано, а отделно от това твърдението
е и неотносимо към предмета на спора.
Излагат се разсъждения по същество. Заявява се, че съгласно представения
талон не може да се докаже по какъвто и да било начин изпълнението на описаните
в договора задължения, до който правилен извод е достигнал първоинстанционният
съд. Моли се да бъде отменена като неоснователна депозираната въззивна
жалба и да бъде потвърдено решението на първоинстанционния съд. Претендират се разноски. Отново се възразява
срещу допускането на представените с въззивната жалба доказателства. Сочи се, че същите са
представени извън преклузивните срокове и не отговарят на изискванията на
допускане на нови доказателства пред възивната инстанция, съгласно разпоредбата
на чл. 266, ал.2 и ал. 3 от ГПК. Доказателствени искания в отговора на въззивна
жалба не се сочат.
С протоколно определение в с.з. на 03.10.2019г. въззивният съд приема, че е неоснователно искането за събиране на нови доказателства от страна на жалбоподателя, във въззивното прооизводство, тъй като е налице тяхната преклузия, с оглед разпоредбите на чл. 266, ал. 3, както и на чл. 266 ал. 2 от ГПК; при което и не уважава направените доказателствени искания, във въззивната жалба на ищеца, в т.ч. прилагане на договор от 16.08.2010 г. между ищеца и „Финсити България“ АД, в настоящото производство, както и извлечение от системата на банка „ОББ“ АД за усвояване на кредити на К.К., озаглавени молби – декларации. В с.з. по въззивното дело от страна на адв. К., пълномощник на жалбоподателя, не се сочат нови допустими доказателства по въззивното дело, които да бъдат приети от въззивния съд; от страна на адв. Я., пълномощник на въззиваемия, също, не се сочат нови допустими доказателства, които да бъдат приети от въззивния съд. Претендира се адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата и чл. 5 т. 3 от Наредба № 1 от 2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Постъпила е писмена защита от адв. Я., пълномощник на въззиваемия К.Г.К.; и писмено становище от адв. К., пълномощник на жалбоподателя.
Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна по делото – ищец в първоинстанционното производство, в законния срок по чл. 259 ал.1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба се явява неоснователна, поради следното:
За да отхвърли като
неоснователни, в производство по реда на чл. 422 ал.1 вр. чл. 415 ал.1 от ГПК,
предявените установителни искове, във вр. с чл. 79 ал. 1 от ЗЗД, и във вр. с
чл. 92 ал. 1 от ЗЗД, районният съд приема, че не се доказва по делото наличие
на дължимо и изискуемо вземане на ищеца по сключения с ответника договор, както
и че не е налице неизпълнение по договора от страна на ответника, за да дължи
неустойка по договора с ищеца.
Въззивният съд
приема за правилен извода на районния съд за неоснователност на предявения иск,
както и изложените от него мотиви.
От своя страна,
въззивният съд след като взе предвид изложените във въззивната жалба оплаквания
съгласно разпоредбата на чл. 269 изр. последно от ГПК, както и след преценка на
приложените по делото и относими към предмета на спора доказателства, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят
във въззивното производство относно, установени с допустими доказателствени
средства, обстоятелства:
Между страните е
сключен на 08.01.2015г.писмен договор, по силата на който ищецът е следвало да
снабди, попълни и депозира документи, свързани с отпускане на паричен заем на
ответника, срещу съответно възнаграждение. Видно от съдържанието на този
договор, ответникът, в качеството си на възложител, е възложил на ищеца, в
качеството му на изпълнител, да извърши дейност по снабдяване, попълване и депозиране
на всички документи, свързани с отпускане на паричен кредит на възложителя,
срещу възнаграждение в размер на 800 лева, платимо по банков път по сметка на
изпълнителя, в едноседмичен срок от подписване на договора за паричен кредит.
При неплащане на уговореното възнаграждение е предвидена неустойка в размер на
2 % върху дължимата сума за всеки ден забава.
Видно е от талон от 21.01.2015 г. е постъпила молба за
кредит на агент, предназначена за пред банка „ОББ“ АД, във връзка с искане за
отпускане на кредит на ответника в размер на 5 000 лева. В самия талон
клиентът К. е представен от Г.Д., последният посочен като „***„Финсити
България“ АД,гр.София“
Представен е и анкетен лист за отпускане
на кредит, съдържащ лични данни и информация за семейното и имуществено
състояние на кандидатстващото лице, както и данни за ползвани банкови услуги, ;
като в същия е посочено, че се касае до „Банка издател: „ПИБ“ и за общ лимит по
кредитни карти:2000лв.“.
От показанията на свидетеля на ищеца св.
М., се установява, че свидетелят е помагал на ищеца относно бързи кредити,
както и че ответникът търсел тяхното
съдействие, за да му уредят банков кредит, като те го консултирали, за което
трябвало да получат възнаграждение; ответникът трябвало да заплати на ищеца
възнаграждение, но след отпускане на кредита от банката.
