Р Е
Ш Е Н
И Е № 156
гр. ПЛОВДИВ 08.06. 2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският апелативен съд, търговско отделение в публично заседание от 22.05. 2020 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕСТОР СПАСОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ
БРУСЕВА
РАДКА ЧОЛАКОВА
при секретаря К. МИТЕВА,
като разгледа докладваното от съдия СПАСОВ
в. т. дело № 159 по описа за 2020
г. на ПАС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Повод за
започването му е изходяща от З.Б.И.“ АД, *** въззивна
жалба против постановеното по т. дело № 178/ 2019 г. от С. окръжен съд решение,
с което „З.Б.И.“
АД, *** е осъдено да заплати на С.М.И., ЕГН **********,***
сумата от 50 000 лв., представляващи обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди – психически
болки и страдания от смъртта на брат й Ю. М. А., вследствие на ПТП настъпило на 12.12.2014 г., ведно със законната лихва за периода от 10.06.2016 г. до окончателното
й изплащане, както и 2436 лв.разноски по делото.
В жалба са
изложени подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на
решението, иска се неговата отмяна и постановяване на друго отхвърлящо иска.
Въззивамеата страна е изразила становище
за неоснователност на жалбата.
Съдът след като се запозна с
атакуваното съдебни актове и събрания доказателствен материал намери за
установено следното:
На
10.06.2019 г. в С. окръжен съд е постъпила изходяща от С.М.И.
искова молба насочена срещу З. „Б.И.“ АД,
***.
В обстоятелствената част на същата се говори, че на 12.12.2014 г. около 19, 45 часа лицето Ю. М. А.
пътувало на задна лява седалка в лек атвомобил марка „Х.“, peг. №
** **** **, управляван от М. М. А.. Автомобилът се движел по главен път **-* в
посока от гр. Г. към гр. С.. В посочения час водачът поради движение с висока и
несъобразена с пътните условия скорост загубил
управлението на автомобила, напуснал пътното платно и се ударил в крайпътно
дърво. В резултат на настъпилото произшествието починал Ю. М. А.
Било образувано НОХД
№ 99/2015 г. по описа на ГОС. По същото с влязла в сила на
27.10.2016 г., присъда № 56 от 01.12. 2015г., водачът М. М. А. е
признат за виновен за престъпление по чл. 343, ал.4 във вр.с.
ал. 3, б. „б“ във вр. с ал. 1 във вр. с
чл. 342, ал.1 във вр. с чл.
58а, ал.1 от НК и е осъден на „Лишаване от свобода“ за срок от 1 година и 6
месеца.
Във връзка с
изложеното е посочено, че починалият бил брат на ищцата. Те двамата имали изключително силна емоционална връзка помежду си.
Израснали в едно домакинство заедно с родителите си, били
задружно и любещо семейство. До смъртта на брата
двамата били неразделни. Ищцата като по-малка разчитала на брат си да й помага във всяко
едно отношение, да е защитава и да е подкрепя. Те си
споделяли, излизали заедно, обичали да се забавляват. Били
морална подкрепа един за друг. Ю. също така често давал съвети на сестра си, която безрезервно
му се доверявала. Споменато е, че той бил любящ и всеотдаен
брат. Винаги помагал, както на сестра си, така и на
цялото семейство и бил винаги до тях във всеки един момент.
Начинът по който
настъпила смъртта на брата, фактът, че той тогава бил на 28 г. и описаните по-
горе отношения се сочат като причина за дълбокото травмиране на ищцата. Твърди се, че тя загубила най-близкия си човек, поради което постоянно
усещала празнота, която никой не можел да запълни. Внезапността
на смъртта станало причина, тя да изпадне в тежко емоционално състояние, да
плаче непрекъснато, за няма апетит, да не може да спи, да изпитва чувство на
страх и безпокойство. Твърди се също, че в тези
депресивни състояния тя изпадала и до момента.
На база изложеното
ищцата прави извод, че е изтърпяла значителни морални болки и страдания от
смъртта на най-близкия си човек и с оглед приетото в ТР №1/ 2016 г. на ОСНГТК
на ВКС изразява мнение, че има право на обезщетяване на така описаните
неимуществени вреди.
С
оглед на същите е посочено, че към момента на ПТП-то за автомобила, с което то
е причинено имало валидно сключена застраховка Гражданска отговорност с
ответното дружество. Това и
текста на чл. 223 от КЗ й дават основание да твърди,
че застрахователят е длъжен да покрие отговорността на застрахования за
причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди.
Отправено е искане за осъждане на дружеството да заплати сумата от
50 000 лв. ведно
със законната лихва от датата на настъпване на ПТП-то /12.12.2014 г./.
В отговора на ИМ, ответникът излага становище за неоснователност на
исковата претенция.
В подкпера на същото ответникът споменава, че обезщетяване на лица
извън изброените в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г. е възможно по
изключение, когато болките и страданията от смъртта на близкия родственик
надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната
родствена връзка.
В тази връзка на база твърденията в исковата молба е оспорено
съществуването на трайна и дълбока връзка между ищцата и починалия и настъпването
на сериозни по интензитет и продължителност морални болки и страдания. Сочи се, че за присъждане на обезщетение в случаи
като процесния не е нужно само наличието на родствена връзка, но и съществуване
на трайна и особено дълбока, близка и емоционална връзка с починалия и
действително претърпени от смъртта му вреди. Посочено е, че към същата
ищцата е била на 25 г., което изключвало създаването
на връзка от описания по- горе тип. Изрзено е мнение, че тази
възраст изключва и продължителност на болката, защото с годините трагичното
събитие щяло да избледнее по - лесно от психиката на млад човек. Отделно от това се споменава, че самата ищца имала свой живот,
който не бил свързан по никакъв начин с настъпилите обстоятелства с нейния
брат. Изложеното съпоставено с приетото в ТР № 1/2018 г. на ОСНГК на ВКС
изискване за наличие в отношенията между ищец и починал отношения на взаимна
грижа и помощ, емоционална подкрепа и доверие, каквито в случая липсвали
изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване
съобразно принципа за справедливост.
Посочено е също, че не са налице елементите от ФС на чл. 45 ЗЗД даващи основание да се направи извод за
това, че прекия причинител на деликта и застраховано лица следва да отговаря спрямо
увредения за обезщетяване на причинените вреди. В тази
връзка е оспорен посочения в ИМ механизъм на настъпване на ПТП-то.
Твърди
се и за липсата на причинно - следствена връзка между настъпилото ПТП и
причинените и претендирани от ищцата неимуществени вреди, техния интензитет, проявление, период, през който са търпени.
Оспорено
е и твърдението за изключителна вина на водача на лек автомобил М. М. А. за настъпването на тези
вреди, като в тази връзка се споменава за съпричиняване на вредоносния резултат
от страна на пострадалия Ю. М. А.. Същото се свързва с
неизползване на обезопасителен колан като пътник в МПС, в нарушение на чл.
137а ЗДП.
Оспорва се и размера на претендираното обезщетение като се твърди,
че той е прекомерен и не е съобразен с принципа за справедливост залегнал в чл. 52 ЗЗД. Говори се също,
че същият противоречи на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ (обн. ДВ, бр. 101 от 2018 г. и в сила от
07.12.2018г.) и чл. 493а, ал.
4 от КЗ. В тази връзка са изложени
аргументи, че обезщетението следва да бъде в размер до 5 000 лв.
В ДИМ
от страна на ищцата са оспорени направените в отговора възражения и е взето отношение
по тях.
В тази връзка е посочено, че доводите за липса на причинно -
следствена връзка и наличие на съпричиняване са изцяло неоснователни. Във връзка с възраженията касаещи механизма на ПТП е допълнено, че
покойният Ю. А. е пътувал на задната седалка в ляво в управлявания от М. А.