Предвид гореизложените обстоятелства
въззивният съд намира, че между страните е сключен договор, съдържащ
признаците, визирани в разпоредбата на чл.258 от ЗЗД. Независимо от безспорното
установяване по делото на сключването на процесния договор между страните, с
посоченото в него съдържание, то възникването, съответно, и изпълнението на
задължението на възложителя К. би било налице, само, след надлежно изпълнение
на задължението на насрещната страна, изпълнител, - Т. Н. Д., в качеството му
на ЕТ “Люк 82-Т. Н.“, ЕИК ***,гр. Пловдив.
Въззивният съд констатира, че при
доказателствена тежест за ищеца съгласно чл. 154 ал. 1от ГПК, по делото не са налице
доказателства, от които да се приеме, че ищецът, изпълнител, е изправна страна
по този договор, за да може да претендира на правно основание престиране на
дължимото действие от насрещната страна, възложителя К.Г.К.. Не са налице по
делото доказателства за сключване на писмен договор за паричен кредит в полза
на ответника, чрез посредничеството на ищеца, за да може да се приеме, че е
започнал да тече, считано от подписването на този договор за паричен кредит
едноседмичният срок за престиране – заплащане на възнаграждението за
извършената дейност, в размер на 800 лева, от страна на ответника, съгласно
разпоредбата на раздел ІІІ, т. 1 от сключения на 08.01.2015г. договор между
страните по делото.
Предвид изложените съображения въззивният
съд намира, че не са налице предпоставките на разпоредбата на чл.266 ал.1
предл. първо отЗЗД; не е налице извършена от изпълнителя, съответно, приета от
възложителя дейност /работа/, за която възложителят да дължи договореното възнаграждение. Поради което и предявеният
иск за заплащане на възнаграждение по договора, се явява недоказан, при което и
неоснователен; както и акцесорният иск за договорна неустойка, дължима, само,
при неизпълнение задължението на възложителя по пункт ІІІ, каквото
неизпълнение, в настоящия случай, не се доказва да е налице.
Поради гореизложеното обжалваното
решение на районния съд като обосновано и правилно, следва изцяло да бъде
потвърдено от въззивния съд, ведно със законните последици, съответно,
присъдени разноски съобразно изхода на спора.
При неоснователност на въззивната жалба,
въззиваемата страна, поначало, има право на направени по въззивното дело
разноски, арг. чл. 78 ал. 3 от ГПК. В случая, обаче, въззиваемият е представляван от свой
пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар; при което се моли
за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на
въззиваемия, сключен на 30.09.2019г., е посочено, че той се представлява
безплатно от адв. Я.Я., поради близките им приятелски отношения, което по
смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 3 от ЗА представлява основание за оказването му на
безплатна адвокатска помощ. При което е налице възможността съдът да определи размер
на адвокатското възнаграждение, което с оглед общата цена на исковете тук
следва да бъде изчислено съгласно чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като същото възлиза в
размер на 300 лева, до който размер следва да се възложи в тежест на жалбоподателя.
Решението на въззивния съд е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280 ал. 3 отГПК.
Водим от гореизложеното и на основание
чл. 271ал. 1 отГПК, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло, постановеното на 20.05.2019г. Решение № 1960 на Пловдивския районен съд, гражданско отделение, ХVІ граждански състав, по гражданско дело № 16896 по описа на съда за 2018 година, с което ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. Н. Д., ЕГН: **********, действащ като ЕТ „Люк 82- Т. Н.“, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: град П., бул. „****, против К.Г.К., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 7608/ 24.08.2018 г., издадена по частно гр. дело № 13584/ 2018 г. на ПРС, XX гр. с-в, ответникът дължи на ищеца сумата от 800 (осемстотин) лева- главница, представляваща незаплатено възнаграждение по договор от 08.01.2015 г. за снабдяване, попълване и депозиране на документи, свързани с отпускане на банков кредит и сумата в размер на 57, 73 (петдесет и седем лева и седемдесет и три стотинки) лева, представляваща неустойка върху главницата за периода 30.01.2015 г. до 21.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението- 21.08.2018 г. до окончателното изплащане, както и разноските в заповедното производство в размер на 25 (двадесет и пет)- за държавна такса и 150 (сто и петдесет) лева- за адвокатско възнаграждение; и се ОСЪЖДА Т. Н. Д., ЕГН: **********, действащ като ЕТ „Люк 82- Т. Н.“, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град П., бул. „****, да заплати на К.Г.К., ЕГН: **********,***, да заплати направените разноски по настоящото дело в размер на 80 (осемдесет) лева- депозит за вещо лице по съдебно- графологична експертиза; както и се ОСЪЖДА Т. Н. Д., ЕГН: **********, действащ като ЕТ „Люк 82- Т. Н.“, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: град П., бул. „***, ап. 6, да заплати на адвокат Я.В.Я.,***, адвокатско възнаграждение за осъществено на ответника К.Г.К., ЕГН: **********, безплатно представителство по делото, в размер на 300 (триста) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА Т. Н. Д., ЕГН **********, действащ като ЕТ „Люк 82- Т. Н.“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град П., бул. „****, да заплати на адвокат Я.В.Я.,***, адвокатско възнаграждение за осъществено на въззиваемия К.Г.К., ЕГН **********, безплатно представителство по въззивното дело, в размер на 300 /триста/ лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2/