автомобил. В района на магазин „Т.“ водачът настигнал и
предприел изпреварване на движещ се пред него в дясна пътна лента автомобил. В края на маневрата насочил автомобила за връщане в дясна пътна
лента. Изпреварването се извършвало в район от пътя с ляв завой за
водача А.. При достигане края на
левия завой лекият му автомобил загубил устойчивостта си и се отклонил надясно
към десния банкет, след което настъпил страничен кос нецентрален в задния край
на задната лява врата удар в крайпътно дърво. В резултат на това задната
част на автомобила деформирала изцяло и се получило разкъсване на купето на две
части. От
страната на удара седял починалият, който е поел цялата тежестта и силата му.
Оспорени са доводите за
липса на претърпени от ищцата вреди, респ. тези за липса в отношенията между
ищцата и починалия на трайна и дълбока емоционална връзка, на сериозни по интензитет и продължителност болки и страдания,
предполагащи възможност да се установи наличие на оправдани очаквания за
взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие между ищцата и
пострадалия. В тази
връзка е изразено мнение, че твърдения и възражения на застрахователя почиват
изцяло на предположения и не са подкрепени с доказателства или конкретни факти.
По отношение доводите
за „собствен живот на ищцата, който не е свързан по никакъв начин с настъпилите
обстоятелства с нейния брат“ е посочено, че тя и брат
й са израснали заедно в едно домакинство. Още от деца между тях съществувала
дълбока емоционална връзка, която е продължила и след смъртта на Ю.. Това изключвало твърдението, че
преживялата сестра няма как да търпи сериозни по интензитет и продължителност
болки и страдания от смъртта на брат си.
Изразено е и
мнение, че размерът на претендираното обезщетение е съобразен с принципите на
чл. 52 от ЗЗД.
В отговора на ДИМ
ответникът е взел отношение по допълнително изложените съображения.
Така съдът след събиране на поисканите от страните
и относими по спора доказателства е постановил решението предмет на обжалване.
В него е прието, че извършителя на ПТП безспорно следва да отговаря за
обезщетяване вредите на увредените от него лица Прието за безспорно е и това,
че същият е застраховано по смисъла на КЗ/отм./ лице
при ответника. Това съобразено с текста на чл. 223 от
/отм/. е дало основание да се направи извод, че ответното дружество следва да покрие отговорността на
застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени
вреди .
По отношение на ищцата е прието, че между нея и брат
й е съществувала изключително силна, пълноценна и хармонична връзка. Те били много привързани един към друг,
отношенията им се основавали на разбирателство, уважение и взаимопомощ от ранна
детска възраст. След създаването на семейства им и продължили
да живеят в общ дом, имали редовни контакти и разчитали на взаимна грижа, помощ и подкрепа. Посочено е, че ищцата претърпяла значителни по интензитет и
продължителност морални болки и страдания от внезапната загуба на брат си и
т.н. На тази база и съобразно разпоредбите на чл. 52
от ЗЗД е формиран извод за дължим размер на обезщетение от 50 000 лв.
, което не следва да бъде редуцирано поради липса на
съпричиняване.
Така ответникът
е осъден да заплати тази сума ведно със законната лихва от 10.06.2016 г., като претенцията за присъждане на такава от датата на
ПТП-то до 10.06.2016 г. е отхвърлена
като неоснователна поради погасяването и по давност.
Недоволно от
решението в осъдителната му част е останало застрахователното дружество и е
подало жалбата станала причина за започване на настоящето дело.
В нея се излагат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на решението. Те на първо место са свързани с доводи за неправилност на изводите
на съда, че ищцата е носител на правото да претендира обезщетение от смъртта на
брат си. В тази връзка се говори за липса на
доказателства установяващи наличие на трайна и дълбока връзка между ищцата и
нейния брат, която да е изключителна на фона на обикновените житейски отношения
и се преповтарят направените пред Сз ОС възражения.
Споменато е също, че при определяне на дължимото
обезщетение Сз ОС не се е съобразил с разпоредбите на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ и
чл. 493а ал. 4 от КЗ., респ. с принципите на чл. 52 от ЗЗД. На тази база се излага становище, че то следва да
е до 5000 лв., респ. в размер
доста по- малък от присъдените 50 000 лв.
С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността
и допустимостта на обжалвания съдебен акт служебно, а досежно неговата
правилност с оглед посоченото в жалбата.
По повод на тази преценка
ПАС намира за нужно да посочи, че едно решение е невалидно (нищожно), когато не
е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от
лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н.
Нищожно е и решение, което не подписано или не е постановено в предвидената от
закона писмена форма. Налице е нищожност и в случаите, когато
решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност т.е.
срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.
В случая
нито една от тези предпоставки не е налице и за нищожност не може да се говори.
По
отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал.3
от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки
липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е разгледан от некомпетентен
съд, т.е. във всички случай, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на
предпоставки за разрешаване на спора по същество.
В случая
за липса на право на иск в патримониума на ищцата от изложената фактическа
обстановка не може и да се говори. Не става реч и за
произнасяне по непредявен иск при условие, че разгледаната от
първоинстанционния съд искова претенция е такава с правно основание чл. 226 от КЗ и предмет на преценка са били факти и обстоятелства от
значение за искове от този тип. Решението видно от
доказателствата по делото не е постановено и от съд, който с оглед разпоредбите
на ГПК не е следвало да разглежда настоящия правен спор.
Казаното
сочи, че ПАС съобразно разпоредбите на чл. 271 от ГПК следва да
реши спора по същество, като потвърди или измени изцяло или отчасти обжалваното
решение. При извършване на тази преценка той ще е
обвързан от посочените в жалбите съображения за неправилност на съдебното
решение.
Те са
свързани с твърдения за липсата на предпоставки даващи основание да се направи
извод, че в патирмониума на ищцата е възникнало материалното право да
претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди от извършителя на
деликта, респ. от застрахователя. Твърди
се, че ако все пак се достигне да извод, че ищцата е носител на това право то
присъденото и претендирано обезщетение не е съобразени с § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ и
чл. 493а ал. 4 от КЗ.,
респ. с принципите на чл. 52 от
.
Съдът е
сезиран с иск с правно основание чл. 226, ал.1 от КЗ/отм./.
В тази
законова разпоредба е казано, че увреденият, спрямо който застрахованият е
отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя.
Анализът й води до извод, че
основателността на исковите претенции от една страна е обусловена от наличието
на застрахователно правоотношение за застраховка „Гражданска отговорност” между
извършителя на деликта и ответното застрахователно дружество.
По силата
на такъв договор съгласно разпоредбата на чл. 223, ал. 1 и
2 от КЗ /отм./ застрахователят се задължава да покрие в границите на
определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за
причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди включително
за пропуснати ползи, които представляват пряк и непосредствен резултат от
непозволеното увреждане.
Това води
до извод, че отговорността на застрахователното дружество при наличие на
сключен договор гражданска отговорност е обусловена и от установяването на
отговорност на застрахованото лице за причинено от него увреждане. Тя при
непозволеното увреждане произтича от разпоредбите на чл. 45 и сл. от ЗЗД.
Според нормата
на чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които
виновно е причинил другиму.
Според чл. 51 от ЗЗД пък обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането.
Това
предполага, че фактическият състав на непозволеното увреждане обхваща наличието
на противоправно деяние, вина и вредоносен резултат, което да е пряка и непосредствена
последица от увреждането.
По конкретното дело е
безспорно наличието на сключен във формата на застрахователна полица (чл. 184,
ал.1, изр.1 от КЗ/отм./) договор за застраховка
гражданска отговорност на автомобилистите във връзка с управлението на МПС „Х.“, peг. № ** **** **. Безспорно е
и обстоятелството, че водачът е от кръга лица посочени в разпоредбата на чл. 257, ал.2 от КЗ/отм./.
От приложеното НОХД № 99
/2015 г. на ГОС се установява, че водачът М. М. А. е признат за виновен за
това, че на 12.12.2014 г. при управление на МПС „Х.“, peг. № ** **** ** е нарушил
правилата за движение по пътищата посочени в чл. 20,
ал.1 от ЗДП и чл. 21, ал.1 от ЗДП и по непредпазливост е причинил
смъртта на Ю. М. А. и тежка телесна повреда на К. Я. А. и на основание
чл. 343, ал.4 във вр.с.
ал. 3, б. „б“ във вр. с ал.1 във вр. с чл. 342, ал.1 във вр. с чл. 58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода.
Това съпоставено с
разпоредбата на чл. 300 от ГПК сочи, че същата е задължително за ПАС по
въпросите дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца. Казаното налага заключение, че въпросът с виновното
противопрвано поведение на М. М. А. свързано с нарушаване на правилата за
движение и причиняване смъртта на брата на ищцата не подлежи на преразглеждане.
Изложенното
до тук води до извод, че основателността на исковата претенция е обусловена от
даване отговор на въпроса дали ищцата е претърпяла вреди от извършеното от
застрахованото лице противоправно и виновно поведение, които да подлежат на
обезщетяване.
От
описаното по горе съдържание на чл. 45 от ЗЗД би
следвало да се направи извод, че всяко лице, което установи, че е претърпяло
неимуществени вреди от противоправното деяние подлежи на обезщетяване.
Липсата на конкретика за
кръга от лица имащи право да претендират обезщетение за неимуществени вреди е
дала основание на Пленума на ВС на НРБ съобразно правомощията му по действащите
в съответните периоди Закони за устройство на съдилищата да издаде
постановления даващи отговор на този въпрос, които са били задължителни за съдилищата. Те са такива и с оглед действащия в момента ЗСВ.
Така в
ППВС № 4/61 г. е прието, че за неимуществени вреди следва да бъдат обезщетявани
само най-близките на пострадалия в случай на неговата смърт. Те са
изрично посочени - низходящи, съпруг и възходящи. Направено
е и уточнение, че това става след като се установи, че действително са
претърпели такава вреда. Посочено е и че нямат право на обезщетение за
неимуществени вреди близките на починалия при непозволено увреждане, които са били
с него в лоши лични отношения - родители, изоставили децата си, съпрузи живеещи в
дълга фактическа раздяла.
С ППВС № 5/1969 г. посочения
по - горе кръг лица е допълнен и е посочено, че имат право на обезщетение за
неимуществени вреди и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият
го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето,
което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено
увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява
престъпление и не противоречи на правилата на морала.
От
мотивите на първото постановление е ясно, че за Върховния съд водещо при
определяне кръга лица, а и размерът на самото обезщетение за неимуществени
вреди е залегналия в чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливостта. По тази причина Пленумът на ВС е приел, че този принцип предполага,
че на обезщетяване подлежат лицата, които най-пряко са засегнати от загубата на
морална опора и подкрепа, т.е. най-близките на пострадалия -неговите низходящи,
съпруг и възходящи.
С годините
повечето съдилища са приемали това изброяване за изчерпателно. Имало е и такива изхождайки
от принципа на справедливостта да се отклонят от възприетото с Постановлението.
Това е наложило Пленума на ВС да разшири същия
изхождайки от това, че в някои случаи връзки от типа присъщ за
отношенията между най-близките се създават и между лица, за които липсва кръвно
и Ю.дическо основание за такова заключение. На тази база с второто споменато
по- горе Постановление, Пленумът на ВС е приел, че право на обезщетение имат и
лицата, за които са се създали отношения и връзки идентични с тези, посочени в
ППВС № 4/61 г. Направено е и споменатото по- горе изброяване, т.е. с него
степента на близост, при които следва извод за възникване на материалното право
на обезщетяване не е променена, но е презюмирано , че
такава е налице и в изрично изброените
случаи.
Съответно по въпроса за кръга лица имащи право на обезщетение през
2018 г. ОСНГТК на ВКС прие и ТР № 1. С него е решено, че
материално легитимирано да получи
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на негов близък освен
лице от кръга посочен в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. по изключение може и да
е всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в
конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Изрично
е посочено, че обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с
починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Това, а и
изложеното в мотивите на самото ТР води до извод, че и тук от съдиите във ВКС
не е променен подхода, при което според тях справедливостта изисква едно лице
да бъде обезщетено за неимуществени вреди от смъртта на друго лице, т.е. отново
се изиска да е налице силно изградена връзка между починалия и увредения, т.е.
да е налице връзка идентична с тази присъща на роднините от най-близкия
наследствен кръг-родители, деца , съпруг.
Това
води до извод, че при претенция за обезщетение от страна на лице извън този
най-близък кръг то следва да докаже наличието на изградени отношения с починалия , които да се идентични на тези с лицата от
най-близкия кръг роднини. Също така следва да докаже, че
следствие на тези отношения той е претърпял и продължителни болки и страдания
от загубата на лицето, за което твърди да му е особено близък.
По конкретния казус претенцията за обезщетение е отправена от
сестрата на починалото лице. С оглед традициите в нашето, а и във всяко едно общество връзката
брат и сестра е обичано да изгради отношения на обич, привързаност, топлота и
взаимопомощ. Това е и логично по простата причина, че
до навършване на пълнолетие децата са част от едно общо семейство.
Обичайно е и така създадената връзка да продължи и след това
, т.е. в периода от време когато братята и сестрите стават пълнолетни,
започват свой самостоятелен живот и изграждат свои семейства. Наличието на тази
кръвна връзка и
създалите с с оглед на същата обичайни отношения обаче според приетото в
споменатото ТР не е достатъчно, за да се формира извода, че преживелия съребрен
роднина има право на обезщетение за неимуществени вреди. Реално
такова ще е налице ако установи, че тази връзка /привързаност/ е по силна от
обичайната и може да се приравни по сила с тази между прекия кръг лица
подлежащи на обезщетяване.
За ПАС изводите за създаване на отношения от такъв тип следва да се
направят на база доказателства за факти и обстоятелства от съвместния живот на
ищцата и починалия, които предполагат създаване на връзка различна от
обичайната.
По настоящето дело за установяване на връзка от описания по- горе
тип от страна на ищеца са ангажирани и разпитани двама души свидетели- бащата
на ищцата и починалия й брат, респ. тяхната
леля.
В
показанията си лелята, а и бащата говорят как брата и сестрата живеели до
задомяването си в една стая, а до смъртта на брата в едно домакинство. Споменават
също как ходели заедно на седмична детска градина, а после били в едни клас. Лелята в един момент
споменава как Ю. се грижел за сестра си, но после говори, че бил болнав и по
тази причина тя полагала повече усилия за него. Свидетелите
споменават и че двамата си готвели и се грижели един за друг в периода, когато
родителите им били на работа.
На база така
описаните факт, и лелята, и бащата правят изводи за силна привързаност,
сплотеност, неразделно и т.н.
По повод на така описаната
фактическа обстановка ПАС намира за нужно да спомене, че живеенето в една стая
не предполага създаване на близост по
силна от обичайната за брат и сестра при условие, че в българските семейства с
повече от едно дете децата в над 90 % от случаите обитават една стая.
От приложеното по
наказателното дело писмени доказателства е видно, че постоянния адрес на
майката, бащата, братът шофирал колата и починалия брат е ****, т.е. в едно
общо домакинство са живеели не само Ю. и ищцата, а техните родители и братът
станал причина за ПТП-то . Това
изключва възможността да се правят изводи, че с оглед на това обстоятелство
между ищцата и покойния е възникнала връзка по силна от обичайна за роднини с
такава степен на родство. Това не следва и от факта,
че те са се хранили общо при условие, че е логично това да става за хора
живеещи в едно и също жилище.
Не
предполага условия за създаване на близост и факта, че са ходели заедно на
детска градина и училище. От друга страна за ПАС тази част от показанията
следва да се преценят с действащите в Б. правила за посещаване на детски
градини и учебни заведения с оглед действалите в периода нормативни актове.
Водещо при тях е възрастта на съответните деца. В
случая тя не е еднаква,сестрата е по- малка с три
години от брата и при липсата на други доказателства показанията на свидетелите
в тази част не следва да се кредитират.
До наличие
на предпоставки за създаване на близост над обичайната за този тип роднински
отношения не може да се достигне и от факта, че по време на работата на
родителите ищцата и покойния й брат оставали заедно в къщи, гедали се и си
готвели.
Това е така пак по причина, че в над 90 %
от българските семейства при работещи родители отрасналите вече деца остават
сами в къщи, правят си ядене и т.н.
Относно
полагането на грижи, както се спомена в показанията лелята от една страна
говори за това как брата се грижел за сестрата, а после говори за това как тя
поради болнавост на брата полагала повече усиля за него. Тези противоречия карат ПАС
да игнорира тази
част от изложената от тази свидетелка фактическа обстановка.
Много
интересни за съда са и показанията за преживяванията на ищцата след
настъпването на инцидента. Лелята говори за плач, притеснение, затваряне в
себе си, но за ПАС не става ясно коя е точно причината за това
състояние-смъртта на брата или факта, че другия брат е причинил същата. От друга страна за ПАС от факта, че си разстроен от смъртта на брат
си не следва извод за връзка и интензитет на страдалният над обичайните.
Двамата
разпитани свидетели излагат идентични данни и то в първо лице за преживяванията
на ищцата към настоящия момент. При преценката им обаче следва да се има предвид, че в едни период от
време ищцата е живяла при баща си, а после се е преместила в селото на леля
си/средата на 2016 г./ Това изключва възможността
всеки от свидетелите да е бил постоянно пряк свидетел на тези състояния и дава
основание на съда да приеме, че с оглед близкото им родство с ищцата в тази си
част показанията не следва да се кредитират.
От така изложеното за ПАС следва извод, че по
отношение на ищцата не е налице изградена трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия, което е причина да
търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които
подлежат на обезщетяване.
Това прави
така предявената искова претенция напълно неоснователна и изключва нуждата от
обсъждане на въпроса за размера на дължимото обезщетение и приложимостта на §
96 от ПЗР на ЗИДКЗ на действащия в момента кодекс за застраховане относно
отношения възникнали в периода на действие на отменения КЗ.
Не в този
смисъл е решението на Сз ОС, което налага отмяната му и постановвони на друг
акт отхвърлящ исковата претенция.
Това от
своя страна налага отмяна на решението в частта за разноските и присъждане на
такива за двете инстанции в полза на застрахователното дружество. Видно от данните по делото
заплатеното адвокатско възнаграждение и за двете инстанции е равно на минимума
съгласно Наредба № 1 от 2014 г. и не може да се говори за прекомерност, т.е. то
се дължи в пълния размер Възнаграждението пред Сз ОС е 2436 с ДДС, а това пред
ПАС е 2000 лв. За ПАС застрахователя е платил и 1000 лв.
ДТ.
На тази
база С.И. следва да бъде осъдена му плати общо сумата от 5436 лв.
Водим от това съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ постановеното по т. дело № 178/ 2019 г. от С. окръжен съд решение, с което „З.Б.И.“ АД,
*** е осъдено да заплати на С.М.И., ЕГН **********,*** сумата от 50
000 лв., представляващи обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди – психически
болки и страдания от смъртта на брат й Ю. М. А., вследствие на ПТП настъпило
на 12.12.2014 г., ведно със законната
лихва за периода от 10.06.2016 г. до
окончателното й изплащане, както и 2436 лв.разноски по делото, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от С.М.И., ЕГН **********,*** против „З.Б.И.“ АД *** иск по чл. 226 от КЗ/отм./ за заплащане обезщетение от 50 000 лв. за
претърпените от нея неимуществени вреди
– психически болки и страдания от смъртта на брат й Ю. М. А., вследствие на ПТП
настъпило на 12.12.2014 г.
ОСЪЖДА
от С.М.И., ЕГН **********,*** да заплати на „З.Б.И.“ АД
*** направени разноски за производствата
пред двете инстанции в размер на 5436 лв.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.